Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ловът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Prey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
karisima (2016)

Издание:

Автор: Андрю Фукуда

Заглавие: Плячката

Преводач: Надя Баева

Година на превод: 2013

Издание: първо

Издател: Orange books

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Дедракс

Редактор: Николета Савова

ISBN: 978-619-171-006-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/509

История

  1. — Добавяне

42

На върха на спираловидното стълбище Клеър ме сграбчва.

— Не, Джийн! Не натам!

— А накъде тогава? — Воят отеква в металните стълби и кара парапета да вибрира.

— Крепостната стена е пробита! — обяснява Клеър. — Мисията е напълно превзета.

— Трябва да стигнем до влака!

— Забрави за влака! — отвръща, а лицето й е изкривено от страх. — Не чу ли нищо от казаното от Кругман? Влакът ще ни отведе при още здрачници.

— Нямаме никакъв друг избор. Оставането тук ще доведе до гарантирана смърт. Влакът поне ни дава шанс…

Клеър ме завърта към себе си. Поглежда ме, а очите й излъчват решителност.

— От тук има един изход. Още можем да стигнем до делтапланера. Ще отлетиш. За там, където баща ти иска да стигнеш. — Дърпа ме. — Със Сиси можете да използвате тренировъчния делтапланер за двама.

— Няма начин! — намесва се Сиси. — Не мога да оставя момчетата. Те са на влака…

— Забрави ги. Не могат да бъдат спасени.

— Ами Бен? — крещя аз. — Ами ти?

Тя клати глава.

— Така пожела баща ти. Ти да отлетиш на изток. Налице са машинации каквито дори не можеш да си представиш, Джийн. Двамата със Сиси трябва да отлетите на изток. Винаги е било писано да бъдете вие двамата.

— Какво каза?

— Трябва да тръгнете на изток…

— Какво имаше предвид като каза винаги е било писано да бъдете вие двамата?

За миг по лицето й се изписва разкаяние.

— Съжалявам. Наистина съжалявам. Преди те излъгах. Този делтапланер беше предназначен за теб и Сиси. Не за мен. Беше отбеляза изрично, че ти и „момичето“ трябва да отлетите на изток. Заедно. — Очите й се пълнят със сълзи. — Аз никога не съм била въпросното момиче.

— Мислех, че първоначално ти трябваше да отпътуваш с мен. Не каза ли точно така?

Тя свежда поглед, преливащ от разкаяние и срам.

— Вие не сте единствените, които желаете да стигнете до Обетованата земя. Съжалявам. Позволих на собствените ми мечти да се изпречат на пътя на онова, което пожела баща ти. — Тя клати глава. — Винаги е ставало дума за вас със Сиси.

Отдолу се чува силен трясък. Тишина. После стълбището се изпълва с крясъци.

— Насам! — казва Клеър с ясното съзнание, че нямаме друг избор, освен да я последваме. Завива наляво и поема по друг коридор. Шумно тропащите ни крака се понасят към студените сенки. Зад гърба си чувам тракането от нокти по пода.

Клеър отваря врата и влизаме в бегло позната стая. Клеър изритва кашони и контейнери, после отваря друга врата и ни натиква през нея. Вратата се хлопва зад гърбовете ни и аз чувам как Клеър се движи в непрогледния мрак, а ръцете й опипват стената. Чува се изщракване и коридорът е озарен от зелена светлина.

От тъмнината изплуват делтапланерите, висящи високо над главите ни като устите на мамути. Бен се взира в мен с широко отворени очи.

Клеър вече откача учебния модел за двама. Изненадващо лек е и тя няма проблем да го вдигне сама.

Нещо се блъска във вратата. Другата й страна е драскана от нокти. Клеър не обръща внимание на звуците, събира екипировка, Светила, ръкавици. Нов оглушителен тропот и вратата е почти откачена от пантите.

— Нужни са ни още делтапланери! — крещя аз. — Клеър, ние…

— Нямаме време да открием функциониращите! Почти всички, намиращи се тук са повредени и…

Поредният силен грохот разтриса вратата.

— Няма да издържи още дълго! — крясвам. — Трябва да се махнем веднага! Веднага!

— Вие тръгнете първи, аз ще ви последвам! — отвръща и взима два чифта очила и раница. — По коридора през онази врата!

— Веднага! Тръгваме веднага! — зад нас се думка по вратата, телата им се блъскат в нея като пороен дъжд. Следва проскърцването на огънат метал.

— Клеър! — крещя. Тичаме по коридора, като изпускаме раници и губим екипировката, но вече не ни е грижа. Само делтапланерът има значение.

Вратата поддава навътре и здрачниците се изстрелват през нея като куршуми от пушка. Спускат се към нас по пода, стените и тавана, а писъците им са оглушителни.

Клеър отваря със замах една врата в края на коридора и ние изхвърчаме през нея. Аз я ритам, за да я затворя в движение, а Сиси вече се е заела с резето. Здрачниците се притискат от другата страна и я огъват с унищожителна сила. Кръвта кипи във вените ни, бързо се организираме и изкачваме едно стълбищно рамо, а после преминаваме през нова двойка врати.

