Джеймс Уайт
Космически лечители (2)

ВТОРА ГЛАВА

Половин час по-късно се срещна с двамата янски доктори в главната столова на болницата — онази, която беше предназначена за тралтани, келгианци, хора и различните други топлокръвни кислород-дишащи от персонала. Яните поръчаха неизбежната салата. Това само по себе си не притесняваше никак Конуей — всъщност, марулята си беше направо съблазнителен деликатес в сравнение с някои от нещата, които му се беше налагало да яде, когато се прави на домакин на други извънземни колеги, но не му се вярваше, че някога ще свикне с урагана, който яните вдигаха по време на обяд.

ЖКНМ от Ян бяха големи, изящни, крилати форми на живот, които донякъде приличаха на водни кончета. Към техните пръчкоподобни, но гъвкави тела бяха присъединени четири кльощави крачета, манипулатори, обичайните сензорни органи и три страховити комплекта крила. Техните маниери на хранене всъщност не бяха неприятни — проблемът беше, че те просто не сядат да се хранят, а пърхат наоколо. Очевидно храненето по време на полет подпомагаше храносмилането им, а вероятно им беше и нещо като вроден рефлекс.

Конуей постави на масата доклада от Патологията и го затисна със захарницата, за да го предпази от издухване. Каза:

— … от онова, което ви прочетох, си личи, че случаят е съвсем простичък. Необичайното е, бих казал, че пациентът е изумително чист от болестотворни бактерии от какъвто и да е вид. Симптомите му подсказват, че страда от епителома, само това и нищо друго, което прави безсъзнанието му доста озадачаващо. Но може би малко информация за планетарната му околна среда, периодите на сън и тъй нататък, би изяснила положението, а точно за това исках да говоря с вас. Знаем, че пациентът идва от вашата галактика. Можете ли да ми кажете нещо за расата му?

ЖКНМ от дясната страна на Конуей изпърха няколко инча назад от масата и каза през транслатора си:

— Боя се, че още не съм усвоил тънкостите на вашата физиологична класификационна система, докторе. На какво точно прилича пациентът?

— Много се извинявам, пропуснах — каза Конуей. Канеше се да обясни подробно какво представлява ЕПЛХ, но вместо това започна да го рисува на гърба на доклада на патолозите. Няколко минути по-късно протегна рисунката си и каза:

— Прилича горе-долу на това.

И двамата яни паднаха на пода.

 

 

Конуей, който нямаше представа, че ЖКНМ могат да спрат да се хранят или пък да летят по време на храна, беше впечатлен от реакцията им. Каза:

— Май ги знаете, а?

ЖКНМ отдясно издаде звуци, които транслаторът на Конуей преведе като серия изджафквания, извънземният еквивалент на заекване. Накрая насекомоподобният обясни:

— Познаваме ги. Никога не сме виждали такива като тях и не знаем коя е родната им планета и преди настоящия момент не бяхме сигурни, че те действително имат физическо съответствие. Те… те са богове, докторе.

Още един ВИП! — помисли си Конуей и усети ледена буца в стомаха си. Опитът му с ВИП-пациентите подсказваше, че техните случаи никога не са прости.

Дори ако в състоянието на пациента няма нищо сериозно, усложненията са неизбежни и нито едно не е от медицинско естество.

— Колегата ми е прекалено емоционален! — намеси се другият ЖКНМ. Конуей така и не беше успял да забележи физически различия между двамата яни, но този някак си имаше излъчване на по-цинично и уморено от живота водно конче. — Може би мога да ви кажа малкото, което се знае и е доказано за тях, вместо да изброявам всичко онова, което не е…

Видът, към който пациентът принадлежеше, не бил многоброен, зае се да обясни янският доктор, но сферата им на влияние в съседната галактика била огромна. В обществените и психологически науки те бяха напреднали изумително, а индивидуално интелектът и умствените им способности бяха чудовищни. По известни само на тях причини, те не търсеха компанията на себеподобни особено често, никой не беше чувал повече от двама от тях да се намират на коя да е планета по едно и също време и за по-продължителен период.

