Андрю Фукуда
Плячката (36)

36

Тъмнина. Гъста като катран, нанесен на хиляди пластове върху очите ми. Няма разлика дали са отворени или затворени. Мракът е все така непрогледен.

Не е възможно да знам колко време е минало. Вътрешен инстинкт ме предупреждава да стоя неподвижно, да контролирам дори дишането си. Да избягвам предизвикана от паника хипервентилация. Издишвам и вдишвам абсолютно тихо. Осмислям известното ми, без да мърдам и да говоря.

Ето какво знам: вече не съм навън. По лицето ми не падат дъждовни капки. Над главата ми няма звезди. Няма и най-бегъл помен от вятър. Бавно полагам длани от двете страни на тялото си. Втвърдена пръст, суха и зърнеста текстура. Някъде вътре съм. На закрито. Тихо е като в ковчег.

Слушай, Джийн. Слушай.

Нищо, освен ударите на сърцето ми.

Преглъщам малко слюнка и адамовата ми ябълка подскача.

Задръж се спокоен. Не изпадай в паника. И отново онзи вътрешен инстинкт: не мърдай.

И после сред силните удари на сърцето си дочувам нещо. Само шепнещ звук, едва доловим. После се губи; вероятно съм си го въобразил. Но не: отново го чувам, приглушени хрипове.

Звук от нечии издихания.

Близо до мен има някой друг.

Бъди тих. Не оставяй да те усетят.

Вече не мога да чуя нищо. Кръвта бучи твърде силно в ушите ми. Налагам си да успокоя дишането си. Бавни и големи глътки въздух през широко отворена уста, за да избегна всяко непреднамерено просвирване през носа.

Къде се намирам? Кой е тук с мен?

Внимателно вдигам ръце над себе си и бавно описвам дъга. Нищо, освен студен въздух. Спускам лявата си ръка надолу и тя докосва нещо студено, гладко и твърдо. Стъкло? Прозорец? Завъртам глава и се взирам към мястото, където се намира ръката ми. Не виждам нищо. Нито ръката си. Нито стъклото. Чернота. Пак онзи вътрешен глас: бъди тих, дръж се спокойно, не мърдай.

— Ало?

Гласът не е моят, а на някого друг. Идва отдясно. Като струйка дим е, толкова неясен, че сякаш почти го няма.

На Сиси е.

Не мърдай, не говори, не мърдай, не говори…

— Сиси? — боря се с изкушението да се изправя до седнало положение.

— Джийн? — шепне тя в отговор.

Много бавно, сантиметър по сантиметър, аз се приплъзвам към нея.

Тя прави същото. Без да обелваме и дума. Същият инстинкт, който ме предупреждава да пазя тишина, явно говори и у нея. Върховете на пръстите ни се докосват и ръцете ни мигом се вкопчват една в друга като разделени същности, които се борят да достигнат едно цяло. Ръцете ни са леденостудени; хватката ни е ожесточена и настойчива.

Държим се така напълно неподвижни.

Защото и двамата го чувстваме. Не сме сами.

Тя диша; аз дишам. Тишина.

И в този момент: по-нататък, отвъд нейното тяло, звукът от дишането на друг човек. От устните на някой заспал се откъсват тихи леки издихания.

Сиси започва да се придвижва към звука. Аз стискам ръката й по-силно и се мъча да я спра. Тя прави пауза. После дърпа ръката ми. Аз стискам още по-силно. Не мърдай.

Но тя упорства. Аз изпълзявам, докато тялото ми не се притиска към нейното, устните ми са до самото й ухо.

— Недей — шепна.

После тя се придвижва полека, така че устните й да се отъркат в моето ухо.

— Къде сме? — шепне.

— Не знам. Опасно е. — Чувствам нещо да се притиска към страничната част на крака ми, в джоба ми е. Протягам ръка и го вадя. Пластмасова тръба. Изучавам формата му, като използвам осезанието си. Трябва да е Светило.

Ръцете на Сиси се придвижват надолу и спират при обувките й. Чувам скърцането на кожа, а после тънко издрънчаване на метал. Извадила е кинжалите, които крие в обувките си.

— Имам Светило — прошепвам. Беше в джоба ми.

Чувам приглушено шумолене на дрехи, а после Сиси казва:

— Аз също. Какво става?

— Трябва да сме тихи. И неподвижни. — Усещам как кима, притисната към бузата ми.

