Руби Диксън
Варварите от ледената планета (12)

Глава 12

Вектал

Когато половинката ми се качи отново на гърба ми и обви малките си, меки крайници около мен, трябваше да се боря, за да потисна удоволствието. Тя бе замръзнала и гладна и разстроена едновременно. Нуждата да се грижа за нея ме изяждаше отвътре. Щях да убия плячка, за да я нахраня и да може да върне силите си. Точно сега, бледата й кожа бе още по-бледа, и се тревожех, че може да се разболее и така да бъде прекалено слаба, за да приеме кхуи.

Имах планове за сладката си половинка. Без значение дали й харесва или не, щеше да получи кхуи. Нямаше да я изгубя, точно когато я бях намерил.

Долината бе изпълнена с диви същества. По отпуснатото тяло на половинката си, можех да кажа, че тя не забелязва дебнещата в далечината снежна котка, или формата на извития клюн скрит зад близкото дърво. Като ловец, погледът ми ги забеляза на мига и потърсих безопасно място, на което да оставя за малко половинката си, без да се тревожа за нея. Тя бе прекалено слаба, за да улови сама храната си или да се защитава, ако някое същество я нападне.

Имаше голям скален блок, който виждах отдалеч, в ниската долина и се насочих на там, пристъпяйки в още по-дълбокия сняг. Макар времето да не ме тревожеше, половинката ми трепереше с всеки изминал миг все по-силно. Нямаше да може да продължи с пътуването, докато не й осигурях нещо топло за обличане. Затова, първо щях да набавя храна, а след това и кожи, за да облека моята мека, крехка Шорши.

Ако се наложи щях да я пазя с цената на живота си.

Нуждата да я направя своя резонира в гърдите ми, кхуито ми напомняше, че съм намерил половинката си, но не сме се чифтосали. Погалих гърдите си, все му казвах Да, знам. Знам, че тя е моя. Комуникацията с нея бе трудна и тя бе толкова изплашена и слаба. Веднъж щом стане по-силна и можем да споделяме повече думи, тя щеше да разбере какво се опитвах да й кажа. Тогава щеше да разтвори за мен тези свои меки, розови бедра и щях да я имам на езика си. Щях да заровя члена си в нея и да почувствам резонанса да вибрира помежду ни.

Членът ми стана твърд само при мисълта, затова я прогоних.

Когато стигнахме до скалния блок, поставих моята Шорши нежно да стъпи на земята. Като й направих знак, тя се качи на камъка.

— Остани тук — казах й аз.

Разбира се, тя се опита да ме последва.

Направих жест с ръка, че трябва да остане там и тя ме погледна изплашено.

— Шорши Вектал?

— Няма да те изоставя мой сладък резонанс — казах й аз, милвайки с пръсти нежната й бледа кожа. — Опасно е. — Посочих към дебнещите наоколо същества, които сега ни гледаха. Посочих към извития клюн и снежната котка. Дори й посочих мотаещия се наоколо обвит-в-пера-гризач, който щеше да е следващото й ядене. Отне й няколко мига да разпознае съществата, които се криеха на открито, почти сливайки се със снега. Когато обаче ги видя, очите й станаха огромни и тя ме погледна отново изплашена.

— Ще останеш тук — казах й. — Аз ще ти уловя нещо за ядене.

Тя избъбри нещо на странния си език.

— Мйко мил! Теси нещт согромни, неме остфяй!

— Всичко ще е наред — утеших я. Обвих наметалото по-плътно около малките й рамене. Тя реагира, като посегна към един от ножовете ми, с въпрос в погледа. Кимнах и й дадох единия от ножовете, които сам бях направил. Сега тя можеше да се защитава.

Беше очевидно, че се чувства много по-добре щом го държеше. Тя приклекна на скалата и ми кимна, стискайки ножа. Прокарах пръсти по студената й безкосмена кожа и извадих прашката от торбата си. Имах няколко гладки камъка под ръка, затова сложих един в ремъка и го завъртях във въздуха, прицелвайки се. Извих ръка и пуснах камъка да полети, а след миг доволен видях, че гризачът плесна с криле, тупвайки на земята, и се заклатушка.

Преди да се е свестил се приближих и с едно движение на ножа си му прерязах гърлото. След това направих разрез в гърлото му, за да може кръвта да се изцеди, и още един на корема му, за да изпразня съдържанието на стомаха. Оставих сърцето и останалите вкусни органи за половинката си, преди да отнеса животното при нея. Оставях следа, която снежните котки можеха да последват, но докато ме усещаха тук нямаше да нападнат. Спомените им бяха силни и те не харесваха вкуса на месото на са-кхуи. Бяхме горчива храна.

Върнах се с наградата си, показвайки я на треперещата ми половинка.

Тя сбърчи нос и ме изгледа объркана.

— Не си запозната с животните, така ли? — казах, защото ми харесваше да й говоря. Положих плячката върху камъка, на който седеше, и тя се дръпна леко назад. — Мъртво е, сладък мой резонанс. Виж, запазих ти най-вкусното. — Отворих разреза на стомаха, разкривайки сърцето и дробовете. Все още бяха топли, но скоро щяха да изстинат и тогава нямаше да бъдат толкова вкусни. — Само внимавай с перата. Ще ти намерим нещо по-топло за обличане. В този район има двисти с големи козини, от които ще стане и хубаво ядене.

