Андрю Фукуда
Плячката (35)

35

Откриват ме, докато слизам надолу по витото стълбище. Двама старейшини с лица, почервенели от пиянстване или от положените усилия. Или и от двете. Нямат какво да ми кажат, а само протягат ръце в опит да ме заловят. Аз ги отблъсквам и след като осъзнават, че не се мъча да избягам, просто ме следват плътно зад гърба. Не си разменяме и една дума. И в мига, щом се озоваваме обратно на покритата с камъни пътека, те внезапно изчезват. В един момент са зад самия ми гръб, а в следващия вече ги няма.

Странно, че не решават да ме изпратят до къщата ми. Старая се да не придавам кой знае какво значение на това. Но ме изпълва все по-голямо безпокойство. Спирам и се ослушвам в притихващия звук от стъпките им. Но долавям само тънкото свистене на вятъра.

Дъждовна капка се стича по лицето ми. Голяма и ледена е, у нея няма нищо хипотетично. След секунди я следват още и още, покриват бузите и челото ми, докато не започва да се лее проливен дъжд.

Но не това е причината за внезапно обзелия ме студ. Водната завеса е като каскада от мокра тъмнина, плътна и дебела. Пронизват я искри от статично електричество. Дъждът плющи върху камъните и вдига шум като от хиляда търкалящи се топчета за игра.

Тръгвам обратно към моята къща. Страхът кара краката ми да се движат бързо по хлъзгавите камъни. На площада спирам и се ослушвам. Тишина и неподвижност, само сърцето ми блъска лудо. Нещо прещраква в главата ми, убеденост, която движи стъпалата ми все по-напред. В съзнанието си се виждам как нахлувам в спалнята и будя всички до един. Епап, Дейвид, Бен, Джейкъб, Сиси. Обяснявам им, че трябва да напуснем това място на мига не само защото сега знам, че истинската земя на млякото и меда, на плодовете и слънчевата светлина лежи на изток от нас, не само понеже съм наясно, че баща ми е жив и ме очаква там, но защото ми е ясно, че времето ни в Мисията е изчерпано. Че последните зрънца пясък са изпаднали и са оставили след себе си море от ужасяваща празнота и зловещ мрак. Вече виждам как сграбчваме раниците си, как се прокрадваме през тъмната гора и се забързвам още повече, като се старая да пренебрегна усещането, че вече е прекалено късно.

Влетявам през входната врата. Точно се каня да се втурна нагоре по стълбите…

… когато нещо притегля погледа ми. В столовата. Светлината от огън танцува по стената, слаба и трепкаща. Но не тя привлича вниманието ми.

Прави го Дейвид.

Само че той не е с лице към мен. Стои в ъгъла с лице към стената и с ръце зад гърба. Като че е част от строй. Само че трепери.

— Дейвид?

Влизам в столовата и тръгвам към него.

— Дейвид?

Светлината идва от свещите върху свещник, намиращ се на масата за хранене. Епап седи до масата, а лицето му е озарено от пламъците. Тика лъжици супа в устата си като робот, бързо и невнимателно, и тя се разплисква по масата и по предницата на ризата му.

Вдига поглед, а очите му са червени и възпалени. Не показва никаква изненада от внезапната ми поява, но от погледа му струи отчаяние. По лицето му се стичат сълзи, но единственото, което върши, е да продължава да загребва лъжица след лъжица от супата.

В ъгъла зад Епап стои друг човек.

— Джейкъб? — произнасям, а очите ми вече се насочват към третия ъгъл.

Там е Бен с тяло, притиснато към стената, което се тресе неконтролируемо. Той също е с гръб към стаята. Косата му е разбъркана, като че някой я е теглил и извивал в различни посоки.

Отново стрелвам с поглед Епап. Лъжицата в ръката му, сякаш подвластна на взора ми, пада и издрънчава на масата. Очите му вече не са приковани към моите, а са насочени над рамото ми.

Подът зад гърба ми проскърцва.

Чувствам как внезапно ме обгръща хлад от усещането за нечие присъствие, неочаквано и мрачно като крило на прилеп в полунощ. Обръщам се.

Бледо лице, закръглено, с топчести бузи и изпъкнали очи. Над самото ми рамо.

Като луна, същинска пълна луна.

Но празният му поглед е лишен от светлина. Примигва, клепачите му се спускат като гилотини на забавен ход. Аз понечвам да изкрещя.

Но преди да успея, нещо тежко ме удря по тила. Черепът ми изпуква, а мозъкът ми се блъска в предната му стена. Всичко около мен се втечнява в сиво-черна маса и аз падам, отпуснат и озовал се в нереалност, без да чувам, виждам или чувствам каквото и да било.