Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ловът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Prey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
karisima (2016)

Издание:

Автор: Андрю Фукуда

Заглавие: Плячката

Преводач: Надя Баева

Година на превод: 2013

Издание: първо

Издател: Orange books

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Дедракс

Редактор: Николета Савова

ISBN: 978-619-171-006-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/509

История

  1. — Добавяне

44

Пътуването през нощта създава усещането, че продължава безкрайно. Сгушваме се един до друг, в началото заради здрачниците, които не желаят да се откажат и остават да висят от външната страна на клетката. А по-късно се притискаме един към друг, за да намерим топлина от хапещия студ. Разместваме контейнерите с провизии около нас и се свиваме на минимална площ. Никой не спи, на никого не му е възможно, не и сред струите смъртоносна слюнка, която се стича върху нас, не и при звука на периодическите писъци на здрачниците, предизвикани от гняв и отчаяние.

Сиси гори и се поти обилно. От време на време изпада в пристъпи на треперене. Бавно се преобразява — и на мен не ми е ясно защо се случва толкова бавно — но след ден или два дезинтеграцията ще е пълна. Не можем да допуснем да се преобрази тук вътре. Когато промените прогресират твърде далече, ще бъдем принудени да сторим немислимото. Ще трябва да я преместим в периферията на вагона, където ще се намира в обхвата на все още висящите по решетките здрачници и те ще свършат онова, което ние не можем. Никой не го е споменавал, но тежи неизказано на всички ни. На Епап повече, отколкото на останалите. Не е мигнал през цялата нощ, гали косата на Сиси, без да спира, а лицето му е изопнато от печал и тревога, другата му ръка лежи върху Дейвид.

В някакъв момент в мрака на нощта аз се примъквам до нея. Тя гори неописуемо. Измъквам един кинжал от колана й. Задрямалият Епап се събужда и подскача при вида му. Поглежда ме, решил, че се каня да извърша убийство от милост.

— Още не — възпротивява се. — Още може…

— Не е каквото си мислиш — обяснявам. Опирам кинжала в дланта си и правя разрез; бликва кръв и оформя локвичка в ръката ми. Това докарва здрачниците до безумие. Разтварям устните на Сиси и оставям кръвта да се стече в устата й.

— В случай, че е вярно. Ако наистина аз съм Ориджин. Ако аз съм лекът. Може би е в кръвта ми.

Но Епап клати глава, а очите му гледат тъжно и самотно.

— Това е последното ни средство — обяснявам. — Нямаме какво да губим.

Той едва смогва да ме погледне, докато говори.

— Джийн — произнася, и сочи към раната отстрани на главата ми. Там, където ме одра Ашли Джун. — Ти също се преобразяваш.

Прав е. Забелязал е онова, което аз отричам, бледността на кожата ми, блестящото от пот лице, факта, че причината за треперенето ми не е смразяващият въздух, а нещо много по-дълбоко и ужасно, началото на конвулсиите.

— Ти не си Ориджин — казва, ляга обратно и затваря очи. — Ти не си лекът.

Настъпва зората. Здрачниците скачат от влака с неохота и гняв, някои от тях замахват по един последен път с надеждата да хванат жертва, допуснала да се разсее. Остават само няколко; после надавайки колективен вой, те също скачат и се шмугват в гъстата гора. С изчезването на завесата от здрачници вятърът вее неумолимо през влаковия вагон, наподобяващ клетка.

Остава само един здрачник. Но просто защото няма друг избор. Метнал се е към влака с главата напред и тя се е заклещила между прътовете на решетката. Не успява да се измъкне дори след часове теглене, дори след като измъква раменните стави и чупи челюстта си на пет места.

Изгревът настъпва с пълна сила и ушите ни са изпълвани със стоновете на въпросния здрачник, докато не се разтопява и размеква достатъчно, също като бучка масло, и накрая не пада като купчина гной, за да се разплиска по релсите. Влакът минава отгоре му; колелата му се покриват с жълтеникава течност и тя се разлетява наоколо като от фишек. Опръскани сме от слузести капки, като че ни е навалял жълт дъжд.

Но най-накрая е сутрин и лъчите на слънцето предлагат отмора от ужаса на нощта. Никой не говори; все още седим сгушени един до друг, въпреки топлината на слънцето и въпреки отсъствието на здрачници.

Едно бледо момиче вдига поглед към слънцето и примижава. Цялото й тяло излъчва шок, сключените ръце, плътно притиснатите към тялото крака. Но също така в очите й проблясва искрица надежда, очакване на лежащото пред нас. Цивилизацията, като че мълвят пламъчетата в очите й, Цивилизацията. Насочва поглед към мен и остава загледана за секунда или две. Решетката хвърля сянка върху лицето й.

Аз отклонявам взор и снижавам глава в яката си. Слънчевата светлина е като киселина за търпящите ми преобразяване очи. Лъчите се вмъкват през порите ми и достигат чак до костите, дразнят до крайност нервни окончания в костния мозък, за които дори не знаех, че съществуват. Епап е прав. Преобразявам се. Треперя. Целият се треса.