Джеймс Уайт
Космически лечители (17)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Към осмия ден всички извънземни пациенти бяха евакуирани и с тях заминаха близо четири пети от болничния персонал. Прекратено беше захранването на нивата, където се поддържаха крайни температури, налягане или гравитация. Свръхстудените кристали се бяха разтопили и газифицирали, а гъстите или пренагряти атмосфери кондензираха в мътна течност по подовете. Същевременно, с напредването на времето пристигаха все повече и повече монитори от инженерната дивизия и превръщаха досегашните болнични стаи в казарми, откъсваха големи части от външната обшивка, за да могат да монтират лъчеви преси и стартови платформи. Представата на Дърмод беше, че Галактическата болница трябвало да се защитава сама, а не да разчита напълно на флота, който вече беше доказал, че не всичко може да предотврати. Към двадесет и петия ден космическата конструкция приключи преобразяването си от беззащитна болница в нещо подобно на тежковъоръжена военна база.

Поради титаничните й размери и огромните резерви енергия — няколко пъти по-големи от тези на защищаващите я мобилни сили — оръжията бяха много и наистина превъзходни. Което беше добре, понеже на двадесет и деветия ден те бяха изпробвани до край в първата голяма вражеска атака.

Тя продължи три дни.

Конуей знаеше, че има смислена, логическа причина Корпусът да укрепва болницата както бяха постъпили, но това не му харесваше. Дори след жестоката тридневна атака, по време на която болницата беше улучена четири пъти — за щастие отново с химически бойни глави — все още това му се струваше нередно. Всеки път, когато си помислеше, че огромната конструкция е посветена на най-възвишените идеи на човечеството и медицината, а е превърната в машина за разрушение, снабдена с адска и неестествена екология и с нея сама си произвежда пациенти, Конуей се ядосваше и натъжаваше и му се гадеше от цялата противна бъркотия. Понякога даже имаше възможност да даде воля на мнението си…

Случи се пет седмици след началото на евакуацията. Обядваше заедно с Манън и Приликла. Главната столова вече не беше препълнена по време на хранене и зелените униформи на мониторите доста надминаваха по брой извънземните на масите, но все още имаше към двеста представители на чужди раси в болницата и точно срещу това Конуей протестираше в момента.

— … все още си мисля, че това е хабене — каза гневно, — хабим животи, медицински таланти, всичко! Всички случаи са и ще продължат да бъдат травми на монитори. Всички до един са хора-земяни. Тъй че няма сочни извънземни случаи, по които да работят. Извънземните в персонала трябва да бъдат пратени по домовете си! Включително присъстващите — добави, като стрелна с поглед Приликла преди да се обърне към Манън.

Доктор Манън прецизно разряза бифтека си и набоде голямо парче на вилицата. Тъй като вече нямаше никакви пациенти от приспособените към лека гравитация видове, той беше изтрил касетите си ЛТХО и МТХК, тъй че диетата му не страдаше от ментални ограничения. През петте седмици от началото на евакуацията той забележимо беше наддал.

— За другите раси — каза логично, — ние сме сочни извънземни случаи.

— Шегуваш се, — отвърна Конуей, — а аз възразявам срещу безсмисления героизъм.

Манън вдигна вежди.

— Героизмът почти винаги е безсмислен — заяви сухо, — и при това е силно заразен. В този случай бих казал, че Корпусът даде пример с желанието си да защищава това място и поради това се почувствахме задължени да останем, за да се грижим за ранените. Поне някои от нас се чувстват така, или си мислим, че някои така мислят.

Сдъвка хапката си и продължи, без да гледа конкретно Конуей.

— Смисленият, логичен избор би бил да се махнем докато е възможно и на онези, които си тръгнаха, никой и дума не каза. Но пък тези разумни, логични хора си имат колеги или, ъъ, приятели, които подозират, че са в истинската категория герои и те не биха си тръгнали заради онова, което биха си въобразили приятелите им, ако избягат. Тъй че по-скоро биха умрели, отколкото да оставят колегите си да ги мислят за страхливци. Те остават.

Конуей почувства как по лицето му плъзва червенина, но не каза нищо.

Манън внезапно се ухили и продължи:

— Но и това е форма на героизъм. Случай на Смърт пред Безчестие, може да се каже. И ето на — всички се оказват герои от един или друг вид. И без съмнение извънземните… — той стрелна с поглед Приликла… — остават по същите причини. А подозирам, и защото не искат да оставят на земляците ГБГЖ монопол върху героизма.

— Ясно — кимна Конуей. Знаеше, че се е изчервил като домат. Вече беше съвсем очевидно: Манън знаеше, че той е останал в болницата само заради Мърчисън, О’Мара и него, защото биха се разочаровали, ако си тръгне. А от другата страна на масата седеше Приликла, чувствителен към емоциите и сигурно го четеше като отворена книга. Конуей си помисли, че никога през живота си не се е чувствал по-зле.

