Конрад Мейсън
Демонската стража (19) (Една история за магия и измама)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приказки за Фейт (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Demon’s Watch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2017 г.)

Издание:

Автор: Конрад Мейсън

Заглавие: Демонската стража

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2013

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Редактор: Мартина Попова

Художник: Стефан Вълканов

ISBN: 978-954-2908-68-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3306

История

  1. — Добавяне

Петнадесета глава

Груб бе чувал за Ямите с акули. От години черните наметала се опитваха да ги затворят, но те продължаваха да съществуват, макар и тайно, скрити в складове и театри като този. Той се опита да различи акулобореца в кървавата вода, но фигурите се движеха твърде бързо. Според господин Лайтли акулоборците бяха от морския народ. Никой, живеещ на сушата, не би имал шанс. Понякога представители на морския народ идваха сами заради славата на такава битка. Но по-често собствениците на Ямите пращаха своите момчета по морето с мрежи, за да хванат бъдещи бойци. Пленените морски хора бяха затваряни като омари в подводни клетки, като им се разрешаваше само да тренират и да се бият в Ямите.

Ако Талин видеше в какво се е превърнал градът му…

Една фигура се появи от фонтаните пръски и подскочи на около метър над водата. Груб забеляза здрави, мускулести ръце, тризъбец и сребърна опашка, която вдигна водни струи. Тялото на морския човек проблесна, когато той се завъртя във въздуха и след това отново се потопи под водата.

Зрителите викаха с цяло гърло. Повечето от тях вероятно бяха направили залагания за битката. Ако акулоборецът загубеше, щеше да стане грозно, но това очевидно не ги интересуваше. Носеха се истории за комарджии, натрупали огромно богатство от залагания. Но имаше и други истории, за такива, които не са могли да си платят дълговете. Собствениците на Ями с акули не бяха от хората, които се отнасяха с разбиране към такива проблеми. А акулите им винаги бяха гладни…

Груб забеляза нещо сиво, което плуваше бързо под водата и потрепери. Бе виждал морски хора и преди, разбира се. Те плуваха в залива и понякога дори се показваха на кейовете и разменяха потънали съкровища с търговците на Порт Фейт.

Акула обаче досега не беше виждал.

— Харесват ли ти красивите ми животни, миличък?

Загледан в драмата, разиграваща се в басейна, Груб не бе забелязал Хари, който се приближи до него. Той усети как пръстите на елфа хващат рамото му и пребори импулса да се отдръпне. Джеб бе до него. Предметът на колана му бе толкова близо, че момчето можеше да се протегне и да го вземе.

— Да, сър.

— Не съм изненадан, патенцето ми. Като гледам хубавото ти палтенце мисля, че си млад джентълмен, който оценява качествените неща в живота.

Джеб се изкикоти.

— Напомняш ми на клиентите ми ето тук — Хари махна с ръка към балкона. Гласът му бе писклив и сигурно щеше да звучи смешно, ако притежателят му не бе толкова странен и ужасяващ. Груб вече можеше да види дрехите му отблизо. Бяха направени от одраната кожа на акула и бяха целите в тъмни петна. Момчето не искаше да мисли от какво са.

— Тук са най-важните хора, момчето ми. Не се съмнявай. Виждаш ли господинът с ветрилото? — и той посочи един висок, костелив трол, облечен в скъпи дрехи. Лицето му бе напомадено с бял грим.

— Това е Артистът. Не се съмнявам, че си чувал за него… не си? Е, това е собственикът на всички казина в квартал „Марлинспайк“, мъжът, пред когото всички улични банди там се отчитат.

Хари сниши тона си.

— Дойде от Стария свят преди две години. Избили семейството му, можеш ли да си представиш? Лигата на Светлината, кой друг. Промушили ги с щикове.

Той мушна с пръст Груб по корема.

— Ето така. Няма как да не умреш след такъв удар, нали? Телата на троловете увиснали пред селото, за да е ясно, че там само хората са добре дошли. Мило, нали? Такава е Лигата на Светлината.

