Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Галактическа болница (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Star Surgeon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

КОСМИЧЕСКИ ЛЕЧИТЕЛИ. 2001. Изд. Квазар, София. Кристална библиотека. Фантастика, No.27. Роман. Превод: от англ. Елена ПАВЛОВА [Star Surgeon / James WHITE]. Печат: София, Експреспринт ООД. Формат: 20 см. Страници: 224. Цена: 5.99 лв. ISBN: 954-8826-09-7.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция на правописни грешки

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

По неясна причина съзнанието на Конуей оценяваше по-скоро ефектите от експлозията, отколкото нейната причина. Или може би отчаяно се мъчеше да не мисли точно за това, като се опитва да се измами, че е някакъв инцидент, а не че болницата е била атакувана. Но ревящите високоговорители му напомняха истината на всяка пресечка и по пътя към кабинета на О’Мара всички напредваха двойно по-бързо от обичайното и все в посока обратна на неговото движение. Чудеше се, дали и те се чувстват като него — изплашени, незащитени, непрестанно очакващи втора експлозия да разкъса пода под търчащите им крака. Но би било и глупаво да се бърза, понеже можеше да се насочваш към следващото място, където ще удари експлозия…

Положи доста усилия, за да влезе бавно в кабинета на главния психолог, да изложи изискването си и да попита спокойно какво се е случило.

— Седем кораба — отвърна О’Мара и насочи Конуей към кушетката, където нагласи информационния шлем на мястото му. — Всичките бяха стари корита, без видими признаци за сериозно въоръжение или защита. На практика, бяха боклук. Три се измъкнаха и един от четирите, които не бяха пуснали ракети срещу нас преди това, беше разбит. Ракетата беше малка, с химическа бойна глава. Което е много странно — продължи психологът замислено, — понеже ако беше атомна ракета, болницата вече да я няма. Не ги очаквахме толкова скоро и ни хванаха в крачка. Налага ли се да поемете този пациент?

— А? О, да — отвърна Конуей. — Нали ги знаете ГБЛЕ. Всяка порезна рана е спешен случай. Докато друг лекар види пациента и дойде дотук за касета, може и да е прекалено късно.

О’Мара изсумтя. Здравите му, масивни, странно нежни ръце провериха дали шлемът приляга добре, после притиснаха доктора назад към облегалката. Продължи:

— Те се опитаха да направят точно попадение, което е доста подозрително. Ясно показание е, бих казал, за чувствата им към нас. Но при все това използваха химическа бойна глава, след като можеха да ни разрушат изцяло. Странно. Полезно беше обаче поне от една гледна точка — стресна колебаещите се. Всеки, който иска да остане, сега вече наистина го иска и онези, които си заминават, ще тръгнат бързо, което е идеалният вариант от гледна точка на Дърмод…

Дърмод беше главнокомандващият на флота.

— … а сега си изпразнете съзнанието — завърши кисело, — или поне го изпразнете повече от обикновено.

На Конуей не му трябваше да изпразва съзнанието си, процес, който улеснява възприемането на чуждите информационни касети. Кушетката на О’Мара беше прекрасно мека и удобна. Никога преди не беше оценявал качествата й, но сега направо потъваше в нея…

Здраво потупване по рамото го накара да скочи. О’Мара каза отровно:

— Не заспивайте! И когато приключите с пациента си, марш в леглото. Манън ще оправя работата в Рецепцията, а болницата няма да се разпадне, освен ако не ни ударят с атомна бомба…

Когато първите признаци на раздвоение на съзнанието започнаха да се проявяват, Конуей напусна кабинета. По принцип касетата представляваше мозъчен запис на един от най-великите медицински специалисти от съответната раса на пациента. Но докторът който приемаше такава касета, съвсем буквално трябваше да дели съзнанието си с напълно извънземна личност. Така се получаваше, понеже в приемащия мозък се запечатваха не само подбрани медицински данни, а всички спомени и преживявания на съществото, което беше записало касетата. Информационните касети не подлежаха на редакция.

Но ГБЛЕ не бяха толкова чужди, колкото някои от съществата, с които Конуей беше споделял мозъка си. Макар и физически да напомняха гигантски сребърни гъсеници, те имаха много общо с хората от Земята. Емоционалните им реакции на такива стимули като музика, сценично величие или ГБЛЕ от противоположния пол бяха почти еднакви. Това тук дори обичаше месо, тъй че на Конуей нямаше да му се наложи да се изхранва със салата, ако потрябва да задържи касетата по-дълго.