Шорши гледаше улова ми, без да мига. Тя посочи с пръст към него.

— Ти очкфъш дям тоф нещо?

Тя не разпознаваше ли тази храна? Много лесно бе. Измъкнах сърцето и го поднесох към устните й.

— Ето. Опитай.

Тя едва не падна от скалата в бързината си да се отдръпне от мен.

— О ммкъ му ням нчин! — миг по-късно тя посочи към вкусния деликатес в ръката ми, чиято кръв бавно изтичаше — Ммкъ му, пърфо сготфи тоф нещо!

Тя направи жест, с ръце напред, точно както бе направила, когато се топлеше на огъня. След това посочи към храната.

— Ооогн — каза ми тя — Сготфи го.

Този път повдигнах отвратено устни.

— Искаш да изгоря храната? Не разбираш ли какво е това? — метнах сърцето в устата си и го сдъвках, за да й покажа как се прави. Пикантната кръв обля езика ми, гореща и сладка.

Лицето й се изкриви и тя се задави. Вдигайки ръка, тя ми направи жест, да не й подавам храната.

— Ммкъ му, тоф егнусно.

— Яж — настоях аз. Тя беше прекалено слаба, за да е толкова претенциозна откъм храната. — Щом искаш, по-късно ще го изгоря за теб, но сега трябва да ядеш. — Отрязах резен от съществото и й подадох месото. Принудих малките й пръсти да се стиснат около него, игнорирайки факта, че тя пак издаваше давещите се звуци. — Яж, за да имаш сили през останалата част от деня.

Тя поклати глава.

Отхапах, за да й покажа как, а после настоях да го направи и тя. Стомахът й изрева отново, а изражението й стана болезнено.

— Дно е кто суши. — Шорши направи още една физиономия и захапа. С всяка хапка правеше погнусена физиономия.

Бях доволен. Тя не, но поне успявах да я нахраня. Не харесва вкусните органи, значи. Аз ги изядох, игнорирайки задавените звуци, които тя издаваше, защото един добър ловец не изхвърляше месо. Отрязах още вкусни парченца и й ги дадох, а тя протестираше през цялото време, но поне сега имаше храна в стомаха. Шорши изпи всичката ми вода и направи знак, че все още е жадна.

Кимнах. Едно по едно. Да се грижа за Шорши в тази така опасна територия бе нещо, към което трябваше да бъда много внимателен. Последното нещо, което исках, бе без да иска да се натъкне на снежна котка в леговището й… или по-лошо на глутница гладни метлак. Трябваше да я пазя внимателно и да не я изпускам от погледа си. Това значеше, че ловът щеше да е бавен, а връщане в пещерата на племето, още по-бавно, но бях подготвен да направя каквото е нужно.

— Ела — каза на Шорши, окачайки улова на колана си, за да може месото да замръзне на студения въздух. Това щеше да го опази хубаво за по-късно. Подадох й ръка, за да може да слезе от скалата.

Когато след малко се покатери на гърба ми, отново осъзнах колко дребна и крехка бе тя. Можех да я нося през цялото време, защото не усещах тежестта й. А това не бе добре. Дори най-дребният член на племето ми можеше да я скърши като клонка. Мисълта събуди всичките ми защитнически инстинкти и исках да изръмжа.

Шорши щеше да бъде в безопасност, на всяка цена.

Известно време вървяхме през снега и бях доволен да видя, че тя бе тиха, оглеждайки спокойно местата, покрай които минавахме. Не привличаше вниманието върху нас. Не се оплакваше нито настояваше за нещо на странния си език. Дори не задаваше въпроси, когато счупих клон от едно дърво, плъзгайки го след нас, за да прикрия следите ни. Тя бе като мълчалив наблюдател.

Но все още се тревожех, че тя няма дори основни познания за това как да се грижи за себе си. Молбата й за още огън се бе загнездила в ума ми и не ми даваше мира. Намерих един незамръзнал поток, който бе затоплен от самата земя. Миришеше на гнили неща, но вкусът му щеше да е достатъчно приятен, а и топлината щеше да се отрази добре на изтощените мускули. Също така бе изпитание, за да видя колко знаеше моята Шорши. Имаше неща, които дори най-малкото дете знаеше за дивото, и се боях, че тя не ги знае.

Обаче щом тя се приближи доверчиво до потока, осъзнах, че се приближава прекалено много. Толкова за изпитанието ми. Сграбчих ръката й, преди да успее да се доближи прекалено много и тя изсъска от болка.

На мига се притесних, че не съм премерил силата си.

— Шорши? — Ако бях наранил половинката си нямаше да си го простя. Моето кхуи изглежда бе напълно съгласно.

— Фсичко енред — каза тя, дишайки тежко. Примигна, а след това завъртя китката си. — Нрних япри ктстрофт.

