Конрад Мейсън
Демонската стража (37) (Една история за магия и измама)

Тридесета глава

Лицето на губернатора не отговаряше на това на портрета му. Бе много по-старо, сбръчкано и бледо. Очите му бяха хлътнали, сякаш собственикът им бе недоспал. А на мястото на самоуверения, горд поглед се бе възцарило изражение на пълен ужас.

— Излезте — каза той — незабавно.

Очилата за четене потръпнаха в ръката му.

— Губернатор Уърмуд — каза Нютън, — слава на Талин, задето ви намерихме! Животът ви е в опасност.

— Чакайте — каза Груб, — не е така, както изглежда…

— Вещицата, за която ви предупредих вчера, е по петите ви, Ваша чест. Тя идва за вас. Тя притежава изключително опасна вълшебна пръчка и ще…

— За какво говорите?

— За Арабела — каза Груб. — Говори за Арабела Уърмуд.

Нютън го погледна втрещено. Устата на губернатора потръпна, а погледът му мина покрай тях.

Настъпи тежко мълчание.

— Арабела — каза меко губернаторът. — Да, така се казваше.

Груб пристъпи напред.

— Видях лицето на вещицата — каза той — в онази уличка зад гостилницата. И след това го видях отново. Стана току-що. На онази картина. Там е много по-млада, но е същият човек. Сигурен съм. Госпожица Арабела Уърмуд е вещицата. Тя е…

— Майката на губернатор Уърмуд — довърши Хол.

Губернаторът бе пребледнял още повече.

Нютън поклати глава.

— В това няма никаква логика. Арабела Уърмуд почина преди десет години.

— Но не… не може да е починала. Видях я. Ами ако се е крила… или нещо такова. Или… или…

Той погледна към губернатора с надеждата той поне да намекне правотата му. Но Юджийн Уърмуд гледаше право напред, загледан в нищото. Груб усети хлад в стомаха си. Ако грешеше за това…

Чу се тропане по вратата и всички подскочиха.

— Зает съм — излая Уърмуд така, че всички подскочиха отново, — оставете ме на мира!

— Да, Ваша чест. Прощавайте!

— Господин Уърмуд — каза Нютън, когато чу стъпките на отдалечаващите се войници, — нямаме много време. Трябва да ни кажете истината.

Очите на губернатора бяха втренчени в килима.

— Не знаех, че е още жива — гласът му звучеше като грачене и той преглътна, — не и до този следобед. Тя дойде да ме види и помоли да й помогна да намери нещо. Една дървена лъжица. Казах й… аз… после дойде полковник Деринджър с един от сержантите си. Човекът влязъл в кръчмарска схватка за лъжицата. Не знаеше за какво е. Но аз знаех. Мама… казах на мама къде да ви намери.

Той взе носната си кърпа и попи потта от челото си.

— По-добре ни кажете какво става! — каза тихо Нютън. — Бързо.

Губернаторът се поколеба само за миг. След това отиде до един стъклен рафт до бюрото, повдигна капака му и извади нещо. Оказа се най-красивият меч, който Груб някога бе виждал. Изглеждаше като реликва от Тъмните времена. Усукващи се мотиви бяха изобразени върху острието, а дръжката му бе инкрустирана с бели скъпоценни камъни. Губернаторът го държеше внимателно, стиснал плоската част на острието в длани, сякаш се боеше, че мечът всеки миг ще се счупи. Бе очевидно, че човекът не знае да борави с оръжие.

— Това е мечът на Корин Храбри — каза той с приглушен глас, като че ли може да обиди меча, ако говори по-високо. — Някой от вас да има по случайност представа за историята на рода Уърмуд?

Стражите поклатиха глави.

— Корин е нашият най-велик предтеча. Той бил велик воин и герой. Обикалял Стария свят преди повече от петстотин години, в ранния период на Тъмните времена и се борил за слава. Посветил живота си на защитата на човечеството. С този меч съсякъл безброй много троли, гоблини и великани.

Той вдигна острието така, че то да отрази лунната светлина. За миг Груб видя нещо неочаквано в очите на губернатора. Не беше ли… тъга?

— Както знаете, Лигата на Светлината се е заклела да почете паметта на мъже като Корин. Те смятат, че сме се покварили от мира, че войната е единственият начин да се отървем от чедата на демоните и да върнем светлината в този свят. Това им дело е почти осъществено в Стария свят. Сега са се насочили към Порт Фейт. А след това ще стигнат и до Новия свят. Те искат да докарат нов изгрев за човешкия род.

По време на речта си, той не бе посмял да погледне никой от стражите в очите.

— Вие сте губернаторът на Порт Фейт — изръмжа Нютън. — Ваш дълг е да защитавате народа му, а не да го предавате на Лигата.

