Руби Диксън
Варварите от ледената планета (5)

Глава 5

Джорджи

— Хей — извика познат глас в ухото ми. — Хей, събуди се. Добре ли си, Джорджи?

Събудих се бавно и простенах от острата болка, която чувствах в главата си. Миг по-късно, болката не бе само в главата ми. Всяка част на тялото ми ме болеше, но най-вече китката. Тя туптеше неприятно и сякаш гореше, изпращайки пулсации през цялата долна част на ръката ми, чак до лакътя. Присвих очи, виждайки Лиз наведена над мен.

— Оу!

Тя ми се ухили и забелязах, че има подута долна устна и нарастваща синина на бузата.

— Жива си. Това винаги е добро начало — каза тя, сядайки назад, на краката си. — Можеш ли да седнеш?

С нейна помощ го направих, примигвайки. Позата накара всичко в мен да запулсира още по-болезнено.

— Какво се случи?

— Катастрофирахме — каза тя. — Повечето от нас изпаднаха в безсъзнание от цялото това подмятане. Три имат счупени кости, няколко разкървавени носове и две, които не оцеляха.

Погледнах я шокирано, преди да се огледам.

— Две жени са… мъртви? Кои?

— В допълнение към пазача, който очисти, Криси и Пег. Явно са си счупили вратовете. — Тя кимна към далечния край на стаята. — Горките момичета.

Едва успях да преглътна скръбта, която заседна като буца в гърлото ми. Не ги познавах добре, но познавах ужаса и страха им. И се радвах, че все още съм жива. Прегърнах Лиз и тя също ме прегърна, оставайки така за миг, просто благодарни, че общо взето сме все още цели. През рамото й забелязах, че цялата стая, която май бе нещо като контейнер за товар, бе наклонена на една страна. Металният под, покрит с отломки, бе изкривен и леденостуден. Изправих се на крака с помощта на Лиз, залитнах и чак когато се стабилизирах се огледах шокирана.

Няколко от момичетата се бяха вкопчили една в друга в ъгъла… Меган бе прегърнала Доминик и се опитваше да я успокои, докато жената се задушаваше от плач. Другите момичета все още бяха разхвърляни по пода в безсъзнание. Виждах две тела на купчина в далечния край, до мъртвия пазач. Тъмната коса на Криси висеше, покривайки лицето й. Мисля, че бе за добро. Отместих поглед. В друг ъгъл Кира се опитваше да помогне на момиче, чийто крак бе счупен. Самата Кира имаше силно наранено лице, а от ухото, на което бе закачен преводачът, течеше кръв.

Всички изглеждаха пребити, посинени и наранени. Погледнах към краката си, но изглежда бяха добре. Китката ми обаче бе подута и започваше да лилавее. Ребрата ми сякаш горяха.

— Мисля, че съм я счупила — казах, вдигайки ранената си ръка. Нежно размърдах китката си и едва не припаднах от заслепяващата болка, която прониза тялото ми.

— Е, предполагам, че повече няма да се биеш с извънземни — каза весело Лиз. — Дори да не е счупена, доста лошо е наранена. Трябва да видиш пръстите на левия ми крак. И те изглеждат доста ужасно. Все едно са се опитали да направят стратегическо отстъпление и да избягат от крака ми, но са се провалили.

Погледнах я изпълнена със скептицизъм.

— Тогава защо си в толкова добро настроение?

— Защото сме свободни — каза тя ентусиазирано. — Мамка му, свободни сме и се приземихме някъде. Според мен сега шансовете ни за оцеляване се повишиха значително.

— Защо мислиш, че сме кацнали?

Лиз закуцука до мен, пазейки единия си крак.

— Защото подът се наклони и е студен, и заради това. — Тя посочи някъде зад мен.

Обърнах се, за да погледна. Отгоре, изглежда част от облицовката се бе отлепила частично, оставяйки един дълъг отвор в контейнера ни. През този отвор се процеждаше лека светлина и вътре се сипеше нещо, което приличаше на снежинки. Възкликнах и пристъпих напред.

— Това сняг ли е?

— Дам — каза щастливо Лиз. — И тъй като не се давим, опитвайки да поеме дъх, изглежда има и кислород.

Надежда се надигна в сърцето ми и погледнах към тавана. След малко се обърнах развълнувано към Лиз.

— Мислиш ли, че някак сме се озовали отново на Земята?

— Не мисля — каза Кира, а мекият й глас прониза мислите ми. Погледнах към нея и примигнах. Тя изглеждаше доста разтърсена и цялата лява страна на лицето й бе синя и покрита с кръв. В едно от очите й се бе спукал кръвен капиляр, и имаше дълга червена драскотина на едната буза. Освен това куцаше с едно подуто коляно.

