Джеймс Уайт
Космически лечители (11)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Комуникационната зала на „Веспасиан“ приличаше на буен водовъртеж с капитана в ролята на спокойния му и целенасочен център. Когато Конуей и Стилман пристигнаха, тъкмо се даваше заповед към куриерския кораб и всички налични хеликоптери да натоварят обеззаразяващо и спасително оборудване и да се насочат към поразения район за оказване на всякаква възможна помощ. Разбира се, за етланските нападатели, обкръжили кораба на Лонвелин, нямаше надежда, но наоколо се намираха изолирани ферми, а на ръба на засегнатата зона имаше и малко селце. Спасителите щяха да имат работа и с паника, и с лъчева болест, а понеже етланците нямаха опит с атомни взривове, те почти сигурно щяха да се противопоставят на евакуацията.

Там навън, когато Конуей видя корабът на Лонвелин да избухва и осъзна какво означава това, му беше призляло физически. А сега, докато слушаше Уилямсън да дава спешни, но обмислени заповеди, почувства по челото и гърба да се стича ледена пот. Облиза устни и отбеляза:

— Капитане, искам да направя важно предположение…

Не говореше високо, но в гласа му имаше нещо, което накара Уилямсън да се обърне незабавно.

— Този случай с Лонвелин означава, че вие сте начело на проекта, докторе — каза нетърпеливо. — Няма нужда от такава стеснителност.

— В такъв случай — продължи Конуей с нисък, напрегнат глас, — имам заповед за вас. Прекратете всички спасителни операции и наредете на хората да се върнат на кораба. Излитайте, преди и нас да са бомбардирали…

Конуей знаеше, че всички гледат побелялото му потно лице и ужасените му очи, и явно стигат до погрешни заключения. Уилямсън в продължение на няколко секунди остана ядосан, притеснен и напълно объркан, после изражението му се стегна. Обърна се към най-близкия офицер, изръмжа някаква заповед и пак се завъртя с лице към Конуей.

— Докторе — започна сковано, — току-що вдигнах втория ни метеоритен щит. Всеки твърд обект по-голям от един инч в диаметър, приближаващ от която и да е посока, ще бъде засечен на дистанция от сто мили и автоматично отблъснат от пресите. Тъй че мога да ви уверя, докторе, че не сме в опасност от каквато и да е хипотетична атака с атомни ракети. Самата идея за атомна бомбардировка тук е смешна обаче. На Етла няма ядрени бойни глави, никакви. Имаме инструменти, които… трябва да прочетете доклада. Моето предположение, — продължи Капитанът с точно същия тон, какъвто използваше и за младшия навигатор, направил промяна в курса, — е, че трябва да хвърлим всички възможни сили на помощ на оцелелите от взрива, предизвикан вероятно от повреда в захранването на Лонвелин…

— Лонвелин не би допуснал повреда в захранването! — възрази рязко Конуей. — Като множество дългоживеещи същества и той страдаше от постоянен страх от смъртта и той нарастваше, колкото по-дълго живее. Имаше най-добрия възможен лекар, за да не допусне болести да съкращават и без друго титаничната продължителност на живота му, а на практика е невероятно да застраши себе си като използва кораб с какъвто и да е механичен дефект. Лонвелин е бил убит — продължи мрачно, — и причината те първи да ударят неговия кораб вероятно е в това, че ужасно мразят извънземните. Успокоява ме мисълта, че можете да защитите кораба, но ако напуснем сега, те може и да не изстрелят втора атомна глава, тъй че да не се наложи нашите хора навън и много повече етланци да умират…

Няма смисъл, помисли си Конуей отвратено. Уилямсън изглеждаше ядосан и смутен, и се инатеше — ядосан, задето му дават очевидно безсмислени заповеди, притеснен защото му се струваше, че Конуей се държи като изплашена стара бабичка, а се запъваше, понеже мислеше, че не докторът, а той е прав в случая.

— Свали си розовите очила, идиот безподобен! — промърмори гневно под носа си Конуей. Не би могъл да се обърне с подобна реплика към полковник монитор, обкръжен от младши офицери, още повече, че Уилямсън в никой случай не беше глупак. Бе разумен, интелигентен, много компетентен офицер. Само дето просто не беше имал възможност да събере в едно наличните факти. Нямаше медицинско обучение, нито пък гнусен, подозрителен ум като на Конуей…

— Вие имате доклада за империята — каза накрая. — Може ли да го прочета?