— Не използвай Светилото — поръчва ми. — Още не.

Аз стискам ръката й в отговор.

Лежим неподвижно в продължение на още една минута. Отново долавям дишането, този път е по-шумно и неспокойно, не така ритмично. Сиси започва да се движи съвсем леко. Влачи краката си и се мъчи да определи какво я заобикаля.

Какво става?

Очите ни изследват заобикалящата ни чернота в опит да зърнат в нея някакво очертание.

Вместо това до ушите ни достига звук: прокашляне в мрака, съвсем кратко, почти като кихане. Тялото на Сиси се напряга като струна. Ново прокашляне, това някак прераства в ръмжене, което постепенно притихва и отново настъпва тишина.

Тихите ритмични издишвания се подновяват, но този път са по-затруднени и немощни.

Пръстите не Сиси стягат хватката си около моите. Знам каква е потребността й; моята е същата. Да се махна от тук. Където и да се намира това тук.

Внимателно се изправяме. Отдръпваме се от далечния звук от дишането с ръце, протегнати пред нас. Тътрим бавно крака в старанието си да не се препънем в някакъв предмет, които би могъл да лежи на земята скрит от погледите ни. Ръката ми се удря в стъкло. Спирам, а ръката на Сиси също докосва стъкло. После издава лек стон.

— Джийн. — Това е най-тихият и шепнеш писък, който някога съм чувал. — Знам къде сме.

Пуска ръката и изведнъж оставам сам в морето от тъмнина.

— Сиси? — Пълна тишина. Не се чува дори слабото похъркване.

Протягам ръце към мястото, където Сиси се намираше за последно. Празно пространство, като че тя се е изпарила. Продължавам напред, като размахвам ръце, които срещат единствено празнота. Няма и следа от Сиси, нито загатване за сив силует в мрака.

Тишината е раздрана от гнусно слюнчесто изръмжава.

Вик — този на Сиси, — а после шум от бързи стъпки, мигом последван от шума на изритан пясък, ударил се в стъкло.

Задействам Светилото. Около мен заблестява слаба зелена светлина.

Намираме се в Познавариума.

Вътре в стъклената камера.

Вътре заедно със здрачницата.

Неясно петно. Препуска през призмата право към Сиси. Черната й коса се развява назад от бялото й лице, а уголемените кучешки зъби стърчат навън.

Сиси вече мята един кинжал. Проблясване от отразена светлина, докато кинжалът лети към момичето здрачница.

Когато острието е по средата на полета си тя се превива на две, сгърчва се на земята и надава силен и пронизителен вой.

Издрънчаване оповестява, че хвърленият от Сиси кинжал се е ударил в стъклото. Пропуснала е.

Хвърлям поглед обратно към здрачницата. Клечи и вие, прикрила очите си с ръка. И в този момент осъзнавам. Бои се от зелената светлина. Странно: реакцията й е много по-ясно демонстрирана сега в сравнение с предишния ден, когато блестяха над десет Светила. Явно причината е, че стъклото филтрира по-болезнените дължини на вълните. А сега без стъкло между себе си и светлината здрачницата е напълно изложена на нея. Това бледо и немощно зелено е като бръснач в очите й.

— Твоето Светило, Сиси! Използвай го! Светлината я ослепява!

Тя го вади и го вкарва в действие. Разпръсква се зелена светлина, която осветява още по-голяма част от камерата. Здрачницата пищи.

Не губя време. Завъртам се и се втурвам към стъклото. Вратата, къде е вратата? Но гладката и непрекъсвана от нищо стъклена стена не предлага и следа от брата. Блъскам по стъклото разгневено. Твърдо е като диамант и не поддава изобщо. И после я виждам, точно пред мен е, неясното очертание на врата, съвсем леко прорязано в стъклото. Ръцете ми бързо пробягват по нея в опит да открият резе, брава или каквото и да било.

Но се сблъсквам единствено с гладко нищо. Бравата е от другата страна, панелът с клавишите е от другата страна, всичко е от другата страна. И в този миг зървам старейшините. И Кругман. Седят от другата страна, взират се в нас, а от очите им струи вълнение. Лицата им са озарени от бледата зелена светлина. Дали са ни Светила за свое собствено забавление. За да наблюдават по-добре спектакъла на нашата смърт. Блъскам по стъклото разярено.

— Джийн!

