Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ловът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Prey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
karisima (2016)

Издание:

Автор: Андрю Фукуда

Заглавие: Плячката

Преводач: Надя Баева

Година на превод: 2013

Издание: първо

Издател: Orange books

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Дедракс

Редактор: Николета Савова

ISBN: 978-619-171-006-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/509

История

  1. — Добавяне

16

Баща ми ме събуди с разтърсване на раменете.

— Какво има? — попитах. Не се уплаших; по лицето му се четеше вълнение.

— Излизаме — отвърна ми.

— Така ли? Защо?

— Хайде — настоя.

— Трябва ли, тате? Не искам да излизам на слънцето.

— Просто ела — нареди ми той и аз естествено изпълних. Покорно си обух обувките, нанесох лосион по ръцете и лицето си, нахлупих шапката ниско, така че се впи в кожата на нивото на веждите. За всеки случай прибрахме в джобовете си фалшивите уголемени зъби. Когато отворихме вратата, дневната светлина беше като киселина в очите ни.

Вървяхме по улицата без слънчеви очила. Това са дребни трикове, които усвояваш с годините. Не носи тъмни очила през деня; може да оставят линии на лицето ти. По същата причина не носи и часовник. Всички тези правила бяха неприкосновени, независимо от обстоятелствата. Но този ден по някаква причина баща ми наруши едно важно правило: ако може да се избегне, не излизай навън в безоблачен ден, когато слънцето грее, незасенчвано от нищо. Взирах се озадачено в баща си. Но той не обясни нищо.

Движехме се в сенките на сградите, когато това беше възможно, като се придържахме плътно към стените на извисяващите се небостъргачи. Улиците, разбира се, бяха празни, по тротоарите сред сградите от бетон и хром и пред затворените врати на кафенета и магазини цареше пълна тишина.

Баща ми мина през въртящата се врата на Домейн Билдинг, най-високия небостъргач в града, състоящ се от шейсет и пет етажа. В него се помещаваха Министерството на науките и Академията по историческите догадки. Откакто се помнех, баща ми беше работил единствено в тази сграда. Аз го последвах през въртящата се врата и се озовахме във високия петдесет и девет етажа атриум. Просторното и въздушно стъклено лоби беше изпълнено със слънчева светлина, която се пречупваше в множество ослепителни лъчи, оцветени като дъги.

— Насам — каза, застанал пред стъкления асансьор. Прозрачната му шахта се издигаше през цялата височина на атриума чак до върха. Макар наоколо да нямаше никой друг, нито в сградата, нито в целия град, ако трябва да сме точни, ние разговаряхме с приглушени гласове.

— Защо сме тук, тате? — попитах.

Вратата на асансьора се отвори и баща ми въведе комбинация за последния етаж. Достъпът до него беше ограничен и такъв имаха избрани хора, преминали проверка за сигурност. Аз го погледнах изненадано, а той отвърна на погледа ми и почеса китката си. Асансьорът потегли бързо нагоре и ми се наложи да преглътна, за да освободя налягането в ушите си.

Отминахме много етажи с лекционни зали, научни лаборатории, конферентни зали и всевъзможни правителствени служби, преди асансьорът да звънне и да спрем. Вратите се отвориха. Мигом бяхме осветени от още по-силна светлина, която ни заслепи. Ръцете на баща ми докоснаха раменете ми и ме побутнаха напред към убийствените лъчи. Аз пристъпих няколко сантиметра.

Тази светлина не беше нещо неочаквано. През годините съм се качвал на последния етаж поне десет пъти, когато баща ми с гордост ми показваше работното си място. Тук прекарвам обедната си почивка, все ми повтаряше (сам на тези стълби ли, тате?), тук се държат метлите парцалите и прахосмукачките, тук пера кърпите, а тук складирам почистващите препарати, това е шахтата за боклук. Познаваше всеки квадратен сантиметър; пристъпвайки навън от асансьора, той се движеше без всякакво колебание, хвана нежно ръката ми и завихме наляво.

