Руби Диксън
Варварите от ледената планета (24)

Глава 24

Джорджи

Мамка му, това беше космически кораб.

Не знам как не го видях по-рано.

Е, всъщност, знам. Бях изтощена от пътуването и мозъкът ми бе като обвит в мъгла. Нуждата да помогна да спасим останалите бе като непрестанно горящ огън в задната част на ума ми. Вектал също изглежда изпитваше нужда да бърза, той тичаше през долините и се катереше през планините, нетърпелив да стигнем до крайната си цел. Аз се бях вкопчила в него, сякаш от това зависеше живота ми, и все пак бях изтощена. Студът не бе намалял, а вятърът блъскаше лицето ми като голям, студен пламък. И все пак бях по-добре от останалите момичета, затова не се оплаквах.

Когато най-после спряхме за през нощта, едва имах сили да огледам къде се намираме. Да, пещерата беше добре издълбана. Да, намираше се в хълм, който бе с перфектна овална форма отвън. Забелязах го, влязох вътре и се насочих към топлите кожи, които знаех, че ще намеря там.

Едва след секса, когато бях отпусната и сгушена срещу моя извънземен, видях проблясващата светлина. В първия момент реших, че очите ми виждат несъществуващи неща, докато не видях проблясването отново. След това се загледах наистина внимателно в леда.

Осъзнах, че пещерата е перфектна, защото бе вътрешността на космически кораб.

— Това е кораб — казах на Вектал отново. Зад дебелия лед, можех да видя контролно табло.

Очите му се присвиха и той поклати глава. Не ме разбираше.

— Ес са-кхуи токх.

Това не ми звучеше като космически кораб. Добре. Моят голям син варварин вероятно нямаше да разпознае какво е космически кораб, дори ако го ухапе по големия покрит с изпъкналости син нос. Той носеше кожи, ядеше сурово месо и ловуваше с прашка и нож направен от кости. Той вероятно никога не бе чувал за печка, камо ли за космически кораб.

Погалих гърдите му.

— Знаеш ли какво? Аз ще се справя. Не се тревожи. — Взех единия от ножовете му, които носех със себе си, и го използвах, за да махна част от леда покриващ стените.

Вектал ме спря с нежна ръка. Той посочи към дърветата за огън, които все още не бяхме запалили. Ох. Огънят щеше да го стопи по-бързо. Той бе прав. Обърнах се и го целунах бързо и силно.

— Умен мъж.

Той не знаеше какво казвам, но бе доволен от целувката ми.

Изчаках да запали огън и гледах стените около нас. Опитвах се да не изперкам. Ледът, покриващ стените, бе дебел. Вектал познаваше това място и хората му бяха направили тук свой лагер, което ми казваше, че корабът бе тук от много време. Не приличаше на контейнера, в който момичетата в момента бяха направили лагера си. Възможността да принадлежи на същите извънземни бе много малка.

И все пак се тревожех. За това трябваше да видя контролния панел. Трябваше да знам какво сме открили.

Това бе или тиган, в който можехме да се изпържим, или… билет за дома.

Или нито едно от двете.

Имах нужда от отговори. Без значение колко изтощена бях, нямаше да успея да заспя, без да получа отговорите на тези въпроси.

Когато огънят пламна и загоря силно, Вектал взе едно парче дърво и ми го подаде. Беше като кофти направена факла и все пак го отнесох внимателно до стената, задържайки го близо до панела, гледайки как ледът се замъгли и започна да се топи. Отне много време да стопя пластовете сняг, но докато го правех се откриваха все повече и повече панели с инструменти. Погледнах към Вектал и той бе също толкова удивен от откритието колкото и аз.

Изглеждаше различно от лъскавите, голи стени на извънземния кораб, на който ни отвлякоха. Разбира се, не бях видяла много от него, освен контейнера за товар, но това изглеждаше напълно различно. Панелът, който разкрихме бе покрит с дръжки и бутони, а светлините мигаха на равни интервали. Това ми напомни за различните електрически устройства, които бях виждала, и се зачудих дали тези светлини значат, че всичко функционира.

Зачудих се дали това значи, че можем да си отидем у дома.

Погледнах към Вектал. Грубовато-красивото му лице бе смръщено, сякаш не бе напълно сигурен защо правим всичко това. Той беше чудесен с мен. А сексът? Добре, сексът бе умопомрачителен. Но това място бе скапано. Студено и ужасно и не знаех дали искам да остана тук или да се върна у дома.

Ако въобще имаше шанс да се върна у дома. Ако.

Насочих вниманието си обратно към факлата и панела пред мен. Виждах доста бутони и мигащи светлини, но не и екран. Дали не грешах в предположението си, че това нещо работи? Наведох се по-напред, за да огледам от близо панела. Мигащата светлина всъщност бе бутон, нещо странно и квадратно закрепено за него. Приближих се, преди да спра рязко след миг.