Очите на Уилямсън се стрелнаха към батареята екрани, които ги обграждаха. Всички до една показваха сцени на бясна дейност — един хеликоптер се подготвяше за полет, друг се клатушкаше над пистата очевидно опасно претоварен, а през люка на куриерския кораб се стичаше поток хора и обеззаразяващо оборудване. Промърмори:

— Сега ли искате да го четете?

— Да — отвърна Конуей и бързо тръсна глава, понеже му дойде нова идея. Отчаяно се опитваше да накара Уилямсън веднага да излети и да изостави обясненията за после, когато щеше да има време да ги дава, но беше явно, че ще се наложи да обяснява веднага и то бързо. Каза:

— Имам теория, която обяснява какво става и докладът би трябвало да я потвърди. Но ако мога да ви кажа какво според мен има в доклада преди да го чета, ще се доверите ли достатъчно на теорията ми, за да се махнем от тук незабавно?

Там отвън край кораба и двата хеликоптера се издигаха в нощното небе, куриерският кораб затваряше люка си и цял набор наземен транспорт, и етлански, и на Мониторите, се насочваше към границите на периметъра. Повече от половината екипаж на кораба е навън, помисли си Конуей, заедно с всички базирани на повърхността монитори, които могат да бъдат привикани — и те се насочват към мястото на взрива, като с всяка изминала секунда увеличават разстоянието между себе си и „Веспасиан“.

Без да дочака отговора на Уилямсън, Конуей се впусна напред:

— Моето предположение е, че това е империя в истинския смисъл на думата, не свободна федерация като нашата. Това означава изключително силна военна организация, която да я държи заедно и да налага законите на императора на правителства на отделните светове, които също са в основата си военни. Всички граждани са ГБГЖ като етланците и нас самите, и като цяло са си най-обикновени хора с изключение на антипатията им към извънземните видове, с които до момента са имали много малка възможност да се срещат.

Дълбоко си пое дъх и продължи:

— Живеят в условия и технологично ниво, които сигурно са близки до нашите. Данъците вероятно са високи, но това не би трябвало да фигурира в предаванията на контролираните от правителството медийни средства. Предполагам, че тази империя е постигнала сравнително голямо разпространение; да речем четиридесет-петдесет обитаеми системи…

— Четиридесет и три — изумено го поправи Уилямсън.

— … и бих предположил, че всеки от тях знае за Етла и симпатизира на страданията й. Те биха обявили този свят под постоянна карантина, но ще правят всичко възможно да му помогнат…

— Разбира се, че е така! — намеси се капитанът. — Нашият човек е бил на една от външните планети на империята само два дни и после е бил изпратен на Централния свят за аудиенция при голямата клечка. Но е имал достатъчно време да види какво хората мислят за Етла. Има снимки на страдащи етланци практически навсякъде, където надникнал. На места били повече от рекламните пана и това е благотворителен проект, на който имперското правителство дава пълна подкрепа! Те ми се струват като много приятни хора, докторе.

— Сигурен съм, че са такива, капитане — каза буйно Конуей. — Но не мислите ли, че е много странно съвместните благотворителни усилия на четиридесет и три свята да стигат само до там, че да се праща по един кораб на всеки десет години?

Уилямсън отвори уста, затвори я и се замисли. Цялата зала притихна, с изключение на приглушените входящи съобщения. После, внезапно зад гърба на Конуей Стилман изруга и каза напрегнато:

— Виждам какво има предвид, сър. Трябва да излетим веднага!

Уилямсън премести поглед от Конуей към Стилман и пак обратно. Промърмори:

— Един може и да се е побъркал временно, но двама вече са доказателство…

Три секунди по-късно към целия персонал бяха отправени противоположни заповеди, а спешността им беше подчертана от сирени за обща тревога. Когато всяко нареждане, издадено преди минути беше отменено, Уилямсън отново се обърна към Конуей.

— Продължавайте, докторе — каза мрачно. — Мисля че и аз започвам да го виждам.

Конуей въздъхна с благодарност и продължи да говори.

Етла е била нормален колониален свят, с един космопорт за приземяване на първоначалното оборудване и колонистите, после според разпределението на местните ресурси започнали да се строят градове и планетарното население нараствало. Но сигурно след това ги е ударила епидемия или поредица епидемии, които са заплашвали да ги изтребят до крак. Като чули за мъките им, гражданите на империята са се обединили, както хората правят за приятелите си в опасност, и скоро започнали да пристигат помощи.

Трябва да е започнало като слаба струйка, но се е разраснало бързо щом новината за страдащата колония се е разнесла. Но поне що се отнасяло до етланците, помощта си останала малка.