— От къде знаеш, че не сме на Земята? — попитах, отказвайки толкова бързо да загубя надежда. — На колко места може да има сняг и кислород? Просто трябва да е Земята, не знам, може би в Канада.

— С тази разлика, че през това нещо — каза тя и посочи окървавения преводач на главата й, — чух да казват, че ни пускат на „безопасно място“, за да могат да дойдат и да ни приберат по-късно.

Лиз скръсти ръце на гърдите си, мръщейки се.

— Да ни приберат по-късно? Значи ни пуснаха тук, очаквайки просто да седим и да ги чакаме да ни приберат след ден-два? Мамка му, няма да стане.

— Не знам кога — каза сериозно Кира. — Но когато говореха за това място, определено не говореха за Земята. Постоянно говореха за облак от частици, но единственият облак от частици, за който се сещам, е този от часовете по наука, и който се намира в далечния край на слънчевата ни система, Облака на Оорт. И ако получаваме толкова много светлина — каза тя, сочейки към дупката в контейнера, — определено не сме никъде в близост до Плутон. Не мисля, че сме на Земята. И не съм сигурна, дали все още сме в нашата слънчева система.

— Схванах — заяви Лиз и звучеше доста намусена.

Все още се съмнявах. Погледнах към снега падащ през отвора и нямаше как да не се развълнувам. Трябваше да сме си у дома, нали? На нашата планета имаше зима. Може да са ни пуснали на Антарктика. Точно сега предпочитах Антарктика, вместо някоя чужда планета.

— Не ми се иска да вися тук, чакайки ги да се върнат.

— Аз също — каза Кира и примигна, търкайки рамото си. — Но всички са ранени. Не знам колко бързо можем да се движим, или дали е въобще безопасно да го направим. Не знаем нищо за това място, може да сме кацнали в средата на замръзнал океан пълен с човекоядни ледени акули.

— Мамка му, ти си цялата цветя и рози, нали? — каза Лиз, гледайки към Кира.

— Съжалявам — Кира направи гримаса и притисна длан към челото си. — Беше ужасен ден и се чувствам така, сякаш най-лошото предстои.

Тя изглеждаше толкова съсипана, че ми се прииска да я прегърна. Отказвах да се предам без бой. Единият пазач бе мъртъв, имахме оръжието му, и за момента бяхме далеч от похитителите си.

— Всичко ще е наред — казах оптимистично. — Ще измислим нещо.

— Може ли да измислим нещо за ядене? — попита Меган от ъгъла на контейнера. — Доста сме гладни.

— Храната е добро начало — съгласих се, кимайки към Лиз. — Нека да видим какво имаме и да проверим как може да се измъкнем от тук, за да сме далеч, когато зелените същества се върнат.

Час по-късно обаче положението не бе никак розово. Намерихме достатъчно от гадната храна, че да ни стигне за седмица и за също толкова време имахме вода. Освен тези неща, нямахме нищо друго.

В допълнение, освен това, което притежаваше пазача, когото убихме… добре де, който аз убих… нямахме никакви оръжия и никакви дрехи. Преровихме всичко, удряхме по стените и се опитвахме да открием скрити отделения, но не намерихме нищо. Единственото нещо, което имахме, бе някакво подобно на найлон покритие, което обаче не бе топло, нито особено гъвкаво, за да се използва за нещо полезно.

— Почти съм сигурна, че Робинзон Крузо не е бил и наполовина толкова прецакан, колкото сме ние — пошегува се Лиз.

Не бях чела Робинзон Крузо, но се съгласих. Беше ясно, че не сме екипирани добре за оцеляване. Не бяхме екипирани за каквото и да е било, и с всяка изминала минута ставаше все по-студено, благодарение на снега и студения въздух, които влизаха през отвора.

— Имам предвид, не разбирам — каза Лиз, подавайки ми няколко блокчета храна. — Ако искат да седим и да ги чакаме, не трябваше ли да ни оставят провизии?

— Забравяш, че ние сме допълнителни — посочих, махвайки с ръка, за да откажа блокчетата. Някой друг можеше да ги изяде. Стомахът ми в момента бе свит на топка. — Докато те са недокоснати, ние нямаме значение, нали? А и те не ядат — посочих с пръст към капсулите наредени на стената. — Те все още са в идеално състояние.

Естествено.

— Да ги събудим ли сега? — мисълта да изсипем шепа нищо неподозиращи жени тук, в състоянието, в което се намирахме не ми допадна. Ако аз бях на тяхно място, щях ли да искам да ме събудят?

— Господи, не — каза Лиз. — Как да знаем дали са наясно какво се случва тук? Вероятно дори не осъзнават, че малките зелени извънземни съществуват и все още смятат, че са в леглата си. Ти как би се почувствала да се озовеш тук, заточена на това място, без да имаш достатъчно храна.

— Имаш право — казах, оглеждайки празната стая и тропайки с голия си крак по пода.