Подметките ни издаваха скърцащ звук по прозрачния под. Искрящи проблясъци от слънчева светлина рефлектираха от металните греди, разсичащи заобикалящите ни прозорци. Положително доказателство за трудолюбието и професионализма на баща ми като чистач. Докато се движехме по коридора, на лицето му се мъдреше гордо изражение, а слънчевата светлина заливаше всичко, сякаш бяхме нагазили в басейн, пълен с диаманти. Този етаж, където се помещаваха най-секретните архиви и документи, беше най-безопасното място в целия град: най-високата точка, рееща се далече над всички, денем оградена отдолу и отгоре с море от действаща като киселина върху кожата слънчева светлина. Беше недостъпна абсолютно за всички.

Освен за нас.

Единственото затъмнено пространство на целия етаж представляваше малка кабина, подобна на килер, която беше сбутана в североизточния му ъгъл. Наричана Паник стая, тя беше отделена от останалото пространство с прозрачни сиви стени, изработени от специално стъкло, неутрализиращо токсичността на слънчевата светлина. Паник стаята беше създадена като предпазна мярка за малко вероятна екстремна ситуация, при която по невнимание някой би могъл да се окаже заключен на последния етаж на зазоряване. При натискането на намиращ се в нея бутон подът на Паник стаята би се отворил в спускаща се десет етажа надолу шахта. Понякога я определяха като най-усамотеното място в града за през деня. Не че на някого му се беше налагало да я изпробва.

На този етаж имаше само осем офиса, които бяха разделени един от друг със стъклени прегради, а обзавеждането от бюра и столове беше изработено от плексиглас. Все едно, че се намираш в аквариум; можеше да застанеш в единия край на етажа и да видиш ясно до другия. Нощем намиращите се във всеки офис — и съответно делата им — бяха видими за всички други. Прозрачно правителство, дрънкаха хората. На този етаж работеха най-висши държавни служители. С града, стелещ се пред погледите им, те прекарваха нощите си, взрени в мониторите на бюрата си, следейки на тях бързо менящите се цифри, като движеха глави отдясно наляво понякога в синхрон. Разговаряха хладно и безпристрастно един с друг, докато взимат едно важно решение след друго. Единствената пауза в тази досадна монотонност представляваше обедната почивка, когато баща ми им сервираше късове сурово месо, накиснато в кръв.

Имам да свърша нещо набързо, казваше баща ми, когато и да бяхме там през деня. И аз го следях как се придвижва бързо от офис в офис, включва мониторите, преглежда файлове и от време на време надрасква някоя записка в бележника си. Движенията му и нервността, с която действаше, ми подсказваха, че върши нещо незаконно. От незаконните неща, които биха ни осигурили директна екзекуция.

Но този ден баща ми не се вмъкна в никой от офисите и не ме помоли да чакам на рецепцията. Преминахме през преддверието с асансьора и се насочихме към стълбищната клетка. Стените ни притиснаха и наоколо отново се спусна тъмнина. Не бях подготвен за отвореното пространство, което ни посрещна, след като баща ми отвори най-горната врата. Почувствах се сякаш летя в небесата.

Тялото на баща ми излъчваше възторжено напрежение, в походката му личеше нетипична невъздържаност, когато ме поведе към ръба. Виждах офисите точно под нас, от другата страна на стъкления покрив, по който припках.

— Тате?

— Добре, спри тук. — Бяхме едва на три метра от ръба, достатъчно близо за мен, че да зърна улицата далече под нас. — Затвори очи.

— Тате?

— Просто затвори очи. — Стъпките му се отдалечиха от мен.

Затворих очи. Това беше баща ми, така че не изпитвах никакъв страх. Една минута по-късно чух стъпките му да приближават обратно.

— Добре, сега отвори очи.

Изпълних го. В ръцете си държеше голямо приспособление с крила, покрити с лъскави метални панели. Очите на баща ми блестяха, докато следеше за реакцията ми.

— Какво е това? — попитах.

— Самолет. Помниш ли, като ти разказвах какво е самолет?

Аз се взирах в него озадачено.

