Джеймс Уайт
Космически лечители (13)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Седем часа по-късно Конуей огледа уморено, но с определена триумфална нотка претрупаното си бюро, потри очи и се взря в бюрото срещу неговото. За момент си представи, че се е върнал на Етла и майор Стилман със зачервени очи ще вдигне глава и ще го пита какво иска.

Само че този път отсреща седеше полковник Скемптън и го стрелна с кървясал поглед.

— Разписанието за евакуация на пациентите е готово — каза уморено Конуей. — Те са разпределени първо по видове, което показва броя на необходимите за преместването им кораби и условията на живот, които трябва да са възпроизведени на превозващия ги съд. При някои от по-странните видове се налагат структурни изменения в корабите, което ще отнеме време. На свой ред всеки вид е описан според сериозността на състоянието на пациента, което пък определя реда на заминаване…

Освен в случаите, помисли си кисело Конуей, когато състоянието е такова, че преместването би застрашило живота на пациента. Налагаше се да евакуират тези болни последни вместо първи, с цел лечението да бъде удължено колкото се може повече, което пък означаваше, че и медиците-специалисти, които би трябвало да са евакуирани по това време, ще се задържат да го лекуват, а дотогава животът му може вече да е застрашен по-скоро от ракетите на имперските кораби. Вече нищо не вървеше подредено и последователно!

— … после на отдела на О’Мара ще им отнеме няколко дни да прегледат медицинския персонал и онези от поддръжката, — продължи Конуей, — при все че им се налага само да им зададат няколко въпроса под детектор на лъжата. Когато пристигнах, очаквах болницата вече да е атакувана. В момента не знам дали да планирам паническа евакуация в рамките на четиридесет и осем часа, което е абсолютно минималното възможно време за това и вероятно ще убие повече пациенти, отколкото ще се спасят, или да отделя време и да планирам просто бърза евакуация.

— Не бих могъл да събера кораби за четиридесет и осем часа — отвърна късо Скемптън и отново сведе глава. Като завеждащ поддръжката и болничното снабдяване, мониторът се занимаваше с подбора, модификациите и пренасочването на предоставените му транспортни средства, и също си имаше ужасно много работа.

— Това, което се опитвам да изясня — настоя Конуей, — е с колко време разполагаме!

Полковникът отново вдигна глава.

— Съжалявам, докторе! Имам тук предварителна оценка, която дойде преди няколко часа… — той повдигна една от най-горните купчини хартия от бюрото си и я зачете.

Като внимателно се анализират всички известни фактори, твърдеше се в доклада, изглеждаше вероятно да остане малък времеви период между момента, в който Империята е открила точното местоположение на Галактическата болница и времето, когато ще предприемат първите си действия. Най-вероятно първоначално ще пристъпят към разузнаване, предприето от един кораб или малка разузнавателна флотилия. Разположените в момента около болницата мониторни единици ще се постараят да разрушат тези разузнавачи. Независимо дали успеят или не, следващият ход на империята ще е по-решителен, вероятно широкомащабно нападение, което ще изисква доста дни подготовка. По това време допълнителните единици на мониторния корпус ще са достигнали този район…

— … да речем осем дни — заключи Скемптън, — или три седмици, ако имаме късмет. Но не мисля, че ще сме късметлии.

— Благодаря — каза Конуей и се върна към работата си.

Първо приготви обобщение на ситуацията за разпределението на медицинските екипи през следващите шест часа. В него максимално наблегна на необходимостта от бърза, стройна евакуация, без да се пресилват нещата дотам, че да се предизвика паника и препоръча пациентите да бъдат информирани чрез лекарите им, така че стресът да е минимален. В случаите на сериозни заболявания докторите трябваше по собствена преценка да решат дали да съобщят на пациента или да го евакуират под упойка. Допълни, че в момента неизвестен брой медицински лица ще бъдат евакуирани с пациентите и всеки трябва да е готов да напусне болницата с неколкочасово предизвестие. Този документ изпрати в „Публикации“ да го копират и разпечатат така, че всеки да може да получи нужната информация горе-долу по едно и също време.