Те винаги бяха върховни господари на световете, които заемаха. Понякога бяха добронамерени господари, понякога жестоки — но и жестокостта им, погледната от разстояние век или повече, обикновено се оказваше замаскирана добронамереност. Те използваха отделни хора, цели планетарни популации и дори интерпланетарни култури само като средство да разрешат проблемите, които сами си поставяха, а когато ги разрешаваха, си заминаваха. Или поне такова впечатление оставяха у не съвсем обективните си наблюдатели.

С глас, лишен от емоционалност само поради процеса на превод, янът продължи:

— Легендите като че ли си приличат по това, че обикновено някой от тях каца на планетата само с един кораб и компаньон, който винаги е от друга раса. Като използват комбинация от защитна наука, психология и чисти бизнес-способности, те преодоляват местните предразсъдъци и започват да трупат богатство и власт. Преходът от местен владетел към абсолютно планетарно господство е постепенен, но пък и разполагат с предостатъчно време. Те, разбира се, са безсмъртни.

Конуей едва-едва чу вилицата си да издрънчава на пода. Трябваха му няколко минути да успокои и ръцете, и ума си.

Имаше няколко извънземни вида във федерацията, които притежаваха изключително дълъг жизнен период, повечето от тях принадлежаха към силно напреднали в медицинско отношение култури — включително Земята — и бяха успели да удължат значително живота си чрез подмладителни процедури. Безсмъртието, обаче, беше нещо, което не притежаваха, нито пък някога бяха имали шанса да изучават същество, което е безсмъртно. Поне досега, де. Конуей вече имаше такъв пациент, за който да се грижи, да го лекува и, най-вече, да го изучава. Освен ако… не, ЖКНМ беше лекар, а лекарят няма да хвърля на вятъра думички като „безсмъртие“, ако иска да опише просто продължителен живот.

— Сигурен ли сте? — изхриптя Конуей. Отговорът на яна отне доста време, понеже включваше описание на доста много факти, теории и легенди по отношение на тези същества, които не се задоволявали с по-малко от управлението на цяла планета. В края Конуей все още не беше сигурен, че пациентът му е безсмъртен, но всичко, което чу, явно го подсказваше.

Колебливо отбеляза:

— След казаното до момента вероятно не би трябвало да питам, но дали по ваше мнение тези същества са способни да осъществят акт на убийство и канибализъм…

— Не! — възкликна единият ян.

— Никога! — подкрепи го вторият.

В превода на транслатора нямаше и грам емоция, разбира се, но самата сила на гласовете им беше достатъчна да накара всички в столовата да вдигнат глави.

* * *

Няколко минути по-късно Конуей остана насаме. Яните бяха поискали разрешение да видят легендарния ЕПЛХ и после излетяха, пълни с изумление и нетърпение. Яните са приятен народ, помисли си Конуей, но в същото време негово твърдо убеждение беше, че марулята е подходяща само за зайци. Той решително избута поразрошената си салата настрани и си поръча пържола с два пъти обичайната гарнитура.

Денят обещаваше да бъде дълъг и тежък.

Когато се върна в приемната, яните си бяха тръгнали, а състоянието на пациента — непроменено. Лейтенантът все още пазеше дежурната сестра — отблизо — и беше започнал да се изчервява по неясна причина. Конуей кимна мрачно, освободи сестрата и тъкмо препрочиташе доклада от Патологията, когато пристигна доктор Приликла.

Той беше паякоподобно, крехко същество, привикнало с ниска гравитация, представител на класификацията ЖЛНО и трябваше постоянно да носи гравитационни занулители, за да не го премаже силата на тежестта, която повечето други раси смятаха за нормална. Но тъй като беше много компетентен лекар, Приликла беше и най-популярната личност в болницата поради емпатичните си способности, които правеха почти невъзможно дребничкото същество да стане неприятно някому. И, макар че също притежаваше комплект големи бляскави криле, той кацаше по време на хранене и ядеше спагетите с вилица. Конуей много харесваше Приликла.