— Е какво ще правим? — попита Кира, настанявайки се до другите момичета, които се бяха събрали на едно място, за да споделят телесната си топлина. Изглеждаше изтощена.

Лиз погледна очаквателно към мен.

Сега аз ли бях лидерът? Гадост. Но… някой трябваше да го направи, а на мен наистина ми бе омръзнало никой друг да няма идеи. За един дълъг миг обмислих възможностите ни.

— Е, намираме се на планета с кислород и предполагам, че тук живеят и други същества. Не знам много за науката, но ако Земята, може да е обитавана от всякакъв вид живи същества, няма причина и тук да не е така нали? Дори на близо може да има град или нещо такова.

— Град пълен с извънземни — промърмори някой.

— Така е — съгласих се. — Но не можем да стоим тук, докато умрем от глад. Или докато замръзнем. Точно сега навън грее слънце, но не знаем колко време има докато падне нощта…

— И колко дълги са нощите тук — добави Кира.

— Може би е добре да спреш да помагаш — каза й Лиз. — Само предложение.

— Мисля, че поне трябва да разузнаем наоколо — предложих. — Да разберем къде сме, да огледаме за храна и вода.

— Но повечето от нас са ранени — подсмръкна едно от момичетата. Тифани. Изглеждаше сякаш е взета от някоя ферма и бе напълно ужасена. Някои от нас бяха приели пленничеството си с твърда решимост, а някои напълно се бяха разпаднали. Тифани беше от вторите.

— Ти трябва да отидеш, Джорджи — каза ми Лиз.

— Аз? — възкликнах.

— Ти си нещо като лидера ни.

Мамка му, много е гадно, че не бях единствената, която се бе сетила за това. Вдигнах поглед към снега влизащ през дупката. Изглеждаше доста студено, а бях само по къса пижама.

— И защо аз да съм лидер? На практика съм последната заловена. — С изключение на Доминик, която дойде след мен.

— Да, но ти си тази, която измисля всичките планове. Ти си тази, която уби пазача, а Кира трябва да остане, в случай че похитителите ни се завърнат, за да може да ги чуе с това на ухото си. А пръстите на краката ми са смазани. Няма да стигна много далеч. Освен това, ти си тази, която е на ти с оръжията. — Лиз запърха с мигли към мен.

Изсумтях.

— Добра в това да троша неща, имаш предвид.

— Хей, ти се справи по-добре от всички нас, Джорджи. Сериозно. — Тя направи няколко удара с ръце във въздуха, все едно удряше невидима боксова круша. — Искаш ли да ти изтананикам „Окото на тигъра“, за да те нахъсам?

— Боже, много ти благодаря — казах й, опитвайки се да се почувствам обидена, задето единодушно бях избрана за доброволец. Но мисля, че някак трябваше да бъда аз. За разлика от Кира и Лиз, останалите не ставаха за лидери. Всички бяха ранени и исках да посоча, че китката ми е прецакана, и че ребрата ме болят, но… всички бяха ранени. Лиз куцаше, Кира имаше прецакано коляно, а другите бяха пълна каша. Дали исках да оставя съдбата си в нечии чужди ръце и да се надявам, че могат да свършат работата като хората? — Някой тук има ли някакъв опит за оцеляване в дивото?

Някой подсмръкна, плачейки. С изключение на това беше пълна тишина.

Да, никой не бе подготвен за това.

До мен Лиз започна да тананика мелодията на „Окото на тигъра“.

Показах й среден пръст.

— Ох, добре. Щом ще ходя навън в снега, имам нужда от няколко хранителни блокчета, оръжието и малко вода.

— Нямаме шишета — посочи Лиз. — Яж снега.

— Само недей ако е жълт — провикна се някой.

— О, да, сега всички сте много компетентни, след като аз ще излизам навън — намусих се и се изправих на крака, изпробвайки как се чувстват китката и ребрата ми. Боляха ме, но нямах много голям избор. — Добре, някак трябва да се изкатеря до дупката в покрива. Ще имам нужда от някакви дрехи — погледнах надолу към мръсната си къса пижама. — С това няма да мога да издържа дълго навън.

— Знам от къде можеш да вземеш хубави топли дрехи — каза Лиз и посочи към мъртвия пазач.

— Ъгх — казах, макар и сама да се бях сетила за това. — Донякъде се надявах, че някой магически ще измъкне кожух и шушони, или нещо такова.

— Нямаш късмет — каза Тифани и се изправи на крака. — Ще ти помогна да го съблечеш.

