Руби Диксън
Варварите от ледената планета (1)

Глава 1

Джорджи

До вчера аз, Дорджи Картър, никога не бях вярвала в извънземни. О, разбира се, бях отворена за всякакви възможности, че някъде там във вселената може да съществуват разумни форми на живот, но ако някой ми бе казал, че няколко зелени мъже ще летят в космически кораб над Земята, за да отвличат хора? Щях да има кажа, че са побъркани.

Но това бе вчера.

Днес? Днес беше нещо коренно различно.

Предполагам, че всичко започна миналата нощ. Беше напълно обикновена вечер. Прибрах се у дома след ден зад гишето в банката, където работех. Претоплих си от фризера замразена лазаня, изядох я, докато гледах телевизия, и заспах на дивана, преди да успея да се добера до леглото си. Не беше точно живот изпълнен с купони, но хей, бе едва вторник, а вторник е за работа, не за купонясване. По някое време през нощта се насочих към леглото си и от там нататък стана странно.

Сънищата ми бяха супер объркващи. Не обикновените, за загуба на зъб или как съм гола пред училищния клас сънища. Тези бяха по-страшни. Сънища за загуба и изоставяне. Сънища за болка и студена бяла стая. Сънища, в които вървях в тунел срещу идващ към мен влак. В този сън опитах да вдигна ръката си, за да засенча очите си от светлината.

С тази разлика, че колкото и да исках да вдигна ръка, не можех да го направя.

Това ме бе извадило от унеса ми. Присвих клепачи срещу светлината, поглеждайки право с нечии блестящи очи. Някой… светеше с нещо в очите ми? Примигнах, опитвайки да се фокусирам, и осъзнах, че въобще не сънувам. Освен това не си бях у дома. Бях… някъде другаде.

Светлината изгасна и чух нещо подобно на чуруликане на птица. Присвих очи срещу тъмнината и се озовах обградена от… някакви същества. Такива, които ме гледаха с дълги, продълговати черни очи, грамадни глави и кльощави бледи ръце. Малки зелени същества.

Изпищях. Всъщност изврещях с такава сила, все едно ме колеха.

Единият от извънземните наклони глава настрани, гледайки ме, докато чуруликането около мен започна отново, въпреки че не виждах устите им да помръдват. Нещо горещо и сухо се обви около устата ми, задушавайки ме и скоро усетих, че губя съзнание. О, мамка му. Дали щях да умра? Изплашена, опитах да раздвижа устните си, докато тъмнината бавно ме ограждаше.

Тогава заспах отново, сънувайки работата си. Винаги сънувах работното си място, когато бях стресирана. Четири часа безспир, гневни клиенти ми крещяха докато се мъчех да отворя пакет с пачка двайсетачки, но той не искаше да се отвори. Опитах се да преброя рестото, но някой все ме разсейваше. Сънищата за работата ми бяха най-гадните, но точно този ми донесе някакво успокоение. Никакви влакове. Никакви извънземни. Само банкови операции. Можех да се справя с тях.

И това ме води до… сега.

Бях будна. Събудих се, без да съм изцяло сигурна къде се намирах. Очите ми се отвориха и се огледах. Миришеше все едно се намирам в канал, можех да почувствам стената зад себе си и цялото ми тяло ме болеше адски много. Главата ми бе замаяна и не можех да мисля, сякаш все още не бях напълно будна. Чувствах крайниците си натежали. Осъзнах, че съм била дрогирана. Някой ме бе упоил.

Не някой. Нещо.

Започнах да се задъхвам, когато си спомних за извънземните с тъмните очи и се огледах да видя тук ли са. Където и да бях, бях сама.

Слава на Бога.

Присвих очи към леката светлина, оглеждайки мястото, където се намирах. Приличаше на голяма тъмна стая. Бледо оранжева светлина се процеждаше от нещо приличащо на малки епруветки закачени на тавана, на около шест — седем сантиметра над мен. Самите стени бяха черни, и ако не мислех, че е невъзможно, бих казала, че това е някакъв вид склад изваден от шантав фантастичен филм. На отсрещната стена имаше шест големи продълговати контейнера, приличащи на тръби, дълги около три метра, покрити с разни квадратчета и точки, които със сигурност приличаха на нещо извънземно. На друга от стените имаше голяма овална врата. Не можех обаче да стигна до нея, тъй като се намирах зад някакъв вид метална преграда.

