Джеймс Уайт
Космически лечители (12)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Единственото конструктивно нещо, което Конуей свърши по време на пътуването обратно към Галактическата болница, беше да си навакса със съня, но твърде често сънуваше такива ужасни кошмари за надвисналата война, че далеч по-приятно беше да остава буден; времето си прекарваше в дискусии с Уилямсън, Стилман и другите старши офицери на „Веспасиан“. След като направо се беше провалил през последния половин час на Етла, Уилямсън изглежда приемаше всякакви идеи, които хрумнат на лекаря, макар че тънкостите на шпионажа, логистиката и флотските маневри бяха далеч извън специалността му.

Дискусиите бяха интересни, информативни и, също като сънищата на Конуей, доста неприятни.

Според полковник Уилямсън междузвездната война за завладяване беше логистично невъзможна, но една проста война за изтребление би могъл да подеме всеки с достатъчно налични сили и здрав стомах, който да не се бунтува при представата за изколване на цяла планета други интелигентни същества. Империята имаше повече от достатъчно сила и издръжливостта на колективния й стомах зависеше от фактори, върху които Мониторният корпус нямаше контрол… засега.

Ако разполагаха с достатъчно време, агентите на корпуса биха могли да се инфилтрират в Империята. Те вече знаеха позицията на един от обитаемите й светове и, тъй като съществуваше трафик между отделните планети в Империята, скоро щяха да научат позицията и на другите. Първата крачка беше събиране на информация и евентуално… Е, корпусът без съмнение също беше умел пропагандист и в ситуация като тази врагът щеше да базира кампанията си на серия Големи лъжи, тъй че можеха да бъдат приложени някои методи за натиск върху това слабо място. Корпусът бе преди всичко полицейска организация — сила, предназначена не толкова да разгаря война, колкото да поддържа мира. И като всяка добра полицейска сила, действията му бяха лишени от странични ефекти върху невинни наблюдатели — в този случай жителите на Империята, както и населението на федерацията.

Ето по тази причина щеше да бъде задействан план за подкопаване на Империята, макар че най-вероятно не би могъл да доведе до сериозен ефект преди първия сблъсък. Най-голямата надежда на Уилямсън — или молитвата му към боговете, което би било по-точния израз — беше мониторът, намиращ се в момента в ръцете на империята, да не знае и съответно да не е в състояние да съобщи координатите на Галактическата болница. Полковникът беше реалист и съзнаваше, че ако агентът знае каквото и да е, врагът ще го измъкне от него по един или друг начин. Но ако това идеално положение се провалеше, Болницата щеше да бъде защищавана по такъв начин, че да остане единствената федеративна позиция, която врагът да знае — освен ако не насочат голяма част от силите си в прахосващото време занятие да претърсват основната част от галактиката, на което корпусът би се зарадвал от все сърце.

Конуей се постара да не мисли за това какво ще стане, ако цялата космическа сила на Империята се съсредоточи върху Галактическата болница…

Няколко часа преди пристигането получиха друг доклад от агента си, който вече беше стигнал на централния свят на империята. На първия рапорт му беше отнело девет дни да го предадат на Етла, вторият беше прехвърлен с приоритетно кодиране само за осемнадесет часа.

В доклада се казваше, че Централният свят не изглежда толкова негостоприемен към извънземните като Етла и другите планети в Империята. Хората са по-космополитни и от време на време по улиците се забелязват извънземни. Налице били обаче косвени признаци, че тези същества са с дипломатически статус и произхождат от светове, за които Империята е направила постъпки да бъдат държани заедно настрана, докато не дойде време да ги анексира поотделно. Поне доколкото това касаеше лично агента, отношението към него е било повече от любезно и след няколко дни му предстояла аудиенция при самия император. При все това започвал да се чувства неудобно.

