Джеймс Уайт
Космически лечители (22)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Конуей се събуди от бръмченето на интеркома — рязко, но без да се чувства объркан, в приятната, позната, претрупана обстановка на собствената му стая. Чувстваше се отпочинал и нащрек, готов за закуска, а ръката, която използва да отмести чаршафите имаше пет розови пръста и това му се струваше съвсем правилно. После осъзна още нещо, което го накара да се стресне за момент. Беше толкова тихо…!

— За да ти спестя обичайния въпрос къде-съм-колко-е-часа, — обади се О’Мара уморено, — беше ни напуснал за цели два дни. По това време, вчера рано сутринта, за да съм точен, атаката спря и още не са я подновили, и имам куп работа за теб. За твое собствено добро ти беше подложен на хипнолечение, за да забравиш всичко, тъй че няма да ми бъдеш вечно благодарен за онова, което съм ти сторил. Как се чувстваш?

— Добре — каза Конуей ентусиазирано. — Не чувствам никой… исках да кажа, като че ли има достатъчно място в главата ми…

О’Мара изсумтя.

— Очевидното заключение е, че главата ти е празна, но няма да го направя.

Главният психолог, при все опита си да запази обичайния си сух, сардоничен начин на говорене, звучеше ужасно уморен — направо завалваше думите от изтощение. Но О’Мара, както Конуей знаеше, не беше от онези, които падат при преумора — би могъл, ако прекалено дълго и настоятелно е подложен на това, да пострада от умствено изтощение…

— Командирът на флота иска да се срещне с нас след четири часа — продължи О’Мара, — тъй че не се заемай с никакви случаи междувременно, значи, поиграй си на безработен. Аз отивам да спя. Край.

Както Конуей откри, беше много трудно да изкараш четири часа без да правиш нищо. Главната столова беше претъпкана с монитори — оператори на лъчеви оръдия, ангажирани със защитата на обшивката, сменни екипажи на защитните кораби, хора от поддръжката и медицинската дивизия, които съставляваха цивилния медицински персонал. Разговорите бяха на висок глас, нервни или прекалено весели и се въртяха около предишните и вероятните бъдещи аспекти на атаката.

Очевидно мониторните сили на практика са били изблъскани чак до обшивката, когато изведнъж от хиперпространството точно зад вражеската сфера изникнали доброволчески сили на иленсианците. Иленсианските кораби бяха големи и с ужасен дизайн, приличаха на бомбардировачи, макар да носеха само въоръжение на леки кръстосвачи, а самият вид на десет такива изникващи от нищото крайцери беше прогонил врага от пътя им. Атакуващите сили бяха временно изтеглени да се прегрупират и мониторите, които нямаха с какво да се прегрупират, се съсредоточаваха върху подсилването на последната си защитна линия, самата болница. Но макар че това го интересуваше толкова живо, колкото и всички останали в залата, Конуей нямаше никакво намерение да се присъединява към веселяшки мъртвешките разговори.

Тъй като О’Мара беше изтрил всички физиологични касети и беше вкарал малко лечебно мислене в главата му, кошмарите отпреди два дни и данните по извънземни езици, които беше придобил, бяха избледнели, тъй че не можеше да влезе в учтив разговор с разпръснатите тук-там извънземни. А земните човешки сестри бяха монополизирани от мониторите, обикновено в съотношение десет или дванадесет към едно, с резултат от очевидно подобряване на морала и в двете посоки. Конуей бързо се нахрани и си тръгна, понеже чувстваше, че и собственият му морал се нуждае от повдигане.

Когато внезапно го накара да се зачуди дали Мърчисън е дежурна, почива или пък спи. Ако спеше, нищо не би могло да се направи, но ако беше дежурна, би могъл да я свали от дежурство, а когато…

Странно, но чувстваше само леки убождания на съвестта си при тази безсрамна идея да използва високопоставеното си положение за свои собствени егоистични цели. По време на война, помисли си, хората губят връзка с професионалните и моралните си кодове. Етически в тях се събужда маймуната.

Но Мърчисън тъкмо излизаше от дежурство, когато стигна до отделението й, тъй че не се наложи открито да извърши престъплението, което си беше намислил. Със същия висок и твърде веселяшки тон, който в столовата беше сметнал за прекалено изкуствен, той я попита дали има някакви други ангажименти, предложи й среща и промърмори нещо ужасно банално за „цялата тази работа и никакви забавления…“

— Друг ангаж… забавле…! Но аз просто искам да спя! — възрази тя, после с по-овладян тон продължи. — Не можеш… Искам да кажа, къде да отидем, какво да направим? Цялата болница се разпада. Трябва ли да се преобличам?

