Руби Диксън
Варварите от ледената планета (14)

Глава 14

Джорджи

Огледах се стреснато. Някак, бях пропаднала през дупка, прикрита от падащия сняг. Беше глупава грешна крачка и изглежда тази планета бе пълна с пещери, защото бях попаднала в още една такава.

И тази беше заета. Наистина, наистина заета.

Дузина двойки очи ме гледаха от странни, подобни на риби лица. До някъде приличаха на хора и донякъде не. Стояха изправени, имаха две ръце, два крака и бяха високи. По-високи от мен. Очите на издължените им лица бяха огромни, а устите им малки и кръгли. Приличаха почти като излезли от анимация, с тази разлика, че всеки милиметър от телата им бе покрит с бледа козина. И миришеха на мокро мръсно куче. Ъгх.

Едно от тях се приближи леко към мен, издавайки странни звуци.

— Здрасти — казах меко. Не помръднах нито милиметър, докато те ме гледаха. Изглежда опитваха да разберат дали съм приятел или враг. Малко ми напомняха на Ууки от Междузвездни войни… Боже, наистина трябваше да спра да мисля за този филм… като изключим факта, че тези бяха бели и имаха огромни очи. И опашки, осъзнах, когато съществото се приближи, а опашката му се клатеше на ляво и дясно, като на раздразнена котка.

То наведе глава, оглеждайки ме. След това издаде отново странен звук.

— Джорджи — извика Вектал над мен. — Джорджи! — Ръцете му заудряха по леда горе, изпращайки куп снежинки да се посипят по главата ми.

— Мисля, че съм добре — извиках му аз.

Съществото пред мен вдигна глава и извика към тавана, а звукът бе като издаден от бухал.

Още сняг падна на лицето ми и аз се свих. Каменистият таван имаше дупка и Вектал отчаяно се опитваше да я разшири, за да може да напъха през нея много по-голямото си тяло, за да ме последва долу. Той изглеждаше адски изплашен и ми изкрещя команда, която нямаше как да разбера. Дали значеше „Стой на място“ или „Бягай“?

Погледнах отново към синеокото Йети-подобно същество.

Друго същество завъртя глава към мен, махайки бясно с опашка. Беше почти като грозно кученце. Почти. Усмихнах се и се изправих бавно на крака, забелязвайки, че „кученцата“ са доста по-високи от мен.

— Хей, вие — извиках със спокоен и мек глас. Може би ако се отнасях с тях като с кученца, щяхме да се разбираме добре. Когато ноздрите му се разшириха, опашката му започна да се мята по-силно и аз протегнах ръка, за да го погаля.

На мига съществото изръмжа. То удари ръката ми и ме бутна силно назад. Изпищях стреснато и паднах на земята. Друго от съществата пристигна бързо до мен, започвайки да дърпа косата и дрехите ми. Трето ме замери със сняг. Осъзнах, че въобще не са като кученца, а по-скоро като бесни маймуни.

А аз бях попаднала в бърлогата им.

Ръката, стиснала косата ми, ме дръпна силно и аз изпищях отново, опитвайки да се отскубна. Друго същество удари ранените ми ребра и ми изкара въздуха. Задъхах се, търкаляйки се по пода и опитвайки да се защитя от дивите им удари.

Над мен прозвуча див, разгневен рев. Сякаш целия таван се срина.

Вектал. Слава на Бога.

Нещо тежко се стовари на земята и съществата изпищяха, разбягвайки се. Отворих очи на време да видя как Вектал реве от гняв, а звукът вибрираше през пещерата. Цялото място се тресеше, и го видях как изважда остриетата си.

Съществата отстъпиха още по-навътре в сенките.

Не ги винях… Вектал изглеждаше наистина ужасяващо. Очите му блестяха още по-силно от обикновено, а острите му резци бяха разголени от гнева. Малко се изплаших, когато насочи погледа си към мен.

Но той само ме вдигна от пода, мятайки ме на рамото си, в стила пещерняк, преди да закрачи надолу по път напълно различен от този, през който бяхме влезли. Съществата подскачаха и крещяха към него, а когато едно от тях скочи, усетих Вектал да замахва с ръка, отхвърляйки го далеч, все едно не бе нищо.

