Всички служители бяха ази, родени в Рисюн. Обучението им далеч надвишаваше онова, което се приемаше за достатъчно в Новгород. Но същото се отнасяше за голямата част от лабораторния персонал.

Познати лица, познати типове, цялата информация за които се пазеше в инфобанките.

За пръв път от дни насам Ариан Емъри се почувства в безопасност.

Смяната на охраната премина в ръцете на Рисюн в момента, в който Джиро Най научи, че РИСЮН ЕДНО е напуснал територията на Новгород — само с едночасово предупреждение. Пътуванията на Ари бяха неочаквани и не следваха никакви разписания. Тя невинаги съобщаваше предварително дори на него, шефа на рисюнската Служба за сигурност, но този път биеше всякакви рекорди.

— Предупреди групите — каза той на собствения си телохранител Абан и се обади на брат си Денис в Администрацията, който пък съобщи на Първо крило веднага щом самолетът наближи пистата: стандартна процедура при всички завръщания на Ариан.

По вчерашните новини бяха съобщили, че обсъждането на проекта „Надежда“ е отложено и стоковият пазар беше реагирал с шок, който спокойно можеше да обхване целия космос. Следваше обаче ободряваща информация, придружена от биографичен клип, предоставен от архива на Бюрото на науката: някакъв неизвестен химик на „Крайна“ бе получил статут на специална личност. Бяха гласували поне този законопроект. И Съветът беше провел необичайно дълга сесия, продължила до малките часове на нощта. Информационните бюра на всички правителства в Съюза бяха излъчили съвместен коментар, изместил планираните сутрешни предавания, и репортерите правеха всевъзможни предположения, раздразнени от отказа дори на опозиционните съветници да дадат интервюта.

Лидерът на аболиционистката фракция в центристката коалиция обаче бе направил изявление. Както винаги с разрошена бяла коса, Яни Мерино призоваваше за вот на недоверие на Съвета и заплашваше с напускане на центристката партия. Той не разполагаше с достатъчно гласове, за да постигне първото, но спокойно можеше да направи второто. Джиро Най знаеше повече от коментаторите и въпреки това, също като информационните бюра, се чудеше каква сделка е била сключена и защо Михаил Корейн е отстъпил.

Триумф за Рисюн?

Политическа катастрофа?

Представителите от Ръсел и Панпариж незабавно се бяха върнали на Сайтин, за да хванат кораба, заминаващ за Звездата на Ръсел. Както можеше да се очаква, първа слезе Катлин, облечена в черната униформа на рисюнската Служба за сигурност. Бледото й лице загатваше за неприятности. Тя се обърна, за да подаде ръка на Ари. Както обикновено, доктор Емъри сама носеше куфарчето си. Лицето й не изразяваше нито триумф, нито униние. Когато обаче погледна Джиро и Денис, очите й говореха за истински проблем.

— В твоя кабинет — каза тя на Денис. След нея на бетонната писта слезе Джордан Уорик, който преди пет дни беше излетял с РИСЮН ЕДНО и трябваше да се върне в края на седмицата със специален полет на „Рисюнеър“.

Наистина ставаше нещо. Неочакваното пристигане на Уорик бе също толкова голяма изненада, колкото и сключената от центристите и експанзионистите сделка. Придружаваше го единствено неговият иконом Пол, също ази, който навъсено го следваше.

Не размениха нито дума, докато не влязоха в офиса на Денис. Брат му включи устройството, осигуряващо звукоизолацията.

— Имаме проблем — каза Ари и отвори куфарчето си.

— С „Надежда“ ли? — попита Денис и взе микрофилма, който му подаде Емъри. — Или с Джордан?

— Городин ни обещава единодушно одобрение на проекта, ако Джордан бъде назначен за свръзка във военната психоболница на „Крайна“, която ще трябва тайно да включим в бюджета си.

— Господи! — възкликна Джиро.

— Проектозаконът все още не е гласуван — каза Ари. — И няма да бъде, докато не построим болницата. А ние току-що получихме бюджета.

— Е, не е чак толкова зле — каза Денис. — Можем да го планираме. Джорди е глупак. Като начало, можем да слеем неговото крило с администрацията и да обединим екипа и архивите му.

— Не е глупак — възрази Ари. — Интересува ме обаче дали ни липсват документи.

— Смяташ, че е оставил нещо в Новгород?

— Какво му пречи?

— По дяволите! — възкликна Джиро. — Аз те предупредих, Ари. Предупредих те.

— Виж какво — каза тя. — Дори да го прехвърлим, синът му ще остане тук.

— А какво ще правим, когато Джорди излезе пред камерите?

— Не се безпокой за това.

— Как да не се безпокоя?

— Той е тук, нали? Остави в Новгород сътрудниците си, екипа си, всички освен Пол. Няма да го разпитвам за изтичането на информация. Просто ще пратя Флориан да му каже, че го наблюдаваме. Той отлично съзнава какво е извършил и че това ми е известно.

— Ако му направиш нещо… Виж, Джордан не може да не се е подготвил. Бог знае какви неприятности е в състояние да ни създаде. И каква информация е измъкнал. Господи, изобщо не го предвидих.

— Джордан просто иска да го прехвърлим. И защо не? Може пък да съм повярвала на Городин.

— Той знае, че не си!

— И знае, че аз знам, че той знае. И така нататък. Затова продължаваме да се усмихваме. Ще ти кажа нещо: не ме е страх. Джордан е сигурен, че няма да направя нищо, докато не разбера с какво разполага. Мисли си, че командва парада. Нашият шеф на образованието си въобразява, че е най-добрият. Убеден е, че нещата ще се развият според неговите предвиждания. Скоро ще ми направи контрапредложение. Аз, от своя страна, ще му направя друго. Той е сигурен, че е способен да парира всеки мой ход. Ще видим. Прибирам се. Флориан вече трябва да е свършил с проверката. Ще взема душ, ще си вдигна краката за малко и ще прочета отчетите. И ще се нахраня както трябва. Довечера ще се съберем на тържествена вечеря. В края на краищата, това е краят на сесията, нали така? Катлин може да одобри менюто.

— Ще съобщя на екипа — каза Денис. От мисълта за храна на Джиро му се повдигна.

— Положението не е чак толкова сериозно — продължи Ари. — Гледахте ли новините? Сутринта центристката коалиция започна да се разцепва. Корейн хвърли в паника Яни Мерино. Стара пушка като Корейн… събитията се развиват прекалено бързо за него. Беше подготвил хората си да напуснат Съвета и сега, след като ги накара да променят позицията си, аболиционистите ще го заподозрат в предателство… нали? Нека аболиционистите се отцепят и пак да започнат да дрънкат за демонтиране на лабораториите. Това ще стресне умерените.

— Тъкмо това е най-голямата опасност! Ако Джордан излезе пред пресата…

— О, нима смяташ, че аболиционистите ще повярват на някой от Рисюн?

— Ако каже каквото трябва, ще му повярват.

— В такъв случай ще се наложи да го компрометираме, нали? Помисли по този въпрос, Джери. Накрая Корейн ще се съгласи и ще гласува за създаването на рисюнска лаборатория точно по маршрута на „Надежда“. Аболиционистите не са станали по-малко луди, а само по-кротки, и ние имаме свои хора сред тях. Нека Корейн да му мисли. Целият този шум навярно ще смути Городин, но все ще сключим някаква сделка. Той винаги е бил фурнаджийска лопата. Проблемът е Лу, обаче ще успеем да го убедим. Тази лаборатория може да свърши работа. Излишно е да ви предупреждавам, че трябва да действате дискретно. Използвайте връзките си. Бюрото на науката праща кораб, за да съобщи на Рубин за новия му статут. Ще бъдат взети и мерки за настаняването му в Синята зона на „Крайна“. Групата заминава в неделя с „Атлантида“.

— Харого ще бъде ли с тях? — попита Денис.

— Естествено. Няма да има никакви засечки. Той ще прекара хората ни през митницата. „Атлантида“ е със свръхсветлинен двигател.

— Военните кораби са по-бързи.

— Така е. Но Харого е прекалено важна фигура, при това носи втория по мащаби строителен проект, който е получавала „Крайна“. Първият е коридорът „Надежда“, разбира се. Няма да има засечки. Ако центристите опитат нещо с Рубин, Харого ще се справи с тях. Гледахте ли клипа? Невинните очички на Рубин. Чиста наука и пълна уязвимост. Според мен се получи страхотно.

— В състояние са да го използват срещу нас — обади се Джиро.

— Мисля, че можем да разчитаме на Харого. Понякога трябва да правиш известни отстъпки.

— Даже когато става дума за Уорик ли?

— Ако дотогава изобщо го искат.

II

Тя се усмихна и обилно поръси салатата си със синтетично сирене — всъщност подсолена мая. Майка й често го бе използвала. Ари го обичаше и въпреки трудностите го внасяше в Рисюн. Повечето от Семейството не можеха да го понасят.

Бяха в официалната трапезария: дълга маса за членовете на Семейството и още една, по-голяма, подковообразна около нея за онези ази, които бяха по-близки от роднини и приблизително два пъти по-многобройни.

Тя седеше на главното място. Така беше от деня, в който почина чичо й Джофри. От двете й страни бяха Джиро Най и брат му Денис, следвани от Яни Шварц, сестра му Бет, нейния син от Джиро Най, шестнадесетгодишния Съли Шварц, както винаги замислен. После идваха Петрос Иванов и двете му сестри Ирен и Катрин, сегашната любов на Катрин, тъмнокожият Мори Карнат-Най, старата Джейн Щрасен, която приличаше на царица майка в черните си дрехи и огромни количества сребърни накити, дъщеря й Джулия Щрасен в зелена рокля с поразително деколте, скъпият братовчед Патрик Карнат-Емъри, прелестната му дъщеря Фидиъл Карнат и нейният тридесет и две годишен син Джулс, когото бяха смятали за дете на Джиро, докато не му направиха генетичен тест и не установиха, че е от Петрос. По-нататък седяха Робърт Карнат-Най с младата си дъщеря Джулия Карнат и разбира се, накрая, Джордан и Джъстин Уорик, които приличаха точно на баща и син, освен ако човек не познаваше Джордан от тридесет години и не знаеше, че са близнаци.

Джордан беше имал връзки с жени — кой нямаше? — но по отношение на продължаването на рода си не се бе доверил на природата. Или на жените. Навярно беше свързано с мечтата за божественост. Или с убеждението, че наследникът му също трябва да е специален.

Клонираните граждани не бяха ази. Съществуваха огромни законови различия между младия Джъстин например и елегантния червенокос Грант, който седеше на втората маса и по всичко приличаше на него. Двамата бяха родени в една и съща лаборатория само с един ден разлика, ала тъмнокосият широкоплещест седемнадесетгодишен Джъстин имаше номер ГР-976-88-2355 КР: първите две букви обозначаваха гражданския му статус, а последните — че е клонинг на своя родител. Почти пълно копие, освен счупения нос на Джордан, малкия белег на брадичката на Джъстин и… а, да, личностните особености и способностите. Проектът „Бок“ се бе провалил още преди клонингът да напусне утробния резервоар, но навремето Джордан смяташе, че неговите записи и гените му ще преодолеят проблема.

Момчето притежаваше блестящ интелект. Ала не бе Джордан. Слава Богу.

От друга страна, Грант имаше номер АЛЕКС-972, експериментален екземпляр: лично нейна разработка, връх на естетиката и с отличен предшественик, също специален. Поради някои юридически съображения обаче се беше наложило да коригира определен генетичен дефект и случайно изтъкна някои естетически рецесивни гени до степен, която би удивила законните наследници на един късоглед кестеняв неатлетичен биолог с порок на сърцето.

Едното бебе беше предадено на баща му, а в креватчето на другото на равни интервали се включваше успокояващ глас, жизнената активност на малкото се следеше, плачът и реакциите му се задействаха по часовник. Следваше тригодишно записно обучение и накрая Ари предложи на Джордан да вземе момчето при себе си. В това нямаше нищо необичайно: по правило, подозрителните алфи се даваха за отглеждане в човешки семейства. Беше логично да избере член на Дома със син на същата възраст, а алфите бяха ценна награда за всяко семейство дори в Рисюн.

„Имам пълна вяра на Джъстин — бе казала тя на Джордан. — Двамата са връстници. Готова съм да ти го поверя, стига да мога да продължа записите и тестовете си с Грант.“

Това означаваше, че по-късно младият ази може да премине под опеката на Джъстин и да стане негов сътрудник. С други думи, Ари намекваше, че според нея Джъстин ще е от онзи малък процент хора, които имат право да работят с алфи, че интелектът му е също толкова висок.

Резултатът беше отличен, което не я удиви. Корекцията бе рутинна, незначителна, и нямаше вероятност да повлияе върху интелекта на Грант… макар че в известни граници това не беше основната й цел при разработването на генотипа.

В онези години бе изключително удобно да има връзка с проблемния Джордан. Не ставаше въпрос за информатор, тъй като в Дома нямаше нищо, което тя да не знае.