И наоколо вонеше ужасяващо. И всъщност, не бе само една миризма, а няколко. Нещо като коктейл от урина-фекалии-повръщано-и-пот. Това ме накара да се задавя. Може би ако покриех устата си с ръка… но заради забавените ми реакции вече се бях надишала с това. Ъгх.

Завъртях натежалата си, дрогирана глава и се огледах из стаята. Оказа се, че не съм сама, сега щом се вгледах добре. Имаше и други хора на земята зад мен, тела сгушени едно до друго, и както изглежда спящи. В мъждивата светлина успях да преброя седем, може би осем форми, с горе — долу моята големина, скупчени на едно място, като кученца. Виждайки как всички сме от тази страна на решетките, започвах да добивам представа, че бяхме в някаква килия.

Или клетка.

Предположих, че ако ще е клетка, можеше да е и по-зле. Имаше достатъчно място да се изправим, макар че нямаше как да направим повече от това. Поне тук с мен нямаше извънземни. Исках да се паникьосам, но бях прекалено объркана, за да го направя. Беше все едно да отидеш в кабинета на стоматолог и да те зашеметят с райски газ. Беше ми трудно да се фокусирам.

Горната част на голите ми ръце ме болеше и несръчно потърках мястото. Имаше няколко издатини по кожата ми, които преди ги нямаше там. Потърках ги по-силно осъзнавайки, че под кожата ми има нещо твърдо. Какво, по дяволите? Опитах да надникна въпреки тъмнината, но не виждах нищо. Споменът за извънземните, за светлината, насочена към очите ми, за кошмарите и ужаса… всичко се надигна в мен, и се паникьосах. Леко ридание се изтръгна от гърлото ми.

Една ръка докосна моята.

— Недей да крещиш — прошепна ми едно момиче.

Завъртях натежалата си глава, за да я погледна. Тя изглеждаше на моята възраст, но бе руса и по-слаба от мен. Косата й бе дълга и мръсна, а очите — огромни върху слабото й лице. Тя се огледа из стаята, след което сложи пръст пред устните си, сякаш не разбрах предишното й предупреждение.

Тишина. Добре. Добре. Задавен плач се надигна в гърлото ми, но аз го потиснах. Кимнах. Нямаше да крещя. Нямаше да крещя. Можех да се стегна. Можех.

— Добре ли си?

— Дааа… — завалях сякаш устата ми не бе способна да изговори думите. И… цялата се омазах с лиги. Страхотно. Вдигнах едната си тежка ръка, избърсвайки устата си. — Швинявай…

— Добре си — каза тя, преди да успея да се паникьосам отново. Гласът й бе тих, сякаш за да не събуди останалите. — Всички бяхме малко замаяни, когато се събудихме. Бяхме упоени, когато пристигнахме. Ще отмине скоро. Аз съм Лиз.

— Джорджи — казах й, внимателно изговаряйки името си, за да го кажа правилно. Потърках с ръка странните издатини. — Коквооо стааваа?

— Ами — каза Лиз, — бяхме отвлечени от извънземни. Но мисля, че това е очевидно, нали?

Насилих се да се усмихна. Или поне пробвах. Вероятно не се получи, защото пак се оказах цялата в лиги.

Лиз се намести до мен.

— Добре, нека да видим дали ще успея да позная повечето неща. Всички останали тук — тя посочи с палец към останалите в клетката, които все още спяха, — бяхме отвлечени. От Земята, най-вече Америка. Мисля, че едното момиче е от Канада. На двадесет и две си, нали?

— Дам?

— Дам, и аз така помислих. Всички сме на толкова. Нека да видим ще позная ли още. Живееш сама, не си бременна, нямаш големи здравни проблеми, нито близко семейство.

— Как…

— Защото е така при всички останали, — каза безизразно Лиз. — Всяко момиче тук отговаря на същата история. С изключение на Меган. Тя беше бременна. Каза, че е във втория месец, а те изсмукаха бебето от нея, сякаш не е голяма работа. — Лиз потрепери. — Затова предполагам, че където и да ни водят, не искат бременни момичета. Само млади и здрави.