Съществата започнаха да се приближават, крещейки и едно стисна косата ми, преди да успея да реагирам. Проплаках и Вектал се завъртя светкавично, този път с нож в ръка.

Съществото бе мъртво, преди да падне на земята.

Възкликнах при тази гледка, но в следващия миг Вектал хукна през пещерата, пробивайки си път през съществата, и бях така облекчена, когато скоро видях слънчевата светлина, че ми се искаше да се разплача.

Бяхме извън пещерата, а съществата не ни последваха.

Но това не значеше, че извънземният спря устремения си ход. Той продължи напред през дълбокия сняг, с решителност, която ме накара да се изплаша не на шега. Все още чаках неговото казах ти.

Но ми беше студено, бях изплашена и не казах нищо, за да се оправдая за глупавата си постъпка. Ако той искаше да се държи като неандерталец, нямах нищо против, стига да продължи да ме пази. Той беше ядосан, дори трябва да кажа, че за мен бе очевидно, че е направо бесен. Мърмореше нещо под носа си, с гневен тон, а цялото му тяло бе напрегнато под моето. И това, което ме изнервяше, бе, че дори не можех да му се извиня за действията си. Нямаше да успея да намеря точните думи. Бях така раздразнена и нещастна, че исках да ритна нещо.

С тази разлика, че цялото тяло ме болеше от падането, а ребрата ми сякаш изгаряха. Затова вместо да ритна нещо, може би щях просто да си порева. Но ако го направех, сълзите само щяха да замръзнат на лицето ми.

Цялата тази скапана планета бе срещу мен.

Чувствах се доста нещастна, когато Вектал ме пусна да седна на снега и ме изгледа гневно.

— Саан тес — той посочи към земята — Тес!

— Да остана тук. Ясно — промърморих, чувствайки се виновно. Скръстих ръце на гърдите си и зачаках.

Той ме погледна предупредително, преди да се отдалечи няколко крачки. Забелязах, че сме пак на същото място при заровения вход на тъпата пещера. Бяхме се върнали там, където започнахме преди няколко минути, с тази разлика, че сега, косата ми почти бе отскубната от бесни Йетита, имах нови натъртвания и той ми беше разярен.

Мразех това място. Мразех, че е студено, че през цялото скапано време валеше сняг, и някое същество все се опитваше да изяде проклетото ми лице. Мразех, че нося миризлив, гнусен гащеризон, и това, че ядях сурово месо и че имаше дузина момичета горе на хълма, които вероятно биха убили да са на моето място точно сега, а аз дори не можех да се почувствам благодарна.

Просто бях нещастна.

Направих всичко по силите си, за да се преборя със сълзите, породени от отчаяние и изтощение, но те потекоха така или иначе. Треперех от студа и от нещастието, което изпитвах, че докато Вектал изкопа входа на пещерата и влезе вътре, за да провери дали е безопасно, сълзите се стичаха тихо от очите ми, замръзвайки по миглите и лицето ми. Разбира се, че щяха да замръзнат. Дори фактът, че наметалото му ме топлеше, не можеше да попречи на студа да бъде вледеняващ, но сега се почувствах и виновна, че на практика той бе гол заради мен, нищо, че изглежда времето не го тревожеше.

След малко той се показа навън, давайки ми сигнал, че е безопасно да вляза вътре. Последвах го, а там нямаше много за гледане. Тясното пространство бе издълбано директно в стената на планината, и продължаваше само малко навътре в земята. Близо до входа имаше провизии, още една кожа служеща за врата, няколко кожи за легло, няколко купчинки приличащи на торти от кал и малко дърва. Беше по-уютно от всичко, в което бях попадала напоследък, и бе защитено от ледения вятър. Когато Вектал спусна коженото покривало пред вратата, за да блокира вятъра и студения въздух, в пещерата стана изцяло тъмно.

Но бе безопасно.

Аз бях в безопасност. Потреперих и тогава от гърлото ми се изтръгна мъчително ридание.