Руби Диксън
Варварите от ледената планета (4)

Глава 4

Джорджи

За втори път този ден корабът се разтресе. Турбуленция би звучало малко нелепо, имайки предвид, че бяхме в открития космос. Пътуването не би ли трябвало да бъде гладко? Стомахът ми се преобърна отново, но го игнорирах.

Почти бе дошло време да изпълним плана си.

Погледнах към пазача, крачещ извън килията ни. Беше времето, което смятахме за „време за лягане“, и скоро трябваше да получим последната си храна за деня, а стражите щяха да са се уморили да ни тормозят. Обикновено след последното хранене, те сменяха кофата ни и излизаха.

Но тази вечер нещата бяха странни. Въпреки че кофата ни бе почти пълна, баскетболните глави не идваха да я изнесат. От интеркома се носеха чуруликащи звуци и пазачът в стаята ставаше все по-изнервен с всяка изминала минута.

И през цялото време корабът се тресеше.

— Какво става? — прошепнах към Кира, докато гледах пазача, крачещ напред-назад. — Къде са другите баскетболни глави?

— Не знам — призна тя с ръка притиснато към сребристото устройство забито в ухото й. — Някои от думите не искат да се преведат. Или се превеждат, но просто не знам какво значат. — Тя поклати глава. — Обаче мисля, че нещо се случва с двигателя. Постоянно говорят за изхвърляне на товара и насочване към безопасно местонахождение.

Ямата в стомаха ми нарасна.

— Ъм… ние сме товарът.

Тя направи гримаса.

— Знам. Очевидно, ще прецакат нещо с данните на кораба, но се опитват да измислят решение.

— Щастливките ние — промърморих, поглеждайки към охраната. Само един. Обикновено бяха двама. Тялото ми се напрегна, осъзнавайки това. Ако успеем да свалим един страж… по-късно ще трябва да се оправяме само с един. Шансовете ни бяха по-големи стига да сме единни и непоколебими.

И стига да успеем да вземем оръжието му.

— Мисля, че трябва да приложим в действие плана си — казах тихо, когато пазачът започна отново да се разхожда.

— Не съм сигурна — каза Кира, дъвчейки долната си устна, но Лиз кимна.

— Ще действаме — прошепнах на останалите в клетката. Момичетата изглеждаха несигурни, но се раздвижиха, за да ми направят място. Щом бях решила да бъда жертвеното агне, те щяха да ме оставят да се жертвам.

Призовах куража си и се насочих към решетките на клетката, пъхвайки лице между две от тях.

— Хей.

Пазачът не се обърна. Той продължи да крачи с поглед насочен към тавана, все едно чакаше да се чуе отново чуруликането.

Опитах отново.

— Хей. Ти там. — Не ми обръщаше никакво внимание и трябва да призная това ме учуди. Обикновено се възползваха от всяка възможност да ни накажат. Бях видяла през последната седмица още едно момиче да бъде изнасилвано, само защото проплака на сън. Затова пробвах друга тактика, за да привлека вниманието му.

Събрах голяма слюнка в устата си и го заплюх.

Слюнката се приземни на задната страна на плешивата му глава и той се закова на място. Странните му малки очички се насочиха към мен и той тръгна към клетката ни.

— Добра работа, Джорджи — прошепна Лиз.

Поех си дъх и кимнах. Хич не се чувствах добре за това, но… отстъпих назад в клетката, както бе планът… за да може той да влезе вътре… и когато останалите момичета се скупчиха около мен сграбчих кофата с ръце зад гърба си.

Планът бе да използвам съдържанието й и да го лисна към него, колкото се може по-отдалеч и останалите да го нападнат. Щяхме да го победим и да му вземем оръжието. Не че знаехме как да стреляме с извънземното оръжие, но ще се справим с това, когато се наложи. Стига да го имахме, половината битка бе спечелена.

Разбира се, когато кофата се озова в ръцете ми, осъзнах колко е тежка и колко отпуснати и слаби са мускулите ми от непрестанното седене на едно място и оскъдната храна, която получавахме. Превих се под тежестта й, примигвайки, когато част от съдържанието се разплиска на ръката ми. Мамка му.

Пазачът изръмжа нещо на странния си език и отключи клетката.

За разлика от това, което бяхме планирали, другите момичета се дръпнаха назад, плачейки и оставяйки ме сама с кофата в ръце, и тъпо изражение на лицето, когато извънземният тръгна към мен.

