Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ловът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Prey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
karisima (2016)

Издание:

Автор: Андрю Фукуда

Заглавие: Плячката

Преводач: Надя Баева

Година на превод: 2013

Издание: първо

Издател: Orange books

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Дедракс

Редактор: Николета Савова

ISBN: 978-619-171-006-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/509

История

  1. — Добавяне

3

Когато бях във втори клас, в онази нощ, в която за малко да ме погълнат жив, седях сам в ъгъла на закусвалнята. Беше рано за обяд и фактът, че помещението беше относително празно, вероятно представлява голяма част от причината да оцелея в онази нощ. Във връзка с честванията по случай рождения ден на Владетеля ни бяха сервирани особено кървави синтетични пържоли. Всички се хранеха с въодушевление, зъбите им се впиваха в месото, по брадичките им се лееше кръв и се стичаше в специалните съдове пред тях.

Аз захапах изкуственото месо, а кръвта бликна подобно на вода от гъба за миене. Беше трудно да пренебрегна силния му вкус. Отдавна бях успял да се преборя с гаденето, предизвиквано от консумирането на кървави синтетични меса, но това ново празнично месо беше особено отвратително. Започнах да поемам дълги контролирани глътки въздух, като внимавах да не позволя на ноздрите си да се разширят. Затворих очи в престорена наслада и захапах месото още веднъж.

Почувствах остра болка в горните венци, която почти ме накара да потрепна. Спрях със зъби, още забити в месото. В устата ми се събра кръв. Оставих я да изтече навън. Надолу по брадичката ми. После в купичката пред мен. Отхапах още веднъж. Този път болката беше изгаряща и изпълни целия ми череп. Струваше ми огромни усилия да сподавя вика си. Със зъби, още забити в месото, аз задържах очите си затворени, демонстрирайки блаженство, като се молех сълзите, събрали се зад клепачите ми да се разпръснат.

И именно иззад черната завеса на спуснатите ми клепачи чух първия изблик на съскане и отмятане на глави. Силата му се увеличаваше и то прииждаше от всички краища на помещението. Издържах още няколко изпълнени с агония секунди, докато не се убедя, че очите ми са съвсем сухи, преди да ги отворя.

Учениците потрепваха, бяха изпълнение с вълнение, а стичащата се по брадичките им кръв сега беше смесена със слюнка. Няколко нападнаха пържолите си с подновен плам с погрешното убеждение, че така примамващият ги аромат идва от месото в ръцете им. Други по-големи ученици бяха навирили носове и душеха въздуха. Те долавяха нещо различно.

Аз захапах месото отново, без да съм напълно сигурен какво се случва. Все пак бях само във втори клас. Бях само момченце, невръстен мъник. Нов пристъп на болка във венците ми. Устата ми отново се пълнеше с кръв. Но нещо в нея беше различно.

Беше топла.

Не разбирах. Изтласках излишъка от кръв навън от устата си и почувствах топлината й още по-силно върху кожата на брадичката си.

И почти незабавно всички в столовата спряха да се хранят. Наоколо се разнесе силно и невъздържано съскане. Няколко ученика скочиха върху столовете си и инстинктивно отметнаха глави. Започвайки от най-задния зъб аз проверих всяко кътче, като се придвижвах зъб по зъб, минах през всички процепи и през заострените върхове на фалшивите ми кучешки зъби, а накрая плъзнах език по предните зъби, първо по единия, а после…

Там, където трябваше да се намира другият ми преден зъб, зееше дупка.

Зъбът ми беше паднал.

Изправих се. Половината от присъстващите стояха прави или клекнали върху столовете си. Дори кухненският персонал в другия край на закусвалнята беше спрял работа. Само онези от масата на детската градина продължаваха да вярват, че миризмата идва от изкуственото месо и продължаваха да се хранят с широко отворени очи и бързо движещи се челюсти.

Сграбчих чашата за събиране на слюнка. Престорих се, че пия от нея, но зад прикритието й стисках устните си плътно една към друга. Оставих кръвта да се стече по брадичката ми, по шията и върху дрехите. Целта ми беше да прикрия максимално хепърската кръв.

Оставих чашата на мястото й, а после напуснах бавно и нехайно. Когато усетих погледите върху мен, се наведох и вързах връзките си с преструвка, че не бързам за никъде и нямам едничка грижа на света. Изминавах разстоянието крачка по крачка, като всмуквах отделящото се от празнината между зъбите ми, поглъщах собствената си кръв в старание да не допусна от устата ми да излезе и капка.

Наложих си да тръгна по коридора. Борех се със себе си да не заплача. Едва не изгубих контрол върху пикочния си мехур, а това би означавало сигурната ми смърт. Но успях да удържа всичко под контрол. Едва седемгодишен стисках очи, възпирах пикочния си мехур и не се поддавах на страха, не допуснах емоциите ми да оставят и най-бегла следа върху лицето ми. Баща ми ме беше обучил добре.

Класната ми стая беше празна — всички бяха навън — и след като затворих вратата зад гърба си, аз едва не се сринах на земята. За малко да се поддам на страха и паниката, почти позволих на сълзите, кръвта и урината да се излеят в потоп на капитулация и страх. Но аз се стегнах и вдигнах монитора на бюрото си. Все още преглъщащ кръв, за да се уверя, че нищо от нея не е изтекло извън устата ми, аз изписах имейл адреса на баща си. Пръстите ми трепереха, докато натисках клавишите. Съобщението беше кратко, такова, каквото ме беше научил да използвам в случай на спешност.

Празен имейл. Без съдържание.

Той означаваше само едно нещо.