Обръщам се. Здрачницата стои в клекнало положение със здраво стиснати заради светлината очи, а бледата й кожа е зеленикава и на петна.

— Не говори, Сиси! Ще издадеш местонахождението си!

И за да докаже, че съм прав, превита на две здрачницата се насочва към мен със скокове, размахва ръце, а разперените й пръсти с черни заострени нокти, наподобяващи стрели с отровни върхове, политат към мен. Отскачам настрани и тромаво се приземявам по лице.

Здрачницата прелита покрай мен, а дългата й коса се отърква в ръката ми, сякаш ме милва.

Блъска се в стъклото и главата й се отмята рязко назад. За част от секундата остава залепена за стъклото като размазана жаба, а после се плъзва надолу изтощена. Въпреки всичко се избутва с ръце и присвива замъглените си от удара очи, за да ме открие. Надава неистов оглушителен писък.

Претъркулвам се и скачам на крака. Сиси ме сграбчва за ръката и тичаме към другата страна.

— Има само един изход навън от тук — казва, като едва отваря уста.

— Връща се…

— Не, чуй ме! — Тя дръпва рязко ръката ми и едва не я измъква от ставата. — Имаме само един ход. Остави я да скочи към мен. Ще я задържа възможно най-дълго. Докато я разсейвам, ти прережи гърлото й в гръб с това — поръчва и ми подава един кинжал.

Мъча се да изтръгна ръката си дори когато чувствам хладната му повърхност върху дланта си.

— Не…

— Няма друг начин! Прережи й гърлото дълбоко…

— Аз ще я хвана! Ти я пронижи. Повече те бива с кинжалите.

— Просто слушай, слушай, слушай! Не спори с мен. Само един от нас ще оцелее тук. Знаеш го!

— Тогава ти…

— Не оставяйте Джийн да умре! — крещи тя, а здрачницата се хвърля към нас, жадна за кръв.

По инстинкт аз мятам кинжала, а Сиси запраша във въздуха своето Светило. Кинжалът удря Светилото точно пред лицето на здрачницата. Светилото експлодира и запраша струя право срещу лицето й, която вдълбава в него улеи с нещо, подобно на разтопена лава в леден блок.

Между стъклените стени се разнася зловещ писък. Здрачницата пада между нас, свита на топка заради болката, търка и дере очите си. Въздухът е изпълнен с остра миризма на изгоряла и разядена плът. Здрачница ще иска, ще има нужда да отмие горящата течност.

Очите ми незабавно се насочват към плоска, наподобяваща огледало водна повърхност. В далечния край на камерата. Представлява отворът към шахтата с форма на „U“, през която й подават храна от другата страна на стъклената стена. Откъдето едва вчера учителката беше избутала чувал с месо. Надолу по вертикалния канал, после през късия хоризонтален мост и нагоре по другия канал.

Здрачницата започва да пълзи към водата.

И изведнъж аз осъзнавам: това е пътят ни навън. Толкова е очевидно, явно страхът е блокирал мозъка ми. Това е единственият ни път навън. И ние трябва да стигнем до там преди нея. Трябва да го предприемем сега, да го сторим и да се приключи.

Хващам Сиси за ръката и я тегля. Няма време да обяснявам.

Но тя се мъчи да се добере до кинжала на земята, като си мисли, че това е възможността й да убие здрачницата. Придърпвам я към себе си и почти я нося към другия край.

— Какво правиш? — крещи тя. — Това е шансът ни…

— Спасявам ни! — отвръщам. Вече сме до шахтата. Не е толкова широка, колкото си мислех. Изглежда достатъчно широка за нея. За мен ще се наложи да проверим.

— Помниш ли този отвор на шахтата? Има форма на „U“, слиза десет метра надолу, извива се на дъното и после се изкачва от другата страна.

Но тя вече клати глава.

— Няма да се поберем, прекалено е тясно и дълбоко. Ще се удавим.

Здрачницата пълзи към нас с протегнати ръце, които се люлеят над земята. Чува гласовете ни и съска злобно. Светлината от Светилото избледнява. С нея свършва и времето, а заедно с това и животът ни…

Сиси забелязва.

— Ти пръв — шепне.

— Не.

— Джийн.

— Няма да тръгна, докато не влезеш.

— Не. Не оставяйте Джийн да умре — повтаря, а очите й пламтят решително.

— И Джийн няма да слезе там долу, докато не го направиш ти — отговарям с неотстъпваща на нейната твърдост.