Хвърлих кофата към него в мига, в който се пресегна към мен, но заради тежестта й, съдържанието се изсипа и върху мен. Той сграбчи ръката ми и изпищях от изненада, когато пръстите му стиснаха бицепса ми. Не само че кожата му бе неравна, все едно имаше камъчета под нея, но на допир бе като шкурка и разкъса безмилостно кожата ми.

Той ми изръмжа нещо и ме задърпа напред.

— Не — извика Лиз и хвана ръката ми, дърпайки ме към себе си, докато се борех да се отскубна от него. Къде беше шибаният ни голям план за нападение? Защо останалите се криеха като изплашени зайци? Погледнах към Кира, другият ми съконспиратор, но тя седеше извила глава настрани и гледаше към тавана със странно изражение на лицето. Чак сега осъзнах, че от горе се чува леко чуруликане.

— Отделянето приключено? — попита Кира с объркано изражение.

Целият под се наклони на една страна и всички литнахме.

Аз бях изхвърлена през стаята буквално, летейки във въздуха. Приземих се тежко пред стазисните капсули, изкарвайки въздуха от дробовете си.

Целият свят се преобърна, отново и отново, и стаята се огласи от виковете на жените. Нещо се плисна по ръцете ми и тоалетната кофа прелетя над главата ми. И тогава всичко застина във въздуха. Светлините изгаснаха, потапяйки ни в тъмнина.

Светна червена светлина. О, това не бе добре. Червените светлини сигнализираха аварийна ситуация, нали?

Огледах се в сега осветената в червено стая, гледайки части от съдържанието на кофата да летят покрай мен. Някой се носеше във въздуха в дясно. Бяхме изгубили гравитация.

Какво ставаше, по дяволите?

Опитах се да се фокусирам, когато нещо прелетя покрай главата ми. Черно, издължено, с дебело дуло.

Пушката.

Мамка му. Оттласнах се от капсулите и заплувах към него в мига, в който гравитацията се завърна. Приземих се на пода, право върху оръжието.

Две крачки в страни от мен, пазачът също се срина на пода. През цялото време странното чуруликане от интеркома не спираше.

Сграбчих пушката и започнах да търся спусъка, когато пазачът разтърси глава, опитвайки да събере мислите си. Нямаше спусък. Е, мамка му. Значи щях да го използвам като сопа. Сграбчвайки го за дебелата основа, аз го вдигнах над главата си и с всичка сила ударих главата на пазача.

ХРУС.

Пазачът се срина.

Но аз не спрях. Ударих го пак и пак. Хрус. Хрус. Отново и отново стоварях оръжието върху главата му. Той не помръдваше, но аз не спирах. Бях ужасена, че може да има гранитен череп, и че всеки момент ще се изправи и нахвърли върху мен. Затова продължих да удрям.

Две ръце ме сграбчиха.

— Джорджи. Хей, Джорджи, спри. Мисля, че е мъртъв. — Гласът на Лиз успя да проникне през замъгления ми мозък. — Можеш вече да спреш.

Спрях, бавно свеждайки поглед към пазача. Или това, което бе останало от него. Лицето ми бе само размазана пихтия закачена на врата му.

Изгледах го за миг ужасена. И след това повърнах.

— Успя — каза Лиз, галейки гърба ми. — Мамка му. Ти успя, Джорджи! Ти си шибана машина!

Не се чувствах, като машина. Исках пак да повърна. Убих мъж. Нещо като мъж. Подобно. Но определено изнасилвач.

И все пак, живо същество.

Беше. Беше живо същество.

Стомахът ми се преобърна и понечих да изтрия уста с ръката си, но се спрях. Миришех ужасяващо. Ъгх. Цялата бях покрита с мръсотия, а стаята, в която бяхме, оплискана от горе до долу.

— Какво стана, по дяволите?

— Не знам — каза Лиз, помагайки ми да се изправя на крака.

Цялото тяло ме болеше, ребрата ми бяха натъртени от приземяването ми върху оръжието. Но продължавах да го стискам. Не ме интересуваше, че е покрито с изпражнения, с мозък и с всичко останало. Сега беше мое.

От високоговорителите се чу стържене на метал и чуруликане, точно преди ушите ни да изпукат силно. Лиз сложи ръце на своите, също като мен и се спогледахме изненадано.

Кира изтича при нас, изскачайки от клетката.

— Дами! Имаме по-голям проблем. Съобщението, което чухме току-що, гласи „Пригответе се за повторно навлизане“. Мисля, че това значи, че ще катастрофираме!

Мамка му.

Полетяхме отново и пак се блъснах в капсулите. Нещо ме удари по главата и потънах в тъмнина.