Събрани доброволно, дарените пари на цяла планетарна популация правели значителна сума и когато куп светове внасят такава лепта, това не може да остане незабелязано от имперското правителство или от самия император. Още повече, че дори в онези дни Империята сигурно е израснала прекалено голяма и неизбежното загниване вече е било залегнало в корените й. Все повече и повече средства са отивали за издръжка на имперския държавен апарат и/или самия император и двора му в лукс, на който те се чувствали в правото си. Било естествено да си кажат, че благотворителността започва от родния дом и да усвоят голяма част от тези средства за собствена употреба. После, постепенно, с публикуването и рекламирането на кампанията за етланска благотворителност, тези средства станали основна част от административния приход.

Така започнало.

Етла била поставена под сурова карантина, макар че и без друго никой със здрав разум не би поискал да отиде там. Но после благополучието се разклатило, понеже етланците сигурно са започнали да се самолекуват при все, че усилията им не били подпомагани. Изглеждало, че чудесният източник на средства пресъхва. Нещо трябвало да бъде сторено и то бързо.

Вероятно имперската администрация си е казала, че не е голяма крачката от задържането на помощта, която би ги излекувала, до това да се поддържат етланците постоянно болни като им се вкарват по няколко сравнително безобидни заболявания от време на време. Болестите би трябвало да са фотогенични, разбира се, за да имат максимален ефект върху добросърдечните граждани — обезобразяващи болести, най-вече, или пък такива, след които страдащият остава увреден или деформиран. Трябвало да се предприемат и стъпки запасът страдащи местни да не се изчерпи, тъй че гинекологичните техники и детската медицина на Етла били развивани добре.

Още на сравнително ранен етап на поста имперски представител бил назначен човек с подходящ психологически профил, който да се уверява, че здравното ниво на планетата ще бъде поддържано на желаното ниво. Ето как етланците престанали да бъдат просто хора и се превърнали в ценни болни животни, точно както имперският представител е навикнал да гледа на тях.

Конуей замълча. И на капитана, и на Стилман изглежда им е зле, помисли си. Точно по същия начин се беше чувствал и той, откакто беше разрушен корабът на Лонвелин и всички парченца от пъзела си дойдоха на мястото. Продължи:

— Местни военни сили, способни да разкарат или унищожат случайни посетители, са винаги на разположение на Телтрен. Поради карантината е силно вероятно всички посетители да са извънземни, тъй че местните са научени да мразят извънземни независимо от вида, броя или намеренията им…

— Но как биха могли да са… толкова… толкова хладнокръвни? — попита Уилямсън ужасен.

— Вероятно е започнало като просто отклоняване на средства — уморено поясни Конуей. — Но после постепенно е излязло от контрол. Сега обаче ние с нашата намеса заплашваме да разрушим най-печелившия имперски бизнес. Тъй че Империята се опитва да премахне нас.

Преди Уилямсън да може да отговори, главният комуникационен офицер докладва, че и двата екипажа на хеликоптерите са вече на борда, а също и персоналът, който е бил на разстояние да чуе сирената, с други думи — всички от града. Останалите не биха могли да се доберат до „Веспасиан“ поне в следващите няколко часа и им е било наредено да минат в нелегалност, докато по-късно се промъкне разузнавателен кораб да ги прибере. Малко преди офицерът да приключи с доклада, капитанът изръмжа:

— Вдигаме кораба! — и Конуей почувства леко главозамайване, когато антигравитационните мрежи компенсираха рязкото аварийно излитане. „Веспасиан“ бясно се насочи към открития космос, а куриерският кораб се движеше само на десет секунди след него.

— Сигурно сте ме помислили за голям глупак… — започна Уилямсън, но го прекъснаха доклади от завърналите се членове на екипажа. Единият от хеликоптерите е бил нападнат; хората от града са били спрени там от местната полиция. Заповедите идвали пряко от имперския представител, с инструкции да убиват всеки, който се опита да избяга. Но местните полицаи и мониторите се били опознали доста добре и етланците се целели над главите им…

— Положението се вгорчава с всяка минута — каза внезапно Стилман. — Знаете ли, мисля, че ще ни обвинят за това, което става около кораба на Лонвелин, за всички заболявания в района. Всичко, което сме направили тук, ще бъде така изкривено, че ние да излезем негодниците. И се обзалагам, че веднага след като напуснем, ще бъдат вкарани цял куп нови болести, за което ще обвинят нас! — Стилман изруга и продължи. — Знаете какво мислят хората от Империята за тази планета. Етла е тяхната бедна, слаба, уродлива сестра, а ние ще сме мръсните извънземни, които хладнокръвно са я обидили…

Докато майорът говореше, Конуей започна да се поти отново. Неговите изводи относно отношението на империята към Етла бяха от медицинска гледна точка и тъкмо медицинският аспект най-много го вълнуваше, тъй че по-широките последствия от случилото се още не му бяха станали ясни. Внезапно избухна:

— Но това може да означава война!