Груб се опита да не мисли за това, което Хари му казваше. Историите за жестокостта на Лигата се носеха из „Сакатата русалка“ от много месеци и в дните, в които господин Лайтли го биеше повече от нормалното, той си припомняше, че поне не обитава Стария свят.

— Но, докъде бяхме стигнали. Даа, дамата до него. Лейди Арлекин. Изглежда хубава, но нека това не те заблуждава. По-скоро би ти отрязала носа, вместо да те погледне.

Груб се загледа в петите си с надеждата, че жената не го е видяла как я зяпа. Феята на рамото на Хари го забеляза и се изкикоти.

— А ето го и лорд Рен.

Хари посочи един едър мъж с превръзка на окото и лула в устата. Бе облечен целият в черно.

— Това е един от хората на Момчето-Крал. Не е истински лорд, разбира се, но не смей да му го казваш.

Хари се изсмя и Груб потръпна.

— Всички те са почетни гости, мелезче… да ме прощаваш за израза. Но предполагам, че ти си заето момче и нямаш време за приказките на стария Хари. Предполагам си дошъл заради борбите с акули, нали? Нека ти разкажа нещо и за тях.

Той потри ръцете си, а очите му заблестяха.

— Акулоборците са евтини, моето момче. Винаги, когато ми потрябват още от тях, взимаме лодка с момчетата и отиваме, ако ме разбираш, за риба. Самите акули обаче са доста скъпички. Не е лесно да намериш нови. Затова трябва да уравновесим нещата, нали? Затова акулоборците имат само един тризъбец. Сигурно се чудиш защо, нали?

Груб не се бе замислял по въпроса, но му стана лошо. Отчаяно искаше да се махне от това прокълнато място, да не чува отвратителния глас на Хари. Имаше нещо нездраво в погледа на елфа, собственик на Ямата за акули. Нещо ненормално.

— Прави битката по-автентична, ако искаш го наречи така. Старомодно, но хубаво. Тълпите го обожават, но не в това е работата. Тризъбците не могат да навредят много на акулите, а акулите могат да навредят доста на акулоборците. Това е истината. Вземи например моята Флоренс. Тя е там долу, срещу двама от най-добрите ми акулоборци, но ще се справи с тях. Ще видиш. Малката е бича акула. Идеална за целите ми. Не е прекалено голяма, но е пъргава, милата. А какви зъбки има само…

Внезапно движение във водата привлече вниманието му. Чу се приглушен писък и водата се оцвети в кървавочервено. Зловещият театър избухна в аплодисменти. Чуха се викове, тропане на крака.

Хари нададе писък на задоволство.

— Ето я, милата ми тя! — каза той и заръкопляска — Виждаш ли за какво говоря! Моята Флоренс е звездата на вечерта.

Груб погледна към краката си. Щеше да повърне. С ъгълчето на окото си видя как лакеите покрай Ямата вадят парчета от убития морски човек с дълги мрежи.

— Сега вече е настървена — вдъхновено каза Хари. — Една хапка никога не стига, не мислиш ли? Винаги има място за десерт.

Нещо в начина, по който го каза, накара Груб да погледне нагоре. Хари гледаше към някой зад него.

Към Джеб.

С крайчеца на окото си Груб видя как гоблинът прокарва пръст през гърлото си.

Разбра какво предстои да се случи. И можеше да направи само едно нещо по въпроса. Той се стрелна напред, взе предмета от колана на Джеб и го надвеси през балкона.

— Не ме докосвайте! — каза той. — Или…

Твърде късно. Биячите на Хари се появиха зад него, хванаха го и го изхвърлиха през балкона.

— Не, не, чакайте! — кресна Джеб. — Имах предвид да му прережете гърлото, не да го хвърляте в…

Но Груб вече падаше, като все още стискаше предмета в ръка. Безумният смях на Хари отекваше в ушите му.

