Конрад Мейсън
Демонската стража (24) (Една история за магия и измама)

Интерлюдия

Старицата блъсва пирата и гледа как потрошеното му тяло пада по скалите долу към разгневеното море.

Вятърът я хапе и развява наметалото зад гърба й, но тя не обръща внимание на това.

Всичко е почти готово. Почти… и все пак нещо й убягва. Тя е намерила пирата в отблъскваща кръчма до пристанището. Подсмърчащ, мършав елф с налудничав поглед и мръсна коса. Един поглед й стига, за да разбере, че пред нея има боклук. Това й впечатление бе потвърдено, когато тя го измъкна от кръчмата, за да го разпита. Не й отне много време, за да разбере всичко, което той знаеше, но й бе приятно.

Пиратите бяха отвлекли Финиъс Клаг, това бе разбрала. Той обаче някак си се бе измъкнал. Така стоката й липсваше, заедно с Клаг.

Сама си бе виновна. Не трябваше да доверява на един пиян контрабандист такава важна задача. Но капитаните от Лазурната уста й бяха казали, че няма по-бърз кораб от неговия. А имаше толкова много работа за толкова малко време…

Бе направила детинска, глупава грешка, но това нямаше значение. Все още имаше време. А който бе отмъкнал товара, бял ден нямаше да види.

Щеше да си го намери.

Сама.

Освен ако…

Очите на старицата се присвиха.

В града имаше един човек, който можеше да й помогне. Защо тогава да върши всичко сама?

Старицата развява наметалото си като криле и достига до следващия скален нос, подал се в морето. Дъждът капе по нея. Тя вдига ръце към небето и вдишва дълбоко. Долавя вкуса на магията във въздуха. Облизва напуканите си устни и надава рев, подобно на звяр.

В небето се чува тътен от гръм, сякаш за да я окуражи.