О, Господи. Преглътнах, мъчейки се да не повърна. Нямаше място, на което да го направя, но вече започвах да разбирам защо тук миришеше толкова ужасяващо. Самата Лиз не миришеше особено приятно.

— От коолко… врееме си туук?

— Аз? — попита тя. — От около две седмици. Кира е тази, която е най-дълго тук. Тя е онази жена със странната слушалка.

Огледах се, но не можех да видя никой точно определен.

— Преводач е — обясни Лиз. — Скоро ще го видиш. Засипах те с прекалено много информация, нали? Добре, нека пробваме отново. Виждаш ли тези тръби там? — тя посочи към стената и нещата, които приличаха на свръхголеми шкафчета. — Кира е видяла какво има в тях. Още момичета, като нас.

Възкликнах, а звукът проехтя около нас. Още хора?

Лиз махна с ръка към мен, правейки знак, че трябва да мълча, и кимнах, отново масажирайки топчетата, които имах на ръката. Можех да помириша тялото й седнало до мен. Миришеше на пот, но все пак бе човешка миризма.

— Дам. Е… те избрали Кира и тя каза, че са й говорили нещо, но не е могла да ги разбере, затова са я хванали, и буквално са забили това нещо в ухото й. Предполагам, че имат само едно, затова не са сложили на никоя друга.

— Зааабили? — повторих ужасена.

— Дам, както се слага табелка на ухото на крава — Лиз направи гримаса. — Съжалявам, от Оклахома съм. Предполагам, че визуално не ме стряска толкова много. Ти от къде си?

— От Орландооо. — Не бях сигурна дали устата ми ще започне някога да функционира правилно. — Флооорида. — Този път лигите ми не потекоха.

Тя кимна.

— Взели са ни буквално отвсякъде. Както и да е, Кира е успяла да научи, че тези, които са ни отвлекли, са един вид трафиканти. Познай какво търгуват?

— Момичета?

— Дам. — Тя отново посочи към нещата приличащи на шкафчета. — Предполагам, че са дошли тук, за да вземат само осем жени, но после са решили, че може да набутат още няколко. Кира каза, че ново момиче се е появявало на всеки няколко дни досега. Осъзнахме, че сигурно ще ни наблъскат тук като сардини и да ни продадат за… е, сещаш се. Както и да е. — Тя сви рамене. — Старая се да не мисля за бъдещето, защото ще започна да крещя, а ти не искаш да знаеш какво става, когато започнеш да крещиш.

О, не.

— Какво…

— Скоро ще видиш — каза Лиз отвратена. — Просто, довери ми се. Кльощавите не обичат викове. Запомни го, става ли?

Спомнях си предупреждението й от по-рано.

— Добре. Моята… ръка…

— Малките издатини там ли? Да. Имат някакво подобие на лекар… или ветеринар, кой знае. Той се появи пръв, когато ни доведоха тук, заби куп игли в нас, бутна тези сребристи топчета под кожата ни и си замина. Предполагам, че е нещо, като това, което прави ветеринаря, когато се появи във фермата. Ваксинира кравите и слага щампа на ухото им. С тази разлика, че нашата е на ръката ни. Ето пак ни сравнявам с крави. Вероятно не трябва да го правя, нали?

— Защото… ние… ядем… крави — промърморих, докато лигите течаха от устата ми.

Лиз изсумтя.

— Дам, горе-долу. Но не мисля, че ще си направят целия този труд да ни отвлекат, само за да ни изядат. Освен ако не сме някакъв вид деликатес, което ме съмнява. Но… дам.

— Дам — повторих.

— Опитай се да поспиш малко, ако можеш — каза Лиз и ме погали по ръката. — Сънят е като цяло единственото бягство от реалността, което можем да си позволим. Наслади му се.

Тази Лиз бе такъв оптимист.

Обвих ръце около гърдите си и забелязах, че все още нося късата си пижама без ръкави, с която бях легнала. Тук не бе нито топло, нито уютно и ми се прииска да си бях легнала с дебела, вълнена пижама.

Освен това исках да си поплача. Да стоя и да мисля, че не съм облечена като хората, за отвличане от извънземни. Раменете ми потрепериха и след миг от очите ми потекоха сълзи. Дам, вчера? Не вярвах в извънземни. Но това бе вчера.

Свих се и заплаках безшумно, докато заспя.