Джеймс Уайт
Космически лечители (3)

ТРЕТА ГЛАВА

Приликла отпрати лейтенанта да му оправят счупената ключица. На Конуей и ЖЛНО-то им отне двадесетина минути да пристегнат пациента с доста поздрава мрежа и едва тогава те забелязаха, че тъмната ивица — признак за оздравяване на кожата, липсва. Състоянието на пациента им отново беше съвсем същото, както и преди приложеното лечение. Очевидно употребената от Конуей ваксина беше оказала само моментен ефект и това определено беше странно. На практика изглеждаше съвършено невъзможно.

От момента, в който емпатичните способности на Приликла бяха привлечени в случая, Конуей беше сигурен, че проблемът в корена си е психологичен. Знаеше също, че един добре трениран, но разстроен разум може да нанесе големи поражения на тялото, което го приютява. Ставаше дума обаче за поражения от чисто физическо естество и методите на поправка — лечението, развито и доказвано много пъти от патологията — бяха също така сигурни и на физическо равнище. Нито един разум, без значение силата му или степента на разстройство, не би могъл да пренебрегне, напълно да отхвърли един физически факт. Във Вселената, в крайна сметка, си имаше някои твърди закони.

Поне както му се струваше на Конуей, възможните обяснения бяха само две. Или законите бяха пренебрегнати, понеже Разумът, който ги беше сътворил, има правото да ги отхвърля, или пък по някакъв начин нещо, някой — или комбинация от обстоятелства или зле възприети данни — им играеше номера.

Конуей определено предпочиташе втората теория, понеже първата беше твърде разтърсваща, за да я възприема насериозно. Отчаяно му се искаше да мисли за своя пациент с малко „П“…

При все това, след като напусна приемната, той навести офиса на капитан Брайсън, свещеник от мониторния корпус, и се консултира с този офицер донякъде на полупрофесионално ниво — Конуей вярваше в презастраховките. Следващото му посещение беше при полковник Скемптън, отговорният офицер от Снабдяване, Поддръжка и Комуникации в болницата. Там си поръча пълно копие от дневника на пациента — не просто секцията относно убийството — заедно с всички други налични данни по случая, които да му бъдат пратени в стаята. Накрая отиде в отделението АУГЛ да демонстрира оперативни техники на подводните форми на живот и преди вечеря успя да поработи два часа в отдела по Патология, където откри доста подробности относно „безсмъртието“ на пациента.

Когато се върна в стаята си, на бюрото го чакаше купчина разпечатки, дебела близо два инча. Конуей изстена, като си мислеше за шестчасовия си период за почивка и начина, по който се канеше да го прекара. Това му напомни как всъщност би искал да го прекара, като изведе пред очите му твърде жив образ на много способната и невероятно красива сестра Мърчисън, с която напоследък се срещаше редовно. Е, Мърчисън в момента беше в родилната секция на ЕЖЛИ и техните периоди за почивка нямаше да съвпаднат още цели две седмици.

При настоящите обстоятелства може би не е чак толкова зле, помисли си Конуей и се настани удобно за продължително четене.

* * *

Мониторите, проучвали кораба на пациента, не бяха успели да преизчислят времеизмервателните единици на ЕПЛХ по земната човешка скала с голяма точност, но поне бяха установили, че много от записите в дневника са по на няколко века, а известен брой от тях са датирани отпреди повече от две хиляди години и назад. Конуей започна от най-старите и внимателно ги прехвърли, докато стигне до по-скорошните. Откри почти веднага, че не става дума толкова за личен дневник — споменаванията на лични събития бяха относително редки — колкото за каталог от бележки, повечето от които изцяло от техническо естество и съставени от сухи указания. Данните относно убийството, които изучи накрая, бяха много по-драматични.

„Докторът ми ме разболява — пишеше в последния запис — убива ме. Трябва да направя нещо. Това е лош доктор, щом позволява да се разболея. Някак трябва да се отърва от него…“

Конуей върна последния лист върху купчината, въздъхна и се приготви да заеме поза, по-подходяща за съзидателно мислене: тоест, с наклонено далеч назад кресло, крака на бюрото и на практика облегнат на основата на врата си.

Каква бъркотия, помисли си той.

Отделните парченца от пъзела — или повечето от тях във всеки случай — му бяха вече достъпни и изискваха само да бъдат подредени. Ето състоянието на пациента, не е чак толкова сериозно, що се отнася до болницата, но определено смъртоносно, ако не се лекува. Ето ги и данните, съобщени от двамата яни относно тази богоподобна, жадна за власт, но в същността си добронамерена раса и за компаньоните й — никога от същия вид — които винаги пътешестват или живеят с тях. Тези компаньони подлежаха на замяна, понеже остаряваха и умираха, докато с ЕПЛХ не ставаше така. Ето ги също и докладите на Патологията — и първия, който беше получил преди обяд, и другия — устен — с който се беше снабдил през двата часа, прекарани с Торнастър, диагностът ЕЖЛИ, който завеждаше Патологията. Според личното мнение на Торнастър, пациентът ЕПЛХ в действителност не беше безсмъртен, а личното мнение на Диагностик е толкова близо по абсолютната сигурност, колкото изобщо е възможно. Но макар безсмъртието да беше изключено поради най-разнообразни физиологични причини, тестовете бяха доказали голяма продължителност на живота или редовно прилагани подмладяващи процедури.

