Конрад Мейсън
Демонската стража (25) (Една история за магия и измама)

Деветнадесета глава

Дъждът не спираше да вали, но Табита отказа да побърза, за да го избегне и продължи да си върви спокойно. Държеше палтото над главата си, за да се предпазва, но то бе подгизнало и започна да капе.

— Ох! — извика седналият на рамото й Слик, когато една капка го удари. — Внимавай, момиченце!

— Проклета фея — промърмори Табита.

— Чух това.

— Тогава ще е по-добре да млъкнеш, за да не чуеш и нещо друго.

Улиците бяха почти празни. Останалите на тях странници се мъчеха да се скрият изпод каменни арки или дървени балкони. Човек изобщо не би предположил, че това е Фестивалът на Морето. И това не беше честно. Защо се случваше все на нея? Тя не бе по-лош страж от останалите, но винаги й даваха най-лошата работа. Винаги. Дори след като бе спасила онзи смрадлив контрабандист сама. Сега я бяха пратили в дъжда да му купува грог, а единствената й компания бе злобната фея на Нютън. „Ще ми помогне да се съсредоточа“, бе казал Клаг. Табита смяташе, че едно яко кроше в носа ще свърши същата работа, но за по-малко време.

Реши да си вземе чаша кадифе, преди да се върне. Бе толкова мокра и нещастна, че заслужаваше да се почерпи. И какво ако закъснееше с тъпия грог за тъпия Клаг? Той в крайна сметка бе един нищо и никакъв контрабандист. Да търчи и да изпълнява поръчките на бандити бе унизително. Какво ли следваше оттук нататък, да упъти някой към най-близката Яма с акули? Да пази плячката след някой обир, докато крадецът се отбива до тоалетна?

„Нафирканият дракон“, гласеше надписът на кръчмата, която стигна. Той се люлееше и скърцаше от вятъра, а на него имаше грозна рисунка на малък дракон в бутилка огнена вода, с кръстосани очи и изплезен език. Фенерът на вратата светеше с мека жълта светлина, която се отразяваше в тъмните локвички на калдъръма.

Ако зависеше от Табита, кръчмата можеше да се казва и „Сигурна смърт“, вони на тоалетна и тя пак щеше да влезе вътре, само и само да е на сухо. Изстиска палтото си на прага, прокара пръсти през косата си, за да избута дъжда, влезе вътре и извади кесията си с монети. Слик я последва.

Оказа се, че „Нафирканият дракон“ е тихо и уютно заведение, което си мирише съвсем добре, поне за стандартите на Порт Фейт. В камината му пукаше огън, а един стар трол с млечнобели и невиждащи очи се бе привел на една табуретка до него и свиреше тихо на лютня. Собственичката, която бе джудже, грейна като видя Табита и остави за миг миенето на халбите. Табита й се усмихна и поръча напитка кадифе за себе си и гарафа грог за Финиъс Клаг. След това седна на една малка масичка в ъгъла и зачака. Слик седна на ръба на масата и замаха с крачета.

Тя се огледа. Няколко моряка в раздърпани дрехи се бяха надвесили над напитките си, а двама пияници си разменяха бутилка с огнена вода, напълно откъснати от останалия свят.

Нищо необичайно.

Не, чакай малко. На прозореца имаше четирима мъже, които си говореха нещо. От начина, по който погледът им блестеше, Табита заключи, че вече са тук от доста време. Погледът й премина по сухите им, обветрени лица, счупените носове и дрипави дрехи. Стигна до извода, че това са бедни хора. В най-лошия случай джебчии или биячи, но нищо специално.

Техният спътник обаче привлече вниманието й. Това бе малко жилаво момче, горе-долу на нейната възраст, с бледа сиво-розова кожа и леко заострени уши, които го издаваха, че е мелез — наполовина човек, наполовина гоблин. Той бе увит с тежка завивка и изглеждаше унил. Дори не докосваше питието си.

— Скучно ми е — каза Слик, но тя пет пари не даваше за това.

Какъв ли бе този мелез? Той очевидно нямаше нищо общо с останалите. Явно го бяха взели под крилото си, но не му обръщаха внимание, а си говореха един с друг.

Кадифето й пристигна. Тя отпи от напитката, наслаждавайки се на сладостта. После щеше да мисли за мелеза.

Мъжете се изправиха. Трима от тях отидоха до бара, а един падна на пода. Мелезът остана сам.

Тогава Табита видя нещо, което я накара да се изправи и да изплюе кадифето си на масата.

— Ръдж заложи петдесет дуката за червенокосия морски — злорадо каза дебелакът. — Петдесет! Какво ти стана бе, човече!

