Джеймс Уайт
Космически лечители (24)

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

На следващия ден Конуей нямаше възможност да се извини на командира на флота — бунтовниците развихриха най-мощната си атака до момента и съответно инспекторът на станцията и полицейският хирург бяха прекалено заети да си говорят. Но като наричаш битката бунт, помисли си Конуей цинично, не променяш с нищо природата и броя на пострадалите, които ги заливаха внезапно, понеже сражението започна почти катастрофално и за двете страни.

Вражеските сили приближаваха, ожесточавайки бомбардировката до фантастична степен и обгръщайки болницата толкова плътно, че на моменти достигаха на няколкостотин фута от външната обшивка. Корабите на Дърмод — „Веспасиан“, тралтански крайцери и други по-дребни единици, които му бяха останали — се закотвиха с тракционни лъчи за болницата, понеже нямаха място за маневриране, без да повредят тежките въоръжения по обшивката. Те стояха и с по-леките си оръдия подкрепяха местната защита, доколкото бе възможно.

Но тази стъпка сигурно беше тъкмо онова, което командирът на противниковия флот очакваше. С възможна само за добро планиране бързина редиците на атакуващия глобус изтъняха, разпиляха се и се концентрираха над малък участък от обшивката. Три четвърти от вражеските сили съсредоточиха цялата си огнева мощ върху този район.

Ураган от ракети се вряза в дебелата обшивка, издухвайки развалините, останали от предишни крушения и прониквайки във все по-крехката вътрешност на огромната галактическа станция. Тракционни лъчи и тласкачи спираха все още падащите останки и ги раздробяваха яростно, изтегляха ги, за да могат ракетите да влизат още по-навътре. Мониторната защита успя да откъсне огромен дял от плътно сгъстените кораби, но само за минути. Чудовищната гъстота на огъня ги сплескваше, размазваше ги, късаше ги и ги унищожаваше, докато не се смесиха в едно разкъсани хора и метал. Изведнъж този сектор на външната обшивка остана напълно незащитен и внезапно стана ясно, че това не е толкова атака, колкото инвазия.

Под прикриващия огън на скупчените нападатели, три гигантски невъоръжени кораба решително се насочваха към незащитената секция. Бяха транспортни…

Изведнъж „Веспасиан“ се насочи да запълни празнината в отбраната. Той се изстреля към точката, където първият транспортник трябваше да кацне, пресече както вражеския, така и мониторния огън и хвърли всичко, с което разполагаше, веднага щом мишената се появи зад извивката на станцията…

Имаше няколко версии за случилото се след това. Грешка в преценката на пилота, удар от някой от враговете или дори от собствените си хора, ракети, отклонили се от курса точно в най-неподходящ момент. Но така и не бе предложен вариантът, че капитан Уилямсън в отчаянието си е взел на таран вражеския транспорт, понеже Уилямсън беше известен като здравомислещ и компетентен офицер, а ръкопашен двубой, дори и в този етап на битката, беше тактическа глупост като се има предвид численото превъзходство на противника.

„Веспасиан“ удари по-големия, но по-леко брониран кораб близо до кила и като че ли буквално премина през него преди безшумно да спре. Единична малка експлозия запали в останките мъглата изпускан въздух, но двата кораба останаха скачени един за друг и бавно се завъртяха.

Като че всичко спря за секунда. После стационарните установки на мониторите се включиха, игнорирайки всички други цели, ако излъчвателите им можеха да стигнат до втория транспорт. След минути тласкачите бяха разкъсали обшивката му на три места и се забиваха все по-навътре. Корабът се оттегли спешно, губейки въздух. Третият вече отстъпваше. Бомбардировката продължи, съвсем леко отслабнала по интензивност.

Надали човек би могъл да го нарече победа на мониторния корпус. Врагът просто беше направил грешна преценка, беше поизбързал. Болничната отбрана изискваше допълнително изтощаване.