Или поне така беше на теория, помисли си Конуей сухо. Но доколкото познаваше клюкарницата на болницата, важните данни щяха да циркулират десетина минути след като са напуснали бюрото му.

След това изготви по-подробни инструкции по отношение на пациентите. Топлокръвните кислорододишащи форми на живот можеха да напускат през което и да е от няколкото си нива, но привикналите към силна гравитация и високо налягане видове представляваха специален проблем, да не споменаваме за нискогравитационните МТХК и ЛТХО. Гигантските воднодишащи АФЖЛ, свръхохладените раси и няколкото дузини същества от ниво 31, които дишаха пренагрята па̀ра. Конуей планираше операцията, да отнеме пет дни за пациентите и два допълнителни за медиците, а за такова бързо разчистване на залите трябваше да изпрати хората до точките за евакуация през нива, които не са им привични. Имаше опасност от кислородно заразяване на хлорния сектор, опасност от просмукване на хлор в басейните АФЖЛ, или пък водата да залее всичко останало. Трябваше да се вземат предпазни мерки срещу повреди в охладителите на метановите форми на живот, повреди в антигравитационното оборудване на крехките птицеподобни ЛТХО и разкъсвания на иленсианските защитни костюми.

Заразяването беше най-голямата опасност в болница с множество жизнени среди — заразяване с кислород, хлор, метан, вода, студ, горещина или радиация. По време на евакуацията обичайно действащите предпазни средства — херметични врати, двойни вътрешни шлюзове на нивата, различни детектори и алармени системи — щяха да бъдат пренебрегвани в интереса на бързото преминаване.

После екипът щеше да бъде насочен към детайлна инспекция на транспортните единици, за да се увери, че пътническите им места точно пресъздават околната среда на пациентите, които ще пренасят…

Изведнъж съзнанието на Конуей отказа да работи повече. Той затвори очи, отпусна глава на длани и проследи остатъчния образ от повърхността на бюрото бавно да избледнява в червенина. Беше му писнало от бюрокрация: доклади, обобщения, графики, инструкции. Беше лекар, който в момента планира сложна операция, но такава, изпълнявана по-скоро от високопоставен чиновник, а не от хирург. Конуей не беше прекарал по-голямата част от живота си в обучение, за да става чиновник.

Изправи се, дрезгаво се извини на полковника и напусна кабинета. Без въобще да осъзнава накъде се е насочил, той потегли към своето отделение.

Тъкмо застъпваше новата смяна и по разписанието на пациентите беше около половин час преди първото хранене за деня — доста необичайно време старши лекарят да извършва обход. Тихата паника, която той предизвика, при други обстоятелства щеше да бъде забавна. Конуей любезно приветства дежурния интернист, остана леко изненадан да види, че това беше крепелианският октопод, с когото се беше срещнал като практикант преди няколко месеца, после се раздразни, задето АМСЛ настояваше да го следва наоколо на почетно разстояние. Това беше правилната процедура за младши интернист, но в този момент Конуей предпочиташе да остане насаме с пациентите и мислите си.

А най-силно от всичко го притискаше нуждата да се види и да поговори с понякога странните и винаги прекрасни извънземни пациенти, които технически бяха предоставени на грижите му — всички същества, които беше познавал преди да тръгне към Етла, бяха вече изписани. Той не гледаше картоните им обаче, понеже в момента изпитваше алергия към абстрактната информация на хартия. Вместо това внимателно, едва ли не алчно, ги разпитваше, независимо от симптомите, състоянието и обстановката. Някои от по-незначителните случаи останаха доволни и поласкани от такова внимание от страна на главния лекар, а някои може и да се бяха отегчили от настойчивостта му. Но Конуей имаше нужда от това. Щеше му се да бъде лекар докато още има пациенти…

