Андрю Фукуда
Плячката (38)

38

Тичаме през селото. Сутринта е набрала скорост и по улиците вече се изсипват групи момичета. Със Сиси изоставяме всякаква надежда да останем незабелязани и поемаме по главната улица. Момичетата се обръщат да ни огледат и клатят глави, докато ги отминаваме.

Влизаме тихо в моята къща и оглеждаме смълчано вътрешността й, поемаме с погледи празнотата на дневната. Изкачваме се по стълбите, като избягваме скърцащите участъци. Вратата на спалнята е леко открехната и аз внимателно надничам вътре. Всички момчета са на леглото, а ръцете им са завързани за различни части от него. Само Дейвид ме забелязва; разтваря широко очи. Аз вдигам пръст към устните си. Примигва учестено и сочи с брадичка към ъгъл от стаята, който е извън полезрението ми.

Оставили са стража.

Едър тип, но по-важното — заспал. Встрани от него лежи празна бутилка от вино, притисната към крака на стола. Устата на старейшината е широко отворена. От гърлото му се откъсват бълбукащи звуци, но не излизат напълно от устата. Очевидно не са очаквали съпротива или опит някой да ги спаси.

Сиси се плъзва в стаята след мен с кинжал в ръка и започва да реже въжетата. Момчетата, вече всички с широко отворени очи, са напълно наясно, че не бива да обелват и дума. Аз стоя с лице пред старейшината, а бутилката от вино вече е в ръката ми. При първия знак, че започва да се пробужда ще го фрасна с нея в лицето.

Само след минута всички момчета са освободени. Раниците, които бяхме опаковали по-рано, все още стоят на куп до вратата, сграбчваме ги и се измъкваме на пръсти от стаята. Затваряме вратата и оставяме пияния старейшина в неведение за случилото се.

Озовали се навън, хукваме по пътеката. Вече на открито лесно бихме могли да избегнем дебелите търбуси и лотоските крака. Бягството ни е подсигурено. Отминаваме групи момичета, които се взират със зяпнали усти. Изминаваме настланата с камъни улица и завиваме по една странична пътека. Няколко момичета перат на платформата до потока, спират, за да ни проследят с поглед, докато тичаме покрай тях. Забелязвам как една се изправя и прави няколко бързи крачки към нас. Момичето с луничките е, вдига протегнатата си ръка и ни прави знак да спрем. Но няма време и ние прелитаме покрай нея, прекосяваме потока и влизаме в гората. Със същия успех между нас и тях могат да лежат стотици километри, вече няма начин да ни хванат.

 

 

Не спираме да тичаме цели петнайсет минути. Ромолящ поток ни предлага извинение да направим пауза; пълним манерките си доволни от възможността да си поемем въздух. Сиси оглежда главата на Бен, където по-рано е бил ударен от старейшина. Има малка цицина, но не е нищо страшно. По лицето на Епап се виждат няколко синини и драскотини. Казва, че е раздал няколко добри юмрука, преди да го надвият.

Внезапно сграбчва якето си и се препъва по посока на едно дърво. Чуваме го да повръща, а после кашля. Връща се обратно с пребледняло лице. Коленичи до реката и плиска лицето си с вода.

— Сега по-добре ли си? — пита Сиси.

— Все още съм малко замаян. Заради супата, която ни накараха да погълнем. Накараха ме да я изям със заплахата, че другите момчета ще пострадат в противен случай. Обещаха да ви върнат, ако я изгълтам цялата. — Прави гримаса и клати глава. — Единственият резултат беше загуба на съзнанието. Но студената вода помага. Също и изпотяването заради тичането. — Изправя се. — Иха, твърде бързо беше. Още съм замаян. Ще ми дадете ли няколко минути?

Правим го. Аз използвам времето да им разкажа всичко научено от Клеър: за Мисията, баща ми и необходимостта да се придвижим на изток. Те кимат мрачно, докато говоря и хвърлят предпазливи погледи по посока на Мисията.

Само Джейкъб се опълчва. Бавно вдига раницата си, а после я пуска обратно на земята.

— Значи сега вече наистина сме сами.

Сиси се обръща към него.

— Можем да се справим, Джейкъб. Ако останем заедно, ще оцелеем.

Той рита малък камък към потока.

— Значи просто ще следваме реката.

— Докато не се доберем до земята на млякото и меда.