Губернатор Уърмуд направи гримаса.

— Предателство. Каква тежка дума. Действително бях принуден да прикрия факта, че майка ми е вярна на Лигата, но все пак…

— Те са луди — обади се Хол, неспособен да прикрие погнусата в гласа си. — Биха ни върнали в Тъмните времена, стига да можеха. Не разбирате ли това?

— И какво общо има дървената лъжица с всичко това? — попита Нютън. — Какво иска да направи вещицата с нея?

Лицето на господин Уърмуд се изопна.

— Моля ви, не я наричайте така. Няма да позволя да я наричате така.

Гласът му потръпна с емоция.

— Той е полудял — каза гневно Хол. — Нищо полезно няма да научим от него!

По бузата на губернатора потече една сълза. Той залитна и падна на стола си, стискайки силно меча.

— Мамо — прошепна той.

— Не го вярвам — каза внезапно Груб. — Искам да кажа, не мисля, че вие го вярвате. Това, което казахте за Лигата…

Стражите го погледнаха.

— Джоузеф… — отвори уста Нютън.

Но Груб поклати глава.

— Не, всичко е наред. Мисля, че разбирам.

Той мина разстоянието, което го делеше от губернатора, и коленичи пред него. Един малък глас в главата му го предупреждаваше, че е глупак, че не може да помогне. Но той го потисна и се опита да си представи, че е някой важен човек, като капитан Нютън или Талин Навигатора. Пое си дълбоко въздух и бавно издиша.

„Във всеки има по малко от демона и по малко от ангела, Джоузеф. Не вярвай, ако някой ти каже друго.“

— Господин Уърмуд. Вие не мразите гоблините, троловете и импите. Не искате да ги избиете. Знам, че искате да помогнете на майка си, но не сте като нея. Моля ви. Трябва да ни кажете какво е замислила.

Губернаторът бе застанал с меча в скута си и с пръст проследяваше един от мотивите по острието.

— Вече няма значение — каза той — какво мисля.

— Какво имате предвид?

— Всичко скоро ще свърши. Мама ще се погрижи за това.

— Защо? Какво е намислила?

Губернаторът погледна Груб яростно, а в очите му се четеше безумие.

— Тя ми е майка — кресна той, — независимо от всичко, тя ми е майка…

— Не е.

Груб съжали, че е изрекъл думите веднага, щом те изскочиха от устата му. Бе прекалил. Губернаторът щеше да се разгневи.

Но не.

Той просто си стоеше на едно място с полуотворена уста. Груб пренебрегна предупредителния глас в ума си, който му крещеше да спре и да продължи на сляпо.

— Да, била е. Някога. Но сега…

Губернаторът продължаваше да мълчи.

— Татко беше гоблин — каза Груб, мъчейки се гласът му да остане равен. — Той обичаше мама. Много. Знам, че я обичаше. Но това не бе достатъчно.

— Не искам да слушам повече — сопна се губернаторът.

— Те го убиха, господин Уърмуд. Една нощ на доковете го обиколиха с тояги и ножове и… защото беше гоблин. Само защото беше гоблин.

Гняв, болка и объркване се редуваха по лицето на губернатора. Приличаше на животно в капан, което не знае накъде да бяга.

— Не искам да слушам повече — повтори тихо той.

— След това, господин Уърмуд, мама почина. Бях на пет годинки. Арабела е част от вашето семейство… но някои неща са по-важни. Дори от това. Трябва да ни кажете. Какво е замислила?

Губернатор Уърмуд гледаше през него, към нещо на бюрото. Груб се обърна. Сред купчината свитъци имаше парцалива стара играчка, облечена като войниче и облегната на купчината книги. Когато Груб се обърна отново, видя в очите на губернатора емоция, която не можеше да определи.

— Тя го уби, знаеш ли — каза губернаторът.

— Тя… ъъ… кой?

— Господин Харисън. Импът. Собственикът на работилницата за играчки. Уби го. Така ми каза.

Груб се опита да разбере смисъла на това, което Юджийн Уърмуд му казва.

— Майка ви… тя ли ви даде тази играчка? Купила я е от господин Харисън?

Уърмуд поклати глава и за пръв път, откакто бяха влезли в библиотеката, се усмихна. Бе странна усмивка, лична, срамежлива и тъжна.

Но все пак беше усмивка.

— Не, не… — каза той, — не, разбира се. Само глупавите деца си играят с играчки.

Настъпи тежко мълчание, след което мечът падна с дрънчене на пода, а губернатор Уърмуд си пое дълбоко въздух.

— О, Талин! — въздъхна той. — Добре. Хубаво. Унищожението на Порт Фейт. Това е замисълът. Унищожението на Порт Фейт.