Конрад Мейсън
Демонската стража (10) (Една история за магия и измама)

Шеста глава

В уличката беше тъмно, а шумът от Голямото тържество и фойерверките бе слаб и приглушен, докато стражите се промъкваха през сенките.

За стотен път Табита провери дали ножовете й за мятане са на мястото си по колана й и погледна през рамо. Успя да различи едрите сенки на тролите близнаци. Зад тях долови отблясъка от очилата на Хол и високата, мършава фигура на Стария Джон, който вървеше най-отзад. Тази вечер стражите бяха сменили обичайните си сини наметала с ярки дрехи за празненството, но всички носеха татуировката на акулата, символ на Демонската стража. Всички бяха и въоръжени. Всички, освен Хол, разбира се. Той нямаше нужда от оръжия.

Най-отпред вървеше Нютън, висок и безшумен. Бойният му жезъл бе сгънат на три и прибран под пурпурното му сатенено палто.

Цялото тяло на Табита потръпваше от вълнение, но тя си наложи да изглежда колкото се може по-сериозна. Трябваше да се представи добре, да докаже на Нютън, че е достойна за стражата.

Нямаше търпение.

Щяха да арестуват контрабандист. Жив, истински и вероятно много опасен контрабандист.

Площадът на Талин бе опустял, ако не се брояха отделните малки групички, които бяха тръгнали към кейовете, където се провеждаше Голямото тържество. Огромната мраморна сграда на кметството бе празна и студена. Вятърът търкаляше малко боклук по калдъръма. Дори обичайните странстващи музиканти и актьорите ги нямаше.

Нютън спря и даде знак, подир който всички се спотаиха в основата на плинта, който стоеше в центъра на площада. Бронзовата статуя над тях изобразяваше Талин Навигатора — красив мъж с остри черти, облечен в проста туника, с развята от вятъра дълга коса. Мечът му се бе издигнал, за да прониже жестокия му враг, Пастта. Морският демон бе изобразен почти комично — гънещ се змей, който се бе увил около крака на Талин и се канеше да захапе ръката му. Табита сметна, че действителната битка надали е изглеждала толкова нелепо.

Ако изобщо се бе състояла.

— Всичко е ясно, нали? — попита Нютън — Вършим си работата тихо, не се правим на герои и не правим глупости.

Той погледна строго братята Бутъл. И двамата се опитаха да го погледнат невинно, което не им се удаде. Тихата работа не бе по вкуса им.

— Да, капитане.

— Разбира се, капитане.

— Добре. Хол, ти идваш с мен. Стигнем ли борда на „Проклятието на Акулата“, ще се отправим към трюма, ще прекъснем контрабандната сделка и ще арестуваме както Финиъс Клаг, така и клиента му, който и да е той. Останалите оставате на горната палуба и следите дали някой от екипажа на Клаг или самият той няма да цъфне. Табс, ти ще пазиш тила ни. Разбрано?

Табита се почувства така сякаш той е изсипал кофа, пълна с вода от трюма върху главата й.

„Ще пазиш?“

Тя изсумтя. Толкова се бе вълнувала, а пак я пращаха надалеч от интересното.

Нютън забеляза това.

— Табс, обещай ми, че няма да се забъркваш в неприятности. И скрий тези ножове.

Тя изръмжа в отговор и започна да сваля якето си, за да оправи колана с метателните ножове под него. Бе пламнала от яд. Това просто не бе честно. Да й говори така пред всички останали. Нали носеше същата татуировка като тях? Пък й не бе негова дъщеря или нещо подобно. Какво трябваше да направи, за да го накара да се отнася към нея сериозно?

— Хубав план, Нют — обади се Пади. — И се радвам, че най-после те виждам облечен представително.

— Това зелено обаче не ми харесва — намръщи се на жакета му Франк. — Червеното по̀ би ти отивало. По-дългичко и с малко златно по него. Хол, можеш ли да измагьосаш нещо подобно?

Хол въздъхна и намести очилата на носа си.

— Не че очаквам да схванеш тънкостите на моя занаят, но бива ли да ме питаш подобно нещо? Можел ли съм да „измагьосам“ нещо?

Пади се засмя и потупа Франк по врата.

— Не го мисли, Франк, няма смисъл. И в Стария свят няма да намериш дреха, която да направи мутрите ни по-красиви.

 

 

Пет минути по-късно те си проправяха път през тълпите на пристанището. Фойерверки оцветяваха нощното небе в червено, синьо и зелено, които се отразяваха и в тъмната морска вода. Голямото тържество бе започнало.