Тракционните лъчи се протегнаха и полека спряха въртящите се останки, след което ги снижиха върху повредената обшивка. Мониторите се изстреляха да търсят оцелели и скоро започнаха да пристигат ранени. Носеха ги по обиколни пътища, понеже под повредените кораби се простираха истински руини и долу действаха други спасителни екипи, които освобождаваха пострадали за втори и трети път пациенти…

Доктор Приликла беше със спасителните екипи. ЖЛНО-формата на живот беше най-крехката известна на федерацията, страхливостта им беше призната като главна характеристика на инстинкта им за оцеляване. Но Приликла направляваше тънкия си защитен мехур над назъбени плочи и през останки, които видимо се местеха навсякъде около него, търсейки живот. Живите съзнания излъчваха дори в безсъзнание и дребният ЖЛНО лесно ги различаваше от мъртвите. Когато пострадалите кървят ужасно в костюмите си или пък самите костюми губят налягане, само емпатичната идентификация насочваше усилията там, където биха били най-полезни и Приликла спаси много, много животи. Но за един емпат, чувствителен към емоциите, това беше адска работа в целия ужасен и болезнен смисъл на думата…

Майор О’Мара бе навсякъде. Ако нямаше безтегловност, главният психолог би се влачил от място на място, но в момента изключителното му изтощение проличаваше само по начина, по който грешно изчислява разстоянията и се блъска във врати и хора. Когато говореше на земяни — пациенти, сестри и монитори — гласът му бе бодър. Самото му присъствие имаше успокоителен ефект и върху извънземния персонал, защото макар и да не го разбираха, те чудесно си спомняха какъв е бил с транслатор и можеше да им намества мозъците само с по няколко добре насочени думи.

Извънземният персонал — масивните, тромави тралтани ЕЖЛИ, ракоподобните мелфианци ЕЛНТ и останалите — също бяха навсякъде, на някои нива насочваха земните човеци, на други помагаха на сестрите и ординаторите от корпуса. Бяха уморени и притеснени, и твърде често не знаеха какво точно им се говори, но и те успяха да спасят множество животи.

И всеки път, когато ракета удряше болницата, губеха още малко почва…

Доктор Конуей така и не напусна столовата. Разполагаше с връзка с повечето други нива, но коридорите, които водеха към тях, в много случаи бяха лишени от въздух или блокирани от останки и всеобщото мнение бе, че единственият оцелял старши лекар трябва да стои на що-годе безопасно място. Имаше да надзирава предостатъчно пострадали, както и трудните извънземни случаи, все едно бойци или ранени от собствения му персонал, които също му бяха препращани.

В определен смисъл му беше поверено най-голямото и плътно наблъскано отделение в болницата. Тъй като никой вече нямаше време да готви, разчиташе се на пакетираната храна, препращана в отделенията, затова главната столова беше преобразена. Легла и операционно оборудване бяха прикрепени към пода, стените и тавана на голямата зала, а пациентите, понеже бяха космонавти, и без друго не се притесняваха от безтегловността или от вида на другите пациенти, увиснали на няколко ярда от тях. Беше успокоително за ранените да имат с кого да поговорят.

Конуей беше достигнал онзи етап на умора, когато вече не се чувстваше уморен. Малките удари и тътенът от ракетните взривове се бяха превърнали в монотонен фонов шум. Знаеше, че бомбардировката продължава равномерно да прояжда външната и вътрешна обшивки, смъртоносна ерозия, която скоро щеше да отвори към космоса всеки коридор и зала, но съзнанието му беше престанало да реагира на звука. Когато пристигаха пострадали, правеше каквото е необходимо, но реакциите му бяха просто добре заучен лекарски инстинкт. Беше изгубил голяма част от способността си да мисли, чувства и помни, и когато си спомняше, му липсваше усещането за време. Последният извънземен случай — който му наложи да приеме четири информационни касети — изпъкваше в тази уморена, кървава, шумна монотония, както и пристигането на пострадалите от „Веспасиан“. Но Конуей вече нямаше представа преди три дни или преди три седмици е било, или пък кое от двете е било първо.