— И колко дълго ще отнеме това пътуване? Няколко дни? Седмици? Месеци? Година?

— Не знам, Джейкъб.

Лицето му потрепва от емоции.

— Какво има, Джейкъб? — пита Епап.

— Защо не поемем на запад? — Той оглежда всички ни един по един. — Където се намира Цивилизацията. Ще следваме влаковите релси. Поне знаем, че това е някаква посока. Дори да ни отнеме седмици, поне знаем, че в края на тунела има светлина. Място, където има пилета, телета, храна и други неща. И хора. Цивилизация.

— Но не там трябва да отидем — отвръщам аз. Това не е земята на млякото и меда, на плодовете и слънчевата светлина.

— Кой го казва? — пита Джейкъб. — Онова странно момиче ли? Може би греши. Може и да лъже. Защо й вярваш?

— А ти предпочиташ да вярваш на старейшините ли? Извини ме, но не са ли те именно хората, които току-що се опитаха да ни убият със Сиси? Които ви завързаха и се канеха да ви качат на влака насила?

Бузите на Джейкъб пламват, но от срам, а не от гняв.

Чувствам прилив на разкаяние, задето му се разкрещях.

— Просто искам да стигна до Обетованата земя — обяснява и се взира навъсено в краката си. — Там, където ни обеща да ни отведе Учения. Това е всичко.

Заговарям с по-мек тон.

— И тя лежи на изток, Джейкъб. Ще се доберем до там. Обещавам.

То вдига поглед към мен, очите му са влажни. Кима, кратък жест; но в това единствено движение долавям, че той ми дарява нещо ценно и съкровено, с него ми показва, че ми се доверява.

— Добре — намесва си Сиси. — Да продължаваме. Искам да се доберем до хижата преди падането на нощта.

И ето че отново тичаме между дърветата право към изгряващото слънце, на изток.

 

 

Придвижваме се трудно. След минути свеждаме темпото си до бърз ход, съобразен с по-малките крачки на Бен и крехката му възраст. Той дава най-доброто от себе си, косата му е мокра от пот под зимната шапка, а бузите му розовеят от усилието. Постепенно теренът на гората, покрит с килим от борови иглички, отстъпва място на гола пръст, докато зад гърба ни не остава и последното дърво и краката ни започват да стъпват по твърдата повърхност на планинските скали. Слънчевата светлина рефлектира от ширналия се с километри леко набразден гранит и блясъкът й ни заслепява.

Правим нова почивка, накацали по ръба на стръмен склон. Надолу по него се спуска същата въжена стълба, която само преди дни бяхме използвали, за да се изкачим. Спускането е опасно и ще изразходваме много физически сили, така че Сиси желае всички да са напълно отпочинали, преди да тръгнем надолу. Седим на твърдата повърхност с крака, протегнати пред нас, като се облягаме на раниците си. Скалистите куполи са обдухвани от свиреп вятър, който свири в клисурите.

Сиси рови в раницата си и вади бинокъл. На мястото, където се намираме, разполагаме с почти панорамна гледка. Тя оглежда просналата се пред нас, нагъната като одеяло територия. Вляво тънката сребърна нишка на река Неде блещука под яркото слънце. Сиси насочва бинокъла на изток. Ако се надява да зърне нещо на хоризонта, нещо, което би могло да подсказва за Обетованата земя, не го споделя с нас.

— Може ли да погледна? — пита Епап.

Сиси не му обръща внимание и оглежда вляво.

— Още колко? — пита Бен.

Епап му отговаря.

— Бих казал, че сме на половината път. Така че ни остават около четири часа, докато стигнем до хижата. Хей, Сиси, дай и на мен да погледна през бинокъла.

Но тя като че не го чува: показалецът й върти диска за фокусиране, като го придвижва напред и назад във все по-малък диапазон. Гънките по подаващото й се над бинокъла чело стават все по-дълбоки. Внезапно гърбът й се напряга.

— Всичко наред ли е? — питам аз.

Тя зяпва с уста широко, колкото са големи окръжностите на лещите на бинокъла. Дърпа го от лицето си и се взира с невъоръжени очи. В тях личат уплаха и смущение.

Изправя се. Ние всичко го правим. Решавам, че е забелязала от планината да се спускат група старейшини. Но бинокълът беше насочен встрани от планината към територията под нас.

— Няма начин — произнася тя. Вятърът приглушава гласа й и го свежда да ужасен шепот.