Поех малката й ръка и тя доверчиво ми позволи да я огледам. Беше покрита със синини, а плътта бе подута. Половинката ми е била ранена, а аз дори не съм осъзнал това. Разярих се на себе си, задето бях пропуснал нещо така очевидно.

— Съжалявам, моя Шорши. Няма никога повече да бъда така нехаен.

Отведох я далеч от порока и се огледах за нещо, с което да привържа китката й. Попипах дрехите си, търсейки някой ремък, който да използвам, но те се засмя и поклати глава. На странни си език каза нещо и посочи към водата, показвайки, че предпочита да пие, вместо да се занимава с китката си.

Добре тогава. Можех да й покажа как да пие. Огледах се наоколо и намерих една счупена пръчка в основата на едно дърво. Взех я и й направих знак да ме наблюдава. Тогава, когато се приближих колкото смеех, я хвърлих във водата.

За един миг нищо не се случи. След това водата започна да кипи от активност. Видях как Шорши възкликна, виждайки атаката на острозъбите риби. Изненадата й ме ужасяваше. Земята не бе гостоприемна през по-голяма част от месеците на годината, но дори най-малките деца знаеха, че лошо миришещите потоци са пълни с опасни същества. Острозъбите риби можеха да свалят плътта на напълно пораснал двисти само за няколко мига. Шорши щеше да е мъртва, преди да успя да мигна.

Мисълта ме накара да я притисна силно към себе си. Тя потрепери и се сгуши ужасена в мен.

— Гледай — казах й.

— Гледай — съгласи се тя, гледайки нагоре към мен с огромни бяло-цветни очи, които не светеха със светлината на кхуи. Което ми напомни колко е крехка. Това трябваше да бъде поправено, и то скоро.

Измъкнах пътническата си кесия. Никой ловец не напускаше пещерите на племето без такава кесия и изрових от вътре няколко червени снежни плодчета, които растяха така обилно почти навсякъде. Хванах две и ги стиснах между пръстите си, смесвайки сока им с шепа сняг, преди да пусна сместа във водата. Тогава отново погледнах Шорши.

— Гледай.

Тя гледаше с напрегнато лице. Видях изненадата й, когато водата закипя и острозъбите риби заплуваха към далечния край на потока, отдалечавайки се от ужасния аромат на боровинките, които мразеха толкова много.

— Не харесват сока — казах й. — Няма да се върнат, докато луната не се появи отново. Сега можем да пием.

Тя ме погледна любопитно, затова й дадох сигнал да се приближи до водата. Потопих кожения си мехур и го напълних с вода, след това й показах, че може да пие директно от потока.

— Безопсно ли е? — попита тя предпазливо — Ням чудофишт?

Кимнах на каквито и небивалици да казваше и отпих отново, след това измих лицето си с шепа вода.

Това привлече вниманието й.

— Дсе исмия? — попита тя, подръпвайки колана ми. Забелязах, че е стиснала здраво ножа ми, без съмнение готова за атака на острозъбите риби. Но погледът й бе на лицето ми и тя имитираше жеста ми от преди миг. — Мия?

— Да, можеш да се почистиш — казах аз, взимайки ножа от ръката й, преди да е успяла да се нарани. Вместо него й подадох няколко боровинки. В допълнение, че прочистваха потоците от острозъбите риби, те ставаха и за сапун. Индикирах, че може да се намаже с тях и тя изглеждаше развълнувана.

— Вектал мия? — попита тя, изричайки цял поток от странни думи, преди да стигне до думата, която използваше за къпане. — Вектал мия?

— Да не би да се боиш да влезеш сама в потока, мой сладък резонанс? — пошегувах се аз. — Да застана ли в средата на потока, за да може острозъбите риби да изгризат тялото ми, преди да стигнат до твоето?

Тя наклони глава настрани, показвайки ми, че не разбира, но на лицето й блестеше вълнение.

— Мия? — попита тя отново.

Кимнах и започнах да свалям дрехите си. С радост щях да изкъпя половинката си. Гледах грациозния начин, по който събличаше кожите си. За пръв път осъзнах, че са покрити с петна и миришат ужасно. Бях толкова запленен от Шорши, че не бях обърнал внимание на факта колко бе мръсна тя. Нищо чудно, че бе така развълнувана от идеята, че ще се изкъпе.

Половинката ми не спираше да приказва, докато седеше до потока, гола и трепереща. Подобно на ръцете й, краката й имаха пет малки пръста със странна форма, но реших да не посочвам това. Обичах всяка част от странното й тяло, въпреки че нямаше рога и опашка. Моето кхуи започна да резонира от удоволствие при вида й и аз побързах да се съблека, за да се присъединя към нея при водата.

— Оле млле — възкликна тя, все още стоейки на брега. Тя гледаше слабините ми. Доволен от вниманието й, аз се протегнах и потърках ръка над стомаха си. Членът ми започна да се втвърдява от погледа й и тялото ми започна да вибрира от резонанса. Дали това бе начинът на Шорши да окуражи чифтосването ни?

— Тогава ела при мен, моя половинке — направих жест напред. — Ще задоволя всичките ти нужди.