Но човек никога не знаеше кога ще му дотрябва.

Поднесоха следващото блюдо: деликатесна шунка. Земните прасета чудесно се развиваха на Рисюн. Свинете, и козите, най-старите и най-издръжливи домашни животни, бяха достатъчно умни, за да не се отравят с листа на местни храсти.

В това отношение конете и едрият рогат добитък бяха абсолютни самоубийци.

— Знаеш ли — каза тя по време на десерта, — ще се наложи да направим някои важни промени в екипа.

Макар Ари да се обръщаше само към Денис, в трапезарията се възцари тишина.

— Всъщност не очаквам никакви трудности със законопроекта за „Надежда“. — Вече всички слушаха. Тя се усмихна на семейството си и вдигна чашката силно кафе. — Положението ви е ясно. Всичко се развива в допустимите граници и ни предстои изключително вълнуваща перспектива — военна психолаборатория на „Крайна“. Това ще внесе сериозни промени тук. За полагането на основите можете да поздравите Джордан. С негова помощ маршрутът на „Надежда“ ни се поднася на тепсия.

Ари ослепително се усмихна на психохирурга и продължи:

— Не изпитвам никакви лоши чувства към теб, Джордан. Съжалявам, ако това те обижда, но ти направи огромна услуга на Рисюн и лично на мен. Наистина съм ти благодарна.

— По дяволите!

Ари се засмя.

— Джорди, скъпи, зная, че по този начин си се опитвал да ме изиграеш, но Городин дойде при мен и аз ще ти дам всичко, което искаш. Веднага щом пристигне официална молба за военна свръзка, ще получиш своето толкова желано прехвърляне, ти и всеки от твоето крило, който иска да замине на „Крайна“.

— Какво означава всичко това? — попита Яни Шварц.

— Не се опитвам да ви изненадам, Яни — Джордан се опита да изненада мен. Смятам, че всички би трябвало да обмислят дали предпочитат да отидат на границата, или да останат тук. Бог знае, че на някои ще им липсват шунката и пресните плодове, но там се откриват възможности, за които си струва да се помисли. — Тя не откъсваше поглед от очите на Джордан. — Разбира се, образователното ни крило ще продължи работата си. Очевидно е, че не можем да си позволим да преместим някои от вас. Ще се наложи известно преструктуриране, за да не клонираме цялото крило… — Още по-широка усмивка. Това бе шега. — Нали ще нахвърляш някои препоръки, Джорди?

— Разбира се — каза той. — Но съм сигурен, че ти ще подготвиш и свой списък.

Ари любезно се засмя.

— Отлично знаеш, че ще го направя. Но когато мога, наистина ще уважа предложенията ти. В края на краищата, предполагам, че всички от твоя списък ще искат да се прехвърлят. Яни, ти можеш да помогнеш на Джорди. След като основните проекти са начертани, политическите страсти ще се поуспокоят и ще мога да прехвърля част от работата си в Съвета на свой представител. Ако имат нужда от мен, от време на време ще ходя там, но все пак вече съм на сто и двайсет години…

— Остават ти още — прекъсна я Денис.

— О, да, но не чак толкова. — В трапезарията отново се възцари тишина. — Проектът „Рубин“ ще отнеме голяма част от времето ми. Това не ме плаши. Но всички знаем, че не разполагаме с неограничено време. Ще разчитам за „Крайна“ на теб, Яни. Лично ще контролирам програмата, просто от желание да участвам по-активно. Донякъде навярно и от суета. — Тя се подсмихна. — Ще продължа да пиша книгата си и да се занимавам с някои странични проучвания. Най-после ще изляза в пенсия, струва ми се.

— Глупости — обади се Джордан.

— Лека нощ на всички ви — рече Ари и прошепна на Флориан: — Кажи на Грант, че го взимам обратно при себе си.

— Сера?

— Трябва ми. Кажи му, че съм му определила ново назначение. Джордан никога не е имал законни права над него.

III

— Един момент — каза Флориан, когато Джъстин и Грант излизаха от трапезарията след Джордан и Пол.

— По-късно — отвърна Джъстин. Сърцето му се разтуптя, както винаги, когато имаше работа с Ари или нейните телохранители. Той хвана Грант за лакътя и се опита да го измъкне през вратата, но Флориан му препречи пътя.

— Много съжалявам — рече телохранителят. — Сера Ариан иска Грант. Има ново назначение за него.

За миг Джъстин не го разбра. Грант стоеше абсолютно неподвижно.

— Може да вземе вещите си — прибави Флориан.

— Предай й, че съм отказал.

— Ужасно съжалявам, сер — отвърна винаги любезният Флориан. — Тя каза, че въпросът вече бил решен. Моля, проявете разбиране. Той трябва да вземе вещите си. Двамата с Катлин ще се грижим за него.

— Тя няма да го направи — обърна се Джъстин към Грант, когато Флориан се върна в трапезарията при Ари. Беше се вледенил от страх и стомахът му се свиваше. — Почакай ме тук. — Баща му и Пол бяха спрели малко по-нататък по коридора и той бързо отиде при тях. Надяваше се, че на лицето му е изписано само разбираемо раздразнение. — Има проблем с един проект — каза той на Джордан. — Трябва да се погрижа за него.

Уорик кимна. Естествено, имаше въпроси, но това обяснение като че ли бе достатъчно. Джъстин се запъти обратно към вратата, където стоеше Грант, потупа го по рамото и влезе вътре. Ари разговаряше с Джиро Най.

Младежът изчака няколко секунди, докато Емъри погледне към него. Тя каза нещо на Джиро, който също се обърна, после я остави сама.

— Каква е тази работа с Грант? — попита Джъстин.

— Просто ми трябва — отвърна Ари. — Той носи гени на специален и ми е нужен за нещо, върху което работя в момента. Това е. Нищо лично.

— Ясно. — Момчето изгуби самообладание. Бе едва на седемнадесет години и стоеше пред жена, също толкова ужасна, колкото баща му. — Какво искаш? Какво всъщност искаш от мен?

— Казах ти, нищо лично. Абсолютно нищо. Ще му дам няколко дни, докато се поуспокои… Ще го виждаш. Все пак работиш в същото крило.

— Ти ще му пускаш записи!

— Нали затова е създаден. Той е експериментален. Плаща си издръжката с тестове…

— Плаща си издръжката с разработки, по дяволите! Той не е от твоите проклети изпитателни ази, той е… — „… мой брат“ — едва не извика Джъстин.

— Успокой се. Още нямаш право да работиш с алфи и едва ли ще получиш, ако не се научиш да се владееш. Ако си му дал обещания, които не си в състояние да изпълниш, значи си постъпил зле, разбираш ли? Наранил си го. Бог знае още какво си направил. Трябва да си поговорим с теб: за същността на алфите и дали ще получиш право да работиш с ази от този клас. Нужно е нещо повече от интелект, момчето ми, нужна е способност да не се поддаваш на желанията си. Крайно време е да го научиш.

— Добре, ще направя каквото искаш. Той също. Само го остави при мен!

— Успокой се, чуваш ли ме? Няма да го оставя при човек в такова състояние. Освен това… — Тя го потупа по гърдите. — Имаш си работа с мен, миличък. Знаеш, че винаги получавам, каквото искам. Успокой се, заведи Грант вкъщи и се погрижи да получи всичко, от което се нуждае. И недей повече да го плашиш.

— По дяволите! Какво искаш?

— Имам всичко, което искам. Просто направи каквото ти казвам. Ти работиш при мен. И утре сутрин се дръж учтиво и почтително. Чуваш ли ме? А сега върви да се погрижиш за работата си. Аз…

Ари се обърна и излезе през вратата, която водеше към служебната част на лабораторията и към асансьора за горните етажи. Катлин и Флориан му препречиха пътя. Телохранителите бяха ази и той нямаше шанс срещу тях.

— Вървете си, млади сер — каза Катлин. — Иначе ще се наложи да ви арестувам.

Джъстин рязко се обърна и тръгна към другата врата, където го чакаше Грант. Пребледнял и неподвижен, той беше присъствал на цялата сцена.

— Хайде — каза младежът и го хвана за лакътя. Бе нормално да усети известно човешко съпротивление, напрегнатост в мускулите. Не. Грант просто тръгна с него и не отвори уста, докато не влязоха в асансьора.

— Защо го прави?

— Не знам. Не се паникьосвай. Всичко ще се оправи.

Грант го погледна с плаха надежда и Джъстин усети мъчителна болка в гърдите. Слязоха на третия етаж и Джъстин извади електронната карта от джоба си и несръчно я вкара в отвора до вратата. Ръката му трепереше. Грант не можеше да не го забележи.

— След последното използване на тази карта не е регистрирано влизане — безизразно съобщи Мониторът.

— Ще си събера багажа — каза Грант, после попита: — Не трябва ли да се обадим на Джордан? — Гласът му за пръв път се разтрепери.

— Господи! — Момчето го прегърна и Грант отчаяно се притисна към него. Джъстин се опита да анализира положението. Според рисюнските закони той нямаше право да защити ази, който му беше брат, откакто се помнеше.

Грант знаеше всичко — всичко, което знаеше и той. Двамата бяха абсолютно еднакви, освен онова проклето „ЕКС“ в номера, което правеше Грант собственост на Рисюн до края на живота му.

Тя можеше да го разпитва за Джордан, да експериментира върху него различни системи, да го подлага на записи с една или друга структура, да блокира части от паметта му, да прави каквото поиска — и Джъстин не бе в състояние да й попречи.

Отмъщаваше си на баща му. Беше разпределила момчето в своето крило по същия начин, по който сега прехвърляше Грант. „Нека — каза тогава Джъстин на баща си. — Нека ме вземе в екипа си. Не се противопоставяй. Всичко е наред. Сега не можеш да си позволиш да се караш с нея и може би мястото ми е точно там.“

Защото си мислеше, че баща му, който кроеше планове за прехвърляне, може да изгуби прекалено много.

„Но ще ми кажеш — строго му отвърна Джордан, — веднага ще ми кажеш, ако ти създава проблеми.“

Имаше проблеми. Още от втория му ден в крилото. Ари го повика на разговор в кабинета си. Докосваше го, отначало съвсем приятелски, после прекалено интимно и накрая тихо му намекна, че го е взела при себе си не само заради отличните му постижения и че двамата с Грант могат… да я обслужват, както правели други нейни сътрудници — както се очаквало от екипа й. Иначе имало начини да му почерни живота.

Той бе отвратен и уплашен. И най-страшното: беше видял заложения капан. Провокации, с които тя целеше да го използва срещу Джордан, да го подтикне към необмислена реакция. Затова не се възпротивяваше, когато Ари поставяше ръка на рамото му и когато го викаше в кабинета си след работно време.

— Ще измисля нещо — каза Джъстин на Грант. — Всичко ще се оправи. — Искаше му се да се обади на Джордан за съвет, да го попита дали могат да предприемат някакви законови мерки.

Ала баща му най-вероятно щеше да отиде право при Ари и да се опита да сключи сделка за Грант. Тогава тя щеше да разиграе други карти, като записите от онези сеанси в кабинета й…

О, Господи, Джордан щеше да се отнесе към Бюрото на науката и да започне битка, която щеше да провали всички грижливо подготвяни споразумения. Щеше да изгуби всичко.

Можеше да провери юридическите аспекти на въпроса в компютъра, но не смееше да го използва: всяко включване се записваше. Всичко оставяше следи. Не знаеше докъде се простира политическата власт на Ари, но беше достатъчна, за да налага нови колонизационни пътища, да унищожава компании в далечни системи и да въздейства върху търговията на самата стара Земя. И това бе само видимата част.

През сводестия портал виждаше как Грант вади дрехите си от гардероба и ги трупа на леглото.

И внезапно разбра какво ще направят — като момчета, бяха мечтали за това, докато седяха на брега на Нова Волга и пускаха корабчета. И по-късно, когато вечер обсъждаха прехвърлянето на Джордан и вероятността да останат заедно, докато баща му успее да ги измъкне.

Това бе най-лошата възможност. Не го бяха планирали така, ала не им оставаше друг избор.

Влезе в стаята на Грант и му даде знак да мълчи, защото Джордан го беше предупредил, че ги подслушват. Хвана го за ръка и тихо го поведе към вратата. Нямаше да събудят подозрение — хората постоянно излизаха и влизаха в крилата.

„Накъде? — питаше разтревоженото лице на младия ази. — Джъстин, да не направиш някоя глупост?“

Качиха се в асансьора, Джъстин натисна бутона и кабината полетя надолу.

— Джъстин…

— Тихо. Заповядвам ти. Нито дума. Нищо. Разбираш ли?

Никога не му бе говорил така. Разтреперан, Грант стисна зъби и ужасено кимна. Вратата се отвори и двамата излязоха.

— А сега ме изслушай. Отиваме в Града…

— Аз…

— Не ме прекъсвай. Искам да се изключиш. Веднага. И да останеш така през целия път. Заповядвам ти, Грант.

