Андрю Фукуда
Плячката (19)

19

Събуждам се с вик. Остатъчният вкус от кошмара изпълва черепа ми като киселина. В първия миг решавам, че треската се е върнала, но челото ми е сухо и хладно на допир. Затварям очи и се мъча да заспя отново. Но сънят е избягал, прогонен от кошмара и тази вечер няма да се върне обратно.

Ела при мен, беше произнесла безмълвно Сиси.

Звездите греят ярко. Нищо не помръдва, а от околните къщи не се чува и звук, докато вървя по покритата с камъни пътека. Отминавам залата за хранене и кухнята, а в нощния въздух продължава да се носи миризма на печено месо. Пред самата клиника стъпвам на по-големи по размер от останалите камъни. По-рано забелязах, че Бен ги избягва, сякаш прескача река с разперени ръце, за да запази равновесие, докато се смее с лекомислен възторг.

Нечий писък разцепва рязко нощта.

Толкова е близо, че подскачам на мястото си. Преди да успея да се съвзема, вратата на клиниката се отваря точно пред мен. Плъзвам се към стената и се притискам в малката сянка.

Нечий тъмен прегърбен силует с качулка затваря вратата и бързо отминава точно покрай мен. Подушвам миризмата на телесни течности, струяща от него. Носи нещо в някакъв вид препаска. И после вече го няма. Но не и преди да успея да зърна бледите крачета, стърчащи от препаската. Свитите крачета на новородено, малките му като попови лъжички пръстчета, изпускащи пара в студения нощен въздух. Долавям слаб и приглушен плач, който се носи от препаската.

Прегърбената фигура тръгва несигурно по пътеката, а плачът на бебето заглъхва.

Следвам ги на разумно разстояние, фигурата се отклонява от пътеката и се насочва към сграда със странна форма и без прозорци, намираща се зад останалите къщи. Тази сграда е асиметрична и наклонена на една страна, в единия край се извисява нагоре, а в другия се спуска до земята, подобно на детска пързалка.

В един осветен от луната участък фигурата се обръща рязко и бледото му лице се насочва към мен.

Разпознавам го: един от лакеите на Кругман с тежки клепачи, орлов нос и белези от шарка по бузите.

Спускам се зад една къща с надеждата, че сенките ще попречат да бъда разкрит. Звукът от забързаните му и тихи стъпки приближава. Затаявам дъх, без да смея да надзърна или да помръдна. Стъпките спират. След миг зазвучават отново, но вече се отдалечават от мен и постепенно заглъхват.

Когато надничам иззад ъгъла, улицата е празна. Старейшината е изчезнал. Ослушвам се за плача на новороденото бебе, но до ушите ми не достига никакъв звук. Придвижвам се бавно през напълно замрялото село, като оставам в сенките. Всичко е тихо и спокойно.

Въпреки хладния въздух гърбът ми лепне от пот.

Минути по-късно, дори след като съм оставил зад себе си улиците и къщите на селото и вървя през полето към фермата, все още се чувствам нервен. Походката ми е притеснена и забързана. Върховете на обувките ми се навлажняват от нощната роса. На половината път хвърлям поглед назад. Освен сребристата линия, останала в тревата от собствените ми стъпки, няма следа от нечие друго присъствие. Вляво от мен се намира подобното на стъкло езеро, чиято повърхност е изпъстрена с лунни отблясъци.

Фермата е притихнала. Не познавам мястото и се озовавам в кокошарника. Само няколко кокошки са будни и въртят рязко глави във всички посоки, а наситената миризма на перушина изпълва ноздрите ми. Насочвам се към малка постройка, където си мисля, че може да са настанили Сиси. Но бързо променям посоката си, когато чувам грухтенето на прасета, разнасящо се от вътрешността й.

Насред пасището се издига една изолирана сграда и аз тръгвам към нея. Няколко крави стоят там, просто неясни силуети, а присъствието им е странно спокойно и умиротворяващо. От ноздрите им плавно се носи бял заради студа дъх, като че е дим над комините в зимна нощ.

Преди да съм изминал дори половината път, предната врата се отваря със замах и Сиси изскача от къщичката. Не забавя темпо с приближаването, а се хвърля в ръцете ми и ме прегръща с всички сили.

— Боже, хубаво е да те видя — заговаря с уста, притисната до ухото ми. — Като те преместиха, вече не знаех в коя къща да се промъквам. Къде те сложиха?

— Какво има?

Тя само клати глава.