Описа му накратко състоянието на ЕПЛХ и положението, както го виждаше, като заключи:

— Знам, че не може да измъкнеш кой знае какво от пациент в безсъзнание, но ще ми помогнеш, ако би могло да…

— В случая вероятно има някакво изменение, докторе — намеси се Приликла и това бяха вероятно най-силните думи, които би използвал, за да каже на някого, че греши. — Пациентът е в съзнание…

— Отдръпни се!

Предупреден не толкова от думите, а най-вече от емоционалното излъчване на Конуей при мисълта какво би могла да стори на крехкото като яйчена черупка телце на Приликла костена бухалка на пациента, дребничкият ЖЛНО буквално изхвърча далеч от обсега на съществото. Лейтенантът пристъпи напред, вперил очи във все още неподвижното пипало, което завършваше с въпросното чудовищно оръжие. Няколко секунди никой не помръдна и не проговори, а странно, самият пациент остана безучастен. Накрая Конуей погледна Приликла. Не му се наложи дори да каже нещо.

ЖЛНО обясни:

— Засякох емоционално излъчване от тип, който е характерен само за будно съзнание, което възприема обстановката. Умственият процес сам по себе си изглежда бавен и, съобразно физическия размер на пациента, слаб. В подробности, излъчва се усещане за опасност, безпомощност и объркване. Има и показател за някаква всеобхватна целенасоченост.

Конуей въздъхна.

— Значи просто се преструва — промърмори мрачно лейтенантът, говореше по-скоро на себе си.

Фактът, че пациентът имитира безсъзнание, притесни Конуей по-малко, отколкото монитора. При все купищата диагностично оборудване, с които разполагаше, той твърдо се придържаше към вярването, че най-добрият водач на доктора относно всички болести е пациентът, който е в състояние да комуникира и съдейства. Но как човек да започне разговор със същество, което е почти бог…?

— Ние… ние смятаме да ти помогнем — каза предпазливо. — Разбираш ли какво казвам?

Пациентът остана неподвижен както преди. Приликла каза:

— Няма признаци, че те чува, докторе.

— Но ако е в съзнание… — започна Конуей и довърши изречението с безпомощно свиване на рамене.

Започна да събира инструментите си отново и с помощта на Приликла пак прегледа ЕПЛХ, като обърна специално внимание на слуховите и зрителни органи. Но нямаше физическа или емоционална реакция на провеждания преглед, при все проблясващите светлинки и немалкия брой неприятни проби. Конуей не виждаше доказателства за физически проблеми при който и да е от сензорните органи, но пациентът оставаше напълно безчувствен към всички външни дразнители, физически беше в безсъзнание, невъзприемчив към това, което се случва около него, само дето Приликла настояваше, че не е.

Що за луд, откачен полубог, помисли си Конуей. Довери се на О’Мара и ще ти прати най-шантавите случаи. На глас каза:

— Единственото обяснение, което виждам за това странно състояние е, че съзнанието, което възприемаш, страда от блокаж на контактите със сензорния си апарат. Състоянието на пациента не е причина за това, следователно проблемът би трябвало да е от психологическо естество. Бих казал, че чудовището спешно се нуждае от психиатрична намеса. При все това — заключи — в главата му ще се ровят по-успешно, ако пациентът е физически добре, следователно смятам, че първо трябва да се съсредоточим върху отстраняването на този кожен проблем…

В болницата се използваше специфична ваксина срещу епителоми от типа, засегнал пациента, и от Патологията вече бяха установили, че е подходяща за метаболизма на ЕПЛХ и не би трябвало да даде някакви странични ефекти. На Конуей му отне само няколко минути да измери пробната доза и да я инжектира подкожно. Приликла пристъпи бързо към него да види ефекта. Това, и двамата си знаеха, беше едно от редките, бързопроявяващи се медицински чудеса — ефектът му щеше да стане видим само след секунди, а не чак след часове или дни.

