Конрад Мейсън
Демонската стража (39) (Една история за магия и измама)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приказки за Фейт (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Demon’s Watch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2017 г.)

Издание:

Автор: Конрад Мейсън

Заглавие: Демонската стража

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2013

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Редактор: Мартина Попова

Художник: Стефан Вълканов

ISBN: 978-954-2908-68-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3306

История

  1. — Добавяне

Тридесет и втора глава

Слик изкара една ужасна нощ.

А всичко започна обещаващо. Битката до гостилницата беше голям купон и след нея единственото, което му трябваше, бе идиот, който да го намери. Колко трудно можеше да се окаже това?

Първо бе пробвал пазара на феи в квартал „Марлинспайк“. Надяваше се да прецака търговците на феи, като се пусне за продан евтин. Но когато бе стигнал там, вече бе късно и пазарът бе затворил.

Затова той изтръска водата от крилцата си и, все още пълен с оптимизъм, полетя към пивниците. Пияниците се манипулираха лесно, а по време на Фестивала на Морето винаги бяха и много. Първият клиент, който пробва да зариби, бе прекалено пиян — един огромен, миризлив трол, който му бе казал, че не, досега не е опитвал фея и се опита да го изяде. Всички в кръчмата бяха решили, че това е много забавно.

Всички, освен Слик.

В следващата кръчма той намери елф, проявяващ интерес към услугите му. Слик винаги бе намирал елфите за достоен народ, който заслужава доверие и уважение. Бе сметнал, че това е перфектната сделка. Само дето по време на пазарлъка кльощавият трюмен плъх го бе захлупил с една чаша, хващайки го в капан и поливайки го с грог. Слик успя да избяга, чак когато в кръчмата стана сбиване и елфът не се сдоби с нож в ребрата.

Мокър, гладен и лепкав от грога, Слик се замисли дали напускането на Нютън не е било най-голямата грешка в живота му. Все още можеше да се върне при Джеб. Хлъзгавия обаче вероятно щеше да реши, че той има нещо общо с появата на милицията до гостилницата. Такива си бяха гоблините.

Най-накрая, няколко часа преди пукването на зората, той намери сухо местенце под едно чердже и си простря едно старо парче на калдъръма като дюшек. Не можеше да повярва, че той, Слик, феята, измамила капитан Нютън от Демонската стража, ще прекара една нощ в мръзнене навън на студа. Изпита огромно самосъжаление.

— Я! — обади се някой зад него. — Какво си имаме тук?

Преди да може да се обърне, крилата му бяха събрани заедно и той бе повдигнат до лицето на нападателя си. Какво, в името на проклетото море…

Беше котка. Някаква котка го бе издебнала и хванала.

Това вече бе падение.

За няколко мига Слик изгуби всякакъв самоконтрол. Той започна да псува цветисто, така, както Нютън не одобряваше. Моментът обаче изглеждаше съвсем удачен за по-сочни ругатни.

— Колко миличко — каза котката, когато Слик млъкна.

Червената козина се отдели от челото и се превърна в рижава коса, котешкият нос стана човешки, а лапата, хванала Слик за крилете, се превърна в палец и показалец. Червената котка се оказа рижав човек.

Само жълтите му очи останаха непроменени.

Превръщенец.

Слик бе впечатлен, но се опита да не го показва.

Човекът извади огромна, бляскава захарна бучка. Слик едва се удържаше. Не бе ял от обед.

— Захарче ли ти се прияде, малки приятелю? — попита превръщенецът. — Питам, защото на мен ми е притрябвала фея.

 

 

Груб отвори вратата и влезе в „Сакатата русалка“.

Усещането бе странно. Всичко бе същото — задименият въздух и мъждукащата светлина на фенерите, сглобените от плавей маси и столове, клиентелата от моряци, успели да направят главата дори толкова рано сутринта. И в същото време бе по-малко. След всичко, което се бе случило, да помисли, че е прекарал последните шест години в това място…

Потрепери.

Стражите влязоха след него, а Франк затвори вратата. Груб претърси с поглед стаята. От господин Лайтли нямаше и следа, но Финиъс Клаг си бе там, точно както се бе надявал. Седеше на същата маса, на която бе седнал и по време на Голямото тържество. Този път бе в компания. Придружаваха го шестима души, на вид изглеждащи като контрабандисти. Те се бяха навели да го слушат и кимаха, докато капитанът им разправяше небивалици. Най-малкият от тях, момче, не много по-голямо от Груб, се мръщеше в опит да не изпуска думите му.

— Значи, капитане — чу го да казва Груб, — кога точно избягахте от Демонската стража, преди или след като избихте пиратите?

— Преди — каза Финиъс Клаг. — Не, след. Но преди битката с акулата.

Публиката му закима и започна да охка и ахка.

— Ами красивата дъщеря на губернатора, капитане?

— Да, тя къде отиде?

— О — каза Клаг и махна с ръка, все едно това не беше важно, — ами тя, таковата… тръгна си. Но мисля, че е време за още пиене! И още от тези вкусни змиорки!

Груб приближи, а Нютън и близнаците вървяха зад него, готови да се намесят, ако се наложи. Почувства се десет пъти по-сигурен от нормалното.

— Простете, господин Клаг?

Клаг погледна иззад чашата си и го позна. Широка усмивка цъфна на лицето му.

— И това ако не е младият господин Груб.

След това забеляза и стражите, които хвърляха сянка върху масата.

— О, и вие сте дошли.

— Да — каза Пади и му намигна — и ние. Липсвахме ли ти?