— Възстановителното ниво още си е на мястото — каза Конуей — а ти и така изглеждаш чудесно.

Обичайната сестринска униформа — синя, скроена по тялото туника и панталони — прилепваше плътно с цел да улеснява обличането и събличането на защитните костюми и много подхождаше на Мърчисън, но тя изглеждаше направо съсипана от умора. Докато откопчаваше широкия бял колан и чантичката с инструменти, и сваляше касинката си и мрежичката за коса, Конуей изръмжа дълбоко в гърлото си и незабавно се разкашля, понеже и без друго едва говореше след продължителното издаване на извънземни звуци.

Мърчисън се засмя, тръсна косата си и потри бузите си, за да им придаде малко цвят. Каза весело:

— Нали няма да ме държиш до много късно…?

По пътя към възстановителното ниво се оказа трудно да не говорят за работа. Множество секции на болницата бяха изгубили налягане и на обитаемите нива беше ужасно претъпкано — почти нямаше пълен с въздух коридор, където да не лежат пострадали. Такова положение никой от тях не беше предвиждал. Не бяха очаквали врагът да използва само ограничен огън върху тях. Ако в действие бяха влезли атомни оръжия, нямаше да има такива тълпи — а всъщност, вероятно нямаше да има и болница. Повечето време Конуей дори не слушаше Мърчисън, но тя май не го и забеляза. Може би защото и тя не го слушаше.

Възстановителното ниво изглеждаше същото, каквото си го спомняха на вид, но самите подробности бяха драматично променени. Гравитационният център на болницата се намираше над това ниво, затова колкото и малко притегляне да беше останало, то бе насочено нагоре, тъй че всичкият пясък, който по принцип лежеше на пода, а и водата в залива, се бяха събрали на тавана, където чертаеха истински хаос от влажни песъчинки, въздушни джобове и масивни водни сфери, през които изкуственото слънце сияеше в ярко, наситено червено.

— О, та това е прекрасно! — възкликна Мърчисън. — И отпочиващо, донякъде…

Светлината придаваше на кожата й топъл, мътен цвят, като цяло неописуем, помисли си Конуей, но приятен. Устните й — нежно пурпурно, украсено с черно — бяха леко разтворени и разкриваха зъбите й, станали почти прозрачни, а очите й бяха големи, загадъчни и сияеха.

— Точната дума — поправи я той — е романтично.

Те внимателно се насочиха през огромната зала към ресторанта. Под тях върховете на дърветата се точеха бавно и не след дълго преминаха през струя мъгла — прохладен поток, създаден от топлото подводно слънце — който покри лицата и ръцете им с капчици. Конуей я хвана за дланта и внимателно я задържа, но ускоренията им не съвпадаха съвсем и те започнаха да се въртят около гравитационния си център. Конуей внимателно сви лакът, придърпа я към себе си и скоростта им на въртене нарасна. После той плъзна другата си ръка около кръста й и я придърпа още по-близо.

Тя започна да протестира, но после внезапно, прекрасно, вече го целуваше и се притискаше към него така яростно, както и той към нея, а празният залив, скалите и пурпурното воднисто небе, се въртяха бясно около тях.

В едно спокойно, безлично ъгълче на съзнанието си Конуей отбеляза, че дори и тялото му да не се въртеше, главата му със сигурност щеше да се завърти след подобна целувка. После те се довъртяха плавно до върха на скалите от другата страна на залива и се разделиха, смеейки се.

Използваха изкуствената зеленина да се придърпат към някогашния ресторант. Вътре беше сумрачно и по време на бавното си падане към тавана доста вода се беше събрала под прозрачния покрив и между крачетата на масите. Висеше на гроздове като някакви крехки извънземни плодове, а при преминаването им стотици малки сребристи топчета се пръснаха, когато се блъснаха в една от масите. При снишения таван и слабото осветление беше трудно да не се натъкваш на разни предмети и скоро около тях гъмжеше от топчета течност, които сякаш ги притискаха, хвърляйки стотици дребни, изкривени отражения на Мърчисън и Конуей. Все едно е като някой от извънземните сънища, помисли си той, но е плодотворен сън. Тъмният прелестен силует на сестрата се рееше близо до него и това беше най-важното.

