Конрад Мейсън
Демонската стража (13) (Една история за магия и измама)

Девета глава

Имението Уърмуд се извисяваше пред тях с високите си кули и укрепления, сиво и застанало на ръба на скалата подобно на дракон, готов да се спусне над Порт Фейт.

На Нютън не му се ходеше там. Ама никак.

Един слуга го водеше по пътека от чакъл, минаваща покрай палмови дървета, подрязана морава и подравнен плет. Бе странно тихо, ако не се брояха стъпките им и крякането на чайките. Тук-таме Нютън забелязваше фонтани и езерца с рибки. Имаше и статуи на героите от Стария свят, които позираха със своите мечове, лъкове и брадви.

Фамилията Уърмуд имаше много недостатъци, но градините им бяха красиви. Дори Слик, седнал на рамото на господаря си и хванал яката му, бе занемял. В същото време обаче Нютън бе неспокоен. Той беше свикнал с шума на пристанището, с тълпите. Погледна към своето оръфано палто и износените си ботуши и го хвана срам. По златистия жакет и белите чорапи на слугата пред него нямаше и петънце.

В края на пътя, пред главния вход, стигнаха до голяма, древна статуя от бронз. Тя бе на човешки войн от Тъмните времена. Той носеше благочестиво изражение на лицето си, докато копието му промушваше великан. Нютън направи гримаса. Един ценител на изкуството сигурно би се насладил на статуята, но великан надали. Представителите на фамилията Уърмуд обаче не се славеха с такта си.

Нютън осъзна, че отново търка червените белези по китките си и прибра ръцете в джобове.

Двама стражи в черни наметала се появиха пред тях, докато слугата изкачваше късото стълбище до входа. Нютън погледна към имението, преди да ги последва. То се издигаше предизвикателно към облачното небе и изглеждаше сърдито. Можеха ли сградите да се сърдят? Той не знаеше, но определено бе изнервен.

— Пфу! — обади се Слик — Това е най-грозната купчина камъни, която някога съм виждал.

За пръв път тази сутрин Нютън се усмихна.

Коридорът бе мрачен като пещера и таванът му потъваше в сенките. Бе като излязъл от балада за Стария свят. Кристални полилеи светеха с мека светлина над главите им. Маслени портрети на навъсени представители на фамилията Уърмуд, отдавна отишли си от този свят, покриваха всеки сантиметър от стената. Стъпките им шумно отекваха по черния мраморен под.

— Моля, изчакайте тук — каза слугата и изчезна от погледа им, докато се изкачваше по широко, покрито с плътен килим стълбище.

Слик мушна Нютън по врата.

— Любопитно ми е какво смяташ да кажеш, за да се измъкнеш и този път.

— Всичко ще е наред.

Изобщо не бе сигурен в това.

— Щом си рекъл — весело отвърна Слик, — убеден съм, че губернаторът ще те разбере. Наистина, срамота е, че не хвана вещицата, неприятно е, че корабът стана на нищо и това, че развали празненството, със сигурност не е най-благата вест, но съм сигурен, че можеш да обясниш всичко.

Нютън прехапа устни. Феята не го улесняваше, но все пак се радваше, че си има спътник.

Дори това да бе Слик.

Той се замисли за човека, с когото му предстоеше да се види. Губернатор Юджийн Уърмуд, директор на компанията „Кокатрис“ и от вчера сутринта губернатор на Порт Фейт. Трите търговски компании — „Кокатрис“, „Страхопочитание“ и „Зорница“ управляваха града от край време. Те се редуваха на върха на властта, като се сменяха всяка година в началото на Фестивала на Морето.

По стара традиция, компанията на новия губернатор заплащаше сметките по тържеството, за да покаже както щедростта, така и огромното си богатство. Това означаваше, че бе лоша идея да причиняваш каквито и да е било проблеми по време на Голямото тържество. Това, че Юджийн Уърмуд бе най-богатият човек с най-много връзки измежду собствениците на трите компании, бе още по-лошо.

Нютън, разбира се, не бе уплашен. Можеше обаче да се каже, че е притеснен.

Слугата се появи отново на върха на стълбището.

— Господин губернаторът ще ви види веднага.

Нютън си пое дълбоко въздух.

