Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Варварите от ледената планета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ice planet barbarians, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 56 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Руби Диксън

Заглавие: Варварите от ледената планета

Преводач: Ralna

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: desi7y; galileo414; sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10162

История

  1. — Добавяне

Глава 29

Джорджи

Беше трудно да останеш ядосана на мъж, който не знае защо си разстроена.

Не, задраскайте това. Беше лесно да си ядосана на такъв мъж. Но беше наистина, наистина трудно да си ядосана на мъж, който се държи така, сякаш ти си най-прекрасното същество на планетата, който те глези на всяка крачка, който се държи така, сякаш бебето, което носиш в корема си е единственото нещо, което е искал в живота си. Особено трудно бе да останеш ядосана, когато той и девет от най-силните му ловци газят из дълбокия до коляно сняг в хапещия студ, натоварени с припасите, които според тях бяха нужни за още пет човешки жени (които всъщност бяха единадесет.)

Все още не им бях казала тази малка подробност. Щях да се справям с проблемите един по един. Ако решахме да си пробваме късмета с малките зелени същества, нямаше смисъл да ги будим и да ги правим част от нови страшни неща. Като големи, сини, рогати пичове, които се надяваха да се обвържат с тях и да пъхнат питка за печене във фурната им.

Изпитах желание да докосна корема си, въпреки че към момента висях на гърба на Вектал, носена на конче, докато той газеше през дълбокия сняг, нагоре към заледената планина, където бяхме оставили останалите. Може и да нямах избор за това с бебето, но… не бях разстроена. Което бе странно за мен. Беше трудно да се сърдиш, като виждаш такова щастие в лицето на мъжа до себе си, и самият факт, че Вектал е толкова щастлив, ме караше да се чувствам доволна.

Може би бях по-луда по този мъж, отколкото бях готова да призная.

— Там — каза Вектал, но гласът му почти се изгуби във вятъра. Духаше силна виелица, която правеше изкачването нагоре по хълма пълен кошмар. Без значение с колко кожи бях увита, не можех да се стопля, и дори кожата на Вектал бе покрита заради студа. Аз бях покрита от глава до пети, имах дори ръкавици, и все пак зъбите ми не спираха да тракат. Това тревожеше Вектал изключително много, но когато предложи да ме остави в „пещерата“ на старейшините отказах категорично. Нямаше да изоставя останалите. Трябваше да се убедя, че са в безопасност.

Когато пренощувахме в пещерата на старейшините, няколко от са-кхуи ловците решиха да научат английски, чрез директно „вливане“ на езика с лъч от компютъра. Тяхната версия на езика бе малко стара, но все пак бе достатъчна, че да могат да говорят с жените.

Не пропуснах и факта, че Раахош бе първият, който пристъпи, за да се подложи на процедурата. Изглежда бе напълно решен да си хване човешко гадже. Казах го и на Вектал и го предупредих да не изпуска от поглед ловеца. Той кимна и от тогава наблюдаваше зорко Раахош, който вървеше отпред на малката ни експедиция.

Черният ни контейнер бе почти напълно невидим, затрупан под снега. Отново се разтревожих, че ги оставихме сами за толкова време. Това никога не е било част от плана. Бях наистина скапан водач.

— Ох — казах меко. — Побързай, Вектал. Моля те. Ако нещо се е случило с тях…

Оставих думите неизречени. Не исках дори да ги изричам на глас.

Вектал погали ръката ми със своята облечена в ръкавица.

— Всичко ще бъде наред, сладък мой резонанс. Не се тревожи. Почти стигнахме.

И макар и странно, думите му ме утешиха. Все пак, вече не бе спасителна мисия от един. А спасителна мисия от единадесет. Не трябваше да се опитвам да се справя сама. Тези луди извънземни ме подкрепяха.

Което беше адски хубаво.

— Напред — извика Вектал и забърза крачка, минавайки на чело на групата. Вкопчих се в тила му, сякаш от това зависеше живота ми, и не гъкнах, въпреки че темпото му бе убийствено за ранената ми китка. Трябваше да се уверя, че всичко е наред. Трябваше.

