Конрад Мейсън
Демонската стража (21) (Една история за магия и измама)

Интерлюдия

Фестивалът винаги бе най-натоварената част от годината за магазина за играчки на господин Харисън. Само за последния половин час господин Харисън бе продал кукла на фея на един клиент от компанията „Страхопочитание“, дрънкалка на един рибар, въже за скачане на три яки деца от народа на джуджетата…

Сега те играеха с него на калдъръма до магазина, твърде развълнувани, за да изчакат да се приберат у дома.

Господин Харисън ги наблюдава през прозореца и си тананика нещо. Той обича да вижда как децата се радват на играчките му.

Без причина си спомня странен човек, който го е посетил по-рано, с червеникава коса и жълти очи, с предмет, увит в черно кадифе. Потръпва. Години наред господин Харисън се бе занимавал и с други неща в магазина си, не само с играчки. Неща, които не би искал да станат достояние на черните палта. Но вече се бе уморил от това. Бе време да тръгне по сигурен път. Един възрастен имп като него не трябваше да изкарва дните си в страх да не бъде арестуван от Демонската стража.

Децата свършиха играта си и тръгнаха към дома си за вечеря. Бе време да затваря. Господин Харисън тръгна бавно към щанда, специално направен да е наполовина по-малък от нормалното, така че да не му се налага да стъпва върху табуретка. Мина покрай дървени дракони, висящи от тавана, покрай рафтове с кутии за игра, ръкавици, изобразяващи Пастта (за които бе предупредил, че може да уплашат по-малките деца), модели на легендарни воини от Стария свят, чиито ръце с мечове се движеха и още стотина шарени предмета.

Започна да брои дукатите, които бе спечелил през деня. Не бяха малко. Предостатъчно, за да не рискува живота си с друга работа. Да. Утре щеше да си плати дълговете и да приключи с това. Не си струваше. Оттук нататък щеше да продава само играчки.

Почувства се прекрасно. Бе спокоен, сега след като бе взел решение. След утрешния ден вече нямаше да се тревожи за нищо.

Никога повече.

Вратите на магазина се отварят.

— А, добър вечер! — каза господин Харисън и бързо прибира дукатите обратно в касичката си. Протяга се през щанда и взима малък, украсен дървен диск с дълго въженце увито около него.

— Бих ли могъл да ви заинтересувам с това уникално ново приспособление, внесено миналия месец от…

Той се обръща и вижда кой е влязъл.

Една старица, увита в черно наметало и спуснала качулката си тъй, че лицето й да не се вижда. Сърцето му прескача един удар. Веднага разбира, че тя е от другия тип клиенти. Онези, които не се интересуваха от играчките му.

Той продължава да рекламира предмета в ръката си, макар да знае, че това е безсмислено.

— Прекрасен подарък за внук. Може ли да ви покажа какво прави?

Той увива въженцето около пръста си и оставя диска да падне, след което той се връща, навивайки въженцето около себе си обратно в ръката му.

Но вместо да я стигне, дискът се увива един, два, три пъти около врата му и го стяга за гърлото.

— Не съм дошла тук за играчки — казва старицата.

Господин Харисън преглъща. Не е лесно с тази връв около врата му.

— Не, разбира се — казва той. — Последвайте ме, ако обичате.

Въженцето все още стяга гърлото му, докато той пали фенер и дръпва червената кадифена завеса зад щанда и тръгва по тясно стълбище зад нея. В края му има тежка дъбова врата. Господин Харисън вади ключ от джоба на палтото си и я отваря.

Стаята е дори по-малка и по-тъмна от магазина за играчки, с груби каменни стени и нисък таван. По стените има рафтове, по които са наредени прашасали делви, кутии и бутилки във всякакъв размер, форма и цвят.

— Какво мога да ви предложа — пита господин Харисън.

Старата жена му подава измачкан лист.

Той оставя лампата на един от рафтовете, взима една стълба на колелца, голяма колкото него и започва да работи, като взима нещата от връчения му списък. През цялото време усеща връвта, затегната около шията му. Взима едно ведро с жълта слънчева прах, стара торба с драконови кости, малка бутилка с кръв от акула, делва с яйца от паяк…

Господин Харисън не е магьосник, но разбира много от магия. Докато събира съставките, ги смесва в ума си. Обзема го ужас. Разбира какво смята да направи тази старица.

— Вие… сигурна ли сте, че ви трябва всичко това?

Старицата не отговаря, но въжето около врата му рязко се затяга.

— Ах! Да, разбира се. Много добре. Простете.

Господин Харисън изсипва последната съставка в кожена чанта и я подава на жената. Когато ръката й я взема, светлината на лампата осветява лицето й. Господин Харисън не вярва на очите си.

— В името на Пастта! — изрича той — Но аз ви познавам!

Прекалено е изненадан, за да мисли ясно.

— Мислех, че сте… от колко време не сте идвали в моя магазин? Поне осем-десет години, а?

И тогава господин Харисън изхриптява. Въжето около гърлото му се стяга по-силно…

И по-силно…

И още по-силно.