Андрю Фукуда
Плячката (6)

6

Събуждам се от разтърсване. Лицето на Дейвид изниква пред мен.

— Какво има? — питам. Небето е тъмно. Още е нощ. — Още ловци ли?

Дейвид клати глава.

— Не. Нещо друго.

— Епап? Добре ли е?

— Напълно. — Дейвид мълчи за кратко. — Нещо… Не знаем какво точно е.

Мигом скачам на крака. Течението е по-бурно, истинска стихия, като че търпението на реката изведнъж се е изчерпало. Струи вода отскачат нагоре като гейзери и плющят по палубата, като оставят отпечатъци, наподобяващи разперени длани. Небето е също така тъмно и разбушувало се като реката…

Всички гледат към мен, а от широко отворените им очи и стиснатите устни се излъчва страх.

— Течението е бързо заради многото дъжд напоследък — обяснявам, като се старая да успокоя опънатите им нерви. — Не бих се тревожил чак толкова.

— Изгубихме веслата. Водата ги изтръгна от ръцете ни.

— Какво?

— Но не заради това те събудихме — добавя Дейвид. — Долавяш ли шума?

В началото не различавам нищо, освен плискането на водата в лодката. Но постепенно разпознавам приглушеното съскане като статичен шум по радиото, далечен, но ужасно обезпокоителен. Затварям очи и се съсредоточавам.

Пред нас. Надолу по реката.

— Чух го за пръв път преди около десет минути — обяснява тихо Епап. — Появяваше се и изчезваше. Звучеше неравномерно. Но сега. Чуй го само. Става все по-силно. И идва по-отблизо.

Взирам се възможно най-далече напред. Което в този мрак е едва около петдесет метра. Дори бреговете на реката са изчезнали от поглед. Страхът раздира гръбнака ми като мръсен нокът.

— Струва ми се, че този звук идва от водопад — заявява Епап. — Учения ни обясни, че водопадите издават съскащ шум, като ги приближаваш. — Той се обръща към мен с лице, опръскано от водата. — Ти какво мислиш, Джийн?

— Не знам нищо за водопадите. Досега си мислех, че ги има единствено в романите. — Стоя, загледан в далечината. Съскането е прераснало по-скоро в цвъртящ звук. По-силен и по-злокобен.

— Според мен тази лодка се носи към водопад — настоява Епап. — Трябва да сме в готовност да плуваме към брега. — Поглежда ме и аз кимам в отговор. — Ще развържа въжето от котвата.

През следващите петнайсет минути яростта на реката се усилва. Въртим се, сякаш сме попаднали на излязла от контрол въртележка. Дъждовните капки падат, като че запратени към нас с гняв. А онова неспирно съскане става все по-силно. Скупчваме се около Епап. Той опасва въжето около телата ни и връзва възел след всеки от нас. Примижаваме заради пръските вода и студения вятър, а в същото време се стараем да запазим равновесие върху подскачащата и въртяща се лодка.

— Погледнете ме — нарежда Епап. — Всички. Погледнете ме. Налага се да скочим от лодката, да плуваме към сушата…

— Епап, не съм сигурен! — отвръща Джейкъб. — Реката е прекалено бърза! Може да ни отнесе, да ни раздели, да ни залее.

— Нямаме избор — изкрещява той в отговор. — Всички да се хванат за въжето. Ако потънете или бъдете отнесени, просто се дръжте за въжето.

— Пак ще бъдем отнесени от течението — настоява Джейкъб и клати глава.

— Не! — крясва Сиси. — Епап е прав. Трябва да скочим.

С въже, опасващо гърдите ни и стегнато здраво под мишниците, ние приближаваме внимателно към ръба. Сиси заговаря с уста, прилепена към ухото ми:

— Двамата с теб. Трябва да се държим плътно един до друг. — Проверява въжето ми, като дърпа здраво, а кокалчетата на ръцете й са мокри и побелели от усилията. — Останалите. Те всъщност не умеят да плуват. Дейвид и Джейкъб съвсем малко. Но Бен и Епап са мъртъв товар. Разбираш ли ме?