— Груб — каза Клаг, — доверих ти се, момчето ми, а ти сега ме прецакваш. Не е мъжка постъпка това.

— Не, не се притеснявайте, — бързо каза Груб — не сме дошли, за да ви хвърляме в Коритото. Накарах ги да дадат дума. Идваме, за да ви помолим за една услуга.

— За какво?

Груб си пое дълбоко дъх.

— Трябва да… ъъ… да наемем кораба и екипажа ви.

Контрабандистите се захилиха.

— Ти да не ме баламосваш нещо? — попита Клаг.

— Трябва да отплаваме веднага към Самотния остров. Пътуването трае по-малко от ден.

Капитанът направи гримаса и изпи питието си.

— По-малко от ден… е, приятелче, понеже питаш възпитано, мога и да ти помогна. Но ще искам нещо в замяна.

— Назови го — каза Франк.

Финиъс Клаг вдигна палец към стражите.

— Тези да не ме безпокоят една година и да ме оставят да поработя малко в Порт Фейт. Как ви звучи това, а?

— Получаваш един месец — каза остро Нютън.

Клаг отвори уста да възрази, след това я затвори отново. Очите му се стрелнаха нагоре, сякаш смяташе колко контрабанда може да прекара за това време.

— Добре, сладури — ухили се накрая той — всичко за старите приятели, нали?

Той се обърна към дебелото джудже до себе си.

— Босун. Приготви „Проклятието“. Тръгваме след час.

— А така — каза Пади.

И в този момент от другия край на кръчмата се чу неистов крясък.

МЕЛЕЕЕЕЕЕЕЗ!

Груб усети как ушите му потръпват и усети как през тялото му преминава тръпка. Сърцето му падна в петите. Тъкмо започваше да си мисли, че може да си тръгне оттук без да чува този глас повече, но уви.

Сред останалите клиенти настана суматоха, докато огромният, морав господин Лайтли си проправяше път към масата на капитан Клаг, стиснал един парцал така силно, все едно го душеше.

Груб застана от другата страна на масата, за да е сигурен, че между него и чичо му има здрава мебел.

— МЕЛЕЗ! — кресна господин Лайтли отново и тропна с юмруци по масата така, че халбите издрънчаха. — Ах, ти, смрадлива, подла хлебарко! Ах, ти, тролски сопол такъв! Къде, в името на необятното синьо море, се беше заврял?

— Господин Лайтли, аз…

— Как СМЕЕШ да бягаш по този начин, червей нечистокръвен! Стоя си аз тук, затънал до ушите в работа, без никой, който да ми помогне! Помисли ли за мен поне за минутка, егоистично сиво изчадие такова? Безполезно трюмно петно! Нека ти кажа нещо, мелез, ще бършеш пода, докато не почнеш да ми се молиш за милост! Ще миеш чинии, докато…

— Простете — каза Нютън, — мелез ли казахте?

Кръчмата внезапно притихна. Без да забележи това, господин Лайтли насочи месест пръст към гърдите на Нютън.

— Да, така казах. И за кой, в името на проклетия Талин Навигатора, се мислиш, че да открадваш сервитьорчето ми без дори да…

— Мелез — повтори Нютън замислен, — така се вика на куче. Не на човек.

Той направи крачка напред и се извиси над кръчмаря, който започна да изглежда много по-несигурен в себе си.

— Дядо ми беше великан — продължи Нютън — и мен ли наричаш мелез?

Той взе парцала от треперещите пръсти на кръчмаря и го остави на масата.

Господин Лайтли поклати глава. Очите му бяха изпъкнали като гюлета. Груб никога не бе виждал чичо си толкова блед.

— Виждаш ли тези белези? — Нютън вдигна ръце и разкри червените, назъбени белези, които опасваха китките му.

— Това ми е подарък от Лигата. От Лигата на Светлината. Преди много, много години, аз работех в мините за зефирум в Гаран, в Стария Свят. Само заради това, че дядо беше великан. Те го отведоха и аз го последвах заедно с цялото ми семейство. Не можехме да го оставим сам. Десет години изкарах в мините. Нещата, които преживях…

Гласът му заглъхна и настъпи тежко мълчание.

Кръчмата бе напълно притихнала.

— Бях момче, когато за пръв път избягах. Имах късмет обаче — успях да се измъкна и стигнах до Порт Фейт. Ще ми се да можех да кажа същото и за роднините си. И, виждаш ли, не съм прекосил целия Абаносов океан, за да слушам такива приказки. Ясно ли е?

Господин Лайтли кимна.

— Сега имам нужда от услугите на Джоузеф. И е време да си ходим. Ще кажеш ли довиждане?

Цялата кръчма гледаше. Господин Лайтли отвори устата си и се опита да каже нещо, с което да не се засрами. И след това се отказа.

— Довиждане — промърмори той. — Довиждане, ме… ъъ… Груб.

— Джоузеф — поправи го Нютън.

— Ъъ, да, извинявай. Довиждане, Джоузеф.

За пръв път през живота си Джоузеф Груб погледна чичо си право в кървясалите, свински очички.

— Довиждане, чичо — каза той, — аз…

Той млъкна. Можеше да каже каквото си иска сега. Демонската стража щеше да го защити. Можеше да обиди господин Лайтли, да се опита да му обясни колко му е било мъчно заради обидите, които господин Лайтли бе наговорил за родителите му — за това, че бе нарекъл майка му гоблинолюбка и предателка, а баща му сивокожко, крадец или дори по-лоши неща. Но след всичко казано дотук, той вече бе уморен, но и облекчен от това, че повече няма да слуша тези неща. Никога вече.

— Няма да се върна — каза само той.