— Да, така е — каза Стилман буйно, — и точно това е, което имперското правителство най-вероятно желае. Разраснало се е прекалено и е изгнило в основата си, ако съдим по онова, което се случва тук. След няколко десетилетия сигурно ще се разпадне по естествен начин и това ще е добре. Но няма нищо по-добро от една хубава война, кауза за която всички да се заловят здраво и така отново да съберат разпадащите се късчета на Империята. Ако си изиграят козовете както трябва, тази война ще ги подкрепи за поне стотина години.

Конуей вдървено поклати глава:

— Трябваше по-рано да забележа какво става. Ако имахме време да кажем истината на етланците…

— Ти го видя преди всички — остро се намеси капитанът, — пък и да бяхме казали на местните, нямаше да помогне, ако не се каже и на обикновените хорица в Империята. Нямаш причина да се обвиняваш за…

— Дежурният артилерийски офицер на линия — обади се глас откъм двадесетината говорителя в залата. — Имаме следа на Зелено 12–31, която пускам на дублиращ екран пет при вас. Според радарните данни вероятно става дума за ракетна атака, във всеки случай е сигурно, че нещото е с мръсни намерения и е по-малко от нас. Инструкции, сър?

Уилямсън погледна към дублажния екран.

— Нищо не правете, докато не атакува — каза, после се обърна отново към Стилман и Конуей. Когато заговори, гласът му беше успокоителният, уверяващо-вдъхновяващ тон на старши офицер, който носи и приема пълна отговорност, тон, който предполагаше, че те не трябва да се притесняват, понеже неговата работа е да се тревожи вместо тях.

— Не се плашете толкова, господа. Тази ситуация, тази заплаха от междузвездна война, все някога щеше да възникне и са разработени съответстващи схеми за справяне с нея. За щастие имаме достатъчно време да вкараме тези планове в действие. Като цяло Империята е малка, плътна асоциация светове — продължи убедително, — иначе не бихме могли да осъществим контакт с тях толкова бързо, федерацията обаче е разпръсната нашироко из галактиката. На нас ни се налага да претърсим един звезден куп, където всяка пета звезда притежава обитаема планета. Техният проблем далеч не е така прост. Ако имат голям късмет, може и да ни открият до три години, но собствената ми преценка е някъде около двадесет. Тъй че виждате, имаме достатъчно време.

Конуей съвсем не се чувстваше убеден и сигурно му личеше, понеже капитанът се опита да разбие възраженията му преди още да ги е повдигнал.

— Агентът, който даде рапорта, може и да им помогне — продължи бързо Уилямсън. — Доброволно, понеже още не знае истината за Империята, би могъл да им даде информация за федерацията, организацията и силите на Мониторния корпус. Но понеже е лекар, тази информация вероятно ще бъде непълна и неточна, практически безполезна, докато Империята не научи къде се намираме. Те няма да ни открият, докато не заловят навигатор или кораб с непокътнати карти, и това е съвпадение, срещу което ще се вземат изключителни предпазни мерки отсега нататък. Агентите ни са обучени лингвисти, лекари или обществени работници, — завърши уверено Уилямсън. — Техните знания по междузвездна навигация са кръгла нула. Разузнавателният кораб, който ги приземява, се връща незабавно на базата, това е стандартна предпазна мярка при операции от този род. Тъй че, виждате, имаме сериозен проблем, но той не е прекомерно спешен.

— Така ли? — попита Конуей.

Видя Уилямсън и Стилман да го гледат — напрегнато и предпазливо, все едно имаше в себе си бомби и беше взривил едната преди около половин час, а втората се канеше да пусне в момента. Донякъде съжаляваше, че наистина разполага с бомба и ще ги накара да споделят страха и ужасното, потискащо безпокойство, които до момента беше изпитвал самичък. Облиза устни и се опита да им поднесе новината колкото се може по-внимателно.

— Що се отнася до мен, — каза тихо, — нямам ни най-малка представа какви са координатите на Тралта, Иленса или Земята, или дори на земната колония, където съм роден. Но има едни координати, които знам, както и всеки друг лекар в звездните служби на този Сектор ги е зазубрил наизуст. Координатите на Галактическата болница. Не мисля, че разполагаме с каквото и да е време.