Дали не бе тъпо да натисна странния мигащ бутон на още по-странния космически кораб?

Да, вероятно беше.

Имах ли други възможности? Обмислих всички възможности, които можеше да крие бутона. Можеше да е за изпращане на сигнал за помощ. Или пък да е някакъв вид аларма. Или можеше да не прави нищо. Запитах се дали искам да рискувам?

Погледнах отново към Вектал.

Всъщност… осъзнах, не исках да рискувам. Щях да бъда напълно доволна просто да се върна при него. Знаех, че с Вектал ще съм в безопасност. Можех дори да бъда щастлива с него. Но другите момичета нямаха същите възможности като мен. Нямаха голям, прекрасен извънземен, който да се отнася с тях като с богиня и да се грижи за всяка тяхна нужда.

Затова поех дълбоко дъх и натиснах мигащия бутон.

Той изщрака.

Нищо не се случи.

Е, това бе… разочароващо.

След това се чу тихо виене, все едно нещо се свързваше онлайн. Гладък, компютърен глас каза нещо, на език, непознат за мен. Появиха се светлини и започнаха да мигат. Имаше и звуци, все едно се бе включил климатик.

Вектал ме сграбчи и ме бутна зад тялото си, измъквайки едно от остриетата си, за да ме защити.

Бях достатъчно страхлива, че да остана за малко скрита зад него. След това погалих ръката му и го заобиколих.

— Всичко е наред — казах му. — Мисля, че това… просто се включва — приближих панела.

Като го направих гласът заговори отново. Този път имаше и някакво ударение, почти като въпрос.

Дали… питаше нещо.

— Не те разбирам — казах аз високо.

Последва още един странен звук. Пред мен се появи 3D изображение на земята.

— Въпрос — каза гласът. — Език: Земен, Английски. Правилно ли е?

Възкликнах.

— Да! Да, точно така. Знаеш Английски?

— Този кораб има изкуствен интелект, програмиран с двадесет хиляди познати езика. Искате ли да изберете смяна на езика? Ако е така…

— Не — казах бързо. — Остани на Английски! — Посочих към холограмата на Земята, която се въртеше във въздуха. — Това е моята планета!

— Искането прието. Моля изчакайте системата да се свърже изцяло онлайн, преди да зададете въпроса си.

— Аз… добре — погледах Вектал. Той изглеждаше също толкова удивен, колкото бях и аз. Той сложи ръка на рамото ми и ме дръпна към себе си, сякаш подготвяше план, за всеки случай, ако се случи нещо. Това бе доста успокояващо.

Компютърът побуча известно време и скоро почувствах вълна от топъл въздух да облива лицето ми.

— Контрол на вътрешната среда, в изправност. Подходящата температура на въздуха за човеците е 22 градуса по Целзий или 72 градуса по Фаренхайт. Идеалната температура на въздуха за модифициран сакх е 3 градуса по Целзий или 37 градуса по Фаренхайт. Коя да програмирам?

— Модифициран сакх? — попитах.

— Мъжкият индивид до вас е форма на живот сакх, модифициран, за да обитава тази планета.

Ох.

— Той не е то тази планета? — Нима и Вектал бе непознат за това място?

— Родната планета на сакх се нарича Кес, или дом на техния език. На приблизително 3.2 милиона светлинни години от планетата Земя. Тази планета е на 5.8 светлинни години от планетата Земя.

Това звучеше… толкова далече. Имах чувството, че ще припадна. Имах толкова много въпроси. Не знаех кой да задам първо.

— Аз… какво е това място?

— Тази планета има много имена в зависимост от езика. Вашият вид все още не е открил тази соларна система. Сегашното ни местонахождение е втората планета от тази двоична слънчева система. Този свят се завърта в орбитата си около слънцето на всеки 372,5 дни, а едно завъртане на планетата трае 27.2 часа. Текущата температура е…

— Студено. Да. Знам. — Махнах с ръка, тъй като точно сега тази информация не ми бе от особена полза. — Тогава, ако той не е от тук — каза, сочейки към Вектал. — Как се е озовал на това място?

— Този съд оригинално е използван като екскурзиален за сакх — продължи корабът с мелодичния си глас. — Заради соларна буря, екипажът бе принуден да кацне на най-близката обитаема планета, на която се намирате в момента. Екипажът изпитваше технически затруднения.

— Технически затруднения? — Звучеше абсурдно. — Наистина ли?

— Този кораб изисква наличието на обучен пилот. Пилотът преживя срив в сърдечната система, поради което не бе възможно да пилотира кораба. Бе изпратен сигнал за помощ, в който обаче имаше неизправност. Повече сигнали не са изпращани.

Значи хората на Вектал са били заточени тук, като нас.

— Кога се е случило това? — попитах аз, чувствайки се леко замаяна от цялата информация.

— Това се случи преди 287 години. Моля отбележете, че изразът „години“ е калкулиран на базата на това, как изчисленията се правят на планетата Земя.