— Толкова си прав — намеси се внезапно емпатът, пъхна вилицата си в чинията със спагети пред себе си и с помощта на два манипулатора я завъртя. — Ако не беше героичният пример на ГБГЖ-тата като вас, сигурно щях да съм се качил на втория заминаващ кораб.

— Втория ли? — полюбопитства Манън.

— Не съм — Приликла размаха спагетите, за да подчертае думите си, — напълно лишен от доблест.

Вслушан в тази размяна на реплики, Конуей си помисли, че най-честно би било и той да признае страхливостта си пред тях, но знаеше също и че така би предизвикал всеобщо объркване. Беше очевидно, че го признават за страхливеца какъвто е и всеки по собствения си начин му обяснява, че това е без значение. И, като се замислиш обективно, наистина беше без значение, защото вече нямаше кораби, които да напускат Галактическата болница и останалите от персонала щяха да станат герои, независимо дали го искат или не. Но Конуей все още не мислеше, че е редно да му отдават чест като смел, вдъхновен и отдаден на медицината човек, а той не беше такъв.

Преди да успее да каже нещо обаче, Манън решително смени темата. Искаше да знае къде Конуей и Мърчисън са били по време на четвъртия, петия и шестия ден от евакуацията. Каза, че било съвсем очевидно, че и двамата са били извън обръщение точно по едно и също време и започна да изрежда някои предположения, които му били хрумнали — бяха ярки, поразяващи и почти физически невъзможни. Скоро и Приликла се присъедини, макар че сексуалните увлечения на двама човеци ГБГЖ представляват практически само академичен интерес за безполовото ЖЛНО. Конуей трябваше яростно да се защищава атакуван от две страни.

И Приликла, и Манън знаех, че Мърчисън и той, заедно с още към четиридесет души от персонала, са се поддържали в будно състояние близо шестдесет часа с помощта на стимулиращи инжекции. Изкуствената бодрост не се дава безплатно, тъй че Конуей и другите бяха принудени да заемат хоризонтално положение на пациенти за три дни, докато се възстановят от тежкото състояние на изтощение. Някои от тях буквално бяха рухнали в движение и трябваше спешно да ги реанимират, понеже мускулните движения на сърцето и дробовете им заплашваха да спрат заедно с всичко друго. Бяха закарани в специални зали, където изкуствена апаратура управляваше сърцата им, получаваха изкуствено дишане и ги хранеха венозно.

И все пак, изглеждаше сякаш Конуей и Мърчисън не са били забелязвани из болницата — заедно или поотделно — цели три дни и…

Алармената сирена спаси Конуей точно преди двамата прокурори от обвинението да изкажат заключенията си. Той се изстреля от стола и се хвърли към вратата, Манън тичаше край него, а Приликла, с не съвсем атрофиралите си криле, подпомагани от антигравитационни устройства, бръмчеше далеч пред тях.

Все едно — ад, наводнение или междузвездна война, мислеше си топло Конуей, докато се насочваше към залите си, има ли репутация за зачерняне или глава за откъсване, Манън ще цъфне наблизо, снабден с най-пресния скандал и готов да продължава с въпросната хирургическа операция докато не се стигне до прерязването на гръбнака. Преди тези предъвквания на скандали бяха дразнили Конуей, но после беше започнал да осъзнава благодарение именно на Манън, че светът все още не е свършил, а и това си е все същата Галактическа болница — по-скоро начин на мислене, а не определено място — и ще продължи да си бъде същата, докато и последният от целеустремения и често смахнат персонал не изчезне.

Когато стигна залата си, сирената — постоянно напомняне за най-вероятния начин на изчезването им — беше млъкнала.

Надуваемите палатки висяха отпуснати над всички двадесет и осем заети в момента легла, вече запечатани, а самоподдържащите се въздушни акумулатори работеха за всеки случай — например ако внезапно залата се отвори към космоса. Дежурните сестри — тралтан, нидианка и четири земянки — навличаха костюмите си. Конуей направи същото, запечатвайки като другите всичко освен шлема си. Бързо обиколи пациентите, изрази одобрението си пред тралтанската старша сестра, после изключи решетките за изкуствена гравитация.

Прекъсванията в захранването не бяха рядкост. Когато болничните защитни екрани биваха подлагани на обстрел или оръжията влизаха в действие, се появяваха колебания в решетките между половин и две G, което не беше най-полезното нещо, ако пациентите ти са главно с фрактури на костите. Беше по-удобно изобщо да няма гравитация.