Не беше нещо, което той да може да анализира — беше просто лекар, който е измъкнат от „Проучвания и деколонизация“, напомняше им, а не от големите клечки от „Културни контакти“. Но му останало впечатление, че при определени обстоятелства и пред определени хора всякакво споменаване на целите и конституцията на федерацията е неуместно, а в други случаи, обикновено когато присъстват само няколко души, го окуражават да говори продължително за това. Друга причина за притесненията му бил фактът, че нито един от медийните канали не споменал за пристигането му. Ако положението било обратното и гражданин на Империята би осъществил контакт с Федерацията, събитието щяло да бъде водеща новина в продължение на седмици.

Понякога се чудел дали не приказва прекалено много и му се искало субкосмическият приемник да бъдел достатъчно малък като предавателя, та да може да поиска инструкции през него…

Това беше последното, което чуха за този агент. Завръщането на Конуей в Галактическата болница не беше толкова приятно, колкото си беше представял преди няколко седмици. Тогава беше очаквал да се завърне почти като герой, успешно изпълнил най-голямата задача в кариерата си, аплодисментите на колегите да му проглушат ушите и Мърчисън да го чака с отворени обятия. Вероятността за последното беше твърде малка, разбира се, но Конуей обичаше да мечтае от време на време. Вместо това се завръщаше от задача, която по най-ужасяващ начин му беше изгърмяла в лицето и се надяваше, че колегите му няма да го спрат запитат как или какво е правил, а Мърчисън ще си стои в шлюза с приятелска усмивка на лицето и надлежно прибрани край хълбоците ръце.

Да те посрещнат след дълго отсъствие, кисело си помисли Конуей, е нещо, което приятелите правят един за друг — нищо по-присъщо на човека от това. Тя беше казала, че е чудесно да го види отново и той беше казал, че се радва дето се е върнал, а когато тя започна да задава въпроси, той каза, че точно в момента има ужасно много работа, но ще й се обади по-късно и се усмихна, сякаш да я предизвика да му определи среща е най-важното нещо в главата му. Но усмивката му доста пострада от липса на практика и тя сигурно беше видяла нещо особено лъжливо в нея. Моментално възприе отношение сестра — доктор, каза, че разбира се той имал по-важни неща за вършене и бързо си тръгна.

Мърчисън изглеждаше прекрасна и желана както винаги и той без съмнение й беше наранил чувствата, но точно в момента това изобщо не вълнуваше Конуей. Съзнанието му отказваше да се насочи към каквото и да е друго, освен предстоящата среща с О’Мара. И когато се яви в кабинета на главния психолог малко по-късно, му се струваше, че и най-лошите му опасения ще се сбъднат.

— Седнете, докторе — започна О’Мара. — Значи най-сетне успяхте да ни вкарате в междузвездна война, а?

— Това не е смешно — отвърна Конуей.

О’Мара го изгледа продължително и твърдо. Беше поглед, който не само отчете изражението на лицето на лекаря, но и всички други фактори като позата му в креслото и позицията и движенията на ръцете му. Психологът не държеше особено на официалните обръщения, но фактът, че Конуей пропусна да каже „сър“, също беше отбелязан като допълнителна точка и поставен където трябва за последващ анализ на ситуацията. Процесът отне около две минути и през това време главният психолог дори не трепна с клепачи. О’Мара нямаше дразнещи навици; силните му масивни ръце никога не мърдаха, не си играеха с нищо, и когато искаше, чертите му можеха да бъдат изразителни колкото каменен блок.

В този случай той остави лицето си да се отпусне в изражение на почти благо неодобрение и най-сетне каза:

— Съгласен съм, че това никак не е смешно. Но знаете не по-зле от мен, че винаги има шанс някой доктор с добри намерения на място като това да забърка широкомащабни неприятности. Често сме вкарвали разни странни чудовища от досега неизвестни раси, които обаче изискват незабавно лечение и няма време да търсим приятелите им или да проучваме дали предложеното лечение е правилната процедура при тези обстоятелства. Чудесен случай е янската какавида, с която се занимавахте преди няколко месеца. Това стана преди да осъществим контакт с яните и, ако не бяхте диагностицирали правилно състоянието на пациента като развиваща се какавида вместо злокачествено образувание, което се нуждае от спешна намеса, процедура, която щеше да убие пациента, щяхме да сме се забъркали в сериозни неприятности с яните.