Седнаха на една от масите, много внимателно за да не разместят водата в нишата над тях. Конуей стисна ръката й, с другата трябваше да се държат за столовете. Каза:

— Искам да поговорим.

Тя му се усмихна, малко притеснено. Честна дума, опита се да й поговори. Опита се да каже всичко онова, което много пъти си беше повтарял наум, но успя да й наговори само объркани глупости. Тя е прекрасна, каза й, а той не иска просто да са приятели, и тя е малко глупаче, задето е останала. Обича я и я желае, и щеше да е на върха на щастието да прекара месеци — не, твърде много месеци, може би — да я притиска в ъгъла, докато тя най-сетне не му даде положителен отговор. Но сега не е времето да се правят нещата както трябва. Той мисли за нея през цялото време и дори по време на операцията на ТРЛХ беше мислил за нея и това му беше позволило да издържи до края. А по време на бомбардировките се беше притеснявал, че…

— И аз се притеснявах за теб — намеси се меко Мърчисън. — Ти ходеше навсякъде и всеки път, когато ни удряха… А ти винаги знаеше какво точно да направиш и… и аз се страхувах, че накрая ще те убият.

Лицето й беше в сенките, униформата й прилепваше мокра. Конуей усети, че устата му пресъхва.

Тя каза топло:

— Беше прекрасен онзи път с ТРЛХ. Беше като да работиш с Диагностик. Седем касети, каза О’Мара.

— Аз… още преди това го попитах дали няма да ми даде една, просто да ти помогна. Той ми отказа, понеже… — тя се поколеба и отклони поглед. — Понеже момичетата били много придирчиви кой ги владеел. Съзнанията им, имам предвид…

— Колко придирчиви? — попита Конуей лукаво. — Дали изборът изключва… приятелите?

Наведе се неволно напред докато говореше, пусна се от креслото. Полека се понесе над масата, удари се в нишата и докосна един от плуващите над главата си глобуси. След като му наруши повърхностното напрежение, водата се разтече по цялото му лице. Разсеяно я блъсна, превръщайки я в облак дребни светещи перлички. И после го видя…

Това беше единствената груба подробност в този свят на сънищата — куп незаредени ракети, подредени в един тъмен ъгъл на залата. Бяха прихванати към пода с ремъчна мрежа и допълнително подсигурени в случай че ги скъса експлозия. Имаше предостатъчно свободно място под нея. Все още хванат за Мърчисън, той се насочи към купчината, потърси докато не намери края на мрежата и я издърпа от пода.

— Не можем да си говорим както трябва, ако все плуваме във въздуха — каза тихо. — Ела в моята гостна…

Може би мрежата прекалено много приличаше на паяжина или пък гласът му твърде й напомни за хищен паяк. Почувства я, че се колебае. Ръката й трепереше.

— Аз… знам как се чувстваш — каза тя бързо, без да го гледа. — И аз те харесвам. Може би и нещо повече. Но така не е правилно. Знам, че нямаме време, но да се промъкваме тук по този начин и… егоистично е. Продължавам да си мисля за всички онези в коридорите, и за другите пострадали, които ще дойдат. Знам, че звучи глупаво, но се предполага първо да мислим за другите хора. Ето защо…

— Благодаря ти — каза Конуей бесен. — Благодаря, задето ми напомни за задълженията ми.

— О, моля те! — изплака тя и внезапно отново се притисна към него, облегнала глава на гърдите му. — Не исках да те наранявам или да те накарам да ме мразиш! Не мислех, че войната ще бъде толкова ужасна. Страх ме е. Не искам да те убият и да ме оставиш сама. О, моля те, прегърни ме силно и… и ми кажи какво да правя…

Очите й сияеха и едва когато една от дребните точици светлина отплува встрани от тях, той осъзна, че тя плаче безмълвно. Кой знае защо, никога не си беше представял, че Мърчисън може да плаче. Дълго време я притискаше към себе си, после нежно я отблъсна встрани.

Каза приблизително следното:

— Не те мразя, но и не искам да обсъждаме точните ми чувства в момента. Хайде, ще те изпратя до вас.

Но не я изпрати. Само няколко минути по-късно се разнесе алармената сирена и когато спря, глас от високоговорителя молеше доктор Конуей да се яви при най-близкия интерком.