Проблемът беше, че се чувства несигурен да върви на само два крака или пък открива, че по време на движение гърчи гърба си ритмично. Или дори, когато стигна до изпразнената секция ГБЛЕ и малката операционна, където бяха поставили пациента, че част от мозъка му смята Мърчисън за просто още едно от онези вретеновидни ГБГЖ от Земята…

Макар че Мърчисън беше подготвила вече всичко, Конуей не започна веднага. Поради съзнанието и личността на великия келгиански доктор, който споделяше мозъка му, той наистина съчувстваше на пациента. Оценяваше сериозността на състоянието му и знаеше, че му предстоят няколко часа деликатна изтощителна работа. В същото време знаеше, че е много уморен и едва държи очите си отворени. Костваше му големи усилия да помръдне крак и докато проверяваше инструментите, му се стори, че има на ръцете не пръсти, а дебели, уморени кренвирши. Знаеше, че не би могъл да работи в това състояние, ако не иска да убие пациента.

— Дай ми една стимулираща инжекция, ако обичаш — каза, като потисна една прозявка.

За момент Мърчисън сякаш се канеше да спори с него. Стимулаторите не бяха на почит в болницата — употребата им се допускаше само в случаи от най-голяма спешност и по извънредно сериозни причини. Но тя приготви спринцовката и го инжектира без да каже нищо, като използва тъпа игла и доста ненужно усилие, за да му я вкара. Макар че само половината от съзнанието му си беше негова, Конуей ясно виждаше, че тя му е бясна.

После, внезапно, инжекцията даде ефект. Като се изключи лекото гъделичкащо усещане в краката и побледнялото му лице, което само Мърчисън можеше да види, той се чувстваше с ясна глава, нащрек и физически освежен все едно тъкмо беше излязъл изпод душа след десетчасов сън.

— Как е другият? — попита внезапно. Потънал в безбрежната си умора, беше забравил келгианеца, който остави под грижите на сестрата в шлюза.

— Изкуственото дишане даде резултат — отвърна тя и добави с повече ентусиазъм. — Но още е в шок. Пратих го в тралтанската секция, където още има няколко от докторите…

— Добре — кимна Конуей топло. Искаше да каже нещо повече, да даде по-личен коментар, но знаеше, че няма време да стоят и да си приказват. — Да започваме…

Като се изключи крехкият, тесен череп, в който се съхраняваше мозъкът, ГБЛЕ не притежаваха костна структура. Техните тела бяха съставени от вътрешни мускулни пръстени, които, освен че бяха основно средство за придвижване, служеха и да защитават жизненоважните вътрешни органи. За същество, далеч по-добре подкрепяно от кости, тази защита не изглеждаше достатъчна. Друг сериозен проблем в случай на нараняване представляваше сложната и извънредно уязвима кръвоносна система; мрежата кръвоносни съдове, които захранваха дебелите мускулни намотки, обхващащи тялото, минаваше близо до кожата. Дебелата козина даваше някаква защита, но не и срещу заострени, летящи метални парчета.

Нараняване, което голям брой други видове биха счели за драскотина, можеше за броени минути да усмърти ГБЛЕ поради загуба на кръв.

Конуей работеше бавно и внимателно, като разтваряше приложения набързо от Мърчисън коагулант, зашиваше или частично заменяше наранените главни кръвоносни съдове и затваряше малките капиляри, които бяха прекалено фини, за да може да направи нещо за тях. Тази част от операцията го притесняваше — не защото заплашваше живота на пациента, а защото той знаеше, че прекрасната сребърна козина вече няма да израсне както трябва в тези области и ако изобщо расте, ще бъде жълтеникава и визуално отблъскваща за мъжките келгианци. Наранената сестра беше извънредно красива млада женска и такъв дефект щеше да бъде истинска трагедия. Конуей се надяваше, че тя няма да прояви прекомерна гордост и ще държи белега покрит с изкуствена козина. Разбира се, тя нямаше богатия, дълбок блясък на живия косъм и веднага можеше да бъде разпозната като това, което е, но поне не беше визуално неприятна…

Около час по-късно това щеше да е просто още една гъсеница, помисли си сухо Конуей, същество, към което ще чувства само клинична загриженост. Но сега беше стигнал до степен да се притеснява за евентуалните брачни проблеми на пациента, физиологичните касети определено те караха да се чувстваш като някой от извънземните си пациенти.

Когато приключи, той се обади на Рецепцията. Описа състоянието на пациента и настоя да бъде евакуиран колкото се може по-бързо. Манън му каза, че има към половин дузина малки кораби, които се товарят в момента, повечето от тях годни да поемат кислорододишащи, и му даде да си избира между два дока в близост. Додаде, че с изключение на няколко пациенти в списъка на критично болните, всички от класификации А до Ж включително или са изпроводени вече, или в момента напускат, заедно с онези от персонала, които са със същата класификация и О’Мара им е наредил да се оттеглят по съображения за сигурност.

Някои от тях бяха показали крайно нежелание да заминат. Един от тях, упорит стар тралтански Диагностик, който имаше нещастието да притежава лична звездна яхта — в нормални условия това съвсем не беше нещастие! — трябваше да бъде официално обвинен в опит за предателство, нарушаване на реда и подбуждане към бунт, и да бъде арестуван, понеже това било единственият начин да го качат на кораб.