Епап взима бинокъла от ръцете й. В началото не забелязва нищо. Но после веждите му се повдигат високо като хвърчила, запратени в небето. Отскача назад и почти изпуска бинокъла.

— Какво има? — пита Дейвид, вперил поглед в същата посока.

Епап поклаща глава, сякаш се опитва да проясни разсъдъка си.

— Не знам… Не е възможно.

— Какво става?

— Просто въображението ми играе номера…

— Лодки — прекъсва го Сиси. — Плават по реката.

Сграбчвам бинокъла от ръцете на Епап. Отнема ми няколко секунди да определя мястото на реката и дори тогава единственото, което успявам да видя, е проблясването на водата. Реката представлява тънка виеща се лента, изпълнена с ярки, отразяващи слънцето окръжности, доста е дезориентиращо и започвам да мисля, че може би Епап и Сиси си въобразяват неща, които не са там.

Но в следващия миг го зървам.

Кръгъл кораб във формата на купол, блести приглушено заради хромираните повърхности, които го покриват. Върти се и подскача по течението, подвластен на милостта на реката. От периферията му висят тънки въжета, наподобяващи краката на насекомо. В края на всяко от тях има нещо дребно с форма на топка. Увеличавам образа.

Въпросните топки представляват удавени коне, безжизнени и отпуснати, влачени в реката като обесени престъпници. По-рано тези коне явно са теглили лодката, докато здрачниците са се приютявали в купола за през деня. На двата бряг има по три коня, всеки вързан за лодката, които я насочват по протежението на реката. Когато течението се е ускорило, конете явно са били принудени да преминат в лек галоп, а после и в по-силен; и накрая, неспособни да спазват темпото, са се строполили и са били повлечени във водата.

— Какво става? — чувам да прозвучава гласът на Бен от милиони километри разстояние.

Насочвам бинокъла нагоре по реката. Има още лодки. Всички са с куполи и всички теглят удавени коне в края на въжетата.

— Виждаш ли здрачници? — пита Бен, а гласът му се усилва истерично.

Завъртам диска за фокусиране с треперещ пръст. В полезрението ми влизат още лодки, цяла флота е разпръсната по протежението на реката. Течението ги тласка към пещерата в планината. Към нас. Снижавам бинокъла.

Бен се взира в мен.

— Това е, нали? Група ловци — произнася, а гласът му разцепва въздуха.

Клатя глава.

— Не просто група. Приижда цяла армия от тях.

Сиси се навежда и опира длани в коленете, сякаш някой я е ударил в стомаха.

— Помните ли, като ни нападнаха в реката? С абордажните куки? Тогава казах, че стават все по-находчиви и силни.

— Тя клати глава. — Дори не съм имала представа.

— Как изобщо е възможно това? — пита Епап. — Как са построили тези лодки толкова бързо? — Обръща се към мен, сякаш аз би трябвало да знам.

— Може би са… Не знам — отвръщам.

— Флота от толкова много лодки… не се строи за няколко дни — отбелязва Епап. — Това отнема месеци и дори години. Ти си този, който е живял с тях. Не си ли чувал нещо за създаване на цяла флота?

— Не, нищо.

— Да се съсредоточим върху това какво да предприемем — подканя ни Сиси. Мъчи се да запази тона си спокоен. — Наясно сме, че до няколко часа здрачниците ще влязат в пещерата. Допускам, че водопадът ще изтреби сериозна част от тях, но много ще оцелеят. И в пещерата е тъмно; оживелите ще се задържат там до падането на нощта.

— А после какво? — пита Бен.

— И после ще ни погнат — отговаря Дейвид. Изглежда толкова дребен, а тънките му ръце треперят, отпуснати край тялото му.

— Не — намесвам се. — Няма.

Всички се обръщат, за да ме погледнат.

— Обърнете внимание на вятъра. Духа от запад на изток.

— Което значи? — пита Бен.

— Значи, че първо ще надушат Мисията. Достатъчно е да продължим да се движим на изток и да се държим по посока на вятъра. Населението на Мисията наброява стотици. Ние сме едва шестима. Мисията представлява вулканично изригване от аромати, докато ние сме просто повей. Докато продължаваме да поддържаме разстоянието между нас и Мисията и се движим по посока на вятъра, ще сме добре. Ще продължим да бягаме. Ще продължим да оцеляваме. На път към Обетованата земя.