Кимам. Скоростта на лодката вече е ужасяваща. За една секунда, но достатъчно, че да ти спре сърцето, лети във въздуха, преди да се сгромоляса обратно долу.

— Всички да чакат моята команда! — виква Сиси. Помнете: не се пускайте от въжето. Ритайте с крака и не използвайте ръце. Ръцете ви не бива да изпускат въжето. Ясно ли е? Не се пускайте за нищо на света!

Аз се взирам в реката, водите й са въплъщение на бушуваща ярост. Няма да се получи; течението ще ни отнесе. Джейкъб е прав. Прекалено силно е, за да успеем.

— Три… — виква Сиси.

В мига щом докоснем водата, тя ще ни погълне, а после ще се разпръснем в шест различни посоки заради убийствените подводни течения. Скачаме към непрогледна и бездънна яма, където ще намерим смъртта си.

— Две…

До мен Джейкъб се напряга, сякаш внезапно осъзнал нещо.

— Едно! — Сиси прикляка в готовност да скочи в черната река. Другите в редицата са като сиви петна, готови да се хвърлят напред.

Аз подгъвам колене, скачам…

— Спрете! — крещи Джейкъб и се отдръпва настрана от ръба.

 

 

Въжето се опъва, докато вече се намирам във въздуха. Изтеглен съм назад, от устните ми се откъсва стон и се пльосвам на палубата. Секунди по-късно, подобно на забавено ехо, чувам звука от строполяването на останалите върху палубата.

— Джейкъб! — крещи Сиси. — Какво правиш?

— Трябва да преминем през водопада! — отвръща той. — Трябва да останем в реката.

— За какво говориш? — пита Сиси, а лицето й е обляно от дъжд.

— Чуй, ловците не умеят да плуват! — обяснява Джейкъб. Погледът му прелива от вълнение. — Лесно потъват във водата. Това ни каза Джийн. Нали помниш? По рефлекс изпадат в паника, ако нивото на водата надвиши линията на челюстта им. Изпадат в ступор и потъват до секунди.

— Е, и? — пита Сиси.

— Помисли само. За тях един водопад би бил сигурна смърт. Никога не биха посмели да продължат нататък, за тях е самоубийство. Не такъв — не задължително — е случаят с нас. Ние плуваме. Бихме могли да оцелеем през водопада. Той е като ключалка, в която можем да паснем само ние. Това е мост към свободата, който само ние можем да прекосим. По тази причина плочата ни инструктира да останем на реката.

— Не знам — колебае се Сиси.

Джейкъб не отстъпва.

— Мисля, че по тази причина Учения ни учеше какво представляват водопадите. За да ни подготви за това. Но си припомни, че винаги ги описваше живописни и красиви. Сякаш са изход към рая. — Той разперва развълнувано ръце и внезапно аз си припомням за скицата, върху която се трудеше вчера Епап. На прекрасно нарисуван водопад, оазис на красотата. — Трябва да продължим по реката — продължава Джейкъб. — И после надолу през водопада.

— Не разсъждаваш смислено, Джейкъб — противи се Сиси. — Пред нас наистина се намира водопад!

— Знам, знам, знам — повтаря той и стиска здраво очи. Стяга и отпуска юмруци. — Но трябва да останем на лодката! Знам го със сигурност.

— За какво говориш?

— Останете в реката! — крещи Джейкъб. — Това гласеше надписът на плочата! Учения иска да постъпим така. Да останем на вода. Да продължим да се придвижваме напред.

— В границите на разумното! — заявява Сиси. — Пред нас има водопад. Предложението ти граничи с безумие.