— Направи ми услуга и не говори нищо — промърмори той на Слик. Феята изсумтя и изплю една малина.

 

 

Губернатор Юджийн Уърмуд бе застанал с гръб към тях. Мастиленосинята му мантия блестеше като люспите на някакво странно морско създание, а самият той бе загледан в ширналия се далеч под тях Абаносов океан.

Вълма червеникав пушек се издигаха от лулата на губернатора и образуваха облаци над главата му. Пурпурният тютюн на Скруб, осъзна Нютън. Най-хубавият и най-скъпият.

Губернаторът се обърна към гостите си с кисела усмивка. Нютън видя, че е блед и изнервен. На официалните портрети Юджийн Уърмуд бе изобразяван като надменен млад човек с гневен поглед и блестяща черна коса. В действителност той вече не бе толкова млад, погледът му бе мек, а посивялата му коса бе внимателно сресана, така че да прикрие появилото се плешиво петно. Изглеждаше като човек, който няма търпение да седне и да се отпусне.

— Добро утро, господин Нютън. Заповядайте, моля ви. За пръв път идвате, ако не се лъжа?

— Да, ваша чест.

— Добре, много хубаво. Архитектурата винаги е представлявала голям интерес за мен — каза губернаторът замислен, сякаш Нютън го е питал за това. — Интериорът на имението е базиран върху замъка на Ворлак Могъщия, герой от късните Тъмни Времена на Стария свят. Нашите архитекти, разбира се, са направили известни подобрения, най-вече за удобство…

Нютън усети как Слик се размърдва неспокойно на рамото му. В интерес на истината му съчувстваше — той самият също не проявяваше голям интерес към архитектурата. Погледът му зашари от библиотечните рафтове с кожени томове, които опасваха стаята от пода до тавана, към глобуса, който стоеше на бюрото на Уърмуд и… това до него не беше ли детска кукла?

— … а пък Източното крило, разбира се, бе значително променено след кончината на майка ми — продължаваше да говори Уърмуд, — макар все още по него да има много работа.

Погледът му мина покрай тях.

— Моята майка беше неуморна и напълно посветена на имението, разбира се. Прекрасна жена.

Той въздъхна.

— Но простете. Нека свършим работа — той избута планините от книжнина и документи на бюрото си, свали лулата си, след което забеляза куклата и бързо я прибра в едно чекмедже — я да видим сега. Вие бяхте… хм, познат на полковник Деринджър, ако не се лъжа?

Той махна вяло с ръка към един от ъглите на кабинета си.

Деринджър се появи от сенките, протегнал ръка с широка усмивка на лицето. Елфът някак си бе успял да почисти униформата си, така че тя бе станала дори по-черна от обичайното.

— Ние сме добри познати с господин Нютън, Ваша чест.

Нютън кимна, но не пое стиснатата ръка. Нямаше да се прави на приятел с Деринджър, дори и заради губернатора.

Уърмуд се настани на едно огромно кресло зад бюрото си и започна да си играе с голям златен пръстен.

— Чудесно. Е, джентълмени, доколкото схващам е имало някакво… недоразумение — звучеше така, сякаш се извинява. — Полковник Деринджър ме информира, че сте смутили забавлението на хората по време на Голямото тържество, нали така?

— Държаха се опасно и разрушиха почти всичко — намеси се Деринджър.

Нютън се прокашля.

— Бяхме по следата на контрабандист. Оказа се по-сериозно, отколкото…

— Но ние не говорим затова, нали така, господин Нютън? — прекъсна го Деринджър — Говорим, че действахте на територия, на която нямате никаква власт.

Усмивката остана на лицето му.

— По-добре, отколкото да нямаш никаква… — намеси се Слик.

Нютън бързо се изкашля, за да заглуши последната му дума. Слик бе мълчал почти минута без да каже нищо. Това вероятно бе най-доброто, на което можеше да се надява. Поне го подкрепяше, макар че и без това му бе навик да обижда наред.

Усмивката на Кайръс Деринджър стана ледена. Губернатор Уърмуд се намръщи.

— Господин Нютън, сигурен съм, че сте информиран затова, че сигурността на града е поверена на пристанищната милиция. Така е било винаги. Макар Демонската стража да се е справяла успешно с по-нездравитеелементи в Порт Фейт, нейната дейност никога не е била санкционирана както трябва.