Навън сме, въздухът е хладен и сладък. Взирам се по протежението на крепостната стена — пътеката за излитане. Празна е, не се вижда нито един здрачник.

Но не задълго. Забелязани сме от здрачниците, скитащи се из полето и от онези, накацали като ястреби по стената само на хвърлей разстояние. Втурват се към нас на четири крака, крайниците им се движат с такава скорост, че се превръщат в бели неясни петна.

Клеър започва да се мъчи да ме закачи към двойния делтапланер.

— Не, Клеър. Бен отлита. Заедно със Сиси.

— Няма начин — отвръща Клеър. — Определено е да сте вие двамата със Сиси.

— Няма да губя време за спорове — виквам. Приближавам лице към нейното докато очите ни не се озовават на едно ниво. — Аз оставам. Бен и Сиси ще отлетят.

— Нека ви кажа какво ще предприеме Сиси — намесва се Сиси. — Сиси ще се върне при влака. Няма да изоставя момчетата.

Крепостната стена започва да вибрира. Вълна здрачници пищят от полето.

— Джийн трябва да тръгне! — крещи Клеър. — Учения каза…

Издрънчаване на метал. Сиси е измъкнала един кинжал и го опира в гърлото на Клеър.

— Прикрепи се с каишите.

Клеър осъзнава, че няма смисъл да се дърпа. Закача се, а Сиси я наблюдава отблизо. После прибира кинжала и сграбчва Бен.

— Сиси! — проплаква той.

— Бен — произнася тя и го завързва, а после вдига ципа на якето му. — Ще те открием. — Свързва две куки. — В добри ръце си; Клеър ще те отведе до Обетованата земя.

— Не ме оставяй — моли Бен с треперещи устни, а по бузите му започват да се стичат сълзи.

Около нас се разнася бучене.

— Тръгвайте веднага! — настоявам. — Почти до нас са.

Сиси бързо прегръща Бен. По лицето й са размазани сълзите му, когато се отдръпва от него.

— Вървете! — крясва към Клеър.

И ето, че поемат напред, изминават дължината на крепостната стена, а краката им се движат бързо. В края на пътеката телата им политат отвъд стената. Потъват зад нея и са извън полезрението ни, но секунда по-късно набират височина и се понасят в нощното небе, делтапланерът полита надалече от планината. Виждам косата на Бен да се вее от вятъра, а ръцете му са сковани от страх. Носят се гладко, Клеър държи нещата под контрол, пътуват на изток.

— Трябва да се качим на влака — заявявам и се оглеждам за начин да се измъкнем.

Воят на здрачниците идва все по-отблизо. Придвижват се по полето и се катерят нагоре по крепостната стена.

Сиси се обръща към мен бавно и преднамерено. Нещо в погледа й забавя всичко случващо се около нас и за първи път от завръщането ми в Мисията ние наистина се поглеждаме един друг. Очите й представляват преливащи от влага извори, въпреки че на устните й се прокрадва тъжна, но смела усмивка.

— Мисля, че и двамата сме наясно, Джийн. Това е краят.

Здрачници — бледи и голи като новородени плъхове — превземат крепостната от всички страни. Обградени сме. Започналият преди толкова много дни лов почти завършва за тях.

Сиси освобождава от калъфите им два кинжала и ми подава единия.

— Да се борим докрай — предлага.

Поемам го в ръка.

— Винаги.

Зад гърбовете ни се строшава стъкло. На офиса на Кругман е. Голи здрачници покриват стените и се изсипват в офиса му през счупения прозорец. Също като вкиснало мляко в сифона на мивката. Не успявам да доловя крясъците на Кругман сред рева на здрачниците, но не ми е нужно.

Струящата от офиса му светлина внезапно угасва, лампите вътре са натрошени, потъваме в още по-наситен мрак. Все още има електричество — виждам искри в притъмнялото помещение.

В главата ми се заражда идея.

Стрелвам с поглед върха на ъгловата кула. Ето: дългият кабел, който свърза кулата с главния генератор в селото. Минава високо над полето и над множеството прииждащи здрачници.

Сърцето ми блъска бясно, сграбчвам Сиси за ръката и я тегля след себе си. Няма време за обяснения.

Зад гърбовете ни, като че възбудени заради опита ни да се измъкнем, здрачниците вият яростно.

Тичаме. Очните ни ябълки подскачат неконтролируемо в ямките си и милостиво размазват образа на бледите тела, които се изкачват по двете страни на крепостната стена, подобно на вълни разбиващи се в нея. Здрачниците, накацали горе, въртят очи в опит да определят местонахождението ни; когато профучаваме, те скачат на пътеката и ни погват.

— Коланът ти с кинжали — виквам към Сиси.

Достигаме до кабела и тя ми го подава. Мятам колана около кабела, задържам единия край, а другият се омотава. Подръпвам колана надолу. Ще издържи. Налага се.