— Нищо. Просто исках да те видя. Явно съм си създала навик всяка вечер да проверявам как си. Да се убеждавам, че не си умрял. — Тя отдръпва глава от мен и удря гърдите ми с юмрук няколко пъти. — Защо се забави толкова? Чакам те от часове.

— Съжалявам. Предполагам, че още се възстановявам и се нуждая от сън.

Тя ме подръпва леко за ръката по посока на гората.

— Да поговорим. Но не тук. — Хвърля бърз поглед към сградата.

 

 

Вървим към гората по сребристата трева в приятна тишина. Ръката й се плъзва в дланта ми, а пръстите й се преплитат с моите. Кожата й е гладка, хладна и мека. За мен все още представлява шок усещането за нечия друга кожа върху моята. След миг на колебание стискам ръката й в отговор. Усмихва ми се косо, а конската й опашка се разлюлява.

Сред дърветата тъмнината и тишината ни обгръщат като купол. Няма къде да седнем и затова заставаме до една висока секвоя. С лице един към друг сме и притискаме телата си, за да се топлим. Има и още нещо. Лицата ни са толкова близо, че белите ни издихания се сливат в едно.

Сред миглите й има мъничка капчица влага. Иска ми се да се протегна и да я докосна.

— Добре ли си? — питам я.

Тя хапе устна и кима.

— Не мога да повярвам, че са те отделили от момчетата. Да те сложат тук насред полето.

— Така е според техните правила.

— Безценните им правила! Момчетата не искаха ли да останеш с тях?

— Разбира се, че искаха. Настояваха.

— Тогава защо…

— Старейшините бяха по-настоятелни. А аз не исках да създавам разправии и да ги дразня. Не забравяй, че всичко това се случи едва часове след пристигането ни тук и не знаех какво имаме насреща. Тогава си мислех, че е по-добре да изпълнявам. Затова убедих Епап и момчетата, че съм добре.

— Не мога да повярвам, че Епап не…

— Не, изборът беше мой. Настоявах.

— Все пак можеше да се бори за теб.

Тя поклаща леко глава.

— Бъди по-благосклонен към него. Към всичките момчета. След като са прекарали целия си живот в купола, не е чудно малко да им се завъртят главите. — Тя се усмихва.

— Засипвани са с храна, напитки и забавления. А Епап е ограден от повече женско внимание, отколкото може да понесе. Напълно са зашеметени от това място.

— Тези не ми минават, Сиси. След всичко, което си сторила за тях, след като сама ги доведе до тук, без да пострадат, човек би казал, че ще демонстрират малко повече лоялност.

Сиси стиска ръката ми.

— Не бих казала сама — заявява.

— Е — отвръщам и свеждам поглед, докато по бузите ми плъзва червенина. — Аз само помагах, ти свърши тежката работа.

Тя се намръщва.

— Имах предвид баща ти. Всичко, което беше направил той: картата, лодката, плочата.

— О, да, баща ми — съгласявам се. — Разбира се.

Тя се засмива. Звукът е странен, като че нещо се разсипва. Тя вдига ръка и разрошва косата ми.

— Ти за теб ли мислеше, че говоря? — Устата й се разтяга в усмивка.

— Не, разбира се, знаех, че имаш предвид баща ми.

И в този момент настроението се променя. Може би е заради тъгата, настанила се в очите ми или заради това, че раменете ми се прегърбват, но усмивката й изчезва. Отново разрошва косата ми, но този път по-нежно и по-бавно.

— Съжалявам заради баща ти — казва.

— И за двама ни е тежко.

— Но за теб е два пъти по-тежко. Той ти е бил баща. — Дъхът й образува малки облачета помежду ни. — Казват, че го открили в хижата от трупи. Без предсмъртно писмо. — Тя поклаща леко глава. Не го повярвах в началото. Не можех. Изобщо не е типично за него.

— Какво би тласнало баща ми да предприеме такова нещо? — Устремявам поглед към светлините на селото в далечината. — Какво му е на това място?

Тя стиска ръката ми още по-силно.

— Джийн, толкова много неща тук не са в ред.

Кимам бавно.

— Забелязах. Имам предвид какъв е случаят с тези недоразвити стъпала и всички тези бременни момичета? Старейшините се разхождат наоколо като петли. Толкова много правила и заповеди. И къде са всички млади момчета и възрастни жени?

— Не ти е ясно и половината — отвръща развълнувано тя. — През повечето време беше в безсъзнание, в блажено неведение. На моменти ми се искаше да те събудя с шамар, за да има с кого да поговоря.

