Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Галактическа болница (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Star Surgeon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

КОСМИЧЕСКИ ЛЕЧИТЕЛИ. 2001. Изд. Квазар, София. Кристална библиотека. Фантастика, No.27. Роман. Превод: от англ. Елена ПАВЛОВА [Star Surgeon / James WHITE]. Печат: София, Експреспринт ООД. Формат: 20 см. Страници: 224. Цена: 5.99 лв. ISBN: 954-8826-09-7.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция на правописни грешки

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Навремето това беше представлявало Рецепция — тук три бързоговорещи нидиани трябваше понякога да се оправят с много сложния проблем за свалянето на пациентите от линейките и вкарването им в болницата.

Сега тук беше Команден щаб и двадесет монитори-офицери мърмореха напрегнато в микрофоните си, очите им бяха залепнали за екраните, които показваха врага във всякаква степен на увеличение от нула до петстотин. Два от трите главни екрана демонстрираха фрагменти от вражеския флот, изображенията бяха частично замъглени от призрачни линии и геометрични фигури, с които тактическите офицери се опитваха да предскажат какво ще стане след малко. Другият екран даваше широкомащабен образ на външната обшивка на станцията.

Една ракета се стрелна като далечна падаща звезда, избухна като миниатюрна светкавичка и малко по-късно се вдигна фонтан отпадъци. Разкъсващата, металическа вибрация, която се предаваше през залата, беше непропорционална на образа.

Дърмод каза:

— Те излизат от обсега на монтираните в болницата тежки оръжия и ни обстрелват с ракети. С това целят да ни изтощят преди главната атака. Контраатака на мобилните ни сили ще доведе до унищожаването им, понеже противникът така ги превъзхожда по брой, че могат да действат ефективно само докато са подкрепени от защитите на болницата. Тъй че нямаме избор, освен да се пазим на този етап колкото се може по-добре и да пестим сили за…

— Какви сили? — попита ядосано Конуей. До него О’Мара издаде неодобрителен звук, а от другата страна на бюрото си, командирът на флота студено го погледна. Когато Дърмод заговори отново, говореше на Конуей, но не отвърна на въпроса му.

— Можем да очакваме и кратки нападения от бързи, маневрени кораби, предназначени допълнително да ни притеснят — продължи. — Пострадалите ви идват от заетите с отбраната на обшивката монитори, от персонала на защитните кораби и вероятно вражески пострадали. Което ме довежда до мисълта, която искам да си изясним. Като че ли имате доста ранени врагове, докторе, а ми казахте, че възможностите ви вече са отвъд границата…

— Че как, мътните го взели, можете да разберете? — каза Конуей.

Изражението на Дърмод се стегна още повече и този път той отговори на въпроса.

— Понеже получавам доклади от пациенти, които лежат заедно и откриват, че съседът им не говори познат човешки език, а пациентите са видимо от един и същ вид, тъй де. Какво ще предприемете да…

— Не! — възрази Конуей, толкова бесен, че внезапно му се прииска да стисне за гърлото тази студена, безчувствена марионетка и да я разтърсва, докато не й дойде малко човечност.

В началото беше харесал Дърмод. Беше го мислил за разумен и чувствителен, а също и за компетентен командир на флота, но през последните няколко дни той се беше превърнал във въплъщение на слепи, студено-неизбежни сили, които държаха в капан Конуей и останалите в болницата. От началото на последната атака се провеждаха ежедневни конференции между военните и медицински началници в болницата и на всичките три Конуей откриваше, че все по-често се нахвърля на командира на флота.

Но когато го хапеше, командирът на флота не му отвръщаше. Дърмод просто го поглеждаше и очите му бяха толкова безизразни и далечни, че Конуей чувстваше, че той въобще не гледа него. И не му беше от полза, когато О’Мара тихо го посъветва да си сдържа езика и да не бъде толкова дяволски докачлив — че Дърмод има война да води и прави възможно най-доброто, и че натоварването, на което е подложен, определено извинява липсата на чар в личността му.

