Андрю Фукуда
Плячката (10)

10

Сиси е права. На следващия ден достигаме до повърхността. Отворът на вертикалния тунел се оказва изненадващо близо.

Минути след като нахлулата в кухината слънчева светлина ни буди, ние започваме да се катерим. Ръцете и краката ни са премръзнали и схванати, но обливащите ни лъчи ни затоплят и връщат живота в ставите ни. Скоро забравяме за изранените си длани и кървящите пръсти, съсредоточаваме се единствено върху хващането на следващия напречник. И после следващия. Докато не се изсипваме през отвора като новородени бебета, започваме да поглъщаме жадно свежия планински въздух и примигваме заради слънчевата светлина.

Намираме се на дъното на обрасла със зеленина долина. По цялата й периферия се издигат гранитни скали, наподобяващи каменни пръсти. Въздухът в низината е изпълнен с лека мараня, която се промъква измежду заобикалящата ни тъмна гора. От мъглата се показват дървета, сякаш са пратеници, дошли да ни поздравят. Или да ни отпратят.

Над всичко се издига планинският връх. Извисява се нагоре, далечен и арогантен, с назъбената си възлеста повърхност, като че направил гневна гримаса заради яркостта на деня. Или пък заради нас, задето се разхождаме по широките му рамене. По средата на пътя зърваме далечен водопад, който блика от стръмния склон, а водата му се спуска на хиляди метри надолу и се разпръсква във фина мъгла на дъното. Сред струите му се мержелее неясна дъга.

Изложени на открито, както сме в момента, ниската температура прерязва костите ни. Вятърът, макар и лек, се вмъква под дрехите ни и вледенява гърдите ни. Обзема ме нов пристъп на кашлица и аз се превивам на две с усещането, че гърлото ми е раздирано от кабарчета, а слузта, намираща се там, е киселина. Докосвам челото си. Горещо като готово за коване желязо, разпръскващо около себе си искри и пламък. Земята се накланя пред мен, небето и планината се въртят наоколо като същинска лавина за съзнанието ми.

— Към дърветата — казвам. — Далече от вятъра.

— Почакайте — отвръща Сиси. Навежда се над отвора на тунела и започва да оглежда периферията му.

— Какво правиш? — пита Бен.

— Ето тук. Погледнете — приканва ни тя и сочи единствения участък, където тревата е смачкана. — Който и да е използвал този тунел, тръгнал е в тази посока. Предлагам и ние да поемем натам през гората.

Гората е като топло гнездо. Вятърът утихва почти мигом, щом навлизаме сред дърветата. Прекрасният аромат на ванилия кара стомасите ни да къркорят. Препъваме се наоколо, преди да открием сред боровите иглички на земята бегло подобие на пътека. Поемаме по нея, а вълнението ни расте.

Но след едва петнайсет минути спираме, за да си поемем въздух и се облягаме на покритите с лишеи дървета. Не сме свикнали на редкия планински въздух. Сред клоните високо над главите ни се мярка сойка, върти рязко черната си глава в различни посоки. Надава дрезгави укорни писъци, сякаш ни кори заради липсата ни на енергия. След кратка почивка потегляме, но с по-предпазливо темпо. Двайсет минути по-късно спираме.

— Пътеката се изгуби — отбелязва Сиси и се озърта разтревожено.

— Трябва да си намерим място за през нощта, нали? Да накладем огън — казва Епап с тракащи зъби.

— Налага се да побързаме — казва Сиси. — Този студ не е шега. Двамата с теб ще съберем дърва. Бен и Джийн да останат тук…

— Не — прекъсва я Епап. — Отсега нататък ще правим всичко заедно. Няма да се разделяме нито за секунда. Чувате ли ме? Тази гора иска да ни раздели. Чувствам го.

Това важи за всички ни. Вървим плътно един до друг, понякога ръцете ни се отъркват едни в други и се удряме леко с рамене. Нямаме нищо против.

И тогава, точно когато гората заплашва да прерасне в чернота, наподобяваща гъст катран, се озоваваме на просека. Завесата от дървета и мрак изчезва. От далечната страна на просеката земята се спуска право надолу в стръмна скала. От мястото си успяваме да зърнем кристалните езера и ливадите в долината далече под нас. Но погледът ми бързо е привлечен от нещо друго.

Насред просеката, окъпана от слънчеви лъчи, се издига дървена хижа.