Качиха се с друг асансьор в административното крило, най-старото, и минаха през кухните, където нощната смяна миеше съдовете от вечерята и приготвяше закуската. По едно или друго време всяко хлапе от Дома беше бягало през тези помещения. И работниците нямаха навик да съобщават за излизането на младежите, освен ако някой не ги попиташе.

После надолу по стълбището и навън в студения мрак. Когато стигнаха до осветения район на складовете и ремонтните работилници, продължиха по-бавно. Малкото стражи, будни в този час, обикаляха около оградите на лабораторията и нямаше да обърнат внимание на две запътили се към летището момчета от Дома. Нощем хлебозаводът и мелниците работеха с пълна пара, ала те бяха в отсрещната част на Новгород.

— Джордан ще се свърже ли с Мерилд? — попита Грант.

— Довери ми се. Знам какво правя.

— Джъстин…

— Млъкни, Грант. Чуваш ли ме?

Стигнаха до летището. В далечината се издигаха големите хангари на „Рисюнеър“. Поддържащите екипи подготвяха един от пътническите самолети.

— Джъстин… той знае ли?

— Ще се справи. Хайде.

Пресякоха дока и минаха по бетонния мост, който водеше към ниските складове край реката.

Навесът никога не се заключваше. Нямаше нужда. Джъстин отвори вратата на старата панелна сграда. Под краката им глухо изпъшка желязна решетка. Водата плискаше коловете, звездната светлина се отразяваше около пристаналите лодки. Миришеше на река и машинно масло.

— Джъстин — каза Грант. — За Бога…

— Всичко е наред. Ще заминеш точно както планирахме…

— Сам ли?

— Аз ще остана тук.

— Да не си полудял!?

Джъстин се покатери на най-близката лодка и отвори херметичната врата на каютата.

— Джъстин, ако останеш, може да те арестуват!

— А ако не те измъкна оттук, няма да ми позволят и да припаря до теб. Така че тази вечер аз не съм бил тук. Не знам нищо за изчезването ти. Просто ще се прибера, ще кажа, че изобщо не съм напускал стаята си и че не знам къде си отишъл. — Той запали двигателя и провери датчиците. — Акумулаторите са заредени. Можеш да тръгваш.

— Джъстин — с разтреперан глас каза Грант. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете. Край водата студът се усещаше много по-силно. — Сега ти ме чуй. Аз съм ази. Слушал съм записи още от люлката, за Бога! Ако тя ме подложи на тест, мога да анализирам записните структури и да ти кажа дали има съмнителни…

— Глупости.

— Експериментите й няма да ме убият. Тя не може да развали Договора ми. Няма такъв код. Сигурен съм, Джъстин, знам си гените. Хайде просто да се приберем вкъщи. Ще измислим нещо. Ако положението стане чак толкова сериозно, винаги можем да го направим.

— Млъкни и ме изслушай. Спомни си какво говорихме: първите светлини, които видиш отдясно, са на рисюнската климатична станция, горе на скалите. Отляво, на два километра оттук, е Моривил. Ако плаваш с изключени сигнални светлини, можеш да стигнеш там преди Ари да открие изчезването ти, а нощта е ясна. Движи се в средата на канала, това е единственият начин да избегнеш бариерите. Когато наближиш Кеникът, течението идва отляво. Завий срещу него и първите светлини, които видиш, на около два-три часа път, са на станцията на Крюгер. Кажи им кой си и им дай това… — Джъстин надраска няколко цифри на закачения на пулта бележник и прибави под тях името „Мерилд“. — Кажи им да се обадят на Мерилд, независимо от часа. Когато пристигне, кажи му… кажи му, че Ари изнудва Джордан чрез мен. Повече не му трябва да знае. Кажи му, че не мога да дойда, докато баща ми не бъде прехвърлен, но че се е наложило да те измъкна оттук, защото Джордан не може да се бори за повече от един заложник. Разбра ли?

— Да — тихо отвърна Грант. — Да.

— Крюгерови няма да те предадат. Кажи им, че съм съгласен да потопят лодката, ако е нужно. Тя е на Емъри. Мерилд ще се оправи с всичко останало.

— Ари ще повика полиция.

— Да повика. Не се опитвай да минеш покрай Кеникът. Ако се наложи, следващият град по течението на Волга е Ейвъри, на цяла нощ път, даже повече. Тя ще те догони. — Той погледна Грант и внезапно си помисли, че може повече да не го види. — Пази се. За Бога, пази се.

— Другата лодка… — започна приятелят му.

— Аз ще се погрижа за нея. Тръгвай!

Когато стигна до Дома, откри вратата на кухнята заключена.

Джъстин седна на стълбището и се опита да прецени положението. Ако останеше навън цяла нощ, щеше да стане ясно, че е участвал в бягството.

И всичко щеше да се стовари върху Джордан.

Нямаше друг изход, освен да използва ключа си и да задейства предупредителната система.

Охраната го посрещна в коридора до кухнята.

— Откъде идвате, сер? — попита го главният ази.

— Излязох да се поразходя — отвърна той. — Пийнах повечко и исках да подишам чист въздух.

Часовият предаде думите му в централата. Джъстин зачака изражението на мъжа да се промени, но той само му кимна.

— Приятна вечер, сер.

Ари щеше да го повика, нямаше никакво съмнение.

„Само Грант ли?“ — щеше да попита Мерилд, когато получеше телефонното съобщение. И щеше да се разтревожи. Спокойно можеше да се обади и да се опита да се свърже с Джордан. Грант навярно щеше да го спре, да го накара да разработи някакъв план, но, о, Господи, ако Джордан научеше нещо за него и Ари… от Грант, Мерилд или от самата нея…

Не. Джордан беше достатъчно предпазлив, за да направи нещо безразсъдно…

А той можеше да се справи с Ари. Джордан се нуждаеше от помощ и нямаше друг начин, освен да не знае нищо.

IV

Колкото повече мислеше, толкова повече осъзнаваше положението си. Наистина, знаеше някои неща за Рисюн, Ари и Уорик, които можеха да интересуват Крюгерови. Нямаше инструкции да мълчи. Макар и алфа, той беше млад и всичко, което бе научил, му говореше, че реакциите му са точно определени, че информацията му е ограничена, че логиката му е потенциално погрешна… („Не се безпокой за записите си — беше му казал Джордан. — Ако някога решиш, че си в беда, ела при мен и ми кажи какво мислиш и чувстваш. Аз ще намеря отговора. Не забравяй, схемите ти са при мен. Всичко е наред…“)

Тогава бе седемгодишен и се разплака в прегръдките на Джордан, който го потупа по гърба, нарече го свой син и го увери, че даже родените хора допускат грешки и се объркват.

Беше странно да знае, че родените са еволюирали от старата Земя по принципа на опитите и грешките и че Ари е направила нещо подобно с него. Опити и грешки. Както показваше обозначението „ЕКС“ в номера му.

Навремето не разбираше, че Джордан не е в състояние да изпълни обещанието си, че животът му принадлежи на Рисюн, а не на Джордан.

Когато станаха на дванадесет години и Джъстин откри момичетата, Грант осъзна, че сексът коренно променя нещата.

— Защо? — попита той Джордан. А Джордан го заведе в кухнята, прегърна го и му обясни, че алфите постоянно променяли записните си инструкции, че били изключително интелигентни, че тялото му се развивало и че трябвало да иде при ази, който е специалист в тази област.

— Ами ако някое момиче забременее от мен?

— Няма — увери го Джордан. — Просто не можеш да имаш сексуални връзки с никое момиче в Дома. Те нямат право.

Той се вбеси.

— Защото съм алфа ли? Искаш да кажеш, че момиче…

— Трябва да имат право. Такова право не се получава на твоята възраст. Което изключва всичките ти връстнички. А не искам да спиш със старата леля Мери, нали разбираш?

Стори му се смешно. Тогава. Мери Уорик беше грохнала старица в края на подмладяването си. По-късно вече не му бе толкова забавно. Не можеше да стои спокойно, когато някоя Карнат го докосваше където не бива и се кикотеше в ухото му. Докато Джъстин, бедният Джъстин безуспешно гонеше момичетата, защото беше от Семейството. А неговият ази бе лесна плячка — или поне щеше да е, ако беше бета.

— Ще ми го дадеш ли на заем? — веднъж го бе попитала Джулия Карнат в присъствието на Грант, който отлично знаеше, че я ухажва самият Джъстин. Искаше му се да потъне в земята, но запази самообладание и по-късно не отговори на приятеля си, който му каза, че Джулия го е предала.

— Ти си по-красив от мен — рече Джъстин. — Ари те е направила съвършен, по дяволите. Какви шансове имам аз?

— Предпочитам да съм на твое място — плахо отвърна Грант, за пръв път осъзнал, че това е истината. И се разплака, за втори път, откакто се помнеше, разплака се без друга причина, освен че Джъстин беше докоснал някакъв болен нерв. Или по-точно, записна структура.

Защото той бе изграден и от двете.

Научи го едва на шестнадесетгодишна възраст, когато Джордан му показа структурите на собствените му записи. Вече достатъчно разбираше от записни структури, за да види от какво е направен. Нямаше линии, които да водят към сексуални страхове.

Ала алфите мутираха. Нещо като постоянно балансиране над бездна от хаос. Нищо не можеше да вземе връх. Равновесие във всичко.

Иначе светът се разрушаваше.

Азите бяха невероятно крехки. И имаха склонност да попадат в ситуации, с които не бяха в състояние да се справят.

Грант избърса очите си. Държеше се глупаво.

„Като роден човек. Като тях.

Би трябвало да съм по-интелигентен. Би трябвало да съм гений, по дяволите. Само че записите не действат така и аз не съм такъв, какъвто са искали те.

Може би просто не използвам потенциала си.

Тогава защо не направих нещо? Защо не принудих Джъстин да идем при баща му?

Защото съм ази, затова. Защото отстъпвам, когато някой се държи така, сякаш знае какво прави. О, по дяволите! Трябваше да го накарам да дойде с мен в Крюгер и той щеше да спаси и двама ни.

По дяволите, това ми е проблемът. Нямам никакво самочувствие, винаги искам да съм сигурен преди да направя нещо и затова не върша нищо, само изпълнявам заповеди…

… защото проклетите записи ме държат в ноктите си. Не ми казват да се колебая, просто ме карат да се съмнявам, защото записите са сигурни, по дяволите, а в реалния свят нищо не е…

Ето защо ние никога не взимаме решения. Знаем нещо, което родените не знаят. Това ни е проблемът…“

V

— Търсят ви по телефона — съобщи Мониторът и Джъстин се сепна от дрямката си. Беше заспал, свит на дивана в дневната.

— Слушам — каза момчето и чу гласа на Монитора:

— Джъстин слуша.

— Добро утро — каза Ари. — Извинявай, че те безпокоя по това време, Джъстин, но къде е Грант?

— Не знам — отвърна той. „Време. Кое време е?“ Бледите цифри на стенния пулт показваха пет сутринта. „Вече трябва да е в Крюгер. Трябва.“ — Защо? Няма ли го? — Джъстин погледна към стаята на Грант. Вътре светеше и леглото беше оправено — доказателство, че всичко е истина, че Грант е избягал.

„Няма да ни се размине.“

— Веднага щом дойдеш на работа, Джъстин, искам да разговарям с теб.

— Да, сера.

Връзката прекъсна. Той разтърка лице и стисна очи. Гадеше му се.

Помисли си дали да не се обади на баща си. Или да отиде при него.

Но Ари му даваше достатъчно време и навярно целеше тъкмо това. А може би се опитваше да го накара да повярва, че тя иска да го направи, за да не каже нищо на Джордан, Да търси мотивите й беше все едно да търси мотивите на баща си.

Ари нарочно му даваше толкова време. Знаеше го. Тя никога не правеше нищо без причина.

Полицията можеше да е заловила Грант.

Можеше да са го върнали в Рисюн.

Можеше да е мъртъв.

Ари искаше да го накара да реагира по някакъв начин и да го запише. Джъстин се приготви за всяка възможност, дори за най-лошата. Ако се наложеше, щеше да каже: „Не знам. Той излезе. Реших, че идва при теб.“

В осем без петнадесет той слезе с асансьора в главния коридор, мина покрай кабинета на Джейн Щрасен, кимна й за добро утро и се спусна по стълбището до лабораториите в самия край на сградата.

Отключи бялата врата с електронната си карта и влезе в коридор с малки офиси. Сводестата врата на голямото хладилно помещение отляво беше отворена.

Джъстин чу гласове и след миг отвътре излезе Флориан.

В присъствието на студенти и лаборанти нямаше нищо необичайно: първа лаборатория беше стара и не можеше да се сравнява с модерното оборудване на сграда Б, но все още се използваше. Напоследък и Ари прекарваше тук много време.

Проектът „Рубин“, помисли си той. По-рано присъствието й го беше озадачавало — нали нямаше нужда Ари да върши тези неща сама, след като разполагаше с отлични лаборанти. Вече не се чудеше.

„Лично ще контролирам програмата, просто от желание да участвам по-активно. Донякъде навярно и от суета…“

А и мястото беше уединено. Джъстин седмици наред се бе опитвал да избягва подобни срещи с нея.