— Онова нещо, което лети в небето? Помниш ли? — Той беше разочарован.

— Но сега не лети. Мъртъв ли е? — попитах.

— Не, глупчо. Този се управлява дистанционно — обясни и ми показа дистанционното управление в ръката си. — Ето, дръж самолета високо над главата си. Не, сложи ръце тук върху крилете. Точно така, сега го вдигни високо. Каквото и да става, не го пускай. Готов ли си?

— Готов съм.

И той натисна бутона на дистанционното управление, а самолетът започна да вибрира между пръстите ми, възкръснал и оживен, борещ се да полети свободно.

— Само да можеше да видиш лицето си — отбеляза баща ми и почеса китката си с двата си свободни пръста.

— Да го пусна ли?

— Не, дръж го здраво. Когато кажа „сега“, запрати го напред с цялата си сила. По диагонал нагоре в небето, силно колкото можеш. Разбра ли?

— Да.

Той чакаше спокойно, докато вибрирането не започна да омаломощава ръцете ми. Точно се канех да сваля ръце, когато той изкомандва:

— Подготви се!

И аз почувствах порива на вятъра зад гърба си, който развя косата ми и изду ризата ми като балон. Баща ми чакаше. Вятърът се усили и дрехите ми заплющяха, имаше опасност да изтръгне самолета от ръцете ми.

— Сега! — изкрещя баща ми и аз запратих самолета високо в небето. Той полетя, клатушкайки се, а крилете се наклониха рязко. Бях убеден, че няма да се получи и той ще падне. Но вместо това се стабилизира и продължи да се движи във въздуха.

— Иха! Тате, лети!

Той ми кимна в отговор, докато натискаше бутоните, за да направи някои настройки. Устните му потрепваха леко, без да го осъзнава. Аз се взирах в него. Това беше най-близкото до усмивка, което бях виждал на лицето му.

Самолетът се издигна високо в небето, описвайки все по-широка дъга. Баща ми постави дистанционното управление в ръцете ми. Аз едва не го изпуснах, но не заради изненадата, а от страх. Той притисна длани към моите.

— Натисни този бутон — каза ми.

— Какво прави той?

— Превключва самолета на автопилот.

Наблюдавахме как самолетът става все по-малък в далечината, блещукайки като звезда в осветеното от слънцето небе.

— Къде отива, тате?

Той посочи.

— Там.

— Към източните планини ли?

Той кимна. А после произнесе думи, които ме изплашиха.

— Не забравяй този момент.

— Добре — отвърнах.

Но това не го удовлетвори.

— Никога не забравяй накъде пътува самолетът. Искам да го запомниш. Разбираш ли ме?

— Да. — Вдигнах поглед към него. — Накъде пътува?

Последва ново продължително мълчание и аз реших, че не ме е чул. Но после той прошепна нещо така тихо, че може би не беше предназначено за моите уши.

— Към дома.

За миг помислих, че се кани да каже още нещо. Не просто някоя дума или изречение, а цял порой от мисли, излели се неконтролируемо от устата му. Страх сграбчи в хватката си сърцето ми. Защото въпреки цялото ми любопитство осъзнах, че не искам да знам, не желаех да чувам признания, останали неизказани прекалено дълго, да научавам тайни, които бяха пазени така старателно до този момент. Не искам да знам, помислих си, изобщо не искам да знам тези неща.

Но баща ми затвори очи и когато клепачите му се вдигнаха отново, там се беше настанила твърда решителност.

— Помни къде отива този самолет. Ясно ли е? — произнесе.

В този ден посоката на самолета не ми се беше сторила значима. Сякаш баща ми я беше подбрал съвсем наслуки или беше позволил на случаен порив на вятъра да определи курса на самолета. Но по-късно, години по-късно, осъзнах, че явно е била предумишлена. Всякакво друго направление и самолетът щеше да свърши разбит в пустинята. Единствено на изток би открил друга съдба: сред зеленината на планинските ливади, лазурността на кристалночистите езера, белотата на снега, огрявана от червения блясък на зората.