Често си спомняше „Веспасиан“ и ранените от екипажа. Как изрязва майор Стилман от скъсания му костюм, как откъсва и избутва парчетата, които упорито се въртяха около леглото. Стилман имаше две пукнати ребра, разбита ключица и дребни декомпресии, временно засегнали зрението му. Докато упойката подейства, той непрекъснато питаше за капитана.

И капитан Уилямсън питаше за хората си. Беше в гипс от краката до главата, почти не го болеше и веднага разпозна Конуей. Екипажът беше доста голям, но той сигурно ги знаеше до един по имена. Конуей — не.

— Стилман е на три легла от вас вдясно — каза му Конуей — и останалите са пръснати наоколо.

Уилямсън премести поглед по увисналите над него пациенти. Нищо друго, освен очите си, не можеше да движи.

— Някои от тях не познавам — каза.

Втренчен в разкошните синини под дясното око на Уилямсън, на слепоочието и по протежение на челюстта, където се беше ударил в шлема, Конуей изтегли устни в подобие на усмивка и каза:

— Някои от тях няма да разпознаят вас…

Спомняше си втория ТРЛХ.

Беше пристигнал закопчан в надуваема палатка, чийто двигател вече я беше напълнил с отровата, която съществото наричаше въздух. През двойните прегради на количката и костюма на ТРЛХ нараняванията се виждаха ясно — голяма, мащабна фрактура на черупката, която беше прекъснала лежащите отдолу кръвоносни съдове. Нямаше време за касетите, които беше използвал за предишния ТРЛХ, понеже пациентът очевидно губеше кръв. Конуей кимна количката да бъде качена в разчистената област в центъра на пода и бързо смени ръкавиците на костюма си с тези на количката. Откъм окачените на тавана легла пострадалите наблюдаваха всеки негов ход.

Смени ръкавиците и пъхна ръце в меката, прозрачна стена на палатката. Незабавно тънкият, нежен материал стана гумен и гъвкав без да губи здравината си. Притискаше се към ръкавиците му почти като втори чифт ръкавици. Внимателно, за да не разкъса тъканта, която разделяше двете равно отровни атмосфери, Конуей свали костюма на пациента с инструментите, прикрепени към вътрешността на количката.

При операции в надуваема палатка бяха възможни доста сложни процедури — Конуей имаше няколко ПХТЙ и КСКЛ наблизо, за да го докаже — но все пак ги ограничаваха инструментариумът и лекарствата в палатката, както и леко изкривяващият ефект на тъканта.

Беше се заел да премахва парчета от черупката от поразената област, когато една ракета, ударила наблизо, накара пода да подскочи. Аларменият звънец, който сигнализираше за падане на налягането, прозвуча няколко минути по-късно и Мърчисън и келгианският военен лекар — всичкият персонал в отделението — побързаха да проверят херметичността на палатките, които пациентите не бяха в състояние да проверят сами. Спадът беше лек, вероятно малка дупка, предизвикана от пукната пластина, но за пациента на Конуей в палатката можеше да е смъртоносно. Той започна да работи с фанатична бързина.

Но докато се бореше да прекъсне няколко поразени кръвоносни съда, тънкият гъвкав материал на надуваемата палатка започна да се издува навън. Стана по-трудно да удържи инструментите, на практика невъзможно бе да ги направлява както трябва и ръцете му буквално биваха избутвани от операционното поле. Разликата в наляганията на палатката и залата беше само няколко паунда на квадратен инч в най-лошия случай, ушите на Конуей дори не писнаха, но тъканта на покритието продължи да се издува. Той се оттегли безпомощно и половин час по-късно, когато изтичането беше запечатано и нормалното налягане възстановено, започна отново. Само дето беше прекалено късно.