— Проклет да си — изсъсква тя, после ме сграбчва за шията и гладката й буза се долепва до моята. В следващия миг се оттласква от мен и застава пред отвора. Поема дълбоко въздух и се гмурва с главата надолу. Последното нещо, което зървам от тялото й, са стъпалата и после пръстите, които потъват във водата, изпълваща шахтата.

За секунда съм озадачен. Защо тръгна с главата надолу?

После си отговарям. Но разбира се. Ако беше скочила с краката надолу извивката на дъното би се оказала твърде тясна, за да я премине. Само плуването с главата надолу би й позволило да извие тялото си в чупката долу и после да излезе с главата нагоре от другата страна.

Също така става дума за сделка всичко или нищо. Няма възможност за връщане назад, ако искаш да се покажеш за още въздух или ако промениш решението си.

Зад мен долита ръмжене и дращене на нокти по земята. Следва тишина, която би могла да значи само едно: здрачницата вече е във въздуха.

Ясно ми е, че не бива да губя време и да се оглеждам назад. Хвърлям се надясно и се превъртам със засилване в мига, когато здрачницата се строполява на земята до мен. Извъртам тялото си, освобождавам дясната си ръка, която е притисната зад гърба ми и замахвам с ръката, в която все още държа Светилото.

Пръчката едва тлее, като гаснеща жарава, която едва отделя светлина. Но съдържа достатъчно течност, че да освети здрачницата: лицето й е ужасяващо близо до мен, дясното й око е подуто и от него се стича бяла слуз, но другото й око е чисто и се взира лакомо в мен.

Имам още една карта. Тикам пръчката в устата си и я стискам със зъби. После извъртам глава и отхапвам върха. В устата ми потича слузеста и лепкава кисела течност. Задържам я там.

Здрачницата скача към мен…

… Вече е върху мен, разтваря ръцете ми и ги притиска на земята, а единственото й действащо око блести победоносно, от устата й се стича слюнка като пръски вода от чучура на бурно кипящ чайник.

Неин съм.

И в тази част от секундата — докато тя бързо навежда глава към шията ми с вече оголени кучешки зъби — аз изплювам течността от Светилото, изстрелвам я със засилка навън от устата си. Лицето на здрачницата е оплискано с искряща зелена течност.

Тя пищи и отскача назад. Във въздуха се разнася някакъв звук, цвърченето на плътта й.

Вече бързам към отвора на шахтата. Не мога да го открия, не и в тъмнината. Ето! На няколко крачки от мен, където сивата повърхност помръдва едва забележимо. Пръстите ми потъват във водата и не губя никакво време. Гмуркам се вътре, водата — ужасяващо студена — поема главата ми, линията на брадичката, шията раменете.

И внезапно съм се озовал вътре. Под вода съм.

Ледената й прегръдка представлява шок за организма ми, белите ми дробове са стиснати от смразяващи юмруци, които изтласкват целия намиращ се в тях въздух. Внезапната промяна в окръжаваща ме среда действа изключително замайващо.

Притиснат съм плътно. Отворът на шахтата е с една идея по-широк от раменете ми. Съзнанието ми е заплашено да бъде завладяно от паника, макар да се старая да пренебрегна ужасяващата дезориентация, предизвиквана от позата ми надолу с главата под вода и състоянието на пълен ужас. Поне ми е стигнал умът да тръгна с ръцете, протегнати пред мен. Ако бях потопил първо глава, сега ръцете ми биха били притиснати към тялото. Щях да съм в капан.

Това обаче предоставя малка утеха. И определено няма време да се потупвам сам по гърба. Защото все още не съм се измъкнал. Долната част на тялото ми (сега горна) все още се намира над водата, ритам с крака във въздуха в безуспешен опит да открия опора. Чувствам ги като отделни същества, които се извиват подобно на пипала някъде на хиляди километри над мен. Завиждам им, задето имат достъп до въздух. Ще ми се да вдишам през тях, сякаш са сламки.

Чувам ръмженето, предизвикано от копнеж, приглушено, но все така плашещо. Дори под повърхността чувствам вибрациите на нейната устременост да се предават към мен чрез ледената вода. Идва за мен. Или поне за краката ми. За миг изпитвам напълно ирационално усещане за облекчение. Че съм в безопасност зад краката си и зад укритието, което ще ми предложат. Здрачницата може да ги получи, стига да остави мен.