— Да, сър — кимна Конуей.

О’Мара продължи:

— Забележката ми беше ласкателство и е донякъде уместна предвид скорошният ви опит с онзи ян. Може би беше признак на съмнителен вкус, но ако смятате, че ще се извиня, вероятно вярвате в чудеса. Сега ми разкажете за Етла. И, — добави бързо, преди Конуей да заговори, — бюрото и кошчето ми са претъпкани с мъгляви доклади относно вероятните лоши последствия от етланската задача. Това, което искам да знам, е как сте се справили със задачата както ви беше поставена първоначално.

Колкото успя по-кратко Конуей разказа каквото можеше. Докато говореше, усети как започва да се отпуска. Все още някъде назад в съзнанието му се въртеше обърканата и много ужасяваща картина какво ще означава войната за безброй милиони живи същества, за болницата и самия него, но вече нямаше усещането, че лично е отговорен за предизвикването й. О’Мара беше започнал разговора точно с това обвинение, за което се чувстваше виновен и после, без да го каже с кой знае колко думи, го накара да види колко глупав е бил да смята така. Но когато наближи до момента с взривяването на кораба на Лонвелин, усещането се завърна отново с пълна сила. Ако по-бързо беше събрал парченцата, ЕПЛХ щеше да е жив…

О’Мара трябва да беше забелязал промяната в усещанията му, но му позволи да завърши, преди да каже:

— Изненадва ме, че Лонвелин не го е видял преди вас, като се има предвид, че той беше главният мозък на операцията. И като става въпрос за мозъци, вашият собствен май е изцяло разстроен от грижите за голям брой хора, изискващи различни форми на лечение. Тъй че имам друга задача за вас. По-малка е от етланското назначение, няма да се наложи да напускате болницата и с малко късмет няма да й изтървете края. Искам да организирате евакуацията на Галактическата болница.

Конуей преглътна, после още веднъж.

— Престанете да се държите така, сякаш някой ви е ударил с торба пясък по главата! — грубо нареди О’Мара. — Иначе наистина ще ви ударя с нещо. Сигурно сте премисляли достатъчно, за да осъзнаете, че не можем да държим пациентите наоколо, когато имперските сили пристигнат. Или пък немедицинския персонал, който не остане доброволно. Или който и да е, независимо от позицията и ранга му, който има в главата си подробна информация за местонахождението на коя да е федеративна планета. И определено, щом идеята да казвате на по-висшестоящите какво да правят не ви плаши, не и след като сте разкарвали напред-назад полковник от корпуса…

Конуей почувства, че вратът му пламва. Направи се, че не е чул забележката за Уилямсън и каза:

— Мисля, че би трябвало да изпразним болницата…

— Не — отвърна О’Мара. — Тя е прекалено ценна от сантиментално, парично и стратегическо естество. Надяваме се да задържим няколко нива в действие за лечение на травмите, получени от защитните сили. Полковник Скемптън вече работи по евакуационния проблем и ще ви помогне колкото му е по силите. Колко е часът по ваше време, докторе?

Конуей му каза, че е напуснал „Веспасиан“ два часа след закуска.

— Добре — кимна О’Мара. — Можете да се свържете със Скемптън и незабавно да се заемете с работа. Според мен доста отдавна мина време за лягане, но ще спя тук в случай че на полковника му потрябва нещо. Лека нощ, докторе.

С тези думи той свали и сгъна престилката си, свали си обувките и легна. След секунди дишането му стана дълбоко и равномерно. Конуей внезапно се разсмя.

— Да видиш главния психолог проснат на собствената си кушетка — каза през пристъпите на смеха, — е доста травматизиращо изживяване. Много се съмнявам, сър, че отношенията ни някога ще бъдат същите…

Докато той си тръгваше, О’Мара промърмори сънено:

— Радвам се. За момент си помислих, че цял живот ще ви гледам погребалната физиономия…