— Моля те, Сиси — настоява Джейкъб с умоляващ поглед. — Да не се отклоняваме. Нека постъпим, както ни съветва Учения. Да останем на реката, вместо да се придвижваме към сушата. Защото именно това ще ни отведе до Обетованата земя. При млякото. При меда. При плодовете и слънчевата светлина. На улици, изпълнени с други човешки същества, при спортни стадиони, детски площадки и увеселителни паркове с хиляди деца в тях. Придържаме ли се към инструкциите, ще се доберем дотам. — Той върти развълнувано глава, а в очите му се появяват сълзи. — Струва си да поемем риска. Моля те, Сиси.

Сиси прехапва долната си устна, взира се напред по реката, лицето й е напрегнато, докато обмисля.

— Винаги се държим заедно, нали така? — заговаря към всички.

— Винаги, Сиси — отвръща Джейкъб с глас, преливащ от емоции.

— Така че каквото реша, всички ще го приемат? — пита. Той кима. — Значи ми имате доверие?

— Да.

Тя поема дълбоко въздух.

— Скачаме от лодката. Веднага.

Джейкъб прегърбва рамене.

Внезапно небето е разцепено от светкавица, осветяваща силуета на източните планини, прегърбен черен гигант, който вече е така близо, че успявам да подуша мускуса на махагоновите му гори. За част от секундата зървам реката. Струите вода се леят с ужасяваща скорост и необузданост. Като развилнял се звяр, кипящ от гняв и напиращ право към планината. Не около нея или през тесен проход със стръмни страни. А някак директно в сърцевината на непрогледната тъмнина.

Полагам длан на ръката на Сиси и клатя глава.

— Прекалено късно е, Сиси. Сега реката е като открит гроб. Няма съмнение, че ще се удавим.

Тя присвива очи срещу вятъра и дъжда и стяга челюст ядосано. Знае, че съм прав. Няма какво повече да се каже.

Пръски от реката се смесват с режещия вятър и мокрят лицата ни. Ние вперваме поглед наред и се чудим какви ни очаква.

 

 

Пет минути по-късно дъждът внезапно спира и температурата пада рязко. Нощта става още по-тъмна, сякаш е черно мастило, което ни залива. Реката реве в ушите ни с гърмящия си тенор.

Влезли сме в нещо. Наподобяващ пещера тъмен тунел. Във вътрешността на източните планини.

— Не виждам нищо, не виждам нищо — нарежда Дейвид до мен. — В планината сме, в планината сме, някак си се озовахме вътре в планината.

Затварям очи. Отварям ги. Няма никаква разлика: един и същ непрогледен мрак и още мрак и още мрак, докато дезориентираността причинява почти физическо състояние на паника. Сега всичко е по-черно, по-бързо, по-мокро, по-шумно. Ревът на водопада е оглушителен.

— Всички да се подготвят! — виква Сиси. Приклякаме едновременно, хванати за ръце и свързани чрез въжето. — Застанете на едно коляно! Стойте ниско на едно коляно! Бъдете готови да се оттласнете навън…

Гласът й е заглушен. Заставам на едно коляно, като повдигам намиращия се до мен Бен. Чувствам фини капки да покриват лицето ми. Трябва да сме само на миг разстояние.

— Когато достигнем водопада, скочете възможно най-далече от лодката! — виквам, без да съм наясно дали изобщо ме чуват сред целия грохот. — Свийте се на топка, и не се пускайте от въжето. Без значение колко далече паднем, не се пускайте от въжето! — Озъртам се да видя дали някой ме е чул. Но не виждам абсолютно нищо. Единствено усещам напрежението на телата им и страха, струящ от тях.

И в следващия момент сме при водопада. Бученето е оглушително.

Отварям уста да извикам, но дори страхът се е изгубил.

Лодката се накланя напред и в този миг, точно преди да се изсипем в бездната и да ни обгърне ужасяващото усещане за свободно падане, всичко, което желая, е да сграбча ръката на Сиси; и някак в тъмнината ние намираме ръцете един на друг и хватката ни е силна, топла, човешка. И ето че водопадът вече е там, после изведнъж не е и в следващия момент летим в устието на непрогледна тъмнина.

Сякаш падането ни продължава цяла вечност.