Мозъкът ми. Мислите ми. Напълно объркани са. Не разсъждавам ясно.

Започвам да се въртя в различни посоки. Нужен ми е въздух. В паниката си забравих да поема дълбоко дъх, преди да се гмурна. Не ми достига. Вече. Едва съм пробил повърхността — в буквалния смисъл — на разстоянието, което трябва да измина под вода, а дробовете ми вече са празни.

Извивам се и се гъна в опит да освободя хванатото ми в капан тяло, като едва сега ми хрумва, че би било добре да бях съблякъл обемистите си и широки дрехи преди гмуркането. Полюлявам се, гърча се. Някак си това действа: движенията ми помагат да се придвижа около метър надолу. Дланите ми се плъзват по ограждащата ме гладката метална повърхност в издирването на нещо, чрез което да се оттласна. Намирам минимална издатина: нищо повече от болт, който не е завинтен докрай. Но това стига, достатъчно е за пръста ми да се опре в него и да избута тялото ми още няколко десетки сантиметра.

Сантиметър по сантиметър се придвижвам надолу, вече цялото ми тяло е под водата. Но съм прекалено бавен, това не е добре. Очите ми са отворени, но не виждам нищо, освен чернота, вледеняващият студ е като хиляди карфици, които се забиват в кожата ми. Липсата на въздух беше абсолютна грешка. Трябва някак да се върна, да изплувам обратно на повърхността и да вдишам въздух, скъпоценен въздух…

Нещо сграбчва стъпалото ми някъде над мен.

Крещя. Последните остатъци въздух напускат гърдите ми, като че съм спукан балон.

Обувката ми е събута, а заедно с нея едва не е откъснат и кракът ми. Ритам силно и пищя в черната мокрота, като тласкам тялото си по-надолу.

Нещо поддава. По някакъв начин. Тялото ми се плъзва с около петдесет сантиметра надолу. Започвам да се придърпвам. Пръстите ми се опират в стените за инерция, а раменете ми са прегърбени и прибрани максимално…

Остър нокът закача оголеното ми стъпало.

Отварям рязко уста, за да изкрещя. От там не излиза нищо. Не ми е останал въздух. Вече не мога да издам и звук.

Не преглъщай вода! Недей! Дори само капка вода в трахеята ми ще предизвика фатален спазъм. Ритам силно с крак. Той докосва кожа, заоблена кост — скулата на здрачницата? — преди да го отдръпна обратно, чувствам кичури от косата й да гъделичкат глезена ми и да обгръщат стъпалото.

Цялото ми тяло е подвластно на паниката. Мъча се да сграбча хлъзгавите стени около мен, отчаян да получа тяга. И после чудо: отворът внезапно се разширява. С по едва три или четири сантиметра от всяка страна, със сигурност недостатъчно, че да има място да се завъртя, но го чувствам широк колкото цял каньон. Тялото ми слиза надолу с още петдесет сантиметра, а после два метра, притискам ръце към стените и се оттласквам надолу, а краката ми ритат на главата с резки кратки движения. Придвижил съм се надолу, като че на цяла галактика разстояние, а съм изминал общо около пет метра. Чувствам в ушите си острата болка от водното налягане.

Извън обсега на здрачницата съм. Не би посмяла да слезе по-дълбоко.

И в следващия миг усещам острите й нокти да ме стискат като клещи около глезена. Хватката й е уверена и решителна. Крещя, а от устата ми се отделят мехурчета. Ритам, но това като че я активира повече. Стиска още по-силно. Отново подритвам и този път петата ми закача нещо голямо и твърдо, като например главата й.

Тя е под водата. С потопена глава. Като че самата тя, току-що осъзнала този факт започва да се мята. Чувствам как хватката на глезена ми отслабва, но ръката й се е заклещила в крачола на панталона ми. Тъй като движенията й са ограничени от теснината на отвора и от стегнатия крачол на панталона, тя е способна единствено частично да разкъса плата. Дере панталоните ми на ленти и пръстите и се оплитат като вързани в примка. Здрачницата е обзета от паника, докато аз я тегля все по-навътре в шахтата; приглушените й от водата писъци са придружавани от резките движения на пръстите, докато те се кривят и губят форма. Чувствам един силен пристъп и после нищо. Здрачницата е напълно неподвижна. Удавила се е.

