Руби Диксън
Варварите от ледената планета (22)

Глава 22

Вектал

На следващата сутрин запалих огън за човеците и започнах да съставям план. Жените не искаха да останат тук. Беше явно, че са нервни и искат да се махнат. И аз не можех да ги оставя, но нямах всичко необходимо, за да ги отведа в безопасност. Пътят до пещерите на племето ми бе поне ден бързо тичане и тези крехки човешки жени нямаше да се справят.

След като се нахраниха ме погледнаха с надежда в очите, сякаш можех отнякъде да извадя дрехи и ботуши за всички тях. Знаех, че се надяват точно на това, бе изписано на лицата им. Не исках да разочаровам моята Джорджи, но един ловец трябваше да бъде разумен.

— Не мога да ви взема със себе си — казах на онази с магическата мида на ухото си.

— Тойне можед нифземе.

Една започна да подсмърча високо. А шумната… Лиз… ме погледна лошо, все едно аз бях проблемът.

Посочих към ботушите си.

— Нямате нищо, с което да покриете краката си. Нямате дрехи. С шест от вас не мога да уловя достатъчно плячка, за да имате сили да вървите. Пещерите на племето ми са на много часове вървене от тук. С Джорджи ще ми отнеме два дни да стигна до там. Ще взема още от хората ми и ще се върнем с топли дрехи и храна за из път. Тогава ще ви отведем у дома с нас. Там ще сте в безопасност.

Тя сви вежди, но преведе думите ми.

— Тойимъ хоръ? — попита Джорджи и се удари с длан по челото. — Рзбирсе, чеимъ. — Тя ме погледна. — Тиимш хоръ? — След това посочи останалите и себе си. — Чофешки хоръ. Вектал хоръ?

Ах.

— Дали имам племе? Да. Ние сме тридесет и двама, с две деца. Аз съм вождът.

Жената с мидата преведе, а Джорджи кимна.

— Трябфше дсе сетя. Тойе комндджия.

Лиз се подсмихна.

— Ниесме пофече — каза Джорджи и преброи пръстите си, след това показа към стената зад себе си. — Им шестжени тм. — Тя казваше думи, все едно брои към всяка жена, след това посочи към стената и продължи да изговаря думи.

Поклатих глава.

— Не те разбирам.

Джорджи махна с ръце във въздуха.

— Ням знчение. Щебъде збфна изненда.

— Ха — каза Лиз.

Всички започнаха да говорят, махайки с ръце към стената. Намръщих им се. Не разбирах какво толкова ги вълнува черната стена, с проблясващи светлини, и еднопосочният ни разговор не водеше до никъде.

— Ще се върна при моите хора заедно с Джорджи и ще й вземем кхуи. След това ще доведа обратно ловците си, за да вземем всички вас. Обещавам.

— Не збрфяй тоф — каза Лиз и почука с пръст по ръката си.

— Нямъ — каза й Джорджи. На лицето й се появи решително изражение и се зачудих за какво говорят, че всички изглеждаха изведнъж толкова решителни.