— Те ще ни последват.

Клатя глава.

— Ще са така преситени от човешка плът в Мисията, толкова потопени в човешките аромати, носещи се около тях, че няма да подушат нашия бегъл полъх на десетки километри разстояние. — Поглеждам към реката. Дори без бинокъл вече успявам да зърна черните точки, които представляват лодките в момента. — Но се налага да действаме. Въпросът е на живот и смърт и се налага да наберем скорост.

Вземам раницата си и я мятам на гърба си. Пръв съм на въжената стълба, а момчетата са след мен. Епап предлага да поведе колоната и прикрепя раницата на Бен на гърба си.

— Не гледайте надолу — поръчвам на по-малките момчета. — Дръжте погледа си прикован към напречниците пред вас. Бавно и внимателно, ясно ли е?

Епап се хваща за стълбата и поставя стъпалото си на първия напречник, но в следващия миг се заковава на място.

— Сиси? — казва.

Тя не е помръднала. Продължава да седи на същото място, а лицето й издава, че е разкъсвана от противоречия.

— Хайде, Сиси! — крещя. — Трябва да побързаме.

В този момент лицето й се прояснява. Вътрешната битка е приключила. Поглежда ме със спокойни, но влажни очи.

— Хей! — викам. — Да вървим.

— Не е така просто — отговаря тя.

— Кое не е така просто? — учудвам се.

— Да побегнем.

— Какво?

— Трябва да се върнем.

— В Мисията ли? Ума ли си изгуби?

— Налага се да ги предупредим за лодките на здрачниците.

Аз отивам обратно при нея.

— Ако се върнем, ще умрем. Ако тръгнем сега, ще живеем — обяснявам. — Толкова е ясно. Ако тръгнем незабавно, ще стигнем до Обетованата земя. Отново ще видим баща ми. Няма как да е по-просто от това.

— Аз се връщам в Мисията.

Взирам се в нея.

— По каква причина, Сиси? И бездруго са мъртви. Дори да ги предупредим, колко далече мислиш, че ще стигнат с тези крака?

— Не мога да постъпя така, Джийн. Не мога да ги оставя да бъдат разкъсани.

Обръщам се към Епап.

— Ще й вкараш ли малко здрав разум в главата?

Но той само гледа към Сиси с колебание и неувереност.

— О, хайде, не и ти, Епап!

Сиси стои, загледана към реката.

— Учения ни поръча никога да не оставяме свой. Ако просто си тръгнем, като знаем това, което знаем, значи, че ще изневерим на всичко, научено от него.

Ядосано соча с пръст на изток.

— Учения иска да поемем на изток. Учения желае да се доберем до земята на млякото и меда, на плодовете и слънчевата светлина. Учения ни очаква там. Ще се движим на изток. Това иска от нас Учения! Така че не ми казвай какво мислиш, че би искал Учения.

Гласът на Сиси е тих в сравнение с укорния ми тон.

— Тръгнем ли си, ръцете ни ще са изцапани с кръвта им. На момичетата от селото, на бебетата. Стотици на брой. Няма да съм способна да живея с това.

— О, хайде, Сиси, сами си го докараха.

— Не! — отвръща тя, като вече повишава тон. — Ние ги доведохме при тях. Не го ли схващаш? — Погледът й търси моя. — Заради нас сега те са в опасност. Ако не бяхме идвали, лодките им никога нямаше да стигнат толкова далече. Ако не бяхме ние, здрачниците никога нямаше да открият Мисията.

Вятърът свири сред гранитните кубета. Пред лицето й се спускат дълги кичури коса, но тя не ги отмята встрани.

— Аз се връщам — заявява. — Това е единственото, което ми хрумва да сторя. Ще им кажа за здрачниците. Ще ги убедя всички да се качат на влака и да напуснат незабавно. Ще бъде тясно, но ще се справим.

— Полудя ли? Сиси, не знаем къде отива този влак. По тази причина напуснахме Мисията.

— И именно по тази причина ще се качим в него. Защото не знаем. Може и да ни отведе до избавление. Но ако не се качим на влака, това значи сигурна смърт. — Тонът й е напрегнат и решителен. — Животът на никоя от тях не е бил лесен. Няма да ги оставя да бъдат разкъсани от здрачниците, след като бих могла да го предотвратя. Няма да мога да се помиря с мисълта, че съм ги изоставила.

Заглеждам се в Сиси.