Отварям рязко очи и се мъча да зърна дъното. Но все още виждам единствено чернота. Всичко, което мога да сторя, е да продължа да се примъквам надолу в бездната метър по метър. В този миг ме осенява смразяваща мисъл. Ами ако вместо да докосна дъното, докосна Сиси? Ако бездиханното й тяло блокира пътя, дрехите й се реят около нея, лицето й е подпухналото и безизразно в смъртта с коса, бавно олюляваща се около него?

Стискам очи, като че да прогоня образа от съзнанието си, сякаш така ще пропъдя мислите. Продължавам да дращя с пръсти надолу, а температурата на водата спада, кръвта бучи в ушите ми…

Няма да успея. Вече не ми е останало нищо.

Въздух. Никакъв. Започвам да изпадам в делириум, остри като бръсначи нокти се впиват в дробовете ми. Не желая нищо повече от това да дойде краят на това страдание, да отмине тази финална фаза от удавянето ми и мястото й да бъде заето от смъртта.

Изведнъж пръстите ми докосват нещо. Не мека и еластична кожа, а блажената твърдост на метал. Дъното на шахтата. Започвам да вършея с ръце в старанието си да открия отвора, където каналът завива и преминава в другата част от шахтата. Не мога да го намеря. Едва когато изтласквам тялото си възможно най-ниско и главата ми се удря в дъното, успявам да видя дупката. Точно пред лицето ми е.

Ужасяващо малка е.

Раменете ми едва ще се проврат. Може би. Или пък може би не. Протягам ръце навътре. Нищо не ми остава, освен да се удавя, докато правя опит.

Хоризонталният участък не е дълъг. Всъщност е толкова къс, че ръцете ми успяват да достигнат другата му страна. Вкопчвам се в ръба и се придърпвам рязко с изпънати ръце като провирам глава и рамене. Главата ми преминава, докато не се изравнява с ръцете и поглеждам във втората вертикална шахта. Тази е много по-широка. Всичко, което трябва да предприема, е да прекарам тялото си, а после да ритам здраво. Само на секунди е. Въздухът е на секунди от мен.

Но аз се заклещвам. Нещо възпрепятства прогреса ми. Здрачницата е, макар й удавена, ръката й все още е заплетена в лентите от раздрания ми панталон. Тегля я зад себе си като мъртъв товар.

Дърпам по-силно, усещам леко поддаване. Успявам да измъкна по-голяма част от тялото си от хоризонталната тръба в по-широката вертикална шахта. Но въпреки това чувствам, че съм спиран. Ръката й, мъртва и неподвижна, все още е закотвена в панталоните ми и без значение колко силно ритам, не успявам да се откача. В капан съм. Дори удавена, здрачницата се е превърнала в гюле и верига, водещи до моята смърт.

Значи това е краят ми. Сам във водния си гроб, във възможно най-непрогледния мрак на света. Същината на цялото ми съществуване, самотата, осуетяването на плановете, отчаянието, всичко е събрано в този тесен ковчег. Тялото ми се отпуска, напрежението ме изоставя. Пристъп; и после нищо. Мускулите ми релаксират. Дори бученето на кръвта в ушите ми отслабва и замира. Пръстите ми бавно се разтварят и ръцете ми се реят над мен като двойка струи дим над погребална клада.

Смъртта не е нещо чак толкова лошо. Просто ми отне дълго време да стигна до нея, това е всичко. Всичките тези години.

Над мен се появява ангел, нечий сив силует. Косата й е отметната назад, докато се спуска надолу към мен, очите й са широко отворени и се носят към мен като двойка гълъби. Готов съм за нея, когато посяга към мен с дългите си гладки ръце. Дърпа ме веднъж, после втори път. Заклещен съм; тялото й се плъзва надолу.

Нещо освобождава крака ми и ангелът ме издърпва, освобождаването ми е далечно и маловажно. Чувствам натиска на топлото й тяло върху гърба ми, така нежно и успокояващо е. Бавно движение нагоре, ръцете й са под мишниците ми и ме държат през гърдите, черните стени пробягват покрай нас, докато се движим нагоре, навън от шахтата, отминавам тавана на Познавариума, отминавам облаците, отминавам звездите, право към небесата, само че тук няма звезди, нито пеещи ангели или улици, павирани със злато, няма мляко, мед, плодове и слънчева светлина, а само чернота и мрак и после вече няма нищо.