Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Варварите от ледената планета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ice planet barbarians, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 56 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Руби Диксън

Заглавие: Варварите от ледената планета

Преводач: Ralna

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: desi7y; galileo414; sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10162

История

  1. — Добавяне

Глава 20

Джорджи

— Какво значи тази дума? — попитах Кира — Куии?

— Не знам — каза тя и сви раменете си завити с наметало. Другите се бяха увили до ушите с кожите и само лицата им надничаха навън. Сега, след като не бях увита ми беше малко хладно, но не се оплаквах. Как бих могла? Това бе първият път откакто те се чувстват топло и то от дни. А аз бях щастлива, че мога да направя за тях поне това.

Или по-скоро Вектал може. Аз като цяло се мотаех наоколо и бях горда, че съм го довела.

Момичетата ме подиграваха с часове. Но нямах нищо против, защото го заслужавах. След като бяхме отвлечени от извънземни, да се появя с друг, който ме нарича половинка? Който ме целува и прегръща при всяка удобна възможност?

Който ме чука с часове миналата нощ, докато едва не припаднах от оргазми?

Дам, определено си заслужих подигравките.

Но точно в момента бях адски щастлива. Вектал донесе огън и храна, и всички момичета бяха живи. През последните няколко часа се суетях около тях, за да съм сигурна, че им е топло и носех сняг в импровизирана купа, за да се стопи и поне малко да могат да се измият.

Те бяха много слаби от глада, а пръстите на ръцете и краката на Тифани изглеждаха сякаш са пред замръзване. Джоузи бе летаргична и слаба, а Меган кашляше толкова силно, че цялото й тяло се тресеше. Но бяха живи. Можехме да поправим всичко останало. Храната щеше да бъде от голяма помощ, за да се почувстват по-добре. В допълнение към голото, подобно на плъх животно (което имаше дебел пласт сланина, за която Вектал настояваше да изядем, но все още никой не бе достатъчно смел да го направи) имахме нещо, което бе като кръстоска между диво прасе и пони, което той наричаше двисти. Месото се печеше на огъня и дори моята уста се изпълваше със слюнка… не можех да си представя колко гладни са останалите.

— Какво е болест на кхуито? — попита Меган близо до огъня с разтревожено изражение.

— Не знам — казах и поклатих леко глава. Когато попитах Вектал, всичко, което направи, бе да докосне гърдите си, а след това и моите.

Кхуи живее тук — преведе Кира, свивайки рамене — Нямам идея.

— Просто имаш нужда от храна и топло място — казах на Меган, опитвайки да успокоя страховете й. — Ще се справим с останалото, като му дойде времето.

Тя кимна. Боях се, че ще зададе още въпроси, но тогава Вектал отскубна единия заден крак на голия плъх, приличаше на копанче, и автоматично ми го подаде.

— О, Боже — казах засрамено. — Не храни мен, Вектал. Ще ям последна — веднага го подадох на Меган.

Тя впи зъби в него, преди някой да й го вземе, а Лиз ми хвърли весел поглед и издаде устни напред в гримаса на целувка.

— Той просто храни половинката си, Джорджи. Остави го на мира.

Бузите ми пламнаха отново. Имах чувството, че целия ден прекарах в изчервяване.

Той отскубна другото парче и вдигна вежди към мен. Поклатих глава и той го предложи на Кира, която го прие с благодарност. Една по една той раздаде месо на всяка жена. Аз хапнах само малко от сготвения двисти, оставяйки повечето за останалите.

Това не се хареса на Вектал, който настояваше да ям още. Гледах нещастно към останалите всеки път, в който той сложеше ново парче месо в ръката ми.

— Не го ядосвай — каза Тифани, облизвайки мръсните си пръсти, за да обере всичкия сок полепнал по тях. — Ако е щастлив да те храни, тогава яж.