След малко с Тифани бяхме успели да съблечем тялото и сега се чудех как да ги облека. Имаше странни, невидими закопчалки, вместо обикновен цип или копчета, и вонеше на пот, кръв и още някаква остра миризма, но дрехите бяха изненадващо топли. Якето бе малко тясно около гърдите ми и ме караше да изглеждам така, все едно имах само една гърда, но не го носех, за да бъда модерна. По-големият проблем бе, че нямаше ръкавици, а обувките бяха предназначение за някого, който има два големи пръста, вместо пет малки. Успях да напъхам крака в обувките, обаче бе доста болезнено.

И все пак по-добре от нищо, реших, тъй като преди това бях само по пижама.

— Дръж ръцете си пъхнати в ръкавите — предложи Тифани. — Топлината на тялото ти ще помогне.

Кимнах и бутнах оръжието в предната част на якето, настанявайки дулото му между гърдите си. Сплетох мръсната си коса, за да не се пречка пред лицето ми, взех блокчетата, които Лиз ми предложи, и си поех дълбоко дъх.

— Ще отида толкова далеч, колкото мога — казах на останалите. — Ще потърся помощ. Или хора. Или храна. Нещо. Но ще се върна. Ако не се върна до утре ами… не идвайте да ме търсите.

— Боже, ще ми се да имах под ръка дърво, че да почукам на него — каза Лиз. — Недей да говориш такива работи.

— Ще бъда добре — казах й, макар да блъфирах. — Сега, помогнете ми да се добера до тавана, за да се измъкна навън.

Преместихме масата под отвора и две момичета я държаха на място, а аз се качих на нея, докато Лиз и Меган ме бутнаха нагоре. Китката ми крещеше протестиращо, но продължих да се катеря, промушвайки се през дупката. Тя бе достатъчно голяма, че да премина през нея, и когато най-после можех да поема глътка чист въздух, исках да запищя от болка, и ми ставаше все по-студено. Бях нахлузила долнището на пижамата си, на главата си и бях омотала единия крачол около шията си, докато през тесния отвор на другия стърчеше главата ми. Не изглеждах особено секси и долнището ми бе мръсно, но се радвах, че го имам. Навън студът щипеше, а още дори не се бях подала на открито.

Опрях ръце на ледения метал, съскайки, когато пръстите ми залепнаха. Издърпах ги внимателно, а дланите ми сякаш бяха пронизани от малки иглички. Не само беше студено навън, беше ужасяващо студено. Използвах здравата си ръка… сега пъхната в ръкава на извънземното яке… за да се оттласна навън. Докато се подавах през дупката, ме осени мисълта, че навън може да има извънземен, който чака да изляза, за да ми отреже главата.

Хич не си помагаш, Джорджи, казах си аз. Прогоних ужасите рисувани от въображението ми и излязох навън, оглеждайки се.

Добрата новина бе, че горе вятърът не бе толкова ужасен, колкото мислех. Вместо това снегът падаше тихо на големи парцали, а двете слънца светеха над главата ми.

Две слънца.

Две скапани слънца.

Присвих очи към тях, за да се уверя, че не съм си разбила главата при падането и не виждам двойно. Но не, наистина бяха две. Приличаха на цифрата осем, с едно малко слънце настанено над едно доста по-голямо слънце. В далечината имаше огромна бяла луна.

— Не сме на Земята — извиках на момичетата долу. Мамка му. Едва потиснах нуждата да ревна от разочарования. Толкова много исках да изляза да видя сградите в далечината и да кажа О, това е просто Канада или Финландия.

Двете слънца на практика унищожиха надеждите ми.

— Какво виждаш? — извика ми някой.

Погледнах надолу към катастрофиралия кораб в средата на огромно снежно поле. Вдигнах поглед. В далечината имаше планини… или поне мислех, че са планини… които изглеждаха като големи, ледени и лилави кристали с размерите на небостъргачи. И бяха различни от планините, които познавах. Тук те бяха изцяло голи. Без никакви дървета. Нищо, освен сняг и назъбени скали. Изглежда малкият ни кораб се бе ударил в една от тези планини и така се бе отворила дупката.

Огледах се за същества или вода. За нещо. Каквото и да е. Нямаше нищо, освен безкрайна белота.

— Какво гледаш? — извика друг.

Облизах устни, мразейки усещането, че вече изтръпват на студа. Аз бях момиче от юга. Не виреехме добре на студено.

— Гледали ли сте Междузвездни войни? Оригиналът?

— Не ми казвай…

— Дам. Изглежда сме се приземили на шибаната Хот. С изключение на това, че има две миниатюрни слънца и една шибано грамадна луна.

— Не е Хот — извика Лиз. — Тя беше шестата планета след слънцето и доколкото помня нямаше луна.

— Добре, зубър — извиках й. — Ще наречем това място Не-Хот. Ако можете покрийте дупката с онова найлоново нещо, щом тръгна. Ще ви задържи на топло.

— Бъди в безопасност — извика ми Лиз.

— От твоите устни в Божиите уши — извиках и измъкнах задника си от защитата на кораба.