Накрая, ето ги и емоционалните прочити, подсигурени от Приликла преди и по време на приложеното от тях лечение на кожния проблем на пациента. Приликла беше доказал стабилно излъчване на объркване, раздразнение и безпомощност. Но когато ЕПЛХ беше получил втората инжекция, той полудя и взривът на неговите емоции, по собствените думи на Приликла, за малко не опържи мозъка на мъничкия емпат със силата на излъчването си. ЖЛНО не беше способен да състави подробен прочит на подобно яростно емоционално изригване, най-вече защото преди е бил настроен към по-ранното и по-ниско ниво, на което излъчваше пациентът, но беше съгласен, че има доказателства за нестабилност от шизоиден тип.

Конуей се намести по-удобно в креслото, затвори очи и остави парченцата от пъзела леко да се плъзнат по местата си.

Всичко започнало на планетата, където ЕПЛХ са били доминантната форма на живот. С течение на времето те са постигнали цивилизация, която включвала междузвездни полети и напредничава медицинска наука. Техният жизнен цикъл, и без друго продължителен поначало, е бил изкуствено удължен дотолкова, че на относително краткоживеещите видове като яните им е простено да ги мислят за безсмъртни.

Но цената, която трябва да се заплати за такъв дълъг живот е висока: репродукцията на вида, нормалният стремеж към безсмъртие на расата при смъртните индивиди, е първото нещо, което изчезва; след това цивилизацията вероятно се е разтворила — била е насилствено разпръсната, по-скоро — до група пътуващи между звездите заклети индивидуалисти и накрая се стига до психологическото загниване, което се появява, когато рискът от чисто физическо разлагане изчезва.

Бедните полубогове, помисли си Конуей.

Те избягваха компанията на себеподобните си поради простата причина, че вече бяха й се наситили — векове и векове едно и също поведение, начин на говорене, мнения и простото, изключително отегчение да гледаш все същите лица. Те са си поставили амбициозни социологични задачи — да се заемат с изостанали или изкривени планетарни култури и да ги извлачат нагоре на гърба си, и всякакви подобни широкомащабни филантропии — просто защото притежават изумителни умове, разполагат с повече от достатъчно време и постоянно се борят със скуката, и защото поначало сигурно са били приятна нация. Цената на толкова дълъг живот е непрестанно нарастващият страх от смъртта, затова са им трябвали лични лекари — без съмнение най-способните представители на медицинската наука, известни им понастоящем — които постоянно да им съдействат.

Само едно парченце от пъзела отказваше да си пасне на мястото си и това беше странният начин, по който ЕПЛХ беше реагирал на опитите за лечение, но Конуей не се съмняваше, че това е физиологичен детайл, който също скоро ще се изясни. Важното беше, че сега знаеше как да действа.

Не всяко клинично състояние реагира на лекарството, при все клетвите на Торнастър в обратното, тъй че беше очевидно, че в случая с ЕПЛХ е наложителна хирургическа инвазия, само дето цялата работа се усложняваше с разсъждения кой или какво е пациентът и как се предполага да се извърши операцията. Всъщност фактът, че на масата ще лежи едно почти божество, убиец и като цяло същество, с което не трябва да си правиш майтап, не би трябвало да го занимава като лекар.

Конуей въздъхна и спусна крака на пода. Започваше да се чувства толкова удобно, че реши, че е най-добре да си легне преди да е заспал.

Веднага след закуска на следващия ден, започна подготовката за операцията на ЕПЛХ. Поръча необходимите инструменти, надлежно стерилизирани — предполагаше се, че пациентът вече е убил един лекар, задето го е разболял и ще изглежда зле, ако и друг стане причина да прихване нещо ново поради неправилна асептизация — и по отношение на фината работа помоли за съдействие тралтански хирург. После половин час преди началото Конуей повика О’Мара.

Главният психолог изслуша доклада му за плана на операцията, без да коментира, докато лекарят не приключи, след което каза:

— Конуей, осъзнаваш ли какво ще стане с тази болница, ако чудовището ти се изплъзне? И не само във физическо отношение, имах предвид. То е сериозно разстроено умствено, казваш, даже е направо полудяло. В момента е в безсъзнание, но ако си прав, то познанията му върху психологическите науки са такива, че би могло да ни накара да му изядем болничните превръзки само като ни поговори. Притеснявам се какво би могло да се случи, когато се събуди.

