Руби Диксън
Варварите от ледената планета (32)

Глава 32

Вектал

Мъжете се оттеглиха с леки колебания след новината, че има още човешки жени. По лицата им се четеше нетърпение и те искаха да останат, за да може първи да видят новите жени… надявайки се да резонират към някоя от тях. Но всички знаехме, че жените ще са гладни, щом се събудят, а инстинктите на мъжкия са-кхуи настояваха да храни и да се грижи за половинката си. Затова мъжете отидохме да ловуваме, оставяйки на Джорджи и жените й да се справят с отварянето на отделенията. Гледах от разстояние, неспособен да изпусна половинката си от поглед. Тя и жените й бяха слаби и отпуснати, и се тревожех, че кхуи болестта може да ги повали всеки момент.

С помощта на преводача на Кира, те успяха да отворят странната стена, разкривайки шест продълговати неща, вътре с по една гола жена. Джорджи бе права. Още шест жени, всичките подобни на моята Джорджи, които накараха сърцето ми да се свива в гърдите при мисълта, че тя можеше да е една от жените затворени вътре в тези неща.

Една по една жените бяха извадени. В началото бяха объркани, а след това започнаха да ридаят. Останалите обвиваха жените в кожи и ги отвеждаха настрани, за да отговорят на въпросите им, за да ги нахранят и облекат. Някои от жените гледаха с празен поглед към Джорджи, докато другите обясняваха ситуацията им. Една бе разярена. Имаше жена с огнено оранжева коса и оранжеви точки по цялата си бледа кожа. Тя ме видя и извика тихо, само за да бъде утешена с докосвания и думи от Джорджи и останалите жени.

Моята половинка бе права. Щеше да отнеме известно време тези жени да се почувстват удобно тук. А точно време в момента нямахме. Джорджи и жените й не можеха да издържат дълго без кхуи.

Докато жените споделяха дрехите и говореха, отидох да проверя мъжете, които бяха изнервени от това да дават време на човешките жени да свикнат. Няколко от ловците ми бяха останали да пазят, докато другите бяха отишли да търсят храна. Между тях бяха Аехако и Рокан.

Аехако притисна ръка към гърдите си.

— Не знам дали сърцето ми бие лудо от вълнение, или това е резонансът.

Тупнах го по рамото.

— Ще знаеш, когато видиш лицето на своята жена. Дотогава, не се тревожи.

— Толкова много години копнея за половинка — каза той. — Сега не мога да спра да се чудя дали тя не е някоя от човешките жени. Не мога да спра да мисля, че имам шанс да създам семейство, след толкова дълго време. — В гласа му имаше копнеж, който разбирах много добре. Преди моята Джорджи, аз се чувствах по същия начин. Сега живота ми изглеждаше почти завършен.

Когато тя приемеше кхуито и бъдеше в пълна безопасност, знаех, че ще позная истинското задоволство.

— Кога можем да ги погледнем? — попита той.

— Скоро — казах на Аехако. — Жените са изплашени. Всичко е много ново за тях, а ние им изглеждаме странни. Дайте им малко време да привикнат.

— Трудно е да си търпелив — каза Рокан. Той изглеждаше по-спокоен от Аехако, но ръцете му стискаха толкова здраво копието, че пръстите му бяха почти побелели. — Да знаеш, че толкова близо има необвързани жени…

Кимнах, но погледът ми се насочи към мъжете в далечината. Ловците се завръщаха и виждах, че се движат доста бързо. Гледах ги как приближават, с Раахош на чело на групата, и той бе този, който пръв проговори.

— Има са-кохтск наблизо. Голям.

Кимнах.

— Тогава на сутринта ще отведем жените при него. — Тялото ми затрепери от нетърпение. Обикновено трябваше да търсиш дълго, за да намериш са-кохтск. Да има някой тук, така близо до жените, бе знак. Реших, че е време да действаме. Влизайки в човешката пещера, игнорирах погледите на новите човешки жени и извиках Джорджи да дойде при мен.

Тя пристигна, цялата целувки и усмивки. Подозирах, че това е както за мен, така и за да успокои другите жени.

— Здравей — каза тя весело. Изглеждаше обаче изморена. Всички човешки жени изглеждаха напълно изтощени.

Взех ръката й и целунах дланта й, докато тя въздъхна тихо от наслада. Можех да усетя как аромата на възбудата й разцъфва бавно под докосването ми, карайки моето кхуи да бумти в гърдите ми. Но не можех да я взема тази нощ. Тя имаше нужда от почивка.

— Утре ще се махнем от тук.

— За да отидем в пещерите ти?

— За да отидем на лов за са-кохтск. Ще вземе кхуи за теб и жените ти.

Тя примигна леко, но кимна.

— Щом трябва, трябва.

— Имаме нужда от още време — заяви шумната жена на име Лиз. Тя изглеждаше по-слаба от останалите, тънка и крехка. Но имаше много упорити думи в малката си уста. — Не всички сме се примирили напълно с идеята. — Тя обви ръка около раменете на една от новите жени, която трепереше и се облягаше за подкрепа на Лиз.

— Може да нямахте много време… — започнах аз, но бях прекъснат от висок писък. В другия край на пещерата Кира притисна ръка до ухото си и се срина на пода. Джорджи притисна ръка към рамото си и примигна.

— Какво? Какво е това? — попитах аз.

Устните й се разтвориха от болка и тя махна ръката от рамото си, когато писъкът спря. На рамото й мигаше светлина, точно под кожата й, гневна, червена светлина.

— Извънземните се връщат за нас — каза ми тя. — Трябва да се махаме оттук.