— Сиси, не прави това.

Тя пренебрегва думите ми и се обръща към останалите.

— Вие всички тръгнете с Джийн. Помогнете му да намери Учения. Не се тревожеше за мен. Аз ще се справя.

— Не. — Епап примигва учестено, а лицето му е бледо. Пристъпва към Сиси. — С теб съм, Сиси. Така е редно да се постъпи.

— Аз също — казва Дейвид и бърше сълзи от лицето си. — Да се върнем в Мисията.

— Аз също — присъединява се и Джейкъб, гласът му трепери, а на устните му се появява лека храбра усмивка. — И аз съм с теб.

После Бен се затичва към Сиси и я прегръща здраво през кръста. Тя разрошва косата, която се подава изпод зимната му шапка. Поглежда ме.

Аз отклонявам поглед. Вятърът духа и макар поривът му да не е по-силен от предишните, прорязва ме, като че съм изпразнен от съдържание. Ритам един камък от ръба.

— Значи това искате? — питам. — Да ви гонят, да бъдете преследвани? Да бъдете техни жертви през целия си живот? Родени като жертви и да умрете жертви? — Оглеждам ги един по един. — Това е нашият шанс да сме нещо повече от жертви. Да се спасим от всичко това. Но вместо това вашият избор е да се върнете като избягали животни, които се прибират обратно в клетката.

Никой не отговаря. Съзвездието от точки в далечината става по-забележимо.

— Можем да бъдем свободни! — Гласът ми изневерява. Махам с ръка към хоризонта на изток. — Това е посоката, в която трябва да поемем. На изток, където е баща ми.

Внезапно се чувствам замаян и слаб, а земята под мен е нестабилна. Навеждам се и чакам светът да спре да се върти.

— Не постъпвайте така — отронвам, а приглушен допълнително от вятъра, гласът ми е изгубил цялата си сила. От устата ми едва долита шепот. — Не ме оставяйте сам.

Те мълчат за миг. Стоят абсолютно неподвижно. В застиналата картинка, която представляват, помръдват единствено развяваните им от вятъра коси. После Дейвид прави крачка към мен и макар тя да е една-единствена, усещането е сякаш цялото разстояние помежду ни е изчезнало.

— Ела с нас, Джийн — заговаря. — Моля те. — И тази последна дума като че пречупва нещо у мен.

Обръщам глава и устремявам поглед към хоризонта на изток. Към огромната шир, празна и пуста.

— Джийн — Ред е на Джейкъб да заговори. — Ела с нас. Вече си част от нас. С нас си. Наистина го чувствам. Пасваш така идеално. Ние сме семейство. Няма да те оставим да си тръгнеш.

Никой никога не ме е молил за нищо. За няколко секунди не казвам нищо, чувствам единствено странна разливаща се топлина да пълни ниши в мен, където досега съм усещал единствено празнина. Отново се обръщам с лице към тях. Бен ме наблюдава с големите си, изпълнени с надежда и очакване очи. Прочита на лицето ми решение, което едва съм наясно, че взимам и се усмихва широко. Подръпва развълнувано ръката на Сиси.

— Идва! Идва с нас!

Епап кима към мен с топлина в погледа.

— Трябва да потегляме — заговаря. — До Мисията има много път. Ти води, Джийн. Аз ще поема опашката. Какво ще кажеш?

Виждам се как пристъпвам напред и ставам част от групата им. Почти чувствам как ме потупват по гърба и зървам радостните пламъчета в очите им, усещам прилива на енергия в краката си, докато ги водя обратно към Мисията.

Но всъщност не съм помръднал. Заковал съм се на място. Още веднъж се взирам към хоризонта на изток. Чувствам как милиони ръце ме теглят в различни посоки.

— Аз ще вървя зад Джийн! — заявява Джейкъб и вдига раницата си.

А аз продължавам да не помръдвам.

В следващия момент, останалата мълчалива толкова задълго Сиси заговаря. Но за разлика от гласовете на другите нейният не звучи развълнувано.

— Джийн. — Това е всичко, което казва. Просто моето име, съвсем тихо. Тонът й е изпълнен с нетърпима тъга, която ме съсипва. Клати глава, докато ме гледа, и в този кратък момент помежду ни прелитат хиляди скрити слова на осъзнаване и разбиране.

Момчетата се обръщат към нея, а по лицата им се изписва объркване.