Смях, глъчка и музика проглушиха ушите на Табита, а устата й се напълни със слюнка при миризмите на печено месо и риба. Кейовете и пространството около тях бяха украсени със знамена, шарени фенери и хартиени верижки, а навсякъде имаше жители на града, които се бутаха един друг, пееха или просто се забавляваха. Огнегълтачи, жонгльори и акробати се бореха за вниманието на хората и просеха някоя паричка от тях, но повечето от гражданите на Порт Фейт не им обръщаха внимание, заети с по-важни дела, като например това да се напият или наядат. Едно малко елфическо момиче използва краката на Табита като прикритие от още по-малко гоблинско момче, което я преследваше.

Пряко волята си, Табита се усмихна.

Когато погледна нагоре, видя как двама души гледат към нея и си говорят нещо. Мъжете бяха облечени в черни дрехи, с триъгълни шапки и носеха мускети на рамото си. Тя им се намръщи и те се размърдаха притеснено, като се направиха, че не са говорели за нея до преди малко.

Черните наметала, полезни колкото би бил един гумен меч.

Тя огледа тълпата и забеляза още няколко подобни пазачи, които си проправяха път през тълпата, важно нарамили арбалети или мускети. Мъчеха се да изглеждат строги и силни, да пазят реда.

Нютън също ги видя и даде знак на хората си да се разпръснат. Демонските стражи потънаха в тълпата и се отправиха към пристанището, за да се качат на пътнически лодки, както бяха запланували. Ако пътуваха заедно, черните наметала щяха да се изнервят, а според Нютън винаги бе за предпочитане да се работи тихо и кротко. „Инкогнито“, както казваше Хол. Ето защо Слик не беше с тях. Той не можеше да си задържи устата затворена за достатъчно дълго време.

Лодката, която избра Табита, принадлежеше на весело джудже с къса руса брада и червена кърпа на главата си. Той й намигна, когато тя се качи на борда.

— Към „Проклятието на Акулата“ — каза тя.

— Добре.

Табита седна до два мършави гоблина. Джуджето запя бодра моряшка песен, докато лодката се отдалечаваше от залива, докато гоблините започнаха да си разменят една бутилка и да си разказват възможно най-просташки шеги, които ги караха да се заливат от смях.

Навсякъде около тях блестяха гроздове светлинки, идващи от флотилии кораби и баржи, събрали се заедно по повод на тържеството и претъпкани с пътници, които гуляеха. Лодката на Табита се отправяше към най-голямата група, съставена от три огромни бойни кораба. Това бяха „Бегемот“, „Бойната Ярост“ и „Отмъщението на Призрака“. Над водата се носеше музика, която с приближаването им ставаше все по-силна и по-силна.

 

 

На борда празненството бе дори по-шумно, отколкото по кейовете. Музиканти свиреха на бака, стържейки по струните на цигулки и разтегнали акордеони. Под тях палубата гъмжеше от гуляйджии, които се клатушкаха и въртяха в танци.

Табита прескочи върха на лодката и погледна към морето. Лодката на Нютън още не беше пристигнала. Това означаваше, че има още малко време преди да я сложат да „им пази тила“. Ако имаше късмет, може би щеше да намери Финиъс Клаг преди останалите да дойдат на борда.

Тя мина покрай танците и се отправи към отрупаните с храна маси. Имаше крем-пити, захаросани плодове и подсладени ядки, бисквити от градските сладкари и сочни шоколадови кифли, внесени от Новия свят и увити в златисти пликчета, носещи пурпурната емблема на компанията „Кокатрис“. Малко напомняне за това кой плаща цялото тържество. Табита взе едно парче кекс и го захапа. Парченца от червената глазура се посипаха по палубата. Беше фантастичен.

Дъвчейки кекса, тя се покатери по стълбите към кърмата и се присъедини към малка група хора, обкръжили едноръкия Уолис, местен рибар, отговарящ за фойерверките.

— Това тук, дами и господа, са най-великите фойерверки на всички времена — изграчи той, като посочи към огромна шарена ракета. — Ще ви скрие топката, обещавам!

— А как изглежда — попита някой.

Уолис театрално потърка носа си.

— Е, сега, няма да ви кажа — каза той, — но като гръмне ще го познаете, гарантирам ви. Огнената Нанси, така съм кръстил ракетата. Пазя я за по-късно, за големия финал. Само почакайте.

