Андрю Фукуда
Плячката (15)

15

Кругман ни води през селото по главната му алея, която е покрита с каменни блокчета и плочи. Изключително ентусиазиран гид е и периодически отделя време да ни запознае с имената на нови гледки и звуци. Разгледани по-отблизо, къщите са солидни, изградени са върху каменна основа с дървена конструкция в горните етажи. Диви цветя в керамични саксии красят первазите на прозорците с колоритна маса от лилии, лупина, мушкато, невени и резеда. Всичко е спретнато, чисто, светло, подредено. Лица — буквално всички на млади момичета — надничат към нас през високите двукрили прозорци. Още момичета ни следват, като няколко от по-големите се взират в мен и шепнат помежду си.

Епап не спира да си върти главата, откакто сме дошли. Никога не е виждал друго момиче, освен Сиси и прекомерното внимание от страна на момичетата идва в повече на сетивата му. Зяпа ги с широко ококорени очи, а на устните му се прокрадва срамежлива усмивка.

Кругман ни представя сградите: складовете, клиниката, дърводелската работилница, родилното отделение, шивашката работилница. Всяка от тях е малко по-голяма от бунгалата за живеене. Достигаме до северния край на селото и постройките внезапно свършват, а покритата с камък пътека отстъпва място на обработваема земя. Из въздуха се носи някаква миризма: на кръв, плът и животинска тор. Насред обработваемата земя се виждат няколко малки бараки. Без да ги поглежда, Кругман обяснява, че това са постройките на касапницата. Отминаваме още обработваеми земи, по които се виждат спретнати редици от нещо, което Кругман нарича царевица, картофи и зеле, както и цели армии от ябълкови и сливови дървета. Няколко дребни като мравки фигури се движат между лехите.

Докато заедно с Кругман преминаваме между редовете от къпинови храсти и покрай засято с ръж поле, най-неочаквано пред погледа ни се разкрива езеро, наподобяващо стъкло. Кристалночисто е; многоцветните камъчета по брега му блещукат в плитката вода. Порив от планински бриз оформя вълнички по огледалната му повърхност и разкривява обратното отражение на планините, облаците и небето. Към малък пристан са привързани няколко лодки. Стомасите ни вече къркорят от глад по-шумно отвсякога. Кругман се усмихва при звука и ни води обратно в селото, като минаваме напряко през покрита с трева морава.

Отведени сме в голяма столова, в която са строени редици от маси и пейки. Млади момичета носят от кухнята чинии с храна и ни оглеждат крадешком, докато прошепват имената на ястията. Тъпчем храната в устите си. Макар да съм болен, и аз не мога да се въздържа. Очите ми са насълзени, носът ми тече, а главата ми се върти, но не мога да спра да лапам. Овесена каша, бъркани яйца, бекон и хляб. Това са имената на ястията, които споменаха, докато ни сервираха. Жителите на селото остават навън, но са притиснали лица към прозорците и ни наблюдават внимателно. Всички са толкова хубави и млади.

И именно тогава ми хрумва нещо, което ми се струва странно. Почти всички тук са млади момичета.

Оглеждам младежките лица, изпълващи рамките на прозорците. Невръстни деца, такива в предпубертетна възраст и тийнейджъри, но предимно от женски пол. Тук-там се вижда по някое момче на не повече от седем или осем години.

Намиращите се в столовата са в пълен контраст. Вместо млади момичета по периметъра на помещението стоят десетина по-възрастни мъже, оплешивяващи, със закръглени кореми, на по четирийсет или петдесет години. Никой не наподобява дори малко баща ми. Тези мъже са отпуснати и с бради, докато баща ми е мускулест и гладко избръснат. В далечния край двама особено шкембести мъже стоят от двете страни на Кругман. Като че цялата ведрост го е напуснала. Лицето му е навъсено, а масивните му ръце са скръстени пред гърдите. Казва нещо — само дума или две — а един от мъжете напуска мястото си до него и излиза навън.

Именно тогава забелязвам рисуваните портрети. Около десетина такива са подредени по цялата дължина на стената, като помежду им има високи прозорци. Висящи високо над нас впечатляващи маслени платна в дървени рамки, изобразяващи достойни и горди мъже. Небрежно оглеждам няколко от тях, преди да насоча вниманието си обратно към храната в чинията ми.

Замръзвам.

С внезапно и бясно заблъскало сърце аз бутам стола си назад и се изправям. Като че никой не забелязва, нито Сиси, нито момчетата, прекалено заети са да поглъщат храна и напитки.

Това е най-дългият и най-бавно изминаван път. Полагам единия крак пред другия с взор, вперен в един-единствен портрет, скрит сред сенките. Столовата изведнъж притихва; всички ме наблюдават, докато се придвижвам към образа на платното, сякаш изпаднал в транс.

Кашлям и устата ми се изпълва със слуз, но продължавам да вървя и портретът е все по-близо, а в моето състояние на треска усещането е, сякаш намиращият се на него образ лети към мен. И докато го прави, сумракът около него се разсейва като мъгла, разкриваща полека планински връх. Пред мен изниква лице, което се взира в мен с така мили и авторитетни познати очи, хлътнали, но стегнати бузи, широки скули върху изсеченото лице, косата вече е побеляла, а фините бръчки в ъгълчетата на очите са по-изявени.

Баща ми.

Зад гърба ми прозвучават тежки стъпки, които спират на няколко метра разстояние.

— Познаваш ли го?

Пренебрегвам въпроса и задавам свой собствен.

— Кой е той?

— Старейшината Джоузеф.

Джоузеф. Джоузеф. Мислено повтарям името, сякаш е някакво заклинание, което ще призове стари спомени. Нищо. Главата ми се върти и пулсира от треската.

— Къде е той? — пита Сиси. Тя стои зад мен с пребледняло лице. По-назад от нея момчета са в полуизправена поза, а очите им са приковани в картината.

— Откъде го познавате? — пита Кругман.

А аз задавам единственият въпрос от значение, онзи, който съм си задавал с години и съм се чудил за отговора му, потънал в гробна тишина и непрогледен мрак.

— Къде е той?

Гласът на Кругман е дрезгав и мрачен.

— Вече не е с нас.

— Къде е той? — Този път Сиси е тази, която задава настоятелно въпроса, а всяка дума излъчва страх.

Кругман се обръща бавно към нея, а огромното му тяло се движи, като че е цял континент.

— Умря. При един трагичен инцидент — обяснява й.

Аз отстъпвам крачка назад. Но не чувствам как се движат краката ми. Нямам усещането, че изобщо се докосват до нещо.

Пронизваща болка разцепва главата ми, като че цял сегмент от черепа ми е отстранен и парче осеяно с трески дърво се плъзва по оголения ми мозък. Изведнъж помещението се изпълва с червена светлина, която мига хипнотизиращо. Сриването ми на земята представлява влудяващо бавна спирала, при която зървам лицата им, бели петна и луни, които се въртят около мен в един останал празен свят.