За пръв път Конуей чуваше О’Мара да признава притеснение за каквото и да е. Преди няколко години, когато един изгубил управление космически кораб се разби в болницата, сеейки разрушение и объркване на шестнадесет нива, се твърдеше, че майор О’Мара изразил леката си загриженост за случая, но…

— Опитвам се да не мисля за това — призна откровено Конуей. — Иначе само усложняваме ситуацията.

О’Мара дълбоко си пое дъх и бавно издиша през носа си, навик, с който съумяваше да изрази над двадесет унищожителни смисъла. Каза студено:

— Някой трябва да мисли и за тези неща, докторе. Вярвам, че нямаш възражения аз да наблюдавам настоящата операция…?

На така облечената в любезни думи заповед нямаше друг възможен отговор, освен също толкова любезното:

— Ще се радвам да присъствате, сър.

Когато пристигнаха в операционната, „леглото“ на пациента вече беше повдигнато до удобно за опериране ниво и самият ЕПЛХ беше здраво завързан в необходимото положение. Тралтанът беше заел мястото си до записващото и анестезиращо оборудване и с едното си око наблюдаваше пациента. Други две беше насочил към Приликла, с когото обсъждаше особено сочна скандална клюка, която беше излязла на бял свят предишния ден. Тъй като двете засегнати същества бяха хлордишащи ПХТЙ, аферата им беше само от академичен интерес за тях двамата, но очевидно академичните им интереси бяха сериозни. При вида на О’Мара обаче предъвкването на скандала моментално прекъсна. Конуей даде сигнал за започване.

Упойката беше една от няколкото, препоръчани от Патологията за съответната ЕПЛХ-форма на живот, и докато я въвеждаха, Конуей откри, че съзнанието му се изплъзва в посока на тралтанския асистент.

Хирурзите от този вид всъщност представляваха две същества вместо едно, симбиотична комбинация между ЕЖЛИ и ОУТБ. Притиснато към сбръчкания гръб на изгърбения, слоноподобен тралтан стоеше нежно и почти безсъзнателно същество, което живееше в симбиоза с него. На пръв поглед ОУТБ изглеждаше като рошава топка с дълга увиснала конска опашка, но по-внимателният оглед разкриваше, че опашката се състои от множество фини манипулатори, повечето от които снабдени с чувствителни зрителни органи, Поради връзката, която съществуваше между тралтана и симбионта му, комбинациите ЕЖЛИ — ОУТБ бяха най-изкусните хирурзи в галактиката. Не всички тралтани решаваха да се свържат със симбионт, но медиците ЕЖЛИ ги носеха като знак за положението си.

Внезапно ОУТБ се стрелна по гърба на гостоприемника си и се намести върху куполоподобната глава, между очните му стебълца, опашката му се провеси надолу към пациента и сковано се разтвори. Тралтанът беше готов да започне.

— Ще откриете, че това е само повърхностно състояние — каза Конуей заради записващото устройство — и че цялата засегната кожна покривка изглежда мъртва, изсъхнала и готова да се обели. По време на вземането на първите кожни проби не срещнахме особени трудности, но обектът се съпротивляваше на изземането в определена степен, а причината, която открихме, бяха тънки коренчета, приблизително четвърт инч дълги и невидими с просто око. Поне с моето невъоръжено око. Така че е ясно, че заболяването започва да навлиза в нова фаза. Заразата навлиза навътре вместо да си остане на повърхността и колкото по-бързо действаме, толкова по-добре.

Конуей даде справочните номера на докладите от Патологията и собствените си предварителни бележки по случая и продължи:

— … що се отнася до пациента, по причини, които в момента са неясни, той не реагира на лечението и аз предложих хирургическо отстраняване на засегнатата тъкан, хидратиране, почистване и замяна с изкуствена кожа. За да сме сигурни, че и коренчетата са отстранени, ще бъде използван направляван от тралтан ОУТБ. Като се изключи, че засегнатият район е голям и операцията ще бъде продължителна, процедурата е елементарна…

— Извинете, докторе — намеси се Приликла, — но пациентът още е в съзнание.

Между малкия емпат и тралтана незабавно избухна спор, любезен поне що се отнася до Приликла. Той твърдеше, че ЕПЛХ е в състояние да мисли и излъчва емоции, а противникът му възразяваше, че в системата е въведена достатъчно упойка, за да повали в пълно безсъзнание каквато и да е форма на живот поне за шест часа. Конуей се намеси тъкмо когато спорът стигна до личностно ниво.

— Същия проблем имахме и преди — каза раздразнено, — пациентът беше физически без съзнание, с изключение на няколко минути вчера, още от самото си пристигане; но Приликла засичаше присъствие на рационални мисловни процеси. Сега същият ефект се проявява и под упойка. Не знам как да обясня това, вероятно се изисква хирургическо изследване на мозъчната структура за да разберем, но това засега ще почака. Важното в момента е, че той е физически неспособен да се движи и да чувства болка. Ще започваме ли? — На Приликла подхвърли. — Вслушвай се, за всеки случай…