Конрад Мейсън
Демонската стража (31) (Една история за магия и измама)

Двадесет и пета глава

— Къде е дървената лъжица? — проехтя гласът й като гръмотевица. В тона й се долови ръмжене, като на див звяр.

— Дайте ми я. Дайте ми я веднага!

Груб се опита да мръдне, но закъсня. Тя се бе озовала точно пред него, сякаш без да се движи. Изкривените й пръсти го хванаха за гърлото и стиснаха толкова силно, че той извика задавено. Усещаше лъжицата под колана си и зачака неумолимото тупване на дърво върху калдъръма. Но лъжицата остана на мястото си, скрита от голямата му риза.

— Къде е тя? — изсъска вещицата. Гласът й притихна, стана коварен и подкупен.

— Знам, че е в теб, мелез. Той ми каза, че е в теб. Кажи ми къде е. Или ще те убия на място.

Груб нямаше идея какво да прави. Може би заради магията на вещицата, може би защото бе изплашен до смърт. Така или иначе тялото му бе парализирано, а съзнанието му празно, като открито небе.

Можеше да види всяка подробност от изкривеното й лице, всяка бръчка. Носът й бе изкривен като клюна на буревестник, а най-ужасни от всичко бяха очите — студени и черни като обсидиан. Усети, че му прилошава, че ще припадне, повърне или и двете.

И тогава с крайчеца на окото си видя Табита. Лицето й бе почервеняло, а очите й блестяха. Груб се досети какво смята да направи.

— Не, не, не — изхриптя той, — не.

Табита го избута към стената. Той се откъсна от хватката на вещицата и разумът му се проясни.

Лъжицата я нямаше. Или по-точно вече бе в ръката на Табита.

— Не! — извика той безпомощно.

Но тя вече бягаше надолу по улицата, към страничните пресечки.

— Спасявайте се! — извика тя. Гласът й бе предрезгавял от вълнение.

Думите на Нютън прозвучаха отново в ума на Груб.

„Отново постъпи безразсъдно. Казах ти, че това не е игра.“

Старицата се усмихваше. Можеше да го види, въпреки че качулката бе спусната над лицето й.

— Спри — каза той жалостиво, — моля те, спри. Остави я на мира.

Но гласът му прозвуча като дрезгав шепот и преди да може да каже още нещо, вещицата хукна подир Табита с такава скорост, че отстрани изглеждаше като да е полетяла.

Най-накрая глупавото му тяло се раздвижи. Той се изправи на крака и понечи да се затича подире им. Краката му обаче се спънаха в нещо и за втори път през деня той се озова с лице в калдъръма.

„Не и отново! Ох!“

Ризата му подгизна. Той се превъртя настрана и видя една фигура да се извисява над него.

— Хайде, приятелче — каза Финиъс Клаг, — вече не можеш да й помогнеш. Мислех, че поне ти имаш малко разум в главата.

Груб понечи да се изправи, но контрабандистът го хвана за ризата и го задържа на земята.

— Пусни ме! Трябва да й помогна!

— Не бъди глупак, хлапе. Какво смяташ, че може да направи малко гоблинче като теб срещу вещица като тази, а?

— Ти не разбираш! Аз трябва да…

— Трябва да се успокоиш.

Груб се огледа наоколо, търсейки помощ и видя семейство Бутъл. Те се бяха прегърнали и гледаха надолу към улицата, където бяха изчезнали Табита и вещицата. Очите им бяха станали големи като гюлета, а лицата — бледи като платна на кораб.

Груб разбра, че контрабандистът е прав.

— Съжалявам — каза той, в опит да се съвземе, — разбира се. Съжалявам. Не мислех. Трябва да стигнем до фара, както каза господин Нютън.

— Така е по-добре — Клаг се изправи и му подаде ръка. — На добър час, приятелче.

— Какво… как така на добър час?

Клаг оправи яката на палтото си и прибра ръце в джобовете си.

— Няма да ходя до фара. Не искам твоят капитан Нютън да ме хвърли в някоя тъмница.

Груб усети как го залива вълна от отчаяние.

— Не можеш да си тръгнеш. Мислех, че…

— Гледай сега. Ти си добро момче и аз не исках да те оставя да се втурнеш към смъртта си. Няма обаче и да ти се подчинявам. От моя гледна точка стоката е доставена. Не така, както исках, но в живота не можеш да получаваш всичко. Вече няма какво да ме държи във вашата компания.

— Значи ще си тръгнеш?

Клаг се поколеба.

— Хлапе, защо не дойдеш с мен? Послушай съвета ми. Не се забърквай в тази бъркотия.

Груб не вярваше на ушите си.

— Ами тези старци? Ами Табита?

Клаг сви рамене.

— Оправяй се с тях, тогава. На мен ми се прияде от ония змиорки. Толкова вкусни не бях ял отдавна. След това ще се махна от това проклето градче. Откакто съм тук, си имам само неприятности.

Той му намигна, обърна се и потъна в мрака.

Груб като замаян го наблюдаваше как изчезва.

— Добре — каза той на отдалечаващата се фигура. — Прави каквото искаш. И не се безпокой за никой друг, щом така предпочиташ.

Но нямаше какво да стори. Внезапно осъзна, че вратът му го боли от ръката на вещицата. Протегна се и видя, че е мокър, неприятно мокър и лепкав. Погледна надолу и видя, че по ризата му е прокапала кръв. За момент помисли, че ще припадне, но успя да се съвземе. Имаше работа за вършене. Хората разчитаха на него и не ставаше дума само за троловете. Капитан Нютън, Демонската стража… Нямаше да ги провали. Независимо дали бяха живи или… или не бяха живи…

Семейство Бутъл бяха останали почти неподвижни по време на всичко, случило се досега. Само трепереха от студ и от страх.

— Всичко ще е наред — каза той и се опита да звучи уверен в думите си, независимо от изстрелите в далечината — да се махаме оттук.

Той тръгна, попивайки кръвта по гърлото си с ръкав и премина почти половината улица преди да се спре.

— Ъъ — каза той, — а в каква посока трябва да вървим?