Нютън кимна, без да смее да отваря уста. Опасяваше се, че ще каже на господин губернатора какво точно мисли за тази малка среща.

— Всичко това е твърде неприятно. Не бих могъл да допусна подобно поведение. Особено пък по време на фестивала, два дни преди Карнавала на Морето. Даже бих си позволил да кажа, че не можем да си позволим разсейване…

— В Порт Фейт има вещица, Ваша чест. Могъща и опасна вещица. На свобода.

— Простете?

Деринджър се изсмя неприятно.

— Вещица? — повтори той. — Надявам се, че не сте сериозен. Всички в Порт Фейт знаят, че магия се практикува само с официално разрешение от властите.

— Вещица! — натърти Нютън, без да обръща внимание на елфа. — Тя нападна Хол с вампирски поглед и, в името на Талин, полетя. Кой знае какви способности има още?

— Как смеете да говорите такива небивалици пред господин губернатора?

— Ти беше там, Деринджър. Ако е нямало вещица, как според теб се озовахме на върха на главната мачта?

— Представа си нямам, но се опасявам, че има нещо общо с некадърния магьосник, който е част от вашата разпасана…

— Джентълмени, моля ви.

Губернатор Уърмуд извади една копринена носна кърпа изпод мантията си и попи потта по челото си.

— Вещица, казвате. Това звучи твърде невероятно. Не сме виждали магия, каквато описвате, от десетилетия насам. Ако това бе Стария свят и ако още живеехме в Тъмните времена…

Той се изкикоти.

— Ние, обаче, сме едно търговско пристанище. Тук, господин Нютън, такива неща не се случват.

Нютън отвори уста, но губернаторът вдигна ръка и го накара да замълчи.

— При всички положения, моето впечатление е, че реална заплаха не съществува. Че е имало някакво боричкане по време на тържеството, не отричам. Че не е приятно, също. Но по това време на годината не си заслужава разследването. Това би било досадно и ненужно. Затова прекратявам всички ваши операции до края на фестивала.

— Ваша чест… — казаха Нютън и Деринджър едновременно.

Губернаторът отново надигна ръката си.

— Достатъчно, моля ви! Взел съм решение. Моята майка щеше да бъде много по-строга, уверявам ви. Стражата няма да работи по време на фестивала.

— Но…

— А сега, джентълмени, моля да ме извините, но имам още няколко срещи тази сутрин, а се опасявам, че вече усещам слабо главоболие. Довиждане!

Смаян, Нютън се поклони и излезе от стаята. Губернаторът бе издал заповедта си и той нямаше какво да стори.

— Това мина страхотно — промърмори Слик.

Нютън изсумтя и потърка натъртените си от хватката на вещицата ребра.

— Излязохте голям късметлия, господин Нютън.

Деринджър. Елфът го бе последвал.

— Унищожихте един от корабите на властта, направихте пожар и всичко това по най-варварския възможен начин. Ако бях на ваше място, щях да подскачам от радост. Така или иначе, градът е в безопасност. Пристанищната милиция ще се погрижи за сигурността му. И кой знае, това може би ще ви научи да оставяте сериозната работа на професионалистите.

Нютън се смяташе за търпелив човек, но вече бе изтърпял много тази сутрин.

— Напомни ми, ако обичаш, къде бяха същите тези професионалисти, когато капитан Гор избяга от Коритото?

Усмивката на Деринджър замръзна. Слик се изкикоти.

— Същите, които не успяха да намерят крадците на еднорози? Да не говорим за заговора срещу Мандевил…

Усмивката на Деринджър угасна и той изръмжа.

— Твоите уж великолепни стражи също не успяха да спасят губернатор Мандевил!

— Но поне бяха там. А ти къде беше? Гладеше униформата си?

Елфът пристъпи по-близо и очите му се свиха от ярост.

— Разберете това, господин Нютън. Ако още веднъж превишите правомощията си, ще ви заведа лично в Коритото, при всичката измет, която сте арестувал през годините. Те много ще ви се зарадват, повярвайте ми. Така че би било най-добре ако не пипна някой от така наречените ви стражи да си пъха носа където не му е работа. Защото ако го направя, това ще бъде краят на Демонската стража. Този път завинаги!