Спомняше си внезапното замъгляване на видимостта тогава и шокът на изненадата, когато осъзна, че се е разплакал. Сълзите не бяха добре заучен лекарски рефлекс, знаеше, понеже докторите просто не плачат за пациентите си. Вероятно беше комбинация от гняв да загубиш пациент — който всъщност нямаше защо да бъде губен — и изключителната му умора. А когато видя израженията на всички пациенти, които го гледаха, Конуей се почувства ужасно притеснен.

Сега събитията около него бяха придобили странен, хаотичен оттенък. Очите му продължаваха да се затварят и няколко секунди или минути минаваха преди да успее да ги отвори отново, макар за самия него да не беше минало никакво време. Ходещите болни — пациенти с наранявания, които им позволяваха да се движат из отделението и бързо да се връщат в палатките си при пробив — се движеха от легло на легло, извършвайки дребни полезни дейности или приказвайки с пациентите, които не можеха да се движат, или пък стояха, увиснали като странни чирози, когато говореха един с друг. Но Конуей винаги беше прекалено зает с новопристигналите си пациенти или пък прекалено объркан от множеството касети, за да говори с по-старите случаи. В повечето случаи обаче очите му се отклоняваха към спящите силуети на Мърчисън и келгианеца, които плуваха близо до входа на залата.

Келгианецът висеше като голям, рошав въпросителен знак, от време на време издаваше тихите стенещи звуци, които при някои ГБЛЕ минаваха за хъркане по време на сън. Мърчисън плуваше на края на змиеподобно, десетфутово осигурително въже и полека се въртеше. Странно, как спящите в условия на безтегловност заемаха ембрионално положение, нежно си помисли Конуей, докато гледаше прекрасното възрастно бебе-жена да се върти на края на невъзможно тънката си пъпна връв. Отчаяно му се искаше и той да дремне, но сега беше дежурен и нямаше да го сменят дълго време — пет минути може би, или пет часа, все едно, цяла вечност. Трябваше да се заеме с нещо.

Без да осъзнава, че е взел решение, откри че напредва към празния килер, в който държаха терминалните и вероятно-терминални случаи. Само там Конуей си позволяваше време да поговори или, ако говоренето не беше възможно, да прави важните, но и едновременно безполезни неща, които помагат да се успокои умиращият. При външните раси можеше само да стои и да се надява, че натрошената, кървава останка от тралтан или мелфианин, или който е там, ще получат мъничък дял от емпатичните способности на Приликла, та да знаят, че той е приятел и как се чувства.

Чак след време Конуей осъзна, че ходещите болни са го последвали в стаята заедно с пациентите, чиято работа не бе да са извън палатките си и които бяха бутани от други. Бавно се събираха около и над него, с мрачни, целеустремени и уважителни изражения. Майор Стилман си проправи път до най-отпред, несръчно, понеже в единствената си здрава ръка стискаше оръжие.

— Това убийство трябва да се спре, докторе — каза той тихо. — И трябва да го спрем незабавно. Поговорихме си и ето какво решихме. — Той внезапно завъртя оръжието и го предложи на Конуей. — Може да ви потрябва, за да го насочите към Дърмод и да го предпазите от глупави постъпки, докато му казваме какво да прави…

Плътно зад Стилман висеше омотания като мумия капитан Уилямсън и човекът, който го беше избутал. Говореха си един друг тихичко и езикът беше хем чужд, хем познат за Конуей. Преди да може да се ориентира, пациентите отново се раздвижиха и той забеляза, че мнозина от тях са въоръжени. Оръжията бяха част от скафандрите, които носеха, и Конуей изобщо не беше и помислял за тях, докато трупаше костюмите в килера на отделението. Дърмод, помисли си, щеше да е много недоволен от него. После последва пациентите си към изхода на залата и по коридора, който водеше към рецепцията.

Стилман говореше почти през цялото време, като му казваше какво е станало всъщност. Когато почти пристигнаха, добави притеснено:

— Нали не мислите, че… съм предател, задето го правя, докторе?

В главата на Конуей се блъскаха толкова много чувства, че едва съумя да промърмори:

— Не!