Конрад Мейсън
Демонската стража (32) (Една история за магия и измама)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приказки за Фейт (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Demon’s Watch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2017 г.)

Издание:

Автор: Конрад Мейсън

Заглавие: Демонската стража

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2013

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Редактор: Мартина Попова

Художник: Стефан Вълканов

ISBN: 978-954-2908-68-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3306

История

  1. — Добавяне

Двадесет и шеста глава

Слик нямаше търпение купонът да започне.

Дъждът полека-лека намаляваше и от своята позиция — свит до комина на покрив, гледащ точно към гостилницата, той можеше да види всичко.

Виждаше Кайръс Деринджър на улицата долу, коленичил зад една бъчва. Гледаше през далекоглед, за да види какво има в сградата на семейство Бутъл. Зад елфа стоеше сивокос магьосник, загърнат в черното наметало на пристанищната милиция. Слик вече бе забелязал и къде са останалите хора на Деринджър. Петима бяха скрити в сенките отляво на гостилницата и чакаха с приготвени байонети. Още петима имаше отдясно. От комина до него долитаха приглушени гласове, които му подсказваха, че Деринджър има хора и в горния етаж на къщата.

Тройна атака като по учебник. Това, което можеше да се очаква от старо куче като Деринджър.

Слик облиза устни. Бе изненадан да открие черните наметала тук. Вероятно трябваше да отиде при Хлъзгавия Джеб и да го накара да изчака. Но не искаше да изпусне представлението. Какво щеше да стане, когато Джеб се появи с опасния си приятел? Слик не знаеше, но бе готов да заложи лявото си крило на това, че ще е интересно.

Деринджър провери джобния си часовник и извади меча от ножницата си.

И тогава започна стрелбата. Изстрелите дойдоха по-надолу от улицата и бяха от пистолет. Едно стъкло се строши, а после се чу пиянско и ужасно фалшиво пеене на моряшка песен.

Деринджър свали меча си, обърна се към магьосника и му прошепна нещо.

Слик се ухили.

„Започва се.“

Група фигури застана на ъгъла. Носеха горящи факли, които осветяваха улицата и самите тях. Бяха разнородна група — от хора, джуджета, елфи, импи, гоблини, тролове и великани. Бяха поне четирийсет души, въоръжени до зъби — със саби, пушки, ножове, тояги и брадви. Много от тях бяха боядисани в цветове на войната или бяха увили кърпи около лицата си. Спряха се пред гостилницата на Бутъл и започнаха да чупят празните си бутилки от грог по стената. Хилеха се и се закачаха един с друг. Изглеждаха невероятно неприятни. Един от тях вдигна дълъг прът с черен флаг. Вятърът го развя и разкри изображението на него — бял череп с бял сатър под него.

Опасният приятел на Хлъзгавия Джеб излезе от тълпата, нисък и плешив както винаги. Бе облечен с обичайното си черно палто, без риза отдолу. Слик можа да види изкуствената му ръка — мрежа от дърво и ръждясал метал.

Капитан Гор.

Този път на ръката му бе закачено огромно криво острие, а в дясната си ръка държеше огромен ръждясал сатър. Хлъзгавия Джеб бе до него, облечен с нелепо розово палто. Изглеждаше страшно доволен от себе си.

— Т’ва ли е, Джеб? — попита Гор.

— Да.

— Хубаво. Никой не може да лъже капитан Гор и да оживее след това. Никой.

Той отметна глава назад и изрева. Звукът изригна от гърлото му. Трябваше да накара кръвта да се смрази във вените ти.

Слик обаче не се плашеше лесно.

— ФИНИЪС КЛАГ! — ревна пиратът към гостилницата. — ДАЙТЕ МИ ФИНИЪС КЛАГ!

— И дървената лъжица — потърка ръце Джеб.

— И ДЪРВЕНАТА ЛЪЖИЦА!

Слик чу гласа на Нютън да долита отвътре.

— Защо не дойдеш да си я вземеш, трюмен плъх такъв?

Пиратите започнаха да си шушнат невярващо. Един или двама извикаха.

— Ще съжаляваш за тези думи, Нют — изсъска Джеб.

— Единственото, за което съжалявам, е, че ти се доверих, двулична гадино.

— Вината си е само твоя. Винаги съм ти го казвал, Нют. В този град не можеш да имаш вяра никому. Дори и на собствената ти фея. Той те прецака, ако случайно се питаш.