— Трениран е от малко рибе, казват. Днес просто не му беше ден.

— Не думай! Морският остана на пет части!

Мъжете се изсмяха и удариха нова наздравица с халбите си.

Груб се чувстваше все едно е бил в тази кръчма часове наред. Бе изтощен и му бе писнало да слуша за борби с акули, за подли комарджии и за ужасни жени, които се надяваше никога да не види. Сега бе решил да отвори предметът, нямаше търпение да разбере какво има вътре. Но нямаше как да го направи до новите си приятели. Два пъти бе опитал да иде до тоалетна, но и двата пъти мъжагите го бяха принудили да остане на мястото си.

— Чувал ли си за братовчеда на Джейк? — попита грамаданът, който го бе спасил. — Оня, дето отишъл да прави пари в Стария свят? Взели го във флота на Лазурната уста. В кораб на Лигата.

Гласът му се сниши.

— Казват, че Лигата на Светлината е подчинила Лазурната уста. А ако херцогът на Гаран и подобните нему владеят там, за какво говори това?

— На кого му пука? — попита дебелият. — Какво общо има това с нас? Това си е политиката на Стария свят. Лигата да потъва на дъното на океана, ако питате мен.

— Какво общо има това с нас ли питаш? Лигата на Светлината? Ти съвсем нищичко ли не знаеш?

— Знам, че сме хора. Да му мислят великаните и гоблините. Чувам, че ги хвърляли в ями и ги изгаряли живи. Побивали ги на колове по пътищата. Такива неща. Ние обаче не сме от децата на демоните. Няма да ни закачат.

Грамаданът поклати глава.

— Не бъди толкова сигурен, приятелю. Може да сме хора, ама сме от Порт Фейт. Лигата би унищожила това място, само да й изскочи възможност. Биха ни избили всичките, все едно дали сме хора или не. Смяташ, че биха ни пуснали на свобода? А има още нещо. Значи…

Той се приведе напред и снижи гласа си.

— Казват, че строят флота в Лазурната уста. Завоевателна флота.

Настъпи тишина, след което дебелият изсумтя.

— Това Джейк ли ти го каза?

— Точно.

— Чудесно. Тоя тип е пълно пиянде и кръгъл идиот.

Грамаданът сви рамене, разочарован от реакцията на приятеля си.

— Казвам само, че ако Лигата на Светлината иска да завладее Абаносовия океан, Порт Фейт ще пострада първи. Надявам се губернаторът да е готов, това е всичко.

— Грънци! — отвърна дебелакът. — Ожаднях от всички тези глупости.

— И аз ще пийна.

— Добра идея.

— Добре — въздъхна грамаданът, — ако не ми вярвате, сами се оправяйте после. Аз отивам до тоалетната.

Четиримата се изправиха и оставиха Груб сам.

Най-накрая дойде шансът, който чакаше. Той се озърна, за да е сигурен, че приятелите му са с гръб към него, извади предмета изпод жакета си, махна сребърната корда и свали мокрото черно кадифе.

Не знаеше какво е очаквал, но определено не беше това.

 

 

— Хей, ти!

Груб погледна нагоре, изненадан. Пред него имаше човешко момиче на неговата възраст, с дълга синя коса и сърдита фея на рамото. Изглеждаше мокра, но и пълна с решителност.

— Ъъ, здрасти — отговори той.

— Откъде взе това? — попита момичето.

Усети как се изчервява.

— Това ли? — не знаеше какво да отговори — Това е… една лъжица.

И това си беше самата истина. В ръката си държеше обикновена дървена лъжица. Като тези, с които господин Лайтли бъркаше яхния.

— Виждам я аз, че е лъжица — отвърна момичето. — Ама и видях как я разопакова. Откъде я имаш?

Груб никога не бе лъгал като хората.

— Ами един човек… ми я даде. Подари ми я — каза той. Докато изговаряше думите, мънкаше и заекваше, а освен това ушите му се изчервиха от срам.

Бе дал тъп отговор.

Феята изсумтя, а момичето присви очите си.

— Мисля, че трябва да дойдеш с мен — каза тя.

— Я чакай малко — намеси се дебелакът. — Дай да видя какво е това.

Той се бе върнал от бара заедно с приятелите си. Ръцете им бяха заети с пълни халби.

— Дай го насам!

Бузите на Груб също бяха пламнали. Нямаше идея какво да прави.

— Не искам неприятности с вас, джентълмени — спокойно каза момичето, — но ми се струва, че тази вечер попрекалихте с грога. Време е да си вървите у дома. Аз ще се погрижа за приятеля ви.