— Сера ви очаква — каза Флориан.

Джъстин влезе в лабораторията. Ари работеше с един от старите сепаратори.

— По дяволите — без да поглежда към него, замислено рече тя. — Не вярвам на тая бракма. Трябва да поръчам нов. — Възрастната жена най-после вдигна глава. — Как си?

— Добре.

— Къде е Грант?

Сърцето му биеше като лудо.

— Не знам. Мислех, че е при теб.

— Снощи Грант е откраднал лодка. И е повредил другата. Охраната го е проследила до станцията на Крюгер. Знаеш ли нещо за това?

— Не. Абсолютно нищо.

— Снощи сте излезли заедно. После ти си се върнал сам.

— Търсих го. Той каза, че отивал да поиска на заем сак за багажа си. И изчезна.

— Чуй ме, млади приятелю — строго каза Ари. — Ти си извършил кражба.

— Един от двама ни трябваше да остане. За да си сигурна, че ще си мълчим.

— Наистина умно — каза Ари. — Но възлагаш прекалено големи надежди на Грант.

„Той е мъртъв — помисли си Джъстин и се приготви за най-лошото. — Тя може да ме излъже.“

— Имам му доверие.

— Обаче планът ти има слабо място, нали знаеш?

— Какво по-точно?

— Джордан. Това няма да му хареса.

— Ще поговоря с него. Ще му бъде забавно.

Устните й бавно се разтеглиха. Може би нарочно за миг сваляше гарда си, за да го заблуди.

— Наистина си нахален — каза Ари. — Всъщност не си чак толкова самоуверен, нали? По дяволите, момче, ти изобщо не си сигурен, че държиш всички карти в ръцете си, но трябва да призная, че маневрираш страхотно. Обаче втория път ще ти е много по-трудно.

— Не е нужно да заминавам без баща си.

— Хм, това вече е проблем, нали? Как точно ще разплетеш това възелче? Обмислил ли си го докрай? Кажи ми — какво ще стане, когато дойде време Джордан да замине? Изгарям от любопитство.

— Сигурно ще ми направиш някакво предложение.

Ари ослепително се усмихна.

— Великолепно. Проникнал си във файловете с резултатите от онези тестове, нали?

— Би трябвало сама да се досетиш.

— О, какво безочие! — Тя се засмя. — Наистина си интелигентен. Научи ме на нещо. На тази възраст! Оценявам го. Ти обичаш Грант и сваляш маската си заради него. Много го обичаш. — Ари го погледна сериозно. — Ще ти кажа нещо, скъпи. Джордан те обича. Ужасно. Личи си. И трябва да призная, че той свърши чудесна работа с Грант. Децата имат нужда от родители. Но цената е страшна. Ние сме смъртни. Губим хора. И ни боли, когато тях ги боли, нали? Семействата са огромно бреме. Какво ще кажеш на Джордан?

— Не знам. Каквото трябва.

— С други думи, ще му дадеш да разбере, че е спечелил, така ли?

Почивка и промяна на стратегията. Той само й се усмихна, отказвайки да влезе в спор с майстор като нея.

— Е, Джордан може да се гордее с теб — продължи Ари. — Не твърдя, че си постъпил разумно. Планът е много добър, причините са много глупави, но пък… обичта ни кара да оглупяваме, нали? Какво мислиш, че ще направи Джордан, ако повдигна обвинение срещу теб?

— Ще се обърне към Бюрото. А ти не го искаш.

— Да, но ние можем да направим много други неща, нали така? Защото синът му наистина е извършил кражба и вандализъм, проникнал е във файлове, които не го засягат… А това не бива да се случи. Джордан може да повдигне обвинения, аз също. Ясно ти е, че ако всичко излезе наяве, той няма да получи назначението, което иска, който и да стои зад него… Мога да постъпя точно като теб. Да наруша закона. Ами ако някой разкрие твоето участие, ако баща ти чуе личните ти подбуди, ако чуе нашите частни разговори, а? Това наистина ще го разстрои.

— Ти също нямаш изгода от съдебен процес. Не можеш да си го позволиш. В момента имаш достатъчно гласове в Съвета. Ако искаш да видиш как плановете ти отиват по дяволите, ако направиш нещо на Грант, аз ще разкрия всичко.

— Проклет малък подлец — бавно рече Ари. — Мислиш си, че нещата са ти ясни.

— Достатъчно, за да съм сигурен, че приятелите ми няма да изиграят козовете си, ако не се наложи.

— Какво знаеш за Крюгерови, че те са готови да се изложат на опасност заради теб?

— Нямах голям избор, нали? Но всичко би трябвало да е наред, докато сделката за прехвърлянето на Джордан е в сила и ти оставиш Грант на мира. Ако ме подложат на психосондиране, ще чуят много неща — за проекта. А ти не искаш външни хора да разпитват в Рисюн, нали?

— Това е адски опасно, младежо. Джордан ли го измисли?

— Не.

— И дори не те е съветвал, така ли?

— Не.

— Удивена съм. И други хора ще се удивят. Ако се стигне до съд, Бюрото няма да повярва, че той не стои зад теб. И това ще натежи срещу него при гласуването. Ето защо трябва да го запазим в тайна. Кажи на Джордан каквото искаш. Съгласна съм на реми. Ще оставя Грант на мира и няма да дам под съд Крюгерови. Дори няма да им пращам убийци. Защото мога да го направя. Мога да ти уредя някоя злополука. Или на Джордан. Машините във фермата са много опасни.

Джъстин се смая. Не очакваше да е толкова откровена.

— Искам да помислиш за нещо — продължи Ари. — Онова, което кажеш на баща си, или ще задържи положението под контрол, или ще го взриви. Готова съм да пратя Джордан на „Крайна“. И ще ти кажа точно как ще оправя кашата, която забърка. Джордан може да замине веднага щом кабинетът му е готов. Но когато излети от Сайтин, ти все още ще си тук. Ще уредиш Грант да го последва веднага щом бъде открит коридорът „Надежда“ и започне реализирането на проекта „Рубин“. Можеш да се качиш на следващия кораб. И всичко това би трябвало да запуши устата на баща ти, както и твоята, докато ми е необходимо. Военните няма да позволят на Джордан да вдигне прекалено голяма врява. Те мразят проектите им да привличат вниманието на медиите. Или… или можем веднага да разкрием всичко и да се срещнем в съда.

— Да. Стига да изпълниш своята част от сделката. И да ме върнеш в крилото на баща ми.

— А, не, тая няма да я бъде. Оставаш тук. Нещо повече, двамата с теб ще сключим споразумение. Нали знаеш, баща ти е много горд човек. Ясно ти е как ще се чувства, ако се наложи да избира дали да се обърне към Бюрото и да изгуби всичко, или да си държи устата затворена и да знае в какво си се забъркал, за да му уредиш прехвърлянето. Защото ти направи точно това — даде ми всички лични и законни средства, от които имах нужда. Сега само трябва да си мълчиш, да си вършиш работата и да чакаш. Получи каквото искаше — да станеш заложник на неговото освобождаване. И гарант за поведението му. Постъпи както желаеш: обади се на баща си, кажи му, че Грант е изчезнал, кажи му каквото искаш. Не те спирам. И ела в апартамента ми, хм, някъде към девет, за да ми съобщиш какво си направил. Иначе ще приема, че си нарушил сделката.

VI

— Постъпихме така… — Джъстин си играеше с чашата, за да не му се налага да гледа баща си в очите. — Постъпихме така, както бяхме планирали, ако някой от двама ни попадне в беда. Тя поиска Грант, за да ме притисне. Знам, ти ме предупреди в такъв случай да дойда при теб. Но тя ни изненада и нямаше време за друго, освен да подадеш жалба в Бюрото. За Грант щеше да е прекалено късно. Бог знае на какво можеше да го подложи тя преди да успееш да получиш някакво съдебно решение, ако изобщо се стигнеше дотам… — Той сви рамене. — И в крайна сметка щяхме да изгубим, законът е на нейна страна. Това щеше да провали сделката за „Крайна“, затова просто… просто използвах единствената възможност. Доверих се на собствената си преценка. Това е всичко.

— По дяволите — рече Джордан. — Трябваше да ми кажеш какво става. Нали те предупредих…

— Не можех да ти се обадя. Така всичко щеше да изглежда твое дело. Не исках да оставям следа.

— Но остави, нали?

— Съвсем явна, за съжаление. Но това е част от сделката. Тъкмо затова останах тук. Ари може да ме използва срещу теб, също както искаше да използва Грант срещу мен. Сега вече няма нужда от него, нали?

— Адски прав си, че няма нужда от него! Боже мой, сине…

— Не е чак толкова зле. — Джъстин се опитваше да говори спокойно. — Предизвиках я, като останах в Рисюн. Тя каза… каза, че ще те прехвърли веднага щом построят лабораторията. После аз ще пратя при теб Грант. Така…

— Така ти ще останеш тук, където тя може да прави каквото си иска!

— Така — внимателно повтори Джъстин — тя знае, че двамата с теб ще си мълчим, докато не започне изпълнението на проектите й. И военните няма да ти позволят да разкриеш нищо. Това е целта й. Но и тя си има граници. По този начин всички ще се измъкнем. В крайна сметка.

— Когато отношенията ни с Ари се развалиха — каза Джордан замислено, — Грант не биваше да остава при мен. Знаех, че ще стане така. Никога, никога не приемай услуги от враговете си.

— Не посмях да проверя. Но съм уредил всичко. Ако номерът, който му дадох, не отговаря, Крюгерови ще изчакат.

— Номерът на Мерилд ли?

Джъстин кимна.

— Господи! — Джордан го погледна отчаяно. — Мерилд не може да се справи с полицията, сине.

— Винаги си казвал… ако се случи нещо… И винаги си казвал, че той е приятел на Крюгерови. А и Ари няма да повика полиция. Тя обеща. Мисля, че няма да има проблеми.

— Прекалено си спокоен — изсумтя баща му. — Грант не е на сигурно място, полицията всеки момент може да се появи там… Мерилд може да го няма, за Бога! Той обикаля целия континент.

— Е, нали не можех да му се обадя предварително?

— Мерилд е адвокат. Има си адвокатска етика.

— Освен това има приятели. Нали? Много приятели.

— Това няма да му хареса.

— Нямаше ли да е същото, ако и аз бях избягал? — Джъстин внезапно осъзна, че е започнал да отстъпва. — Грант не е по-различен. Мерилд го знае, нали? Къде е етиката, ако полицията залови Грант?

— С теб щеше да е много по-лесно. Ако беше проявил малко здрав разум да заминеш с него…

— Той не е наш! Грант принадлежи на лабораторията! Фактът, че съм с него, нямаше да направи бягството му законно.

— Според закона ти си малолетен и има смекчаващи вината обстоятелства… и щеше да се махнеш оттук…

— И Бог знае какви обвинения щяха да ми предявят тогава. Не е ли така?

Джордан въздъхна и го погледна изпод свъсените си вежди.

На Джъстин му се искаше, отчаяно му се искаше баща му да отговори отрицателно, да му каже, че греши, че има нещо… Тогава всичко щеше да е възможно.

Но…

— Да — тихо отвърна Джордан.

— Значи всичко е уредено — рече Джъстин. — Нали? И няма нужда да правиш нищо, освен ако сделката не се развали. Ще ти кажа, ако имам проблеми с Ари.

— Като този път ли? — попита баща му.

— Не. Обещавам ти. Обещавам.

— Когато се прехвърля, ти няма да останеш тук — каза баща му. — Ще измисля нещо.

— Просто не разкривай нищо.

— Нищо няма да разкрия, по дяволите! Ари не е свършила. Разбери го. Тя никога не спазва уговорките си, ако не е принудена. Грант е доказателство за това. За нея никой не е по-различен от опитните екземпляри в лабораторията й, от бедния деветгодишен ази, чийто мозък е решила да изтрие! Или проблемните случаи, които не я интересуват — тя дори не ми ги праща. Нали и без това няма да използва тези гени! Миналия месец уби три съвсем здрави ази, просто ги обяви за опасни, защото не искаше да си губи времето с тях — експериментът, в който участваха, беше свършил. Не мога да го докажа, защото не получих данните, но съм сигурен. Ето с кого си играеш игрички. Тя не дава пукната пара за ничий живот! Бог да е на помощ на лабораторните й екземпляри. И общественото мнение също не я засяга. Тя отговаря единствено пред закона на Съюза и го държи в джоба си… просто не й пука и всички сме под нейния микроскоп… Повярвай ми, сине, тя е способна на всичко. На всичко.

Джъстин се замисли. И си спомни думите на Ари за злополуките.

VII

Той излезе от банята и си сложи часовника. Беше 20:30. Апартаментът му се струваше потискащо пуст и той почти се радваше, че няма да прекара нощта тук.