— Сиси? — обръща се Бен към нея. — Какво…

— Джийн няма да дойде с нас — обяснява Сиси, без да откъсва поглед от мен.

— Какво? Какво имаш предвид?

Гласът й е спокоен.

— Изток е неговата посока. За него е определен пътят до Учения.

— Не — възпротивява се Дейвид, а гласът му кипи от емоции. — Той е един от нас. Остава с нас…

— Той е Ориджин — прекъсва го тя. — Неговият път е различен от нашия.

— Сиси — казва Бен — той иска да дойде с нас и…

— Не оставяйте Джийн да умре — произнася тя. — Джийн е Ориджин. Той е лекът. Трябва да остане жив. Трябва да поеме на изток. Нищо не е по-важно.

Лицата на момчетата пребледняват. Но широко разтворените очи и безмълвно потрепващите устни издават нежеланото признаване на факта, че Сиси е права.

— Той трябва да открие Учения — продължава с решимост и спокойствие. — Именно това желае Учения, такъв е бил планът му от самото начало. Не можем да допуснем чувствата ни… — лицето й става твърдо като кремък — да се изпречват на верния път. — Гледа ме съсредоточено с ъгълчето на окото си и за първи път гласът й затреперва заради вътрешната битка и изпитваната болка. — И дълбоко в душата си Джийн също иска това.

Момчетата ме поглеждат. И сега Бен вижда нещо друго на лицето ми, различно изражение, което кара долната му устна да затрепери, а очите му да се напълнят със сълзи.

— Джийн? — произнася въпросително и въпросът му увисва във въздуха, брулен от вятъра.

Сиси приближава към мен, а изражението й е непреклонно.

— Той иска баща си. Нищо — и никой — няма по-голямо значение за него. Не можем да му го откажем. Трябва да го оставим да си тръгне. — И сега тя стои точно пред мен, толкова близо, че успявам да зърна пукнатините в коравото й изражение. Меките процепи, където личи болката.

— Би вървял до края на земята, за да го намериш, нали, Джийн?

Момчетата зад гърба й се взират в мен. Небето над тях е наситено синьо, няма нито едно облаче. Бен започва да ридае, а Епап го прегръща утешително през раменете.

— Няма да ви напусна — заявявам.

— Трябва — отвръща Сиси. Няма да позволя да останеш.

— Приключих с изоставянето…

Тя притиска пръст към устните ми и ме кара да замълча.

Отразяваната от гранитния купол слънчева светлина озарява дълбоките извори, които представляват ирисите й. Помня първия път, когато видях тези кафяви очи на екрана ми в училище. Случи се, когато тя избра номерата от лотарията за Лова на хепъри. Минали са толкова много дни, а аз още помня всички подробности за тези очи, макар и видени през дигиталните пиксели на екрана, невероятната им смесица от сила и нежност.

И именно това усещане създава ръката й върху лицето ми. За сила и нежност.

— Джийн — шепне и гласът й най-накрая я издава. Преглъща с усилие. — Върви. — За миг решителният й взор отстъпва място на бегло колебание. Прави пауза, сякаш ми дава възможност да заговоря. Но аз не казвам нищо. Тя затваря очи и се обръща обратно към момчетата.

Аз не помръдвам. После с движение, което като че отнема часове, пристъпвам към въжената стълба. Вече нищо не е материално, нито гранитът под мен, нито краката ми, нито тялото ми. Имам усещането, че следващият порив на вятър ще ме понесе нагоре, не точно ще ме отвее, а по-скоро ще ме разгради кост по кост, докато от мен вече не е останало нищо.

— Джийн! — крещи Дейвид. — Отново ще те видим. Някой ден. Нали?

Кимам. Той ми се усмихва в отговор и аз усещам как устните ми се извиват от само себе си и се разделят, за да оформят усмивка. Това не го знаех, не ми беше ясно, че усмивката може да изразява печал. После правя нещо, което баща ми винаги ме е предупреждавал да не правя. Вдигам бавно ръка и махам едва-едва. Те помахват обратно, всички до един, очите им са влажни.

Придърпвай надолу от бремето на натежалото ми сърце, аз стъпвам на по-долния напречник и после на по-долния. Образът на Сиси и момчетата е заменен от този на твърдата гранитна стена, изникнала пред мен, докато слизам по стълбата. Стъпалото ми намира следващия напречник, и следващия, и следващия и ето, че отново съм сам на света.