— Ами Епап и другите момчета? Те нищо ли не забелязват?

Тя клати ядосано глава.

— Момчетата, в това число Епап… не, особено той, се проявиха като напълно безполезни. Безполезни. Прекалено са погълнати от това място и не осъзнават случващото се. — Тя проскърцва със зъби. — И когато повдигнах въпроса пред Епап, той ме обвини в параноя.

Кимам, защото си припомням, че го беше споменала по-рано.

— Не мога да повярвам, че обвинява точно теб в параноя. Ти си най-уравновесеният човек, когото познавам.

Тя се засмива и аз чувствам как напрежението, изпълващо душата й, отпуска хватката си и бива заместено от облекчение.

— О, Джийн — заговаря. — Понякога ме карат сама да се съмнявам в себе си. Сериозно, прекарвам много време да се чудя дали всичко това наистина е странно или просто е нормално, но аз не съм привикнала към него. Та ние сме прекарали целия си живот под стъклен купол, какво знам аз за истинския свят? — Тя поклаща глава, а после започва да ме ръчка с пръст в гърдите. — Да не си посмял пак да се разболееш! Вече не ме оставяй сама!

Вятърът свисти из гората и люлее клоните. Отгоре се стича капка вода, задържала се в чашката, оформена от листо. Озовава се на слепоочието на Сиси и се плъзва надолу по челюстта й. Обърсвам я, а пръстите ми се навлажняват, докато потърквам меката й кожа.

Тя все още ме потупва по гърдите, но сега ръката й се движи по-бавно, нещо я разсейва. Докато не спира по средата във въздуха между нас. Взирам се в очите й. Някога бяха просто кафяви; но сега като че са придобили цвета на дърветата около нас, цвят на кестен и кипарис.

Отдръпвам ръката си от лицето й и нежно обгръщам китката й. Тя се кани да каже нещо.

И после аз отмествам поглед и пускам ръката й.

След миг тя я сваля. Стоим, без да помръдваме и без да говорим.

— Каза, че не знам и половината от случващото се — най-накрая заговарям аз.

— Какво?

— За това село. Какво друго си видяла?

Тя се замисля.

— О, да. — Смее се, но не защото й е весело, а сякаш прочиства гърло или сменя темата на разговора. — Ела насам. Онази вечер се натъкнах на нещо наистина странно. Не съм сигурна как да го тълкувам.

Тя ме повежда между дърветата, като от време навреме се навежда, за да мине под някой надвиснал ниско клон. Спираме, когато достигаме до неочаквана просека. Пред нас се намира стръмен насип, който разделя гората на две.

— Нагоре — обяснява тя и започва да се катери по насипа.

Изкачваме се по склона, а изпод обувките ни се търкалят освободили се камъчета. Две тесни метални релси лежат по протежението на горната част на насипа, като се движат абсолютно паралелно, отстоящи една от друга на разстояние детски ръст. Изглеждат безкрайни, покриват цялата му дължина и се губят в мрака. Перпендикулярно помежду металните релси лежат дървени талпи и ги свързват, наподобявайки легнала стълба.

Нещо по-студено от лед ме кара да потръпна.

Навеждам се и хващам едната релса. В кожата ми се впиват студени остриета, докато се взирам в простиращите се в далечина релси и погледът ми проследява постепенното им чезнене в мрака.

— Знаеш ли какво е това? — пита Сиси. — Писта за някакъв странен спорт ли?

Изправям се и се и устремявам поглед в другата посева на релсите докато те изчезват. Тилът ми се сковава от обземащия ме страх.

— Това е нещо, наричано „железопътна линия за влак“. Чел съм за тях като дете. В книжки с приказки и картинки.

— Железопътна линия за влак ли? — Тя наблюдава релсите съсредоточено. — Какво е влак?

— Нещо голямо — обяснявам тихо. — Локомотив, използван за пътуване. През огромни разстояния, каквито дори не можеш да си представиш, стотици километри. Върху тези метални греди. С невероятна скорост. — Мъча се да прикрия емоциите си, но треперещият ми глас издава страха ми.

— Стотици километри ли? — Сиси прави крачка към мен, а лицето й пребледнява. — Какво прави тази железопътна линия тук?

— Не знам.

Тя поглежда към далечните постройки на Мисията.

— Джийн — шепне, а очите й са широко отворени. — Какво е това място? Къде сме?