— Разбира се — каза Дърмод студено тъкмо когато Конуей беше решил, че наистина трябва да бъде по-търпелив с това студенокръвно военно същество, — не лекувате противниковите пострадали по същия начин както нашите…

— Трудно е — обясни Конуей и говореше толкова тихо, че О’Мара внезапно се притесни, — да се различи кой кой е. Дребните разлики в защитните костюми не говорят нищо на сестрите и на мен самия. А когато, както често се случва, костюмът и униформата под него се разрязват, цветът й обикновено не личи от кръвта. Между инжекцията на обезболяващо и безсъзнанието оралните звуци, които те издават, не са лесно проводими. И ако има някакъв начин да се направи разлика между крещящ монитор и крещящ вражески войник, не искам и да знам за това…

Беше започнал кротко, но към края вече почти крещеше.

— … няма да правя такава разлика между пострадалите, нито пък екипът ми! Това е болница, мътните ви взели! Е, не е ли?

— Полека, синко. Все още е болница — каза меко О’Мара.

— Но е — отряза Дърмод, — и военна база.

— Това, което не ми е ясно, — вметна психологът бързо, като отчаяно се опитваше да успокои положението, — е защо по дяволите не ни довършат с атомни бойни глави?

Още едно попадение, по-далечно този път, прати тихи отзвуци през стаята.

— Причината да не ни ударят с атомни бомби, майоре — отвърна Дърмод, все още втренчен в Конуей, — е, че искат да ни завладеят. Въвлечените в това политически сили го настояват. Империята трябва да превземе и окупира този преден пост на омразния враг, генералът на императора трябва да добие триумф, не пирова победа, а победата над врага и превземането на негови територии, все едно колко малки по размер, ще изглеждат истински триумф на гражданите на империята.

След малко главнокомандващият продължи студено.

— Собствените ни пострадали са в тежко състояние. Само десет процента от ранените в звездна битка оживяват да бъдат хоспитализирани и имаме голям късмет хем да разполагаме с достъпна медицинска помощ, хем да притежаваме силна защитна позиция. Броят на пострадалите сред противника е много по-голям от нашия, преценката ми е около двадесет към едно, тъй че ако ни ударят с атомна ракета сега, когато можеха да сторят същото още в началото и да не изгубят нито един войник, там в Империята ще се задават някои много неприятни въпроси. И ако императорът не може да им отговори, ще открие, че войната и целият патриотичен жар, който е разпалил, ще му се върнат горещо и тъпкано…

— Защо не се свържете с тях тогава? — прекъсна го рязко Конуей. — Кажете им истината за нас, кажете им за ранените. Очевидно не очаквате да спечелите битката веднага. Защо не се предадем…?

— Не можем да се свържем с тях, докторе — каза командирът уморено, — понеже те не искат да ни слушат. Или дори и да ни чуват, не вярват на онова, което им казваме. Знаят — или поне мислят, че знаят — какво сме направили на Етла и какво се предполага, че правим тук. Да им се каже, че всъщност сме помагали на етланците и сега сме принудени да защищаваме собствената си болница, няма смисъл. Серията от чуми помете Етла скоро след напускането ни и, всъщност, тази наша станция тук вече не се държи като болница. Какво им казваме няма значение, брои се какво правим. А ние правим точно онова, което императорът ги е накарал да очакват от нас. Ако наистина можеха да мислят, — продължи неспокойно, — биха се зачудили, защо е толкова голям броят на извънземните, които ни помагат. Според тях извънземните са потиснати, подчинени раси, които са ни горе-долу като роби. Доброволците, които са се притекли в наша защита, не се бият като роби, но на дадения етап това е оттенък твърде тънък, за да оставя впечатление. Те мислят емоционално вместо логично…

— И аз мисля емоционално! — отново се намеси Конуей. — Мисля за пациентите си. Отделенията са пълни. Лежат по всякакви ъгълчета и по коридорите навсякъде, без адекватна защита срещу загуба на налягане…

— Изгубили сте способността си да мислите за каквото и да е друго, освен за пациентите си, докторе! — изръмжа Дърмод. — Може и да ви изненада да разберете, че и аз мисля за тях, но се опитвам да не мисля само за това. Ако действах по друг начин, щях да започна да се ядосвам, да мразя врага. И преди дори да го осъзная, ще започна да търся отмъщение…

Ново попадение отекна като висок, нестроен гонг през болницата. Командирът повиши глас и продължи да го повишава.