Тя се обърна към Груб.

— Дойдеш ли с мен, ти обещавам, че ще си в безопасност.

Но дебелакът и приятелите му се изсмяха.

— Ти ли ни заплашваш, момиченце такова?

Грамаданът, който бе отишъл до тоалетна, също се бе върнал. Четиримата бяха описали полукръг около масата. Дебелакът остави халбите върху нея. Той бръкна изпод жакета си и извади грозен, крив нож.

Разговорите в кръчмата спряха почти моментално. Свирнята на слепия трол секна. Всички в кръчмата гледаха мъжа с ножа.

Стомахът на Груб се сви. Той забеляза кървавите петна по острието. „Сигурно са от риба“, каза си той.

— Не бих правила това, на ваше място — каза момичето. Погледът й бе напрегнат.

— Долу ръцете, принцесо. Мелезът е наш.

Феята задърпа яката на момичето.

— Може ли да си ходим вече? — попита той с надежда.

Момичето не му обърна внимание, а дръпна ръкава си, за да разкрие татуировката на акула върху ръката си.

— Аз съм от Демонската стража. По-добре разкарай тази играчка.

Груб реши, че не е чул правилно думите й. Демонски страж? Той бе слушал за тях в „Сакатата русалка“. Контрабандистите и крадците в Порт Фейт й бяха измислили това название. Те ги мразеха повече и от черните наметала, смятаха ги за деца на Пастта. Но това момиче бе на негова възраст. Нямаше да вземе да се уплаши от нея.

И наистина, дебелакът се ухили още по-широко.

— От Демонската стража, сериозно? Никога не бих се сетил. И как се казваш, сладурче?

— Не ти влиза в работата.

— Липсва ни възпитание май. Добре, нека тогава и аз ти се представя заедно с момчетата. Това тук са редници Ръдж, Спрънт и Уотърс. Аз съм сержант Кулпепър от пристанищната милиция.

— Е, те сега я втасахме — обади се феята.

— Полковник Деринджър ще научи за това, принцесо, не се бой. Което е по-лошо, губернаторът вероятно също ще разбере. Защо не вземеш да си обереш крушите, преди нещата да станат наистина сериозни?

Момичето се замисли.

— Хей — обади се редник Спрънт, присвивайки очите си, — я чакай малко. Ама аз те познавам. Ти не си ли хлапето на Мандевил, което…

С невероятна скорост момичето сграбчи най-близкия стол и го заби в лицето на редник Спрънт. Феята отлетя и се развика от възмущение. Спрънт се олюля назад, надавайки нечленоразделни звуци. Момичето скокна на масата, хвана се за ръба и изрита сержанта в гърдите, като с това го събори назад.

Груб разбра, че докато скача като акробат, тя бе успяла да извади дълъг и тънък нож и да го забие в масата пред себе си. Той остана там, все още вибриращ. Нима тя очакваше от него да се бие редом с нея? Той дори не знаеше коя е тя…

Сержант Кулпепър се изправяше бавно на крака, докато редник Спрънт започна да търси оръжие. Редник Ръдж гонеше феята с бутилка, която бясно размахваше, докато миниатюрното човече го засипваше с грозни обиди и се мушваше изпод столове, маси и покривни греди. Военният никога нямаше да може да ги настигне, дори и да не бе изпил десет чаши грог. Бутилката се удари в крачето на един стол и Ръдж изпищя, когато стъклото се начупи и го поряза. Феята се изсмя и го напсува.

Редник Уотърс, който бе измъкнал Груб от ямата с акулите, извади кинжал от бричовете си и го загледа с поглед, замъглен от гняв и алкохол.

„Не се паникьосвай. Не се паникьосвай.“ Груб махна завивката от себе си, свали дървената лъжица и извади ножа от масата с треперещи ръце. Бе по-лек, отколкото очакваше. Тялото му потрепери от адреналин. Изправи се.

Коленете му трепереха.

Редник Уотърс издърпа ръката си назад и в мига преди да удари, Груб разбра, че се цели нависоко. Той се наведе. Мъжът замахна с такава сила, че се завъртя и се разкри. Груб реши да го бутне и да го събори.

За негово съжаление редник Уотърс бе доста по-масивен, отколкото изглеждаше. Груб отскочи назад и падна, а рамото го болеше от удара. Ножът му издрънча по пода. Милиционерът го изгледа тъпо, все едно не разбираше какво се е случило. След това погледът му се проясни. Той се ухили и вдигна отново кинжала.