Отговор не последва.

Капитан Гор се обърна към хората си и изръмжа.

— Избийте ги, момчета. Избийте ги всичките. Не искам заложници.

Чу се звукът от издърпани предпазители на пистолети и изтеглени саби.

Слик се изкикоти доволно. Най-хубавото беше, че пиратите бяха твърде пияни, за да разберат, че наблизо има и войници на милицията. Черните наметала на Деринджър все още се криеха и чакаха заповедите на своя лидер, който се чудеше какво, в името на безкрайната морска шир, трябва да направи.

Чу се звук от зареден мускет от стаята под него, последван от зле прикрита псувня. Слик се дръпна настрана зад комина, докато няколко пирата погледнаха нагоре.

— Какво беше това? — попита тъпо един от тях.

„Идиоти“, помисли си Слик. „Пълни идиоти.“

Сякаш за да потвърди впечатлението му, внезапен боен крясък долетя от дясната страна на гостилницата. Той погледна иззад комина и забеляза как един от войниците излиза от скривалището си, насочил байонет към смаяните пирати.

Ааа! — викнаха черните наметала. — Ааааа!

Идиоти.

— Атака! — кресна Деринджър, който изскочи иззад бъчвата си. — Атакаааа!

Мускети започнаха да стрелят от стаята под него, веднага им отвърна стрелба от гостилницата. Магьосникът на милицията се изправи, разпери ръце и запрати вълшебна вълна към най-близкия пират. Стрела от арбалет разби прозорец. Друга, нескопосно изстреляна, профуча покрай покрива зад Слик. Едно гюле изскочи от гостилницата и се приземи сред пиратите с гръм.

Пиратите се бяха озовали под кръстосан огън. Те се паникьосаха и се втурнаха във всички посоки, размахвайки оръжия.

— Милицията! — ревна капитан Гор — Избийте ги!

 

 

— Зад барикадите! — кресна Нютън и прасна един пират по главата с огромния си пистолет. Пиратът се опитваше да влезе през прозореца и увисна в несвяст, наполовина влязъл, наполовина излязъл. Ножът, който стискаше в зъби, падна на земята.

Ако Нютън пипнеше Слик, феята щеше да си има сериозен проблем.

Вратата се разтърси, когато пиратите се опитаха да нахлуят от другата страна.

— Франк, Пади, подпрете с нещо тази врата!

Троловете близнаци метнаха оръжия на рамо и започнаха да мъкнат маси и столове.

Стария Джон гръмна с един от мускетите си и бе възнаграден с писък на болка от жертвата си. Той спокойно започна да презарежда.

— Как върви магията, Хол? — попита Нютън, докато вадеше пистолет от колана на припадналия пират.

— Мъча се да се съсредоточа — процеди Хол през зъби. — Условията не са перфектни за изричане на заклинание. Надявам се да го забелязваш.

Нютън изръмжа и стреля с пистолета.

— Добре, добре. Не, че те карах да побързаш, да не си си помислил нещо?

От далечната страна на стаята един пират прескачаше разбит прозорец. Франк скокна към него, тресна го по главата с една табуретка и го избута обратно навън.

Друг влезе през съседния прозорец. Пади пристъпи напред, парира сабята му със своята пушка за гюлета, след това хвана пирата за яката и го дръпна в стаята. Човекът удари главата си в една маса с тъп звук и припадна.

Вратата отново се разтърси. Нямаха много време преди…

И ето, че най-после усетиха познатата тръпка от изречено заклинание. Нютън се обърна и видя как от ръцете на Хол се издига черен пушек. За броени секунди той покри цялата стая и скри всичко от поглед.

— Ето — каза Хол нейде из мъглата, — сега доволни ли сте?

— Не и докато не се махнем оттук. Всички, мърдайте!

Стражите излязоха от стаята, стреляйки докато вървят.

Нютън се измъкна последен. Докато вървеше, той извади кутията със снаряди, запали последните гюлета и ги метна през прозореца. Нямаше нужда да чака, за да види резултата. Той изскочи от стаята и затвори вратата зад себе си. Стените потръпнаха, когато гюлетата изгърмяха.

Нютън изтри потта от челото си.

— Какъв е пътят към избата? — попита той — Време е да се махаме.