С лице към мен Сиси обгръща раменете ми с ръце, после се оттласква и ме стиска с крака през кръста. Чувствам как кима, притиснала глава към мен, а устните й докосват слепоочието ми.

Скачам. В нощния въздух, краищата на колана са омотани около китките ми, Сиси ме стиска за раменете. В мига, когато коланът поема цялата ни тежест, силата на гравитацията едва не изтръгва ръцете ми от ставите. Раздрусваме се веднъж, втори път, и Сиси изгубва хватката си заради сътресението; но краката й стискат ханша ми с всички сили и тя успява да прехвърли ръце обратно около раменете ми.

В следващия момент се плъзваме надолу с по-висока скорост, отколкото би се очаквала при триенето на кожа в метал. От колана валят искри подобно на водопад и аз поглеждам нагоре да проверя защо. Между металния кабел и колана има притиснат един кинжал. Триенето е метал в метал. Летим. И искрим.

Далече под нас препускащите към стената здрачници се заковават по местата си. Обърнатите им нагоре лица преливат от изненада и гняв. Извисяваме се в безопасност далече от обхвата на протегнатите им замахващи ръце.

Сиси, която е с лице към случващото се зад нас, ахва. Обръщам глава да хвърля поглед. Един здрачник ни преследва по самия кабел. Идеално подържа баланса си въпреки голямата височина, припка по него с изумителна скорост, краката и ръцете се движат в точен и предпазлив синхрон, стъпките са уверени като тези на жребец, намиращ се на широка и равна ливада.

Ужасяващо обезобразен е. Вероятно нетърпелив да набере преднина пред стотиците други здрачници, е напуснал мрака на пещерата преждевременно и е бил изложен на чезнещата светлина преди падането на нощта. Каквато и да е причината, придобил е вид на одрана котка, която балансира на греда. Половината лице се е разтопило и е застинало в изражение на изкривено безумие. Отваря уста, а челюстите се разделят далече отвъд мястото на ставата, и крещи. Отваря още по-широко уста, а ъгълчетата потъват назад към бузите и кожата се разцепва като размекнато сирене, за да разкрие двата реда остри зъби.

Това ужасяващо създание, чиито бузи са изчезнали и е изложило на показ резците си, явно ми се усмихва с любопитство.

Проблясва сребриста светлина. Сиси е успяла да измъкне кинжал от колана и го е метнала. Към здрачника.

Ударът е точен. Кинжалът потъва в гръдната кухина на ловеца. Изчезва.

После изскача от другата страна на гърдите, без да е срещнал кой знае какво съпротивление.

Здрачникът спира за миг. Почти в буквалния смисъл не знае какво го е споходило. Издава само кратък изненадан вик, като че е допуснал внезапно и смущаващо оригване. И като че не е пострадал по никакъв начин, фиксира ме с поглед и продължава преследването си.

Ново проблясване на светлина оповестява хвърлянето на нов кинжал. Този път по посока на лицето на ловеца, право в очите, замах, чиято цел е да го обезобрази и довърши.

Но здрачникът забелязва мятането. Накланя глава под ъгъл; кинжалът прелита покрай него. Само че движението отнема баланса му. Олюлява се за секунда в опит да си го възвърне. И именно в тази секунда Сиси хвърля друг кинжал. Забива се в крака на здрачника, в зоната на глезена. Здрачникът примигва няколко пъти и напълно губи равновесие. Размахва бясно ръце, докато лети, а писъкът му замлъква, когато се сгромолясва на поляната.

Със Сиси достигаме до селото минута по-късно. Кабелът вече се движи ниско, почти паралелно със земята, така че приземяването е лесно. И идва навреме до секунда. Ръцете ми са на път да откажат.

Нападенията в селото са станали още по-активни. От тъмните му кътчета звучат силни викове, а от сенките на една близка къща се чува мляскане.

— Влакът ще потегли всеки миг — шепне Сиси. — Трябва да побързаме.

— Движи се близо до стените — казвам. — Дръж ръце плътно към тялото и възможно най-неподвижно. Здрачниците са привличани от резки жестове.

Към нас се носят крясъци. Движим се зигзагообразно, като избягваме основните пътеки, където бихме били по-забележими и се промъкваме през тесни пространства между постройките. Внезапно Сиси спира.

— Какво има? — питам.

Тя надзърта иззад ъгъла на една къща и очите й обхождат селския площад.

— Можем да заобиколим от тази страна и после да изминем стотина метра натам, където улицата е много по-тясна. Или бихме могли да минем напряко. Но ще бъдем много по-изложени на погледите им.

— Няма време — отвръщам. — Влакът ще потегли. Ще пресечем напряко. Движи се приведена.

Поемаме напред приклекнали. По средата на пътя Сиси замръзва на място. Взира се към другия край на улицата с широко ококорени очи.

Бавно обръщам глава, за да погледна. Едва на няколко метра стои нечия фигура. Облечена в бяло и окъпана в ярката лунна светлина, е като същинска мраморна статуя. Още преди да съм успял да различа лицето, знам кой е.

Ашли Джун.