Табита почувства как една тежка ръка пада на рамото й и погледна нагоре, за да види голямото, зелено и ухилено лице на Франк.

— Хей, госпожичке, ти нямаш ли си работа?

Тя завъртя очи и се отдръпна от него, натъпквайки остатъка от кекса в устата си. Щом не й разрешаваха да тръгне лично подир Клаг, нямаше да пусне и пиле да прехвръкне над кораба, без тя да разбере. Насочи се към перилата на кърмата, откъдето можеше да наблюдава целия кораб.

Имаше какво да се види, дори да не броеше танцьорите. Клоуни, амбулантни търговци, игри… някой дори бе организирал състезание по хвърляне на ножове. Мускулести моряци излизаха да се пробват, а татуираните им ръце запращаха нож след нож в целта. Табита съжали, че не можеше да се присъедини. Нямаше начин да загуби.

Тя прогони тази мисъл от главата си и погледна над главите на празнуващите, като забеляза няколко стражи с черни наметала. Те, изглежда, се забавляваха, което бе добра новина. Означаваше, че няма да се пречкат на колегите си от Демонската стража.

След това потърси с поглед другите Демонски стражи. Стария Джон бе на бака и, както можеше да се очаква, пушеше и кимаше към друг стар елф, който настойчиво му шепнеше нещо на ухо. Пади бе наблизо и говореше с един свирач на гъдулка. Той забеляза, че тя го гледа и й намигна. Най-накрая забеляза рошавата кафява коса на Хол и обръснатото теме на Нютън, които се показваха и скриваха докато двамата си проправяха път сред тълпата към вратата, водеща към долната палуба.

Всичко вървеше по план. Табита въздъхна и се облегна на перилата. Изглежда, щеше да прекара още една скучна…

Я чакай малко.

Долу имаше още една фигура, на няколко крачки зад Хол. Бе човешка, но загърната в сив плащ, с дълбоко спусната качулка. Движеше се бавно и целеустремено.

Следваше ги.

Табита се приведе напред и стисна здраво перилата. Който и да бе това, поведението му бе подозрително. Не се бе облякъл за празника, но бе скрил лицето си. Дали това не бе Финиъс Клаг? Или човекът, който трябваше да се срещне с него?

Сърцето й затуптя, когато забуленият в сиво отвори вратата, през която бяха минали Нютън и Хол, и ги последва в мрака отвъд нея.

Това бе шансът й! Тя трябваше да пази някой да не провали акцията, нали така? Нют не й бе казал какво да прави, ако забележи нещо. Това означаваше, че решението е нейно. Вероятно. А и да не беше така, вината си беше негова. Да се бе изразил по-ясно.

Тя се промъкна през тълпата, насочи се към прага и провери ножовете си. След това отвори вратата и влезе вътре.

 

 

Шумът от тържеството заглъхна, докато тя слизаше по дървените стъпала във вътрешността на „Отмъщението на Призрака“. Веселата глъчка и музиката бяха заменени от зловещите проскърцвания на кораба, който се люлееше леко по вълните. Табита си наложи да диша бавно и дълбоко. Движеше се тихо, наострила слух. Ала не чуваше нищо.

Бе слязла две палуби надолу и далечният шум от танците се смесваше със скърцащите дъски и звука на морските вълни. Бе студено, въздухът бе мокър и натежал от миризмата на изгнило дърво. Тя слезе по последното стълбище до трюма, бръкна под якето си и извади тънък нож, като не спираше да се взира в тъмното.

Табита изпита неприятното, натрапливо чувство, че слизането й долу е било грешен ход. Коя бе сивата фигура? Къде бяха Нютън и Хол? И защо, в името на Талин, не си бе взела фенер? Едвам виждаше краката си. Бе сама и уязвима.

Това не й харесваше.

Внезапно пред нея блесна светлина. Нещо твърдо и студено я удари по врата. Тя залитна назад, задавена, а ножът й падна и потъна в мрака.

Щеше да умре, да…

— Табс! Това ли си, бре?

Табита премигна, за да могат очите й да свикнат с тъмното.

Пред нея имаше две фигури — Нютън и Хол, които се бяха надигнали иззад няколко цепеници. Ръката на Хол бе осветена от призрачна светлина и осветяваше трюма. Нютън бе на няколко крачки встрани. Бойният му жезъл бе насочен към гърлото й.

— Съжалявам — сопна се Табита, — всичко наред ли е? Това болеше. Не исках да…

И тогава две ръце я стиснаха за шията и я завлякоха назад.