Момичето със синята коса се появи отникъде и го подсече върху каменния под.

— Един съвет — каза тя, като хвана Груб за ръката и го изправи на крака, — когато се биеш с някой, целта е да нокаутираш него, а не себе си, ясно?

Груб нямаше време да се засрами, тъй като тя го помъкна нанякъде. Един счупен крак от маса се удари там, където бе стоял допреди малко. Когато се отдръпна настрана, Груб видя как момичето стъпва върху дървения крак и удря собственика му силно по носа. Редник Спрънт изтърва оръжието и се завъртя настрана. Държеше носа си и викаше като бебе. Момичето се извърна и хвана дървената лъжица от масата.

— Внимавай! — викна Груб. Уотърс, Ръдж и Кулпепър я приближаваха, всичките въоръжени. Единият държеше шиш, вторият — счупена бутилка, третият — един стар и втвърден хляб.

Момичето замръзна за миг, след което без предупреждение метна лъжицата към него.

— Подръж това за малко — каза тя, все едно трябваше да завърже обувките си. Тя взе един стол, вдигна го и се обърна към милиционерите.

Груб се шмугна покрай вратата и излезе навън на дъжда, стиснал здраво лъжицата. Нямаше представа накъде трябва да бяга, но се затича с всичка сила през пороя. Краката му се намокриха за броени мигове, докато пляскаха през локвите. Дробовете му горяха. Зави веднъж покрай един ъгъл, после покрай още един. „Не спирай да бягаш.“

И тогава с ужас чу как някой го преследва.

— Чакай! Спри!

Но Груб не искаше да чака никого.

Звукът от ботушите приближи и внезапно изчезна. Груб падна на земята и удари челюстта си в камък.

— ОУ!

— Сега ще спреш ли най-после? — беше момичето със синята коса. Тя се бе проснала отгоре му и го бе притиснала към земята.

— Казах да го подържиш за малко, не да избягаш като побъркана фея.

Груб изплю малко кал и дъждовна вода.

— Коя си ти?

Искаше да прозвучи гордо и непримиримо, но излезе като тъжен грак.

— И аз бих искала да те питам същото. Аз съм Табита от Демонската стража.

— Табита, чудесно. Аз съм Груб. Може ли да станеш от мен?

— Не. Оф, да, разбира се.

Тя се претърколи настрана и той се изправи, като опъна палтото и ризата си. Бяха подгизнали и оцапани от калта по пътя. Той потърка челюстта си.

— Сега вече сме в безопасност — каза Табита и погледна надолу по пътя — онези идиоти не са в състояние да тръгнат подире ни. Стана хубава битка, обаче.

— Ъъ… — отвърна Груб.

— Що за име е Груб? — попита феята. Той се бе върнал на рамото на Табита и се бе снишил зад ухото й, за да се скрие от дъжда.

— Млъквай, Слик — отговори Табита.

— Само казвах, че името звучи смешно, това е всичко.

— Това е второто ми име — каза Груб. — Истинското ми име е Джоузеф.

— Джоузеф, тогава — каза момичето и подаде ръка. — Приятно ми е да се запознаем.

— И на мен — отвърна Груб и стисна ръката й, макар да не бе сигурен, че е искрен.

— Можем ли вече да тръгваме? — попита Слик.

— Да. Върви напред и кажи на Нютън добрата новина.

— И коя точно е тя? Че се сби с милицията или че си осинови домашен мелез?

— Хей! — възмути се Груб.

— Не му обръщай внимание — каза Табита. — Слик, кажи на Нютън, че намерихме търсената стока. Надявам се това няма да е трудно за теб.

Вестоносецът въздъхна пресилено, след което хвръкна надолу по улицата. Крилцата му блестяха от дъжда.

Груб гледаше момичето, което от своя страна гледаше Слик.

— Ама ти вярно ли си от Демонската стража? — попита той.

Тя кимна.

— Мхм.

Той се замисли върху това. Можеше да й даде дървената лъжица, която всички тези луди хора търсеха. Можеше да се върне в „Сакатата русалка“, да се извини затова, че е избягал и да приеме наказанието си. Господин Лайтли може би щеше да му прости и той щеше отново да мие чинии и да обслужва клиенти по цял ден, и да спи на студения под на кръчмата. Бе мокър до кости и всичко го болеше. Време бе да се откаже от приключенията и да се върне вкъщи. Да й даде тъпата лъжица и да забрави за всичко това. Така бе най-разумно.

Нали?

— М-мога ли… мога ли да дойда с теб? — попита обаче той вместо това.

Табита се усмихна.

— Разбира се. Даже настоявам.