Конрад Мейсън
Демонската стража (11) (Една история за магия и измама)

Седма глава

Груб зяпна котката и изгуби дар слово.

— Какво… — успя накрая да каже той — какво си ти?

— Не ти влиза в работата — отговори котката. — Защо не се разкараш?

Имаше само две обяснения за съществуването на говорещата котка. Или Груб имаше нужда от сън, или…

„О, Талин. Жълти очи. Червена коса. И този глас, горделив като на джентълмен, с лек акцент, издаващ, че гостът е от Стария свят…“

Нещата най-сетне станаха ясни, макар и по ужасен начин.

— Това си бил ти — каза Груб глуповато — в „Сакатата русалка“. Ти си човекът, който дойде да пита за предмета, и…

— Поздравления, гений.

— Значи… ти си…

— Превръщенец. Отлично.

— И си ме…

— Преследвал. Отново даваш правилен отговор.

Груб не можеше да повярва. Превръщенец. Истински превръщенец. Те се срещаха толкова начесто, колкото и, да кажем, летящите китове. Груб никога преди не бе виждал такъв. Или поне така предполагаше. Разбира се, смисълът на умението да се превъплъщаваш бе именно това, че когато ти потрябва, можеш да се превърнеш в животно, а през останалото време изглеждаш като обикновен…

— Стига си ме зяпал — скастри го котаракът. — Нашата малка игра ми бе забавна, но се опасявам, че ще трябва да тръгвам.

След което отново захапа предмета и тръгна надолу по уличката, бавно и спокойно.

— Хей — каза Груб — не можеш да вземеш това. То не е твое. Знам, че не е. То принадлежи на… на някой друг. Не можеш да го откраднеш просто така!

— Само гледай — отвърна котаракът през рамо. Гласът му бе приглушен заради кадифето, което бе захапал.

Груб усети как се паникьосва. Трябваше да направи нещо. Странният предмет в черно кадифе бе единственото му притежание. Без него нямаше нищо. Финиъс Клаг нямаше да го вземе в екипажа си, ако бе изгубил безценния му товар. Щеше да му се наложи да се върне в „Сакатата русалка“, а той не можеше да си позволи да го направи. Не и сега.

— Върни го веднага! — каза той с най-строгия тон, на който бе способен. Гласът му потръпна и прозвуча глупаво. Той преглътна.

Котаракът се спря за миг като сянка в края на уличката и остави пакета на земята.

— Храбро — измърка той, — но глупаво.

Груб усети как лицето му пламва.

— Вече ти казах, че това не е твое. Няма да ти позволя да го откраднеш.

Котаракът се изкикоти. Груб за пръв път чу котка да се смее.

Звукът не бе приятен.

Без никакво предупреждение, котаракът се стрелна нагоре по уличката и профуча покрай Груб, стиснал предмета в устата си. Той се спусна подире му, препъна се в пияния имп и се просна на земята. Веднага след това, почти без да се замисля, стана на крака и хукна подир котката.

Котаракът сви в една малка странична уличка и за броени секунди се озова близо до кейовете. Прескачаше купчини въжета и профучаваше покрай празни бурета. Груб тичаше подире му с цялата сила, на която тънките му крачета бяха способни. Група моряци, тръгнали към Голямото тържество, се засмяха и му викнаха да забави малко. Не обърнаха никакво внимание на превръщенеца. За тях, разбира се, той бе просто някаква котка, захапала нещо в устата си, вероятно умрял плъх. Нищо необичайно.

Груб вече се бе задъхал. Котаракът бе увеличил преднината си пред него, а той знаеше, че трябва да го хване преди животното да се скрие обратно в страничните улички. То обаче продължаваше да тича покрай кейовете, минаваше през осветените от луната или фенерите пространства. Не можеше да не знае, че ще е много по-лесно да се отърве от него, ако се скрие в сенките.

Явно го дразнеше.

Най-накрая сви вляво по една уличка. Груб го последва. Краката го боляха и все по-трудно успяваше да си поема въздух.

Докато завие, котаракът вече бе изчезнал. Той спря и се преви на две, отворил уста да си поеме дъх и ругаейки в същото време. Всичко бе свършило. Бе глупаво, че изобщо си бе мислел, че може да хване превръщенеца.

— Ами сега? — долетя гласът на котарака. Той се бе наместил на един нисък покрив, поставил лапа върху предмета — Още сме тук, а? Какво странно малко създание си ти. Искаш ли да опиташ нещо по-трудно?

С тези думи котаракът захапа предмета и тръгна по покрива. Предизвикваше Груб да го последва.

Момчето знаеше, че трябва да се откаже. Но котаракът го бе влудил със самодоволното си поведение и подигравателния си тон. Не можеше да го остави да избяга.

Покривът не бе твърде висок, а до сградата, която покриваше, имаше купчина дървени щайги. Груб ги избута до стената и се покатери нагоре, като хвана непохватно водосточната тръба, за да се изтегли до покрива. Новият му жакет се опъна почти до скъсване.

Той се изправи и усети свежия полъх на вятъра по лицето си.

За секунда погледна към блещукащите очи на котката. След това животното побягна. Груб се изкатери по едната половина на покрива и се спусна по другата. Подскочи до съседната къща и се опита да не мисли върху това, което прави.

„Просто сервираш напитки в «Русалката».“

Подхлъзна се на керемидите и събори няколко на улицата долу.

Когато стигна върха на следващия покрив, той забеляза, че градът се е ширнал пред погледа му. Тук-таме над покривите се издигаха знамена, кули или високи дървени подпори. В небето блестяха фойерверки, а в далечината надясно от него се виждаше гората от мачти в пристанището. За този един миг той видя повече от Порт Фейт, отколкото за шестте си години като прислуга в „Сакатата русалка“.

А след това подскочи към следващия покрив и запрати още няколко керемиди надолу към улицата. Нещо го глождеше — може би страх — но каквото и да бе, вече не изглеждаше важно.

Котаракът винаги оставаше пред него, тичащ и скачащ с такава лекота, че изглеждаше сякаш прелита над покривите. Някак обаче Груб остана по петите му. Минаха по покрива на четвърта къща, после на пета. Груб дишаше на пресекулки, мускулите му горяха, а коленете му бяха натъртени от приземяванията. Но това нямаше значение. Щеше да хване котката. Знаеше, че може.

Внезапно осъзна, че се е ухилил.

Разстоянието между петата и шестата къща бе по-голямо, отколкото между предишните, но щом една котка можеше да го прескочи и един мелез щеше да успее. Груб скокна и хвърли бърз поглед към улицата под него.

Сърцето му прескочи един удар.

Какво го бе прихванало? На какво, в името на Талин, се усмихваше? Нямаше начин да прескочи цялото това разстояние. Нямаше…

Приземи се на покрива с ужасно хрущене.

— Аааа!

Нещо не бе наред. Глезенът му пламна от болка.

Той се наведе и изгуби равновесие. С ужас установи, че се хлъзга назад. Размаха бясно ръце. Успя да извика, а след това падна.

За миг Груб се замисли как ли би изглеждал на някой странник. Странен, мърляв мелез с прекалено скъпи за него дрехи, който пада ли, пада…

Той затвори очи, когато калдъръмът го посрещна.