След като болните и персоналът бяха защитени доколкото е възможно, нямаше какво друго да правят, освен да чакат. За да откъсне съзнанието си от това, което става навън, Конуей се въвлече в спор с тралтанската сестра и една от нидианките с червена козина — обсъждаха модификациите, които се правеха в момента на големия транслаторен компютър. Този огромен електронен мозък — транслаторните пакети, които всички носеха, бяха само негови терминали, просто приемо-предавателни комплекти — който управляваше всички преводи от извънземни езици в болницата, след края на евакуацията работеше само с малка част от пълния си потенциал. Като чу за това, Дърмод, командирът на флота, нареди неизползваните части да бъдат препрограмирани за тактически и снабдителни задачи. Но при все уверенията на Корпуса, че са оставили достатъчно място за транслаторната програма, двете сестри не се радваха много-много. Ами ако, казаха те, се случи така, че всички извънземни заговорят едновременно?

Конуей искаше да им каже, че по негово мнение извънземните, и особено сестрите, винаги са в режим на говорене, тъй че всъщност не би имало проблем, но не се сети за тактичен начин да го изрази.

Мина час, без да се случи нищо, поне що се отнася до болницата; нямаше попадения или признаци, че се използва тежкото й въоръжение. Дежурните сестри бяха освободени от следващата смяна, три тралтанки и три земянки този път, старша сестра беше Мърчисън. Конуей тъкмо се беше приготвил за много приятен разговор, когато сирената изпищя с непрекъснат, нисък, леко дрезгав тон. Атаката беше приключила.

Той помагаше на Мърчисън да си свали костюма, когато интеркомът оживя.

— Внимание, моля — разнесе се настоятелен глас. — Доктор Конуей да се придвижи до пети док веднага, моля…

Вероятно травма, помисли си Конуей, и то такава, каквато не са сигурни как да преместят…

— Доктор Манън и майор О’Мара да се придвижат незабавно до пети док, моля…

Какво, зачуди се той, е станало в док пет, та да изисква присъствието на двама старши лекари и на главния психолог? Започваше да се притеснява.

О’Мара и Манън бяха по-близо до пети и бяха пристигнали няколко секунди преди него. В шлюза на дока имаше и трети човек, навлечен с костюм за тежка защита и с отметнат назад шлем. Новодошлият имаше посивяла коса, слабо, бледо лице и уста, свита като уморена сива линия, но цялостният суров ефект беше смекчен от най-топлите кафяви очи, които Конуей някога беше виждал у човек. Петлиците на яката му бяха по-сложни, отколкото докторът беше срещал, понеже досега не бе работил с по-висш офицер от полковник, но веднага отгатна, че това трябва да е Дърмод — главнокомандващият флота.

О’Мара отдаде чест и Дърмод му върна жеста също толкова стриктно, а Манън и Конуей получиха ръкостискане с извинение за ръкавиците, които пречеха на нормалния контакт. После Дърмод мина направо на темата.

— Не вярвам в секретността, ако не става дума за важна цел — каза той решително. — Щом сте избрали да останете тук и да се грижите за пострадалите, значи имате право да знаете какво става, все едно добра или лоша е новината. Понеже сте най-старшите земяни от медицинския персонал, останал в болницата, сигурно разбирате как би се държал подчиненият ви при различни обстоятелства, затова ще ви оставя да прецените дали тази информация може или пък не бива да бъде направена публично достояние.

Той гледаше О’Мара. Бързо отмести поглед към Манън и Конуей, после обратно към психолога и продължи:

— Имаше атака, напълно изненадваща, макар и не неочаквана. Не загубихме нито един човек и вражеските сили бяха унищожени изцяло. Те май не знаят първото правило за нападение или… ами, каквото и да е. Очаквахме обичайната атака, яростна, с цел попадение независимо на каква цена, съвсем като предишните, които едва успявахме да спрем, включвайки всички резерви. Този път беше клане…

Конуей отбеляза, че гласът и очите на Дърмод не отразяват и капка радост от победата.

— … поради това успяхме бързо да проучим останките от вражеските кораби и да потърсим оцелели. Обикновено по това време сме прекалено заети да ближем собствените си рани. Не открихме живи хора, обаче…

Той прекъсна, понеже двама монитори влязоха във вътрешния шлюз, помъкнали покрита количка. Дърмод гледаше право в Конуей, когато продължи. Каза:

— Били сте на Етла, докторе, и ще видите какви са възможните усложнения. А в същото време може и да си помислите, че сме атакувани от враг, който отказва и да комуникира, и да преговаря, бие се като подтикван от фанатична омраза и все пак използва само ограничен огън срещу нас. Но първо най-добре погледнете това.

След като покритието беше свалено от количката, дълго никой не продума. Това бяха разкъсаните, страховити останки на някога живяло, мислило и чувствало същество, което вече беше прекалено увредено за сигурно класифициране. Но беше останало достатъчно, за да покаже, че това не е и никога не е било човешко същество.

Войната се разраства — помисли с болка Конуей.