Все едно подготвяше труп за погребение. Всички в Рисюн имаха власт над бъдещето му, всички можеха да му налагат волята си, дори баща му, който не го бе питал дали иска да носи обозначението „КР“ в номера си, да знае как ще изглежда, когато остарее, да продължи бащините си приятелства… и вражди.

Ари бе стара, но подмладяването й не беше изтекло. Изглеждаше… навярно петдесетинагодишна. Джъстин бе виждал нейни холоси на дванадесет и шестнадесет, лице, което все още не беше придобило сегашната й сурова красота. На тъмно Ари почти не се различаваше от Джулия Карнат, цинично си каза той. И поне не криеше целта си.

Не бе сигурен, че ще може да направи нещо, но най-малкото щеше да придобие известен опит. До този момент неговият се изчерпваше с Джулия, която в крайна сметка му беше поискала на заем Грант — това го бе наранило толкова жестоко, че никога повече не опита с нея. Почти оправдаваше женомразството на Джордан. Ари беше змия, но всичко зависеше от самия него. Ако успееше да се възползва от случая, тя нямаше да има оръжие срещу баща му. Това щеше да е най-добрият начин да реши проблема. Трябваше да се държи като мъж, да научи каквото може, а жена на възрастта на Ари имаше на какво да го научи — да я остави да прави каквото иска и да играе нейните игрички.

Възрастта и суетата може би бяха единственият начин да се справи с нея — слабост, която никой друг не бе успял да открие, защото никой друг не беше седемнадесетгодишното момче, което тя искаше.

VIII

Натисна звънеца на апартамента й в 21:05 — пет минути по-късно, защото искаше Ари да се чуди дали ще се появи, или двамата с Джордан ще измислят нещо.

Отвори му Катлин и Джъстин влезе в апартамента, който никога не бе виждал. Мебелите бяха предимно в тъмножълто и бяло, много скъпи, от онези, които можеше да си позволи само Ари. Русата Катлин беше безупречна в черната си униформа, изключително официална — но пък тя винаги бе такава.

— Добър вечер — поздрави го телохранителката.

— Добър вечер — отвърна той. Чу музика, едва докосваща ушите… електронна флейта, студена като каменните коридори, в които се носеше. Полазиха го тръпки. На обяд бе хапнал малко пържени картофки, а на вечеря — само филийка сухар, защото си мислеше, че ако има нещо повече в стомаха си, ще повърне. Сега обаче чувстваше коленете си омекнали и му се виеше свят.

— Сера не обича тази част от апартамента — каза Катлин и го поведе навътре. — Тя е само за официални срещи. Имате ли някакви вести от Грант?

— Не. — Тази внезапна атака накара стомаха му да се свие. — И не очаквам.

— Радвам се, че е в безопасност — поверително рече телохранителката, все едно казваше, че времето е хубаво, със същия кадифен глас, така че Джъстин нямаше представа дали Катлин изобщо е в състояние да се радва и да изпитва някакви чувства. Тя бе студена и красива като музиката, като коридора, по който вървяха. Флориан ги посрещна в огромна дневна с ламперия от полирано вълнодърво, дълъг бял килим, сиво-зелени столове и голям бежов диван.

— Съобщи на сера, че гостът й е пристигнал — каза той на Катлин и постави ръка на рамото на Джъстин. — Желаете ли нещо за пиене, сер?

— Да — отвърна момчето. — Водка и печи. — Печи беше вносна стока, извънредно екстравагантна. Джъстин все още се удивляваше от богатството на Рисюн. Той погледна към статуите на пернатите в ъгъла зад бара — ритуални изображения с огромни очи. По стените висяха няколко картини, които, о, Господи, беше виждал на записи като класически произведения от субсветлинните кораби. Изложени на място, където ги гледаха само Ари и нейните гости.

Джъстин си помисли за деветгодишния ази, за който беше споменал баща му.

Зад него се разнесоха стъпки и той се обърна. Ари носеше халат на геометрични шарки, който отразяваше светлината: облекло, което определено не подхождаше за делова среща. Джъстин я погледна с бясно разтуптяно сърце и панически осъзна, че тя е съвсем реална, че е попаднал в ситуация, чиито граници не са му известни, и че няма начин да се измъкне.

— Харесва ли ти колекцията ми? — Ари посочи картината, пред която бе застанал. — Тази е на чичо ми. Прекрасен художник.

— Наистина. — Джъстин за миг се обърка. Най-малко очакваше тя да започне със спомени.

— Беше блестящ в много отношения. Не си ли го виждал? Не, разбира се. Чичо умря през четирийсет и пета.

— Още не съм бил роден.

— По дяволите, трудно ми е да помня такива неща. — Ари го хвана за ръка и го поведе към следващото платно. — А това е истинска рядкост. Фаусбърг. Наивист. Но представя първия поглед към Алфа Цент. Където днес никой не ходи. Обичам тази картина.

— Чудесна е. — Джъстин изпитваше странно усещане за време и древност: осъзнаваше, че всичко това е действително, от ръката на човек, който е бил там, до звезда, която човечеството е изгубило.

— Някога никой не разбираше стойността й — продължи тя. — Освен мен. На първите кораби е имало много самоуки художници. Субсветлинното пътуване им е давало много време за творчество. Фаусбърг е работил с акрилни бои и трябваше да се разработят съвсем нови методи за консервиране… Аз настоях. Чичо ми купуваше много картини и аз исках да ги запазя. Затова днес са спасени всички творби от „Арго“. Повечето са в музея в Новгород. Сега станция Сол иска един от шедьоврите на Фаусбърг, пейзаж от Лебед 61. Жалко, много жалко. Но може би ще се съгласим — за нещо също толкова ценно. Например Коро.

— Кой е Коро?

— Господи, дете! Дървета. Зелени дървета. Гледал ли си земни записи?

— Много. — Той забрави тревогата си за миг и си представи гледки, по-странни от сайтинската природа.

— Е, Коро е рисувал пейзажи. Освен всичко останало. Трябва да ти дам някои от моите записи. Трябва да ти ги покажа тази вечер… Катлин, имаш ли оная поредица, „Произход на човешкото изкуство“?

— Имаме я, сера. Ще я включа.

— Освен всичко останало… А това, млади приятелю, е един от нашите художници. Шевченки. Имаме го на файл. Той почина, клетникът. Но остави забележителни творби.

Червени скали и сини вълнодървета. Това бе прекалено познато, за да го заинтригува. И той можеше да го нарисува, помисли си Джъстин. Но беше прекалено възпитан, за да го каже.

Флориан се приближи към тях и поднесе на Ари кристална чаша със светлозлатиста течност.

— Водка с портокал — поясни тя. — Опитвал ли си някога портокал?

— Само синтетичен — отвърна Джъстин. Всички пиеха синтетичен портокал.

— Не, истински. Ето. Пийни си.

Той отпи. Имаше странен вкус, сложен, едновременно кисел, сладък и горчив. Вкус от старата Земя, ако Ари не го поднасяше.

— Приятно е — каза Джъстин.

— Приятно? Великолепно е. ЗМД ще опита да отглежда тези дървета. Смятаме, че имаме подходящо място за тях, без да променяме гените им: според нас те могат да виреят в Зоните точно такива, каквито са. Плодът е светлооранжев. Пълен с полезни неща. Задръж чашата. Флориан, донеси ми друга. — Тя още по-силно стисна дланта му и го поведе към дивана. — Какво каза на Джордан?

— Само че Грант е изчезнал и че иначе всичко е наред. — Джъстин седна и отпи голяма глътка от коктейла, после остави чашата на месинговия плот зад дивана. Вече бе овладял нервите си, доколкото можеше на това място и в тази компания, разбира се. — Не му казах нищо друго. Това си е моя работа.

— Нима? — Ари се настани плътно до него, което накара стомаха му да се свие. Тя постави ръка на крака му и се облегна на него. Джъстин не можеше да мисли за нищо друго, освен за азите, за които му бе разказал Джордан, онези, които Ари убила без абсолютно никаква причина, онези нещастни ази, които дори не знаели, че умират. — Ела по-близо, скъпи. Всичко е наред. Не ти ли е приятно? Наистина няма защо да си толкова нервен и напрегнат. — Тя започна да разтрива гърба му. — Ето, отпусни се. Така е добре, нали? Обърни се, за да ти разтрия и раменете.

Чувстваше се хванат в капан, също като в лабораторията. Опита се да измисли някакъв отговор, ала не успя. Взе чашата си и отпи няколко глътки. Ръката й продължи бавните си движения.

— Ужасно си напрегнат. Виж, съвсем просто е. Не си длъжен да останеш. Спокойно можеш да си тръгнеш.

— Естествено. Защо веднага не идем в спалнята, по дяволите? — Ръцете му почти трепереха. Ледът в чашата пронизваше пръстите му със студ, който стигаше чак до костите му.

„Мога да я убия — помисли си той. — Преди Флориан и Катлин да ме спрат. Просто мога да й строша врата. Какво ще направят тогава? Дали ще ме подложат на психосонда? Така ще разберат всичко, което е направила.“

— Флориан, донеси му още една чаша. Хайде, миличък. Отпусни се. Наистина не можеш да извършиш такова нещо, и двамата го знаем. Искаш да опиташ сам ли? Това ли е проблемът?

— Искам портокал — измърмори Джъстин. Всичко му се струваше недействително, кошмарно. След миг Ари щеше да заговори делово и това беше част от сделката, мръсна, жалка сделка, с която не знаеше как да се справи, но искаше да е много пиян, ужасно пиян, да му прилошее, да не се получи нищо и тя просто да се откаже от намеренията си.

— Ти ми каза, че изобщо не си експериментирал — рече Ари. — Че информацията ти е само от записите. Така ли е наистина?

Джъстин не отговори.

— Смяташ ли, че си нормален? — попита Ари. Той продължаваше да мълчи. Телохранителят се върна и му приготви коктейла. Усещаше ръцете й по гърба си, усещаше тялото й, което се притискаше към неговото, дланта й, която се плъзна по хълбока му.

Флориан му подаде чашата. Джъстин се облегна с лакът на дивана и отпи от портокаловия сок.

— Ще ти кажа нещо — тихо рече зад него тя. — Спомняш ли си какво ти говорих за семейните връзки? Че са бреме? Ще ти направя истинска услуга. А сега ме попитай каква.

— Каква? — подчини се момчето, защото трябваше.

Ари го прегърна и той продължи да пие, като се мъчеше да не обръща внимание на гаденето, с което го изпълваше тя.

— Мислиш си, че това трябва да е свързано с нежност. Грешиш. Нежността няма нищо общо. Сексът е нещо, което правиш за себе си, миличък, просто защото е приятно. Това е всичко. Е, понякога се сближаваш с някого и искаш да отвърне на чувствата ти, това е чудесно, може би дори му вярваш, но не бива. Наистина не бива. Първото, което трябва да научиш, е, че можеш да го получиш навсякъде. А второто — че това те свързва с хора извън семейството, което обърква трезвата ти преценка, ако не спазваш първото правило… Приятно ли ти е?

Той се задъхваше. Мислите му бяха в хаос. Сърцето му бясно туптеше; ръцете й правеха смущаващи движения, от които кожата му ставаше ужасно чувствителна, почти изпитваше удоволствие — или силно притеснение — вече не беше сигурен точно какво.

— Как се чувстваш, скъпи?

„Зле“ — помисли си той. Гласът й се носеше на някакъв странен, асиметричен начин…

Това бе опиат! Записен наркотик. Обзе го паника. Малка доза. Разбираше го. Усети, че Ари повдига ризата му и прокарва длани по голата му кожа. Зави му свят, цялата стая се завъртя. Той изпусна чашата си и ледената течност се разля по хълбоците му.

— О, миличък! Вземи я, Флориан.

Потъваше. Опита се да помръдне, но внезапно го обгърна облак от звук и усещания. Опита се да се съмнява. Това беше най-трудното. Разбираше, че Флориан е взел чашата му, че главата му е отпусната в скута на Ари, между кръстосаните й крака, че гледа нагоре към лицето й и че тя разкопчава ризата му.

Но не го събличаше само Ари. Чуваше далечни гласове.

— Джъстин — каза някой и Ари притисна главата му с длани. — Можеш да мигаш, ако трябва — прошепна тя, както шепнеха записите. — Удобно ли ти е?

Не знаеше. Бе ужасен и засрамен, усещаше нечии докосвания, усети, че го вдигат и че го оставят на пода.

Над него бяха Катлин и Флориан. Катлин и Флориан го докосваха и му правеха неща, които усещаше по някакъв мъгляв, безизходен начин, които бяха лоши, лоши и ужасни.

„Не — помисли си той. — Не искам.“

Но изпитваше удоволствие. Сетивата му избухнаха и Джъстин се озова в някакъв безкраен мрак.

„Помощ. Не искам.“

Съзнанието му вече помръкваше, когато Ари му каза:

— Буден си, нали? Сега разбираш ли? Това е всичко. Просто е приятно. Това е всичко, независимо с кого си. Просто биологични реакции. Това е първото и второто правило… Гледай екрана.