Доктор на извънземни…

Галактическата болница се разпадаше. Огромната сложна структура, посветена на облекчаването на болните и напредъка на ксенологическата наука, умираше, загиваше като терминален пациент с болест твърде силна, за да й се съпротивлява. Утре и следващите дни отделенията щяха постепенно да се изпразват. Пациентите с техните екзотични физиология, метаболизъм и симптоми, щяха да напуснат. В тъмните стаи щяха да останат само странните и изумителни конструкции, въплъщение на чуждоземни представи за удобно легло, да хвърлят сюрреалистични сенки по стените. И със заминаването на извънземните пациенти и персонала щеше да отпадне нуждата да се поддържа околната среда, която ги е приютявала, транслаторите, които са им позволявали да общуват, информационните касети, които правят възможно един вид да лекува друг…

Но най-голямата галактическа болница за извънземни нямаше да умре напълно, поне още няколко дни или седмици. Мониторният корпус нямаше опит в междузвездни войни, това им беше първата, но все пак знаеха какво би трябвало да очакват. Пораженията сред екипажите на междузвездните кораби щяха да бъдат тежки и голяма част от тях — фатални. Все още живите щяха да бъдат вкарвани тук с три типа увреждания; декомпресия, костни фрактури и радиационно отравяне. Очакваше се две или три нива да бъдат достатъчни да поемат ранените, понеже ако атакуващите пристъпеха към атомно оръжие — а нямаше причина да се предполага друго нещо — и декомпресиите и фрактурите щяха да са съчетани с радиационно отравяне… Нямаше опасност да стане претъпкано.

После функционалното разпадане на станцията, започнало с евакуацията й, щеше да продължи на материално ниво с атаката на имперските сили. Конуей не беше военен тактик, но просто не виждаше как може да се защити огромната, почти празна болница. Тя беше жертвено агне и скоро щеше да загине. Да се превърне в гигантска разбита и разкъсана метална гробница…

Мощна вълна чувства заля съзнанието на Конуей — горчивина, тъга и същевременно горещ гняв, които го разтърсиха. Докато се препъваше навън от поредната зала, не знаеше дали му се ще да плаче, да ругае или да пребие някого. Но правото на избор му беше отнето в мига, когато зави в коридора към секция ПХТЙ и се сблъска с Мърчисън.

Ударът не беше болезнен, понеже едното от срещащите се тела беше добре предпазено от поглъщащ сътресенията костюм, но беше достатъчно силен, за да прехвърли мисълта му от определено много мрачните релси в доста по-приятни. Внезапно му се прииска да гледа и говори с Мърчисън толкова силно, колкото му се искаше и да посети пациентите си, и все по същата причина. Това можеше и да е последният път, когато я вижда.

— Съ-съжалявам — заекна, като отстъпваше. После си спомни последната им среща и каза. — Бях малко пораздрусан в шлюза тази сутрин, направо ми липсваха думи. Дежурна ли си?

— Тъкмо приключвам — отбеляза Мърчисън с неутрален тон.

— О! — кимна Конуей и предложи. — Ами, чудех се… тъй де, дали няма да имаш нищо против да…

— Няма да възразя да поплувам — усмихна се тя.

— Значи решено — отсече той.

Качиха се на възстановителното ниво, преоблякоха се и се срещнаха отново на изкуствения плаж. Докато вървяха към водата, тя внезапно възкликна:

— О, докторе! Когато ми изпращахте онези писма, не се ли сетихте поне да ги сложите в пликове с името ми и номера на стаята на тях?

— И всички да научат, че ти пиша? — изуми се Конуей. — Не мисля, че би искала.

Мърчисън изсумтя тихичко.

— Системата, която приложи, също не беше особено секретна. Торнастър в Патологията има три усти и нито една не успява да държи затворена. Писмата бяха чудесни, но не мисля, че беше най-подходящото да ги пишеш на гърба на докладите за проби…

— Съжалявам — въздъхна Конуей. — Няма да се повтори.

