Конрад Мейсън
Демонската стража (8) (Една история за магия и измама)

Четвърта глава

Туп!

Ножът се удари в мишената и потъна наполовина, вдясно от центъра й.

Туп! Туп!

Още два ножа уцелиха целта и оформиха малък триъгълник.

Табита Мандевил отметна назад дългата си синя коса, затвори едно око и се намръщи към целта. Метна ножа си във въздуха, загледа се във въртенето му, видя как проблясва като люспите на риба и го хвана за острието. Сетне се завъртя като танцьор, първи, втори път и накрая го хвърли…

ТУП!

Улучи идеалния център на мишената. Кимна сама на себе си и, все още намръщена, отиде да прибере ножовете си.

— Браво, Табс — обади се Франк.

— Аха — отвърна Пади — напомни ми повече да не ти пипам закуската.

Демонските стражи се бяха излегнали под сянката на гостилница „Бутъл“. Улицата бе уютна, калдъръмена и тиха, с изключение на пърхането от крилете на феи, които профучаваха насам-натам, скърцането на табелата на сладкарницата, която се люшкаше от вятъра, и далечния шум от вълните на морето.

Денят бе прекрасен. Табита щеше да умре от скука.

Тя въздъхна и се отдръпна, за да метне ножовете отново. Другите стражи, изглежда, не споделяха досадата й. Франк и Пади, троловете близнаци, бяха седнали върху едно старо буре с Хол и играеха на триомино^[1]. Двамата близнаци основно се кикотеха на собствените си шеги и се бутаха един друг, така че не обръщаха голямо внимание на играта. Хол, от друга страна, бе тих и наблюдаваше триоминото с такова внимание, че почти не мигваше.

Когато Табита го бе срещнала за пръв път не бе повярвала, че той е страж. Висок, с очила и провиснала коса, той изглеждаше твърде мършав и нервен за тази работа. Но тогава още не бе виждала магията му.

Елфът, наричан от останалите Стария Джон, седеше настрана от младите и се бе облегнал на стената. Дългата му бяла коса се спускаше по костеливите му рамене като воал. Той пушеше лула и се бе загледал в далечината.

— Направи ли си костюм за Карнавала, Табс? — попита Пади, когато тя мина покрай него. Той понечи да разроши косата й с голямата си зелена ръка.

Табита отскочи настрана. Близнаците отлично знаеха, че мрази да я разрошват. Затова и не спираха да го правят.

— Ръцете долу и не, не съм си направила — тросна се тя.

— Ами ти, Джон? — попита братът на Пади, Франк.

Стария Джон се усмихна, поклати глава и след това отново се загледа в безкрая, като отвреме-навреме подръпваше от лулата си. Трудно бе да накараш Стария Джон да продума нещо.

Табита се опита да не обръща внимание на близнаците и да се съсредоточи върху целта. Тя вдигна единия от ножовете и го запрати към целта.

Туп!

— Ами ти, Хол? — попита Пади — Обзалагам се, че имаш нещо специално, скрито в някой от магьосническите си ръкави, а?

Магьосникът се намръщи, свали кръглите си очила и започна да ги търка с носната си кърпичка.

— Точно обратното. Съмнявам се, че въобще ще се преобличам. Доста е детинско, не смятате ли? Пък и някак недостойно.

Франк изсумтя и се хвана за главата.

— Ох, че сте ми слънчовци. В името на Пастта! Карнавалът е след три дни, така че няма да е зле да си измислите нещо интересно като костюм. Може да се маскирате като чепки кисело грозде.

Табита го погледна възмутено и метна втория си нож.

Туп!

Госпожа Бутъл, майката на троловете, излезе от входа на сладкарницата и остави огромен поднос сандвичи с рачешко върху едно буре.

— Да не огладнеете — каза тя.

Госпожа Бутъл бе много едра, дори за трол, но изглеждаше като имп пред колосалните си синове.

— Благодаря ви, госпожо Бутъл!

— Чакай само да ги опиташ — обади се Пади — ще си оближеш пръстите.

— Мама прави най-хубавите сандвичи с рачешко в Порт Фейт.

— И в целите Средни острови!

— И въобще в Абаносовия океан!

— Ах, вие двамата, стига — скара им се госпожа Бутъл, макар изобщо да не искаше да спират.