Въртеше се запис. Еротичен, Записът се преля в онова, което ставаше с него. Беше приятно и Джъстин не го искаше, но не можеше да стори нищо, той не бе виновен…

— Струва ми се, че се унася…

— Просто му дай още малко. Ще се справи.

— Нищо не може да се сравнява със записа. Нали, момче? Независимо с кого си. Биологични реакции. Който и да ти го прави…

— Не мърдай…

— Болката и удоволствието, миличък, са точно от двете страни на границата. Можеш да я пресичаш десетки пъти в минута и болката се превръща в удоволствие. Ще ти покажа. Ще запомниш какво мога да направя за теб, миличък, и нищо няма да може да се сравнява с това. Ще си го спомняш, ще си го спомняш през остатъка от живота си… и нищо няма да е същото.

Той отвори очи и видя над себе си сянка. Беше гол и лежеше на чуждо легло. Някой го потупа по рамото и отметна косата от челото му.

— Ето че се събуди — каза Ари. Нейната тежест накланяше матрака настрани. Ари седеше до него облечена, а той…

Сърцето му се разтуптя.

— Отивам в кабинета си, миличък. Можеш да поспиш, ако искаш. Флориан ще ти сервира закуска.

— Прибирам се — каза той и придърпа завивката към брадичката си.

— Както искаш. — Ариан се изправи и отиде да се погледне в стенното огледало с демонстративно безразличие, което опъна нервите му. — Ела, когато искаш. Кажи на Джордан, ако искаш.

— Какво да правя?

— Каквото искаш.

— Тук ли трябва да остана? — Паника изостри гласа му. Знаеше, че ако Ари усети, ще го използва. Тя току-що му беше отправила заплаха. Поне така му се струваше. За няколко секунди дори забрави, че има оръжие в лицето на Грант. — Няма да стане.

— Нима? — Ари оправи прическата си. Носеше елегантен бежов костюм. — Ела, когато искаш. Довечера можеш да се прибереш. Може би пак ще го направим, кой знае? Може би ще кажеш на баща си, а? Кажи му каквото искаш. Разбира се, аз записах всичко. Има колкото щеш доказателства, ако се обърне към Бюрото.

Побиха го тръпки, ала се опита да запази външно спокойствие. Ари му се усмихна и се запъти към вратата. Той дълго остана на леглото, целият вледенен. Кожата му сякаш бе станала свръхчувствителна, на места дори го болеше. По ръката му имаше синини, следи от пръсти.

… Флориан…

Пред очите му проблесна спомен, усещане и образ от мрака, и той скри лицето си в шепи, за да избяга от него. Записен спомен. Дълбочинен запис. И щеше да си спомня все повече. Не знаеше какво може да си спомни. Отделни късчета щяха да изплуват на повърхността за миг, мъгла от думи, усещания и образи, преди отново да потънат в мрака. Нищо цялостно — просто все повече и повече. Не можеше да го предотврати.

Джъстин отметна завивката, стана, отиде в банята и взе душ — сапуниса се няколко пъти и се изтърка, без да гледа тялото си, като се опитваше да не чувства нищо, да не си спомня нищо, да не се пита за нищо. Изтърка лицето, косата и дори устата си с парфюмирания сапун, защото не знаеше дали може да използва нещо друго, после плю, отвратен от острия вкус, но това не го направи по-чист. Само миришеше на сапун и го усещаше в гърлото си.

Когато се изсуши в сешоарната кабина и излезе от банята, Флориан му донесе дрехите.

— Ако желаете, сер, има кафе. Сякаш нищо не се беше случило.

— Къде да намеря самобръсначка? — попита Джъстин.

— На плота, сер. Четка за зъби, гребен и лосион. Имате ли нужда от нещо друго?

— Не — безизразно отвърна той. Мислеше да се самоубие. С кухненски нож. С таблетки от аптечката. Ала после следствието щеше да разкрие всичко и това щеше да съсипе баща му. В същото време си мислеше за подсъзнателните импулси, заложени в мозъка му предишната нощ, самоубийствени импулси. Всякакви ирационални желания бяха подозрителни. Не можеше да им се довери. Пред очите му пробягваха записни спомени, усещания, еротични образи, пейзажи и древни произведения на изкуството…

После реални неща от бъдещето. Яростта на Джордан. Самият той, мъртъв на пода в кухнята или под климатичните кули…

„Съжалявам, сер, намерихме го мъртъв…“

Ала това не беше сериозна проверка на подсъзнателните импулси, които Ари можеше да е вмъкнала в записа. Когато умът се намираше под въздействието на запис, образите избледняваха, паметта изтъкаваше имплантна структура и я развиваше по свой собствен начин. Нямаше сигурен начин за установяване на скрита команда, но тя не можеше да го накара да действа в будно състояние, освен ако не активираше някаква вродена склонност. Ако опиатите окажеха достатъчно силно въздействие, той щеше да реагира безусловно на импулсите, да отговаря каквото го питат, да прави, каквото му наредят…

Всички въпроси от проклетите психотестове, на които Ари го бе подложила, като ги беше нарекла „рутинни за сътрудниците в Първо крило“… въпроси за работата му, за разбиранията му, за сексуалните му преживявания… а той, глупакът, си бе мислил, че тя просто го тормози…

Джъстин се облече, без да се поглежда в огледалата. Избръсна се, изми си зъбите и се среса. По лицето му нямаше никакви следи, нищо, което да издава какво се е случило. Все същото обикновено лице. Лицето на Джордан.

Това трябваше да й е доставило огромно удоволствие. Той се усмихна, за да провери дали е в състояние да се владее. Успя. Стига да не стоеше пред самата Ари. Можеше да се справи с нейните ази.

Поправка. Можеше да се справи с Флориан. Джъстин благодари на Бога, че тя е оставила при него Флориан, а не Катлин, и в същия миг панически се запита защо реагира така, защо мисълта за ледената Катлин го изпълва с усещане за безпомощност. Страх от жени?

„Страх ли те е от жените, миличък? Нали знаеш, че баща ти изпитва страх от жени.“

Повръщаше му се. Той преглътна, обърна се и се усмихна на Флориан.

„Той ще й докладва. Главата ми се пръска и не мога да мисля. По дяволите, нека просто й каже, че съм бил добре, не е нужно нищо повече, само трябва да изглеждам спокоен и да се махна оттук.“

Дневната, белият килим и картините по стените му навяха спомени за болка и еротични усещания.

Но всичко това се беше случило с него. Можеше да го използва като броня. Вече нямаше от какво да се бои. Джъстин взе чашата от Флориан и отпи. Студът, който го изпълваше, и хладният повей на климатичната инсталация се смесиха и ръката му за миг потрепери.

— Студено ми е — каза той. — Сигурно е от махмурлука.

— Много съжалявам — отвърна Флориан и срещна погледа му със спокойствието на ази, искрена загриженост, която навярно бе действителна. В това нямаше нито капка морал, разбира се, освен морала на ази, подсказващ му да избягва сблъсъци с граждани, които могат да открият начин да му отмъстят. В този случай телохранителят имаше защо да е загрижен.

— Флориан… за снощи… — „Не искам да те нараня. Спокойно. Спокойно…“

Лицето нямаше нищо общо с ума. Лицето продължаваше да се усмихва.

— Благодаря.

Беше далеч по-лесно да измъчва Флориан. Ако на мястото на телохранителя стоеше Ари, Джъстин щеше да изгуби самообладание. Сега, когато виждаше, че Флориан се страхува…

… болка и удоволствие…

Той се усмихна и отпи от кафето си. Това, което правеше, му доставяше горчива, грозна наслада. И в същото време се боеше. Първо, защото измъчваше един от азите на Ари, и два пъти повече заради удоволствието, което изпитваше. Казваше си, че това е съвсем човешки импулс, отмъщение за собственото му унижение. Предния ден щеше да постъпи по същия начин.

Само че нямаше да знае защо му доставя удоволствие.

Флориан несъмнено го разбираше. Тя навярно нарочно го бе оставила сам. Логично.

— Съчувствам ти — каза Джъстин, постави ръка на рамото му и силно го стисна. — Тук не се чувстваш много добре, нали? Обичаш ли я?

„Първото, което трябва да научиш, е, че можеш да го получиш навсякъде. А второто — че това те свързва с хора извън семейството, което обърква трезвата ти преценка, ако не спазваш първото правило.“

Флориан само го наблюдаваше. Въпреки че рамото несъмнено го болеше, въпреки че лесно можеше да се освободи. И дори да му счупи ръката. От нейните ази можеше да се очаква такова стоическо търпение, помисли си Джъстин.

— Какво всъщност иска да направя Ари? — попита момчето. — Тук ли да остана? Или да се прибера вкъщи?

Сякаш с Флориан бяха еднакви. Заговорници. Ази, и двамата. Ужасяваща мисъл. Но в известен смисъл телохранителят бе негов съюзник, страница, която можеше да чете. Все още не беше способен да чете истината в очите на Ари, дори когато тя сериозно отговаряше на въпросите му.

— Сера очаква да се приберете вкъщи, сер.

— Ще ме покани ли пак?

— Да, струва ми се — съвсем тихо отвърна Флориан.

— Довечера ли?

— Не знам — каза телохранителят. — Довечера сера навярно ще спи.

Като че ли всичко това отдавна му беше познато.

Стомахът му се сви. Всички бяха в този капан.

„Въпрос на отношение — би казал Джордан. — Всичко е въпрос на отношение. Можеш да постигнеш всичко, ако го контролираш. Трябва да знаеш какво ще спечелиш, това е.“

Животът не бе достатъчен, за да размени за него душата си. Но властта… властта да не го допусне, да си отмъсти, това си струваше размяната. Както и безопасността на баща му. Надеждата, че някой ден ще е в състояние да си върне на Ариан Емъри.

— Прибирам се — каза той на Флориан. — Ще взема нещо за главоболие, ще проверя съобщенията си и ще отида на работа. Баща ми едва ли ме е търсил.

— Нямам представа, сер.

— Мислех, че тези неща са ти известни — каза Джъстин, тихо и остро като бръснач. После остави чашата си и тръгна към външната врата. Флориан го последва като тревожна сянка… Прекалено любезен, за да го покаже, и в същото време прекалено загрижен, за да го остави да прекоси апартамента й, без да го наблюдава.

За миг си помисли, че Грант ще го чака и че двамата ще обмислят нещата — стар навик, глупав рефлекс, който внезапно сви вече измъчения му от глад, алкохол и опиати стомах.

— Внимавайте, сер — каза Флориан, докато му отваряше вратата. И нямаше предвид само замайването му.

Джъстин си помисли за деветгодишния ази. И за другите, които Ари бе убила. Всички ази бяха уязвими, дори Грант. Флориан също — Флориан, който не беше имал никакъв шанс още от деня на създаването си и който, като се изключеше тъмната му страна, бе чист и честен като светец, защото беше направен такъв, защото записите го поддържаха такъв, въпреки всичко друго, в което го превръщаше Ари.

IX

Грант видя самолета много преди да стигнат до пистата — не лъскава, елегантна машина на „Рисюнеър“, а обикновен товарен самолет със затъмнени прозорци. Колата спря при чакащите хора.

— Там — каза шофьорът: единствената дума, която бе произнесъл от началото на пътуването.

— Благодаря — разсеяно измърмори Грант, отвори вратата, слезе, взе торбичката с храната си и с разтуптяно сърце се запъти към непознатите.

Не всички бяха непознати, слава Богу. Сред тях беше Хенсен Крюгер.

— Това е Грант. Грант, тези хора ще те поемат. — Крюгер протегна ръка и той я стисна, нещо, с което не бе свикнал. Караше го да се чувства неловко. Един от мъжете се представи като Уинфилд и го запозна с жената в групата, Кени — пилотът, предположи Грант, защото носеше гащеризон — и с още двама души, Ренц и Джефри. Нямаше представа дали това са малките им имена, фамилиите им или азиимената им.

— Да вървим — нервно каза Кени.

— При Мерилд ли отиваме? — попита той, защото не бе чул това име, а беше решен да го чуе преди да отиде където и да било.

— При Мерилд — отвърна Уинфилд. — Хайде, качвай се.

Грант се поколеба, погледна Крюгер, после тръгна към стълбичката на самолета.

Нямаше фирмени знаци, само сериен номер. А7998. Бял, с олющена боя, опръскан отдолу с червена кал. Не ги ли миеха? Той влезе вътре, мина покрай пилотската кабина и колебливо погледна назад към Джефри, Ренц и Уинфилд, които го последваха.

Вратата изскърца и Уинфилд я заключи. Покрай стената имаше сгъваеми седалки. Джефри го хвана за ръка, отвори една от седалките и му помогна да си закопчае колана.

— Остани тук — каза той.

Грант се подчини. Сърцето му учестено туптеше, докато самолетът набираше скорост и излиташе в небето. Не бе свикнал да пътува по въздух. Той се завъртя и вдигна сенника на прозореца. Долу се виждаха климатичните кули, скалите и доковете.

— Спусни го — нареди Уинфилд.