А тук годината бе по-дълга. Исусе. Погледнах невярващо към Вектал. Той ме гледаше с любопитство, но на лицето му бе изобразено нетърпение. Знаех, че има въпроси, и че разговорът ми с компютъра вероятно повдига още повече.

Но все пак имах още въпроси и бях достатъчно голям егоист, че да ги задоволя.

— Колко хора катастрофираха на това място?

— В системата са записани шейсет и двама пътника и един пилот. Много от тях умират, преди да приемат симбиота.

Това привлече вниманието ми.

— Симбиот?

— Дефиницията на думата „симбиот“ е организъм, който живее в симбиоза с друг организъм.

Вече започвах да откачам.

— Чакай… Вектал има… организъм в себе си?

— Тази планета има елемент в атмосферата си, който е токсичен както за човешкия вид, така и за сках. Елементът е газообразен подобен на азота, който все още не е открит от човеците и не съществува под никаква форма на планетата Земя. Тялото ви не е оборудвано да филтрира този въздух. Щом достигнете определено ниво на токсичност, тялото ви бавно ще се изключи. Мъжкият сакх до вас съществува във взаимодействие със симбиот, който те наричат кхуи.

— Кхуи — каза изведнъж Вектал. Той зададе въпрос на компютъра, който му отговори моментално. Той кимна и ме погледна.

— Казах му, че ви обяснявам какво представлява кхуи и функциите му в тази атмосфера — каза ми компютъра.

Потърках челото си.

— Не разбирам. Значи, трябва да имам в себе си това кхуи… иначе ще умра?

— Кхуи се настанява в тялото, като приемник, и прави нужните промени, за да позволи на тялото да функционира в иначе враждебната среда на планетата. Тези, които оригинално/първоначално се озоваха на тази планета, издържаха осем дни, без връзката със симбиота.

Осем дни? Всичко, което имах бяха осем скапани дни?

— П-прави нужните промени? — попитах слабо. Беше ми лошо. Или приемах симбиота… или умирах?

— Кхуи прави промени в приемника. Генетичните модификации са промяна на приемника, за да функционира нормално при ниските температури и да филтрира химикалите във въздуха, така че тялото да не бъде засегнато от токсичните частици. Помага на приемника да се възстановява по-бързо от рани и болести, и подсигурява създаването на потомство.

О, Господи. Значи или взимах червей, който да ми помогне да не замръзна, или умирах.

— Ами ако получа това кхуи сега и после като си тръгна, може ли да бъде премахнато? Как става това?

— Веднъж имплантиран, кхуи и приемник са обвързани един с друг. Кхуи не може да съществува извън тялото на приемника повече от няколко минути, а веднъж премахнат, приемникът ще има нужда от ново кхуи, за да оцелее.

А си мислех, че да остана на Не-Хот с моя секси варварин е по-добрата опция, отколкото да чакам зелените същества да се върнат. Ако изберях да остана тук, никога нямаше да мога да си тръгна. Бяхме аз и моя паразит… завинаги.

Ъгх.

Но ако не получех паразита, имах само няколко дни живот. Вече нямаше дори седмица. Зелените същества би трябвало да знаят, че ние човеците няма да устискаме дълго на тази планета. Това значеше, че или не смятат да ни взимат или… че ще се върнат много, много скоро. Поех си дълбоко дъх от това осъзнаване.

Шансовете ни не изглеждаха добри. Трябваше да изведа останалите от онова място и то бързо. Исках да попитам компютъра още куп неща, но животът на останалите бе приоритет. Затова щяхме да караме едно по едно… щяхме да спасим другите жени и тогава да мислим за това нещо с кхуи. Обърнах се към Вектал.

— Трябва да поговорим.

Той докосна лицето ми, а сините му светещи очи бяха нежни.

— Са-акх меволо.

— Тихо. Не ме разбираш — обърнах се към компютъра. — Можеш ли да ми превеждаш?

— Това е една от функциите на този компютър — каза гласа. — Бихте ли желали да научите сках диалектът, който говори той?

— Можеш… да ме научиш.

— Мога да изпълня светлинен ъплоуд. Желаете ли да го направя?

— Господи, да! — Исках да мога да проведа истински разговор с Вектал. — Моля.

В средата на въздуха се появи малка червена светлинна точка.

— Моля пристъпете по-близо към маркираното местоположение. — Когато го направих, компютърът продължи да ми дава инструкции. — Предстои сканиране на ретина. Докато продължава, моля не мигайте и не се движете. Този скан представлява пренос на информация. Ще се проведе след три… две… едно…

Чу се тихо жужене. Аз замръзнах на място, опитвайки да не мигам, докато червеният лазер се насочи директно в очите ми.

— Може да изпитате известен дискомфорт, докато мозъкът ви обработи информацията — каза ми компютърът, точно преди лавина от символи да изпълни ума ми, карайки ме да се чувствам така, сякаш главата ми ще експлодира.