Натиснах изпращане, а после си взех чантата. Напуснах класната стая и чух звуците от царящата в закусвалнята възбуда. Крясъци и вой. Продължавах да преглъщам отново и отново с надеждата, че е достатъчно.

Баща ми сигурно получаваше имейла в точно този миг. И аз знаех, че без значение с какво се занимаваше, без значение колко зает беше в стъкления си небостъргач, щеше да изостави всичко. На мига. И да дойде за мен.

Наложих си да вървя бавно, сякаш просто излизам навън. Избегнах предната врата, където движението беше твърде наситено. Минах през игрището за футбол, през полето за бейзбол и се озовах на улицата. Няколко среднощни минувачи обърнаха глави към мен, докато ме отминаваха и сбърчиха носове. Но аз продължавах да преглъщам, а преливащите ми от сълзи на страх очи бяха скрити зад очилата ми.

Едва след като се прибрах в дома си трийсет минути по-късно, само след като заключих вратата и спуснах щорите, чак тогава се строполих на колене и всичките ми сили и воля ме напуснаха. Сгуших се и прегърнах коленете си, тъй като те бяха единственото нещо, предлагащо ми облекчение. Представих си, че са друг жив човек, който ми предоставя утеха.

И именно така ме намери баща ми петнайсет минути по-късно, когато влетя в къщата и бързо заключи вратата зад гърба си. Притисна треперещото ми тяло към своето, придърпвайки ме с масивните си мускулести ръце в топлите си обятия. Не заговори, докато ридаех, а сълзите ми мокреха предницата на ризата му. Само ме галеше по косата, а след известно време каза, че всичко е наред и съм се справил добре, обясни ми колко се гордее с мен и заяви, че съм добро момче.

Но няколко часа по-късно се наложи да ме остави. След като луната залезе и слънцето зае мястото й, той отвори входната врата и пое по празните, озарени от слънчева светлина улици. Към училището ми. За моя зъб. Налагаше се да го открие. Ако бъдеше намерен в някое затънтено ъгълче на закусвалнята или до крака на някоя маса, подозренията, все още в зародиш и по тази причина обречени на скорошно замиране, както в крайна сметка се случваше с всички налудничави слухове за хепъри, щяха да се потвърдят. А ако това се случеше, бързо щяха да съберат две и две и да дойдат за мен до минути, дори до секунди, щяха да се надпреварват да достигнат до мен, щяха да ме изядат.

Но когато баща ми се върна часове по-късно, само минути, преди да настъпи здрачът, ръцете му бяха празни. Не могъл да открие зъба ми. Беше замаян и страхът се бореше да изскочи на лицето му, но ми каза да не се тревожа. Вероятно просто бях глътнал зъба, обясни, и той се намираше на безопасно място в мен.

Аз се разплаках; мислех, че е позволено, след като съм си у дома, по-рано ме беше оставил да плача. Но той ме смъмри.

— Без повече плач. Никакви сълзи — нареди ми. — Скоро трябва да тръгваш за училище. Отсъствието ти може да привлече внимание. — Успях да спра да плача, но не можех да обуздая треперенето, което ме караше да се треса целия. Помислих, че отново ще ме нахока, но вместо това той ме придърпа към себе си и ме прегърна здраво, сякаш се опитваше да погълне вибрациите с тялото си. В ръцете му се почувствах в безопасност.

— Ще ми се просто да можехме да се преобразим — казах с уста, притисната към гърдите му.

Той мигом се напрегна.

Аз продължих.

— Защо не постъпим така, тате? Уморих се да се преструвам и непрестанно да се крия. Защо просто не се преобразим? Ще бъде така просто. Мога да намеря начин да донеса вкъщи от тяхната слюнка. — Бях така погълнат от думите си, че не забелязах гнева по лицето му. — Всичко, което трябва да направим, е да втрием малко от слюнката им в малък прорез в кожата. И тогава всичко ще свърши, всичкото това криене и преструвки. Ще станем нормални като всички други. Можем да го постигнем заедно, тате.

— Не! Не! — заяви и тази дума се заби в главата ми и ехото й никога няма да спре да кънти. — Не. — Обгърна лицето ми с широките си длани и насочи очите ми към своите. — Никога не говори такива неща. Никога не ги мисли. Никога вече.

Аз кимнах повече от страх, отколкото с разбиране.

— Никога не забравяй кой си, Джийн. — Притисна ръце още по-плътно към страните на лицето ми. Не мисля, че осъзнаваше силата, с която ме стискаше. — Идеален си такъв, какъвто си. Представляваш нещо повече от всички онези там навън. — Продължи да реди още думи и безброй клетви как никога няма да ме изостави, а после гласът му омекна, тонът му ми действаше успокоително, циркулираше из тялото ми, докато накрая не изпитах усещането, че се преля в моята ДНК. Задържа ме в прегръдката си докато не притихнах.

Липсващият ми зъб никога не беше открит. Вероятно го бях глътнал. Но седмици, месеци и дори години след това живях с непрестанния страх, че някъде там навън, в някоя забравена дупка, процеп или пукнатина лежи моят зъб, потъмнял и жълтеникав, в очакване да бъде открит. Също като мъчителното ми съществуване: безполезно и прикрито само за да излезе наяве някой ден.

И все пак. Въпреки че живеех в малка пролука между двата свята, прегръдката на баща ми беше като вселена, изтъкана от утеха, толкова необятна и дълбока като любовта. И онзи ден в неговите обятия аз дадох клетва, която така неусетно се сля с ежедневието ми, че бях забравил за съзнателното й произнасяне; докато десет години по-късно, плаващ с лодка по реката, не видях името си, издълбано в каменна плоча и не си спомних внезапно за нея, за да я подновя: баща ми беше моята вселена и ако някога изчезнеше, щях да го търся до края на света.