— Съжалявам — рече Грант и спусна сенника. Това го раздразни: ужасно му се искаше да погледа навън. Той отвори торбичката, която му бяха дали Крюгерови, и провери какво има за закуска, после си помисли, че не е учтиво да яде пред другите. След малко Ренц се изправи, отиде отзад и се върна с няколко кутии с напитки. Предложи и на него — първият приятелски жест от тяхна страна.

— Благодаря — каза Грант. — Дадоха ми.

Вече можеше да се нахрани. Предната вечер беше толкова уморен, че едва докосна вечерята си, и сега се радваше на осолената риба, хляба и освежителната напитка, която му бяха приготвили Крюгерови, макар да предпочиташе кафе.

Мъжете пиеха от кутиите си и от време на време вдигаха сенниците, за да погледнат навън, най-често от дясната страна на самолета. Понякога жената от пилотската кабина се обаждаше по пращящия интерком. Грант изяде рибата и хляба си и чу, че са се издигнали на седем хиляди метра, после на десет. Грант притвори очи.

Събуди се, когато усети промяна в рева на двигателите. И изпадна в паника, защото знаеше, че до Новгород има три часа път, а беше сигурен, че не е минало толкова време.

— Кацаме ли? — попита Грант. — Какво става?

— Всичко е наред — отвърна Уинфилд и когато Грант посегна да вдигне сенника, остро нареди: — Не го пипай!

Самолетът кацна и вратата се отвори. Уинфилд хвана Грант и го поведе навън.

Край пистата не се виждаха големи сгради. Само скали и пусти наглед хангари. Въздухът беше сух. Към стълбичката се приближаваше бус.

— Къде сме? — панически попита той. — Тук ли е Мерилд?

— Всичко е наред. Хайде.

— Слушам, сер — покорно каза той и слезе по стълбичката. Все още имаше вероятност да го водят при Мерилд, Все още се надяваше, че му казват истината. Но вече не вярваше.

Уинфилд го поведе към буса, отвори вратата и го последва вътре заедно с Джефри и Ренц. Имаше седем седалки — по две до всеки прозорец и три отзад. Грант и Уинфилд седнаха на първите, а другите двама се настаниха зад тях.

Той разгледа прозорците и вратите: имаха сложна система за херметично затваряне. Кола за пустинята.

Бусът се понесе напред, не към сградите, а към черен път, който навярно водеше към климатичните кули. След известно време напуснаха безопасния тераформиран район и започнаха да се изкачват.

Дива земя.

Навярно щеше да умре след като изтръгнеха от него всичко, което знаеше. Може би бяха хора на Ари, но Рисюн едва ли щеше да действа така. Можеха просто да го върнат в лабораторията без знанието на Джордан и Джъстин и да го пратят в някоя от външните сгради, където да правят с него каквото искат.

По-вероятно бе да са врагове на Ари и в такъв случай можеше да очаква от тях почти всичко. И нямаше да имат нужда от свидетел.

Може би щяха да го продадат в някоя затънтена мина или, Господи, на място, където да се опитат да променят записните му структури.

Бяха четирима, като се смяташе и шофьорът, а такива хора спокойно можеха да са въоръжени. Херметичното затваряне на буса само по себе си означаваше живот.

Той стисна длани и отчаяно се опита да обмисли положението. Надяваше се да открие телефон. Можеше да открадне буса, когато разбереше къде се намира и дали в резервоара има достатъчно гориво. Докато му се откриеше такава възможност, сигурно щяха да минат дни. Седмици.

— Струва ми се, вече ти е ясно — накрая каза Уинфилд, — че не отиваме там, където си мислеше.

— Да, сер.

— Ние сме приятели. Повярвай ми.

— Чии приятели?

Мъжът постави длан на ръката му.

— Твои приятели.

— Да, сер.

— Разстроен ли си?

Като някой идиотски полеви надзирател, който разговаря с работник от клас Мю. Глупак. Това едновременно беше добре и зле… „Зависи какво според него може да направи със записи и опиати.“ До този момент Уинфилд не се справяше добре. Грант не се поддаваше на инстинктите си, просто защото смяташе, че в тази ситуация няма полза от тях и защото бе много по-подходящо да симулира покорство. Тези хора не бяха глупави, просто бяха прекалено невежи, за да разбират какво означава знакът за клас Алфа на картата му: че е възможно да няма онези задръжки, които родените хора са свикнали да откриват във всеки ази. Ако имаха капчица здрав разум, щяха да го упоят и да го завържат.

Естествено нямаше намерение да им го каже.

— Да, сер — задъхано и тревожно като ази от клас Тета отвърна Грант.

Уинфилд го потупа по ръката.

— Всичко е наред. Ти си свободен човек. Ще бъдеш свободен човек.

Той запремигва. Сега вече нямаше нужда да се преструва. „Свободен човек“ прибавяше нови измерения на уравнението и те не му харесваха.

— Отиваме на сигурно място. Ще ти дадем нова карта. Ще те научим да се оправяш в града.

„Ще те научим. Промяна на записните структури? Господи, в какво се забърках?“

Внезапно изпита страх… че греши, че ако не се подчини на тези хора, може да обърка плановете на Джъстин…

… или на Джордан… Джордан можеше да е научил какво се е случило и да се е намесил…

Тези хора можеха да са единствените му приятели на света, можеха наистина да го водят към свободата. Но промяната на записните му структури щеше да разстрои психомоделите му. Грант не притежаваше нищо, дори самия себе си и собствените си мисли. Беше верен като всеки ази, знаеше го и го приемаше, нямаше нищо против това.

Тези хора говореха за свобода. И за учене. И може би намеренията на Джордан и Джъстин бяха точно такива и той трябваше да го приеме, дори това да му отнемеше всичко и да му оставеше само някаква студена свобода. Защото Джордан и Джъстин не можеха да си позволят да го върнат при себе си. Защото за тях беше прекалено опасно да го обичат.

Господи, не знаеше нито в чии ръце е попаднал, нито какво да прави.

Дали да ги помоли да му позволят да се обади на Мерилд, за да го попита дали да им се подчини?

Но ако бяха врагове, така щеше да им покаже, че не е покорният ази, за когото го взимат.

Затова Грант просто продължи да гледа през прозореца и да търпи дланта на Уинфилд върху ръката си. Сърцето му туптеше толкова силно, че гърдите го боляха.

X

Струваше му се странно как всичко пое в обичайния си ритъм. Разбира се, хората още от най-древни времена бяха правили секс с всякакви партньори, такъв бе светът и толкова, а и той не беше дете, че да се чувства опустошен. Освен това Грант беше в безопасност, Джордан също, и той просто трябваше да открие какви са били целите на Ари Емъри…

Да си поиграе с ума му, да го пречупи…

Беше странно да отиде на работа, да се усмихва на познати хора и да гледа как всичко в Първо крило тече както обикновено, как Джейн Щрасен ругае сътрудниците си и вдига врява заради някаква повреда в апаратурата, как Яни Шварц се опитва да я успокои. Джъстин седеше пред клавиатурата си и се занимаваше с проблем в записна структура, който Ари му бе възложила преди седмица, достатъчно сложен, за да ангажира мислите му.

Джъстин внимаваше. Имаше неща, които електронният тест не можеше да регистрира. След него с проблема щяха да се заемат други специалисти, специални програми щяха да търсят случайни връзки в конкретен психомодел, но това не беше обикновен образователен запис, а дълбочинен — такива използваха психохирурзите, за да приспособят някои от субсистемите КУ-89 за ограничени ръководни функции.

Всяка грешка можеше да струва скъпо, можеше да причини мъка на КУ-89 и на онези ази, които те ръководеха, можеше да доведе до смърт. Това бе кошмарът на всеки програмист — да остави дефект в жив интелект, който седмици или дори години наред скрито да синтезира все по-безумни логични системи и да изплува на повърхността при някакъв абсолютно нелогичен стимул.

Имаше една научнофантастична книга, „Грешно послание“, която беше разстроила Джиро Най. Разказваше се за развлекателен запис със скрит вирус, който унищожава цивилизацията. В библиотеката разполагаха само с един екземпляр от романа и го заемаха само на граждани. Списъкът на чакащите бе огромен. Двамата с Грант я бяха чели — разбира се. Също като почти всички ази в Дома, освен тези на Най.

С Грант се бяха опитали да създадат такъв вирус, просто за да видят дали ще сработи.

— Хей — седнал на пода в краката му, беше казал приятелят му, докато екипираше логични потоци — можем да използваме алфа-схема, по дяволите ро-схемите.

Тогава Джъстин се уплаши. Вече не му се струваше забавно.

— Не си го и помисляй — отвърна той, защото ако изобщо съществуваше такъв вирус и те го напишеха, дори самата мисъл за него щеше да е опасна. А Грант имаше предвид собствения си психомодел.

Грант само се засмя.

— Не бива да го правим — продължи Джъстин. — Не бива да се занимаваме с това.

— Виж, просто няма такова нещо.

— Не искам да проверявам. — Беше му трудно да заповядва на Грант. Чувстваше се ужасно. Приятелят му мрачно смачка листа със скицата си.

Същата нощ дойде в стаята му, събуди го и му каза, че е измислил вирус, който е сработил. После се разсмя като луд.

Сега Джъстин неподвижно седеше пред клавиатурата и погледът му блуждаеше. Грант имаше право. Абсолютно.

Интеркомът иззвъня. Той призова на помощ цялото си самообладание и натисна бутона.

— Да. — Очакваше да е Ари или поне някой от нейния кабинет.

— Джъстин. — Гласът на баща му. — Искам да поговорим. В офиса ми. Веднага.

След час седеше на същия стол и зяпаше в мъртвия екран. Мислите му витаеха на хиляди километри. Джордан му бе казал, че се обадил на Мерилд, който му дал отрицателен отговор на кодиран въпрос.

Мерилд не беше получил съобщението. Може би бе прекалено рано. Може би поради някаква причина Крюгерови бяха задържали Грант и още не се бяха свързали с адвоката. Може би се страхуваха.

Може би Грант изобщо не беше стигнал в станцията на Крюгер.

Джордан го прегърна и му каза да не губи надежда. Но не можели да направят нищо. Нямало начин да потърсят Грант. Не можел да замеси Мерилд, като му разкаже подробностите по телефона. Обадил се на Крюгерови и попитал дали пратката е пристигнала. Отговорили му, че е заминала по разписание. Някой лъжеше.

— Мислех, че можем да се доверим на Мерилд. — Това бяха единствените думи, които Джъстин успя да промълви.

— Не знам какво става — отвърна Джордан. — Не исках да ти казвам, но ако е научила нещо, Ари ще го използва срещу теб. Реших, че е най-добре да си в течение.

Бе издържал — докато на раздяла баща му не го беше прегърнал. Тогава изгуби самообладание. Но какво друго можеше да стори едно момче, на което току-що са казали, че брат му навярно е мъртъв?

Или че е в ръцете на Ари.

Той излезе от кабинета си и се запъти към офиса на Ари. В приемната завари Флориан.

— Трябва да говоря с нея — каза той. — Незабавно.

Телохранителят скептично повдигна вежди, после му даде знак да влезе.

— Как сме? — попита го Ари. Застанал пред бюрото й, той трепереше толкова силно, че едва можеше да говори.

— Къде е Грант?

Ари премигна. Мигновена, навярно искрена реакция.

— Къде е Грант ли? Седни. Хайде да започнем отначало.

Джъстин седна на кожения стол и стисна с ръце страничните облегалки.

— Грант е изчезнал. Къде е?

Ари бавно си пое дъх. Или се бе подготвила за тази сцена, или изобщо не си правеше труд да се преструва.

— Стигнал е в Крюгер. Сутринта оттам е излетял самолет и Грант може да е бил на борда му. От пристанището са потеглили два шлепа, с които също може да е заминал.

— Къде е, по дяволите? Къде си го скрила?

— Виж, момче, с викане няма да получиш нищо от мен, а наистина ще се изненадам, ако истерията ти е престорена. Хайде да поговорим спокойно, съгласен ли си?

— Моля те.

— О, миличък, това е ужасно глупаво. Нали знаеш, че не съм ти приятелка.

— Къде е той?

— Успокой се. Не е при мен. Разбира се, че съм го проследила. Къде би трябвало да е?

Джъстин не отговори.

— Не мога да ти помогна, ако не ми кажеш нищо.

— Можеш, ако искаш. Ти отлично знаеш къде е!

— Върви по дяволите, миличък. Отговори на въпросите ми и ти обещавам, че ще направя всичко по силите си, за да го измъкна от ситуацията, в която е попаднал. Няма да поискам да арестуват Крюгерови. Няма да наредя да заловят приятеля ти в Новгород. Предполагам, че телефонният разговор на Джордан няма нищо общо с идването ти тук. Тази седмица вие двамата не се разбирате много добре.

Той продължително я изгледа.

— Какво искаш?

— Истината. Хайде да направим така. Аз ще ти кажа къде според мен би трябвало да е Грант и ти ще го потвърдиш. Достатъчно е да кимнеш. Първо при Крюгерови. После при човек на име Мерилд, приятел на Корейн.