Мозъкът му замръзна, докато светът около него се завъртя. Видя как хората с мрежите се отдалечават, как няколко изненадани лица поглеждат нагоре, зяпнали, докато той се пльосна в басейна.

Светът притъмня, всички звуци заглъхнаха.

Потъна надълбоко, а цялото му тяло се вцепени от ужас. Умът му обаче отново заработи. Усети вкус на кръв и очите му се отвориха. Около него плуваха кървави облаци, подобни на водорасли.

Трябваше да излезе от водата. Незабавно.

И тогава я видя.

Нея.

Флоренс.

Фигура във водата пред него. Тъмна и неясна и все пак бе сигурен на кого принадлежи. С мързеливо движение тя се насочи към него.

„Не мърдай“, каза си. „Може би ще реши, че си мъртъв. Може би не те е видяла. Могат ли акулите да виждат? Или разчитат само на обонянието си?“ Какви мисли го занимаваха само… Трябваше да помисли за родителите си, за дома си, за краткия си живот.

„Затова трябваше да мислиш“, каза си той, „преди…“

Водата потръпна, когато една по-малка фигура се стрелна отляво. Бликна още кръв. Груб усети как силни ръце го хващат и внезапно излезе на повърхността.

Отново чу крясъците на посетителите в Ямата. Закашля се и изплю водата от дробовете си, докато един едър мъж го извади от басейна. Една млада русалка се появи на мястото, където бе Флоренс, и надигна тризъбеца си триумфално. Имаше бяла коса и зелени очи. Когато видя Груб да я гледа, кимна.

Аплодисментите бяха оглушителни.

— Хайде, момче — каза едрият мъж, — не е редно да пускаш някой от сушата в Ямата.

Внезапно Груб усети как устата му се пълни със слюнка. Наведе се и повърна върху обувките на спасителя си.

— Хей, момче, внимавай.

— Извинете — каза Груб. — Благодаря ви.

Той се отпусна в ръцете на човека и задиша бавно и дълбоко. Бе все още жив. Мокър и подгизнал, не съвсем добре, но жив. С изненада установи, че пръстите му все още стискат завития в черно кадифе предмет.

Още трима мъже прескочиха бариерите и го приближиха с олюляване. Държаха чаши в ръцете си и разливаха съдържанието им.

— Ха-ха — каза един. — Мелез с хубаво палтенце.

— И аз искам едно такова — отвърна един от тях тъжно.

— Нее, това не е мелез — намеси се третият, — нали падна от небето. Това е падаща звезда!

Те се закикотиха, след което единият от тях изхълца. Това накара останалите да се съсредоточат.

— Хей, мелез — каза един от тях и се наведе към Груб, — сега ще дойдеш с нас, нали? Ще пием за малкия юнак, паднал в Ямата с Флоренс и останал жив.

— Да го задържим, може да ни донесе късмет. Ще си пожелаем нещо, задето сме го видели. Нали така се правеше с падащите звезди?

— Какво ще кажеш, мелез?

Груб се опита да помисли по въпроса. Които и да бяха тези мъже, те очевидно бяха твърде пияни, за да се замислят сериозно защо той е паднал от балкона. Един от тях се бе оказал достатъчно свестен, че да го спаси. С тях сигурно щеше да е в по-голяма безопасност, отколкото с Джеб или Хари. Сигурно… Погледна към балкона — там, където бяха похитителите му. Вече ги нямаше. Вероятно вече бяха тръгнали към него.

— Добре — каза той, — идвам с вас. Но може ли да тръгнем веднага!

Мъжете се зарадваха и се чукнаха силно с халбите си.

Докато пиеха, Груб прибра предмета, увит в черно кадифе, обратно в джоба си. При първа възможност щеше да го отвори и да види какво има в него. Може би капитан Клаг нямаше да е доволен от това, но след срещата си с Флоренс вече не му пукаше.

Ако щеше да мре, заслужаваше да знае защо.