— … трябва да знаете, че Мониторният корпус е полицейската сила на по-голямата част от обитаемата Галактика и поддържа мира във федерацията с постоянно приложение на психологически и социални науки. Накратко, води и моделира мнението и на индивидуално, и на планетарно ниво. Тъй че ситуацията, която имаме тук, галантна групичка монитори и лекари, които се държат смело срещу безумните непрестанни атаки на превъзхождащ ги по численост противник, е много полезна в момента. Дори и ако на федерацията й отнеме доста време да се ядоса и да се мобилизира за война, ако това продължи повече, отколкото на нас лично би ни било от полза, поне си помислете как ще отмъстят за нас, докторе!

Гласът му вече трепереше, лицето му беше побеляло и стегнато от гняв. Крещеше.

— В една междузвездна война планетите не падат в плен, докторе. Тях ги взривяват! Тази малка смрадлива империя с четиридесетте й планетки ще бъде размазана, разрушена, напълно ликвидирана!

О’Мара не заговори. Конуей не би и могъл, нито пък можеше да отклони очи от Дърмод и да види как психологът реагира на това избухване. Не си и беше помислял, че е възможно командирът да избухне така и внезапно се уплаши. Самоконтролът и здравият разум на Дърмод, също както и на О’Мара, бяха нещо, от което Конуей зависеше, макар и да го мразеше.

— Но корпусът е полицейска сила, нали? — продължи командващият. — Опитваме се да мислим за това като за вълнение, малък бунт по междузвездната скала, където както винаги загубите на бунтовниците надминават по брой тези на полицията. Лично аз мисля, че мина времето, когато нещо можеше да ги накара да видят истината и че една истинска война е неизбежна, но не искам да ги мразя. Това е разликата, докторе, между запазването на мира и разпалването на война. И не искам разни подсмърчащи, тесногръди докторчета, които нямат за какво да се притесняват освен за пациентите си, да ми напомнят за всичките ужасни начини, по които умират хората ми. Да ме карат да губя перспектива, да мразя хората, които не са толкова различни от нас, само дето им дават погрешна информация. И не ме е грижа, — изкрещя, но постепенно успокои гласа си, — дали лекувате агресора и защитниците по един и същ начин, стига да слушате заповедите ми по този повод. Това е военна база и те са врагове. Онези, които са в състояние да се движат трябва да бъдат пазени, понеже е възможно да се опитат да извършат саботаж. Сега ясно ли е, докторе?

— Да, сър — каза тихичко Конуей.

Когато напусна рецепцията няколко минути по-късно заедно с О’Мара, имаше чувството, че е бил премазан с нещо тежко. Вече беше ясно, че ужасно е подценил командира на флота и че трябва да му се извини за кошмарните неща, които си беше мислил за него. Под ледената си маска той беше добър човек.

Зад него О’Мара внезапно се обади:

— Доволен съм да видя такива студени, владеещи се хора да изпускат па̀рата от време на време. Желателно е в психологическо отношение, като се има предвид на какво е подложен напоследък. Радвам се, че най-сетне го ядосахте.

— Ами аз? — попита Конуей.

— Вие, докторе, изобщо не се владеете — отвърна остро О’Мара. — Въпреки новите ви отговорности, които би трябвало да ви превърнат в пример за толерантност или поне добро поведение, бързо се превръщате в злонравен шеф. По-полека, докторе.

Конуей търсеше симпатия за конското, което Дърмод му беше изчел, малко съчувствие за напрежението, на което самият той е подложен, а не допълнителна критика. Когато О’Мара се обърна към кабинета си няколко минути по-късно, Конуей все още беше прекалено бесен да говори.