Времето сякаш забави своя ход, докато стеснявахме дистанцията до контейнера. Снегът бе закрил дупката в контейнера и аз се плъзнах от гърба на Вектал, докато останалите ни наобиколиха.

— Нека отидем първи ние — каза Вектал.

— Аз ще съм първа — заявих упорито, пристъпвайки напред.

Вектал застана пред мен и поклати глава.

— Нека ида първо аз. В случай че има някаква опасност.

Исках да възразя, но ръката му се насочи към корема ми и го помилва. О, мамка му. Бебето на борда тотално променяше правилата на играта, нали? Кимнах и също докоснах корема си, когато той извади един нож и се спусна през дупката.

Погледът ми се замъгли и осъзнах, че съм затаила дъх. Въздъхнах силно и се концентрирах върху дишането си. Долу бе така тихо. Ами ако всички бяха мъртви? Ами ако…

Главата на Вектал се подаде през дупката и протегна ръце към мен… ръкавиците му ги нямаше.

— Ела долу, Джорджи.

Въздъхнах шумно от облекчение и с благодарност поех ръцете му. Почувствах как силните му длани се обвиха около кръста ми, усетих топлината на тялото му и отново ми бе напомнено, че Вектал е винаги до мен. Почувствах вълна от благодарност, докато той ми помагаше да сляза долу.

Вонята вътре ме обля като лавина. Миришеше на урина, изпражнения и немити тела, но слава Богу, не и на смърт.

— Момичета? — извиках. Одеялата бяха струпани на купчина в единия край на контейнера и не помръдваха. Това накара сърцето ми да се свие, и се препънах напред.

— Лиз? Кира? Меган?

Отметнах едно от одеялата, разкривайки хлътналото лице на Кира.

Тя ми се усмихна изтощено.

— Хей, Джорджи. Върна се.

Очите ми се разшириха щом я видях. Тя бе по-бледа от преди, а косата й бе сплъстена. Очите й бяха хлътнали и премрежени, и тя изглеждаше толкова слаба, сякаш нямаше сили дори да помръдне. До нея спеше Тифани, а тъмната й кожа изглеждаше пепелява и суха.

— Момичета, добре ли сте? Можете ли да седнете? — дръпнах я към мен, игнорирайки протеста на болната ми китка. Някъде отзад Вектал викаше на мъжете си да донесат храна, вода и одеяла.

— Мисля, че е болестта — каза Кира с изтощен глас. Изглежда й отне цяла вечност да мигне с очи, и като го направи, погледът й бе разфокусиран. — С всеки изминал ден ставахме все по-слаби. Тифани не иска да се събуди.

Наведох се над Кира и притиснах ръка към челото на Тифани. Тя изгаряше от треска. Не се размърда и при моето докосване.

— Другите живи ли са? — попитах Кира.

В другия край на стаята видях Раахош да върви към друга купчина одеяла. Той вдигна единия ъгъл и с невероятна нежност вдигна Лиз от пода, вдигайки я на ръце. После поднесе кожен мехур с вода към устните й, помагайки й да пие.

Вектал навря един и в моята ръка, докато другите мъже слизаха в контейнера, оглеждайки се. Те не коментираха нищо за миризмата, което бе добре, защото щях да се разяря. Вместо това оглеждаха с любопитство жените, които опитвахме да вдигнем. Поднесох водата към устните на Кира, за да може да отпие. Във въздуха се усещаше странно напрежение.

Прозвуча лек познат мъркащ звук.

Вдигнах рязко глава.

— Кой е? — попитах. — Кой резонира?

Всичките мъже запазиха тишина. Мъркането също изчезна. Присвих очи. Някой бе резонирал към едно от момичетата… и нов проблем, който не ни трябваше… той го криеше.

— Джорджи — каза Кира, привличайки отново вниманието ми. — Толкова се радвам да те видя — каза тя, а гласът й бе мек и щастлив. — Довела си помощ. Ти ни спаси.

Долових тих звук, показваш, че още някой резонира, а сърцето ми се изпълни с тревога. Не бях сигурна дали съм ги освободила или съм им донесла куп нови проблеми.

— Трябва да говорим — казах й. — Всички ние.