 

 

Слик не можеше да сдържи усмивката си, докато гледаше как Хлъзгавия се оттегля, бягайки презглава надолу по улицата. Полираните обувки на гоблина изпръскваха розовото му палтенце с кал. Това бе най-хубавата гледка, която бе виждал от години. Много кръв и черва и възможност да ги гледа от покрива, където имаше прекрасен изглед. Единственото, което му липсваше, бе една голяма захарна бучка, от която да смуче.

В интерес на истината се надяваше и самият Хлъзгав да пукне, но и гледката на това как той търчи като подплашен плъх почти подмокрен от страх бе забавна. Освен това пред гостилницата ставаха и други интересни неща.

Пиратите си бяха изкарали ангелите заради атаката от двете страни и голяма част от тях вече бяха ранени или мъртви. Сега обаче те бяха готови да отвърнат на удара, а естествената им жестокост се справяше с обучението на черните наметала. Слик се изкикоти, когато един войник рухна на калдъръма, смачкан от тежестта на трима корсаря. Магьосникът с черно наметало хвърляше по някоя магия, но вече бе изпотен и стенеше от усилието. Слик прецени, че магът няма да издържи още дълго. От лявата страна на магазина Босун Тък прокарваше кървава просека през черните наметала. Сабята му описваше смъртоносни дъги.

Татуираният великан не бе за изхвърляне, но бледнееше пред Кайръс Деринджър. Елфът се хвърляше към врага, а сабята му танцуваше със смъртоносна скорост. Слик наблюдаваше с удоволствие всяка атака, всеки блок, всяко нападение. Елфите, разбира се, по природа бяха гъвкави, но това бе нещо различно. Деринджър отби една свистяща брадва, наръга притежателя й в корема, завъртя се, блокира две саби, насочени към него, отблъсна един от нападателите си и след това удари друг с тъпото на острието си.

И тогава пред него се появи капитан Гор.

Слик изписка от вълнение. Контрастът между двамата бе страхотен. Стройният елф с неговото блестящо фехтовално умение и бесният кръвожаден пират. Битката покрай тях спря и около двамата бойци се освободи кръг.

— Отсечи му главата! — ревнаха пиратите.

Двамата водачи започнаха да кръжат един срещу друг. Острието на Деринджър засъска като змия във въздуха, докато Гор надигна мощния си сатър. Ръката му бе насочена като пистолет срещу главата на противника. Пиратът изръмжа, плю и скочи напред с вдигнат сатър.

Пиратите завиха развълнувано. Слик затаи дъх. Това бе решителният момент. Слава или смърт. Най-върховният дуел, на който двамата щяха да присъстват. Борба до смърт. Двама шампиони, влезли в смъртоносна битка. Сякаш съдбата ги бе събрала заедно за този едничък момент…

Чу се тежко тупване, когато капитан Гор падна на паважа.

Кайръс Деринджър коленичи и избърса сабята си у палтото на пирата. Изглеждаше напълно спокоен, все едно не бе направил нещо повече от това да изтърбуши риба. Кръвта изпълни празните пространства около калдъръма.

Всичко свърши. Слик дори не бе видял смъртоносния удар.

Изминаха няколко секунди тишина преди Босун Тък да поеме инициативата.

— Бягайте — изграчи той.

Пиратите се обърнаха и отстъпиха като хлебарки пред пламък.

Слик удари по покрива с юмруче. Битката тъкмо бе станала интересна и сега полковникът я бе развалил.

— Гостилницата! — излая Деринджър. — Не стойте така, а претърсете гостилницата, морски охлюви такива.

Войниците внимателно влязоха навътре, изнервени от черния дим, който изпълваше прозорците и комина.

Но Слик бе загубил интерес към сражението. Той махна с криле и отлетя далеч от покривите. Този проклет Деринджър и неговата превзета фехтовка. Поне Нютън и Хлъзгавия си го бяха получили. В крайна сметка нощта бе минала чудесно.

Той полетя високо из града, ухилен, докато покривите под него се размазаха и въздухът засвистя. Той се завъртя около една заложна къща и се снижи към улицата надолу, като зави иззад един ъгъл, за да стресне кон, вързан до пивницата. Засмя се.

Бе добре, че е свободен, далеч от скучния и сериозен Нютън и от страхливия, безполезен Джеб. Може би трябваше да напусне Порт Фейт. Това бе идейно… но от друга страна, в този град имаше още захар за ядене. Може би можеше да си намери някой, достоен за услугите му. А и да не намереше, винаги можеше да предаде бъдещите си работодатели.

Да, това му трябваше. Нов работодател.