— Ами вашите костюми? — попита Табита близнаците, когато госпожа Бутъл отново се скри вътре. — Какво толкова велико сте измислили вие?

Троловете се спогледаха и като огледални образи се потупаха по костеливите зелени носове.

— Тайна!

— Но ще е супер…

— Познай!

Табита се намръщи, сякаш се е замислила дълбоко, след което метна и последния си нож.

ТУП!

— Гигантски клоуни? — предположи тя.

След това скокна и се скри зад таблата със сандвичи, когато Франк скочи към нея. Това, разбира се, бе на игра и той не се опитваше да я нарани, но все пак трябваше да внимава. В крайна сметка той бе трол и бе поне два пъти по-голям от нея.

— Хаха, много смешно — каза Пади, хващайки най-големия от сандвичите, докато Табита седна на последния останал свободен стол.

— Но няма да ти е смешно, когато спечелим наградите за най-добър костюм.

Хол спря да търка очилата си и постави последната триомино.

— Хайде стига де, Хол! — възмути се Франк — Да не лъжеш нещо? Магията не е разрешена в триоминото!

— Магьосниците не лъжат.

— Грънци не лъжат!

— Много мило. Може би след като прекараш пет години в Академията на Лазурната уста и се научиш как се манипулират законите на природата със силата на ума, бихме могли да поспорим за това как правилно…

— Защо не се случва нищо? — попита Табита.

Всички я загледаха.

— В смисъл, че човек би решил, че все нещо ще се случи. Все пак идва Фестивалът на Морето. Какво им става на тези бандити? Писна ми да ви гледам как играете на триомино. Искам да хвана някой контрабандист или поне крадец!

Тя потърка тъмната татуировка на ръката си. Бе сложена наскоро, все още ярко синя и леко болезнена. Знакът на Демонската стража. Бе живяла с Нютън почти през целия си живот и бе присъствала на всяка среща на Стражата от петия си рожден ден насам. Сега най-после бе пълноправен член с татуировка и собствено синьо палто. И изглеждаше, че си е спечелила най-скучната работа в света.

Освен това, най-вълнуващото нещо, което бяха направили този месец, бе да арестуват една беззъба, стогодишна елфа, която наскоро бе дошла от Стария свят и имаше петдесет пера от грифон, скрити в багажа си. Старата чанта дори не се бе съпротивлявала.

Стария Джон свали лулата от устата си.

— Ще имаш своя шанс за приключения, Табита — каза той с дълбокия си, спокоен глас, — и то скоро.

— Би трябвало да си доволна, Табс — каза Пади, като при това си действие пръсна във въздуха парченца рачешко. — Щом няма контрабандисти, значи си вършим работата добре.

— Знам, но…

— Както и да е — каза Франк. — Нют скоро ще надуши нещо. Винаги става така. Не искате ли да се разходим надолу към пристанището, можем да открием нещо. Някой джебчия или…

Внезапно една миниатюрна фигурка кацна върху триоминото и го пръсна по калдъръма. Това бе Слик. Той седна на бурето сред останките от играта и се изкикоти.

— Хей — скара се Пади, — не бяхме свършили.

Слик изплю една малина.

— И без това не може по цял ден само на игрички да играете.

— Къде е Нютън? — попита Табита.

— Кой го знае? Беше в „Кадифене Спотингтън“, когато го видях за последно.

— Има ли някакви новини?

— Не, естествено. Върнах се, за да чуя какви мъдрости си споделяте.

Пади замахна към феята с едно триомино и така го принуди да отстъпи настрани.

— Добре де, хубаво! Капитан Нютън каза, че трябва да се приготвим за Голямото тържество и да го срещнем по здрач пред кадифенето. Въоръжени.

Франк ощипа Табита по ръката, малко по-силно, отколкото й бе приятно.

— Нали ти казах? Нещо се готви, усещам го.

— По здрач, а?! — замисли се Пади — Значи все още имаме време да покажем на Хол как се играе тази игра в действителност.

— Глупави, грозни тролове — промърмори Слик и излетя преди близнаците Бутъл да могат да отговорят.

За пръв път през този ден Табита се ухили. Най-после нещо се случваше. Първото й истинско приключение като страж. Тя взе един сандвич и гладно отхапа от него. Франк и Пади бяха прави. Това бе най-вкусното нещо, което бе опитвала.