Конрад Мейсън
Демонската стража (34) (Една история за магия и измама)

Двадесет и осма глава

Влажната кърпа охлади челото на Юджийн Уърмуд и прогони болката, заедно с лошите мисли. Опита се да забрави. Затвори очи, потъна назад в креслото и стисна куклата по-силно.

Картината на стража, Нютън, изникна неканена в ума му.

„В Порт Фейт има вещица, Ваша чест. Могъща и опасна вещица. На свобода.“

Бе искал да разследва случая, а Юджийн Уърмуд му бе отказал. Какво друго можеше да направи?

А сега бе възможно Нютън вече да е мъртъв.

Той стисна зъби. Не мисли за това! Мисли си за куклата. Куклата винаги го успокояваше. Можеше да си спомни деня, в който я бе получил. Всеки детайл, всеки мирис, всеки звук…

Спомените бяха странно нещо.

Тогава още бе момче, разбира се. На осем годинки. Майка му го караше да учи по цял ден, всеки ден. Но веднъж седмично го взимаше със себе си в града — до магазина на феите, до чайната, до работилницата за играчки на господин Харисън. Арабела Уърмуд бе едничкото дете на Изая Уърмуд, директор на компанията „Кокатрис“. Неин дълг бе да защитава интересите на компанията в Порт Фейт. Веднъж седмично малкият Юджийн можеше да си поиграе малко в работилницата за играчки, докато Арабела говореше с нейния собственик-имп.

Дори сега той можеше да си представи работилницата все едно още е в нея. Редиците увиснали марионетки, купчините ярки червени топки, обръчите, въжетата, свирките… Но най-хубави от всички бяха куклите на войничета, наредени в перфектни редици, с еднакви униформи и усмихнати лица.

Бяха толкова различни от истинските войници с черни наметала, които виждаше по улиците. Те се биеха и се напиваха.

Играчките бяха толкова по-хубави.

Веднъж той сподели това с майка си, стиснал здраво ръката й. Каза, че харесва войничетата, каза, че би искал едно такова.

„Само глупавите деца си играят с играчки“, бе отговорила тя.

Стиснал мокрия плат, губернатор Уърмуд се намръщи.

Мисълта за куклите го бе обсебила. Ден след ден, всеки път, когато ходеха в магазина, той бе имал очи само за куклите. Стоеше и ги гледаше, искаше ги… но накрая винаги си тръгваха.

Един ден едно младо момиче елф видя куклите с войничета, бързо взе една, а баща й я плати с усмивка. Лицето на Юджийн прескочи един удар и той намрази малкото момиченце и се чувстваше зле цяла седмица, понеже вината наистина не беше нейна.

Но след това, бе искал кукла повече от всякога.

И тогава настъпи денят, който така и не бе успял да забрави. Майката на Юджийн му бе казала да я изчака и да не пипа нищо, докато тя и господин Харисън не отидоха в задното помещение да разговарят. Оставиха го сам в магазина, без надзор.

Мина една минута. Сърцето му бясно затупка.

Две минути. Дланите му се изпотиха.

Три минути. Можеше ли да направи това? Никога не бе крал. Никога не бе възразявал на майка си.

Никога не бе отказвал да й се подчини.

Вратата на задната стая се бе отворила и, без да мисли, Юджийн се бе протегнал, бе взел най-близката кукла и я бе натъпкал в чантичката си. Когато го стори, ръката му закачи съседната кукла и я бутна настрана.

Майка му влезе в стаята, следвана от господин Харисън.

— Хайде — излая тя. — Много време загубихме. Трябва да се връщаш при уроците си.

Юджийн кимна. Лицето му бе пламнало. Нямаше как да скрие постъпката си. Майка му щеше да разбере. И тогава видя, че господин Харисън е забелязал нещо, видял е наклонената кукла! Очите му се спряха на чантичката на Юджийн, а после върху лицето му.

Той бе разбрал.

И тогава стана това, което Юджийн помнеше най-ясно. Старият имп се бе усмихнал. Всичко беше наред. Всичко щеше да бъде наред.

Те си тръгнаха от магазина. Юджийн бе стиснал ръката на майка си, а куклата бе на безопасно място в чантичката му.

Губернатор Уърмуд свали влажната кърпа от лицето си и погледна надолу към куклата. Тя бе изгубила триъгълната си шапка и мъничкия си мускет. Черното й наметало бе износено, а едното й око се бе разхлабило.

Той стисна куклата по-здраво, по-силно отвсякога, а по бузата му се търкулна една сълза. Това някак си винаги оправяше нещата.

„Само глупавите деца си играят с играчки…“