При тези думи мрачното настроение, което видът на Мърчисън бе изхвърлил от съзнанието му, отново го връхлетя. Със сигурност няма да се повтори, каза си задавено, никога повече! И горещото, изкуствено слънце като че ли не топлеше кожата му така приятно, както помнеше отпреди, а водата не беше вече толкова парещо студена. Дори в условията на половин G плуването беше изморително, а не развеселяващо. Сякаш някаква дълбока бездна на умората поглъщаше тялото му и притъпяваше всичките му усещания. Само след няколко минути той се върна в плиткото и се просна на пясъка. Мърчисън го последва със загрижено изражение.

— Отслабнал си — каза му, когато успя да го догони.

Първият порив на Конуей беше да каже: „А ти не“, но такъв комплимент щеше да бъде превратно възприет, а той и без друго не беше приятна компания, та да рискува и да я обиди. Вместо това му хрумна друго и той каза бързо:

— Забравих, че тъкмо излизаш от дежурство и още не си яла. Да идем до ресторанта?

— Да, моля — каза Мърчисън.

Ресторантът беше кацнал високо на скалите, с изглед към трамплините и представляваше дълга прозрачна стена, която разкриваше разкошна гледка към плажа и същевременно спираше шума. Беше единственото място на възстановителното ниво, където беше възможен тих разговор. Но те направо пилееха тишината, понеже почти не говореха.

Мърчисън стигна до средата на храненето, преди да каже:

— И не ядеш много.

Конуей отвърна:

— Някога да си имала или поне да си управлявала звезден кораб?

— Аз? Не, разбира се!

— Ами ако катастрофираш с кораб, чийто пилот е бил наранен и в безсъзнание — настоя той, — а навигационните устройства са оцелели, би ли могла да въведеш координатите на някоя планета от федерацията?

— Не — отвърна Мърчисън нетърпеливо. — Ще трябва да остана там, докато навигаторът дойде на себе си. Що за загадъчни въпроси са това?

— Задавам ги на всичките си приятели — отвърна мрачно Конуей. — Ако беше отговорила „да“ на поне един от тях, щеше да свалиш камък от плещите ми.

Мърчисън остави вилицата и ножа си и лекичко се намръщи. Конуей си помисли, че тя изглежда прекрасно когато се сърди или се смее, и въобще когато прави каквото и да е. Особено по бански. Това беше едно от нещата, които харесваше на това ниво: позволено беше да се хранят по бански. И му се искаше да може да се отърве от мрачното си настроение и поне за няколко часа да бъде блестяща компания. В настоящото си състояние се съмняваше, че Мърчисън ще му позволи да я изпрати, да не говорим за близък контакт в продължение на двете минути и четиридесет и осем секунди, необходими на робота да се приближи…

— Нещо те притеснява — прекъсна размислите му сестрата. Поколеба се, но продължи. — Ако ти трябва рамо да си поплачеш, заповядай. Но не забравяй, само за изплакване на мъката и нищо повече.

— Че за какво друго да го използвам? — учуди се Конуей.

— Не знам — отвърна тя с усмивка. — Но сигурно ще открием.

Той не й се усмихна в отговор. Вместо това заговори за онова, което притесняваше него и хората, включително нея. Когато свърши, тя запази мълчание дълго време. Конуей тъжно наблюдаваше малко странната сцена как младо, целеустремено и много красиво момиче по бял бански стига до решение, което най-вероятно ще й коства живота.

— Мисля, че и аз ще остана — каза накрая, както той вече знаеше, че ще стане. — Нали и ти оставаш?

— Още не съм решил — отвърна той предпазливо, — И без друго не мога да тръгна преди да приключи евакуацията. Пък и може да няма смисъл да се остава… — Той за последен път се опита да я накара да промени мнението си. — … и цялото ти обучение по извънземните ще бъде похабено. Има куп други болници, където ще се радват да те имат…

Мърчисън изправи гръб на стола си. Когато заговори, използваше острия, компетентен и недопускащ глупости тон на сестра, която предписва лечение на вероятно колебаещ се пациент. Заяви:

— От това, което ми каза, излиза, че утре ще имаш тежък ден. Най-добре хубавичко да се наспиш. Всъщност, мисля, че трябва да се прибереш в стаята си незабавно — и със съвсем различен тон добави. — Но ако предпочиташ първо да ме изпратиш…