Десет минути по-късно все още нямаше промяна.

— Упорито приятелче — отбеляза Конуей и инжектира максимално допустимата доза.

Почти веднага кожата в тази област потъмня и изгуби сухия си напукан вид. Докато гледаха, тъмната област се разпространи значително, и едно от пипалата помръдна леко.

— Какво става в главата му? — попита Конуей.

— Горе-долу същото както преди — отвърна Приликла, — но е налице нарастваща ярост след последната инжекция. Засичам усещания на ум, който се опитва да вземе решение… прави решение…

Приликла започна да трепери неудържимо, ясен знак, че емоционалното излъчване на болния се усилва. Конуей беше отворил уста да зададе въпрос, когато остър, разкъсващ звук привлече вниманието му обратно към пациента. ЕПЛХ се беше надигнал и се хвърляше срещу предпазната мрежа. Два от удържащите го ремъци вече бяха разкъсани и беше успял да освободи едното си пипало. Онова с бухалката…

Конуей се метна експлозивно и успя да избегне удара по главата си само на милиметри — почувства, как този инструмент за последно причастие буквално му докосва косата. Но лейтенантът нямаше такъв късмет. Почти в края на замаха си костената бухалка се удари в рамото му, като го хвърли през малката зала толкова силно, че почти го размаза в стената. Приликла, който нямаше равен по страхливост като първичен инстинкт за самосъхранение, вече се беше заловил с вендузите на крачетата си за тавана — единственото сигурно място в стаята.

От позицията си долу на пода Конуей чу как другите ремъци се късат и още две пипала се освободиха. Той знаеше, че след няколко минути пациентът ще е напълно свободен от мрежата и ще е способен да се движи из стаята без проблем. Бързо се изправи на колене и, присвит, се гмурна към полуделия ЕПЛХ. Докато висеше, сграбчил с ръце основата на пипалата, Конуей почти оглуша от серията джавкащи ревове, идващи от говорителната мембрана точно до ухото му. Звукът се превеждаше като:

— Помогнете ми! Помогнете ми!

Същевременно видя пипалото с големия костен израстък да замахва надолу. Разнесе се удар и на пода се появи триинчова дупка точно там, където беше лежал преди малко.

Да дърпа пациента както беше направил, сигурно беше глупаво, но Конуей продължаваше да се опитва да опази главата си по повече от един начин. Здраво притиснат към тялото на ЕПЛХ под нивото на диво размахващите се пипала, Конуей си знаеше, че е на второто по безопасност място в стаята.

После видя лейтенанта…

Той се беше подпрял на стената, полулегнал, полуседнал. Едната му ръка висеше покрай хълбока, а с другата държеше оръжието си, като го стабилизираше с колене, едното му око беше затворено в диаболично намигане, а с другото се прицелваше по протежение на дулото. Конуей отчаяно му извика да почака, но шумът, идващ от пациента, го заглуши. Всеки миг очакваше проблясък и шока на експлодиращи куршуми. Беше парализиран от страх, не можеше дори да се пусне.

Внезапно всичко приключи. Пациентът се отпусна на хълбок, потръпна и отново замря. Като прибра в кобура неизползваното си оръжие, лейтенантът несигурно се изправи на крака. Конуей се освободи и Приликла слезе от тавана.

Конуей попита предпазливо:

— Ъ, предполагам, че не бихте стреляли както си висях там?

Лейтенантът поклати глава:

— Аз съм добър стрелец, докторе. Можех да го улуча и без да ви засегна. Но то продължаваше да крещи: „Помогнете ми!“ през цялото време. Такива неща просто му бъркат на човек в душата…