И аз ядях. Щом всички се нахранихме, Вектал ме прегърна плътно до себе си и започна да мърка. Галеше косата ми, докосваше лицето ми, докато останалите си говореха тихо. Обсъдихме похитителите си, които още не се бяха върнали, планетата, на която сякаш с всеки изминал ден валеше все повече сняг, и ситуацията ни.

Която не бе много розова.

Това хвърли сянка върху разговора и той скоро замря. Лиз си размени мястото с Меган, която си сложи още от храната. Тя седна до мен, скръсти крака, увита с кожите и проследи с поглед как Вектал гали заплетената ми коса.

— Значи ти и големия пич, а? Не мога да те оставя сама за две секунди, без да се обвържеш с най-близкия извънземен.

Свих рамене засрамена.

— Изглеждаше така, сякаш ще ни даде по-голям шанс да оцелеем. — Дори докато го казвах, осъзнах колко е грешно да принизявам връзката ми с Вектал само като начин за оцеляване. Между нас имаше привличане, но до някъде се чувствах, все едно ще предам останалите момичета, ако го призная.

Лиз кимна и за миг се загледа в рогата на Вектал. След това погледна отново към мен.

— Той изпитва малко собственически чувства към теб.

— Дам. — Така бе и нямах нищо против. Дори донякъде ми харесваше.

— Как ще реагира, когато разбере, че не искаме да останем на Не-Хот?

Не отговорих. Това не бе нещо, за което в момента ми се искаше да мисля. Все още се приспособявах към факта, че Вектал ме смята за своя половинка. Не исках да мисля как ще реагира, ако хвана първия автобус за дома. Не ми се мислеше и за отчайващата идея, че може да няма автобус за дома.

Лиз все още ме гледаше, чакайки отговор.

Свих рамене и казах.

— Да бъда с него ме прави по-щастлива отколкото съм била, с който и да е било друг. Мисля да рискувам.

— Така е честно — каза тя и се загледа в огъня. — Не си питала за Доминик.

Преглътнах буцата в гърлото си. Умишлено избягвах темата, тъй като не бях сигурна как да я повдигна. Както бе казал Вектал по-рано, те изглеждаха крехки.

— Аз… видях мъртвото й тяло. Навън в снега.

Лиз кимна и се приближи малко повече към мен.

— Първата нощ тук, навън имаше някакви създания. Крещяха като сови и дращеха наоколо, приличаха на кльощави мечета или нещо такова.

— Дам, видях тези същества — казах й. — Доста са гадни. Вектал не ги харесва.

— Дам, аз също. — Тя направи гримаса. — Не бяха достатъчно умни, че да се досетят как да влязат, но през цялото време ни караха да треперим от страх. Държаха ни будни през нощта. Дом не спря да плаче.

— Съжалявам.

Тя погали ръката ми.

— Не ти го казвам, за да се обвиняваш. Просто да знаеш какво се случи. Както и да е, решихме, че имаме нужда от някаква защита, затова аз, Тиф и Доминик излязохме навън на другия ден, за да правим снежни топки. С Тиф й обърнахме гръб за минута и Дом просто хукна през снега, като побъркана. Опитахме да я последваме, но всички бяхме ранени, а навън беше адски студено. — Тя сви рамене. — Тифани тръгна след нея, но трябваше да се върне. Мисля, че краката й са лошо замръзнали.

Кимнах.

— И така, не я видяхме повече. Надявахме се, че може да те е намерила. Но явно не, нали?

Поклатих глава.

— Беше мъртва, когато я открихме. От доста време.

— Дори не мога да се натъжа — въздъхна Лиз. Тя обгърна здравия си крак с ръце. — Тя не искаше да живее. Не и след това, което й сториха. — Тя ме погледна с очи прекалено големи за слабото й лице. — Трябва да се махнем от тук, Джорджи. Не можем да сме тук, когато се върнат за нас.

— Знам — казах й тихо. Все още не бях измислила как, но щях да го направя. Просто ми трябваше план.