Когато прекъсна връзката, Конуей си помисли, че с него не биха имали чак такива проблеми да го накарат да напусне болницата. Поклати глава, ядосан и засрамен на себе си и даде на Мърчисън инструкции за прехвърлянето на пациента на кораба.

Раненият келгианец трябваше да бъде поставен в надуваема палатка за началното си пътуване през секцията АФЖЛ, която сега гледаше към открития космос. Нямаше останали вододишащи в големия басейн, нито пък вода, а съществуваха куп по-важни дейности от ремонта и пълненето на секция, която най-вероятно няма да бъде използвана никога повече. Видът на грамадния басейн, празен вече, с изсушени от вакуума стени и буйната, подводна растителност, предназначена да превърне залата в подобие на родния дом за пациентите, висяща като парчета карамелизиран, обезцветен пергамент, накара Конуей да се почувства ужасно потиснат. Депресията му се усилваше докато преминаваха през три празни хлорни нива под това и стигнаха до следващата пълна с въздух секция.

Тук трябваше да изчакат, за да може да премине процесия ТЛТУ. Конуей се радваше на възможността да отдъхне малко, понеже макар стимулиращата инжекция все още да го преизпълваше с изкуствена бодрост, Мърчисън вече беше на ръба. Веднага щом качаха пациента на кораба, помисли си той, щеше да я прати в леглото.

Седемте ТЛТУ бавничко преминаха покрай тях. Защитните им сфери, прикрепени към самоходни колички, бяха подкарвани от потни ординатори с изпънати лица. За разлика от „костюмите“ на метановите същества, тези сфери не се заскрежаваха. Точно обратното, излъчваха висок, напрегнат писък докато генераторите им се бореха да запазят вътрешната температура до приятните за обитаващите ги същества петстотин градуса. Всяко от тях преминаваше, обгърнато от вълна горещина, която Конуей можеше да усети от шест ярда разстояние.

Ако друга бойна глава удареше тук и сега, ако една от сферите се разтвореше… Не мислеше, че има по-неприятен начин да умреш от това да ти сварят плътта направо върху костите чрез струя свръхпрегрята па̀ра.

По времето, когато предадоха пациента на корабния медик в дока, Конуей вече трудно фокусираше погледа си и определено чувстваше краката си гумени. Предписвам си или легло, помисли си той, или още една стимулираща инжекция. Тъкмо беше решил, че първия тип лечение е за предпочитане, когато любезно му козирува офицер-монитор в костюм за тежка защита, от който все още се излъчваше студът на открития космос.

— Пострадалите са тук, сър — каза настоятелно офицерът, — докарахме ги на снабдителен кораб, понеже Рецепцията е заета с евакуацията. Скачени сме със секция ГБЛЕ, но там е пусто и вие сте първият лекар, който виждам. Ще се погрижите ли за тях?

Конуей за малко да попита какви пострадали, но навреме се усети. Беше имало атака, спомни си внезапно, атаката беше отбита и съответните пострадали, все едно сериозно или не, бяха очевидно главна грижа на този офицер. Ако знаеше, че този доктор тук е бил прекалено зает да мисли за битката и последствията й…

— Къде сте ги сложили? — попита Конуей.

— Все още са на кораба — отвърна офицерът и видимо се поотпусна. — Решихме, че е по-добре някой да ги прегледа, преди да ги местим. Някои от тях… искам да кажа… Ъъъ, ще ме последвате ли, сър?

Бяха единадесет, останки от хора, събрани от останките на кораб, костюмите им още бяха ледени при допир. Бяха им свалени само шлемовете, за да се удостовери дали са още живи. Конуей преброи трима с декомпресии, останалите бяха с фрактури в различна степен на усложнение, а един определено имаше сериозна фрактура на черепа. Нямаше радиационни поражения. Поне засега войната беше чиста, ако коя да е война може да бъде описана като „чиста“…

Усети, че се ядосва и се постара да потисне това усещане. Нямаше време за емоционални излияния над натрошените, кървящи и страдащи от асфиксия пациенти, само защото са изпаднали в такова състояние. Той се отърси и се обърна към Мърчисън.

— Ще взема още една стимулираща инжекция — каза рязко, — това ще е продължителна сесия. Но първо искам да изтрия касетата ГБЛЕ и да се опитам да подбера някаква помощ. Докато ме няма се постарайте да извадите тези хора от костюмите им и ги преместете в пета операционна зала ГБЛЕ, после идете да се наспите. И… благодаря — добави несръчно, не му се искаше да каже повече, понеже мониторът още стоеше край него. Ако се опиташе да обясни онова, което искаше да изрази пред Мърчисън, както единадесетте пострадали лежат в краката им, офицерът сигурно щеше да бъде скандализиран и Конуей не би го обвинил. Но проклетият монитор не беше работил редом с точно тази сестра последните три часа, със стимулираща инжекция да подсилва всичките му сетива…

— Ако ще помогне — каза внезапно Мърчисън, — и аз бих искала стимулираща инжекция.

Конуей благодарно кимна:

— Ти си много отнесено момиче, но все пак се надявах да го кажеш…