Джъстин още по-силно стисна облегалките. И кимна.

— Добре. Навярно все още пътува с някой от шлеповете. Обаче е трябвало да замине по въздух, нали?

— Не знам.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Възможно е все още да не е тръгнал. Но останалото не ми харесва. Корейн не е единственият политически приятел на Крюгер. Името Дефорте говори ли ти нещо?

Той озадачено поклати глава.

— А Роучър?

— Аболиционистите? — Сърцето му се разтуптя. Роучър беше побъркан.

— Позна, миличък. Самолетът е кацнал в Биг Блу. Посрещнал го е бус, който е потеглил от Бъртил за Сангуей. Пратих хора натам, но е нужна известна организация, за да измъкнат Грант, без онези да му прережат гърлото. Не всички аболиционисти имат чисти и свети подбуди и ако са нанесли удар на Крюгер, можеш да се обзаложиш, че не са го направили заради някакъв си ази, чуваш ли ме?

Чуваше я. Струваше му се, че разбира. Не се беше справил добре.

— Според теб каква е целта им?

— Баща ти. И съветник Корейн. Грант принадлежи на Рисюн. Принадлежи на Уорик. Все едно че са хванали Пол. Дефорте иска главата на Корейн, момче, защото Корейн се продаде, сключи сделка с мен за двата ми проекта, „Крайна“ и „Надежда“. А в основата на сделката е баща ти. Проклета да съм, ако не си хвърлил Грант право в ръцете на Крюгерови.

— И ти го преследваш, за да си го върнеш.

— Искам го. Искам да е далеч от Роучър. И ако ти искаш да остане жив, най-добре да ми кажеш всички тайни, които продължаваш да криеш. Не си знаел за Роучър, нали? Не си знаел нищо за радикалните приятели на Крюгер…

— Не. Не знаех. Аз…

— Ще ти кажа какво ще направят с него. Ще го отведат някъде, ще го натъпчат с опиати и ще го разпитат. Може би ще си направят труда да му пуснат запис. Ще се опитат да разберат дали знае за проекта „Рубин“, за проекта „Надежда“ и всичко останало. Ще се опитат да го унищожат, за Бога. Но това не е непременно целта им. Ще ти кажа какво според мен се е случило. Мисля, че те са шантажирали Крюгер, че са внедрили човек в неговата организация и когато са разбрали каква възможност им даваш, изобщо не са се свързали с Мерилд. Взел го е Роучър. Може да са го упоили. Когато се свести, какво ще си помисли? Че онези хора са твои приятели ли? Че всичко това е влизало в плановете ти?

— За Бога…

— Така е, знаеш го. Успокой се и помисли. Не можем да нападнем хората на Роучър, ако не сме убедени, че е при тях. Опитваме се да установим местонахождението им. Не успяхме на летището в Бъртил и не сме сигурни, че ще ги засечем в Биг Блу. Ще опитаме. Не сме сто процента убедени, че Грант все още не е при Крюгер. Виж, мога да получа заповед за претърсване. Но ще предприема друг ход. Ясно ми е как са изнудвали Крюгер. Басирам се, че много от договорите на неговите ази са подозрителни и съм в състояние да уредя проверка. Пратих самолет натам. Междувременно Джиро ще отиде при Корейн в Гагаринград и ще поговори с него. Обясни всичко това на Джордан и му кажи, че ще съм му признателна, ако накара Мерилд да се заеме със случая на Крюгер.

— Ще измъкнем Грант и той ще отиде при Мерилд — отвърна Джъстин.

— Миличък — рече Ари, — познаваш ме достатъчно, за да знаеш, че няма да се съглася. Ще го измъкнем и ще го върнем в Рисюн. Ще остане в техни ръце повече от четирийсет и осем часа, ако не и повече, не можем да го избегнем. Ще се наложи да го проверим… нали? Може да са направили с него всякакви гадости. А ти не искаш да го оставиш сам да се оправя, нали?

— Значи искаш всичко да се разкрие…

— Миличък, ти не искаш да се разкрие. Ти не искаш баща ти да се замесва. Той ще научи, когато върнем Грант. Ако успеем да го върнем жив. Ще научи, че Грант е в болница, нали? И ще се разтревожи. Надявам се, че ще спазиш сделката с мен, миличък.

Джъстин не отговори — не успя да измисли някакво възражение, не му бяха останали повече оръжия.

— Естествено, ако приемем, че можем да го спасим — продължи Ари. — Възможно е лечението му да отнеме години… ако изобщо успея да го излекувам. Разбира се, трябва да го измъкнем жив. Това е най-важното.

— Заплашваш ме.

— Миличък, не мога да предвидя какво ще направи Роучър. Или кого ще улучат куршумите. Само те предупреждавам…

— Казах ти, че ще направя каквото искаш!

— Заради баща си. Да. Убедена съм, че ще го направиш. И ще говорим за Грант след като го измъкнем. — Тя отвори капака на интеркома и натисна бутона. — Джордан? Тук е Ари.

— Какво има? — разнесе се гласът на Джордан.

— Синът ти е в кабинета ми. Изглежда, и двамата забелязваме малък проблем. Имаш ли нещо против пак да се обадиш на своя човек в Новгород и да му кажеш, че спешно се налага да накара Крюгер да ми позвъни…

XI

Най-после дойде време за почивка. Намираха се в порутена малка климатична станция — подземен гараж, бетонно стълбище, три стаи, баня и кухня. И нито един прозорец, защото прозорците бяха опасни. Имаше само нещо като перископ, през който можеше да наблюдават околността, ала Грант нямаше достъп до него. Той отговори на въпросите им, на някои честно, на други не — единственият начин, по който можеше да се защити. Нямаше телефон. Видя радиостанция, но не знаеше как работи.

Все още не беше сигурен какви са тези хора. Нито кой ги е пратил. Просто отговаряше на въпросите на Уинфилд и се оплакваше от липсата на кафе, от неудобните стаи, оплакваше се от всичко, за да ги ядоса, да ги накара да реагират.

В спалнята имаше записен апарат. Това не му харесваше. В присъствието му на такова затънтено място нямаше нищо странно: обитателите на станцията все трябваше да се развличат с нещо. Но това не беше малко развлекателно устройство, а модерен уред — имаше мониторни щепсели и това го правеше нервен.

— Седни — каза Ренц, когато Грант се изправи, за да последва Уинфилд в кухнята.

— Исках да помогна, сер. Аз…

Чу автомобилен двигател. Другите също го чуха и Ренц и Джефри скочиха. Уинфилд се върна от кухнята и светкавично се насочи към перископа.

— Прилича на Кралер.

— Кой е… — започна Грант.

— Седни. — Ренц постави ръка на рамото му и го бутна обратно на стола. Колата все повече се приближаваше. Вратата на гаража се вдигна, без някой от тях да е направил нещо.

— Кралер е — каза Уинфилд. Мъжете видимо се отпуснаха.

Колата влезе в станцията и вратата се спусна. Разнесе се съскане на дезинфектант, после някой се заизкачва по стълбището.

— Кой е Кралер, сер?

— Приятел — отвърна Уинфилд. — Джефри, заведи го в спалнята.

— Къде е Мерилд, сер? Защо още не е дошъл? Да не…

Джефри го хвана за рамото, изправи го, отведе го в спалнята и го бутна на леглото.

— Лягай — нареди той с глас, който не търпеше възражения.

— Сер, искам да знам къде е Мерилд. Искам да знам…

Ренц го беше последвал. Нямаше да има по-добра възможност. Грант се извъртя, заби лакътя си в корема на Джефри, удари Ренц с другата си ръка и се втурна в другата стая. Уинфилд очевидно бе осъзнал опасността…

И извади от джоба си пистолет. Грант замръзна на мястото си. В същия момент вратата на гаража се отвори и в кухнята влетяха трима души, двама от които въоръжени.

— Така ли я карате тук? — попита един от новодошлите.

Уинфилд не се засмя, а нареди на Грант.

— Легни! — Грант отстъпи заднешком към леглото и седна. — На пода!

Той се подчини. Джефри извади от джоба си въже и завърза дясната му китка за таблата.

После другата му китка. Грант погледна към непознатите, двама от които едри и силни, а третият — по-възрастен, по-дребен, единственият без пистолет. Очевидно главният.

Кралер. Още имена, които не знаеше, имена, които нямаха нищо общо с Мерилд.

Мъжете прибраха оръжията си. Грант зяпаше към тавана и се опитваше да не мисли, че слабините му са абсолютно незащитени.

Джефри просто отвори чекмеджето под записния апарат, извади спринцовка и я заби в ръката му.

Грант потръпна и събра всичките защитни сили в психомодела си. Физическото нападение се беше провалило. Следващият етап бе битка от съвсем друг вид. Вече не се съмняваше. Пистолетите го бяха доказали. Доказваше го онова, което щяха да направят. А той работеше в крилото на Ариан Емъри: Ариан Емъри го беше създала, Ари и Джордан бяха разработили психомоделите му и проклет да бе, ако някакъв непознат успеше да ги преодолее.

Унасяше се. Знаеше, че Мъжът се е върнал. Включиха записа. Потъваше. Бяха му дали голяма доза. Дълбочинен запис. Очакваше го.

Попитаха го за името му. Питаха го и други неща. Казаха му, че притежавали Договора му. Той успя да си спомни, че не е вярно.

Накрая се събуди. Развързаха го, за да се облекчи, и му дадоха да пие вода. Настояха да се нахрани, въпреки че му се гадеше. Дадоха му почивка.

След това отново започнаха и времето спря. Мъката сливаше всичко в едно. Боляха го ръцете и гърбът. Отговаряше на въпросите им. През повечето време нямаше представа къде е.

После чу звук от удар. Кръв опръска стените на стаята, разнесе се миризма на изгоряло.

Известно време не можеше да се ориентира. Всичко пред очите му се въртеше, въздухът пулсираше като живо сърце.

— Събужда се — каза някой. — Дай му още една.

Видя мъж в син гащеризон. Видя рисюнската емблема на Безкрайния човек.

После вече не беше сигурен в нищо. Не бе сигурен къде започва записът и кое е реално.

— Вземи проклетата спринцовка! — извика в ухото му някой. — По дяволите, дръж го да не мърда!

— Джъстин! — изкрещя той, защото си мислеше, че изобщо не е напускал дома си, че има някаква далечна вероятност Джъстин да го чуе, да му помогне, да го спаси. — Джъстин…

Убождане. Грант се съпротивляваше и някой го натискаше да не мърда, докато опиатът не подейства.

Събуди се на легло в бяла стая. Беше завързан. Лежеше гол под завивките. На гърдите и дясната му китка имаше биосензори. Лявата му ръка бе бинтована. Прозвуча сигнал. Той го задействаше. По-точно, ускоряването на пулса му — безмълвен вик, който той се опита да забави и спотаи.

Ала вратата се отвори. Влезе някой. Доктор Иванов.

— Всичко е наред — каза доктор Иванов и седна на ръба на леглото. — Докараха те следобед. Всичко е наред. Пратиха ония копелета по дяволите.

— Къде бях? — съвсем спокойно попита Грант. — Къде съм сега?

— В болница. Всичко е наред.

Мониторът отново запиука, този път по-бързо. Той се опита да успокои пулса си.

— Къде е Джъстин, сер?

— С нетърпение очаква да отидеш при него. Как си? Добре ли си?

— Да, сер. Моля ви, може ли да свалите тези проклети неща?

Иванов се усмихна и го потупа по рамото.

— Виж, момче, и двамата знаем, че не си луд, но за твое собствено добро просто ще трябва да изчакаме малко. Как е мехурът ти?

— Добре съм. — Поредното унижение. Той се изчерви. — Моля ви, може ли да говоря с Джъстин?

— Съвсем за кратко. Не искат да приказваш много с никого, докато не те разпита полицията — всичко е наред, просто формалност. Само ще им отговориш на един-два въпроса, те ще си напишат докладите и толкова. После ще ти направим някои изследвания. За нула време ще се върнеш в Дома. Разбираш ли?

— Да, сер. — Грант овладя пулса си и проклетият монитор най-после млъкна. — Ами Джъстин? Моля ви.

Иванов пак го потупа по рамото, стана и отвори вратата.

Влезе Джъстин. Мониторът запиука, после отново утихна и Грант погледна приятеля, си с насълзени очи. И Джордан бе с него. И двамата. И той ужасно се срамуваше.

— Добре ли си? — попита го Джъстин.

— Да — отвърна Грант и пак изгуби контрол над монитора, запремигва и по бузите му се застичаха сълзи. — Загазил съм, нали?

— Не — каза Джъстин, приближи се и силно стисна ръката му. Лицето му обаче говореше друго. Мониторът запиука и млъкна. — Всичко е наред. Беше адски глупаво. Но скоро ще се върнеш в Дома. Чуваш ли ме?

— Да.

Джъстин се наведе и го прегърна. После се изправи. Джордан дойде при леглото и направи същото, след което го стисна за раменете.

— Просто отговори на въпросите им. Нали?

— Да, сер. Можете ли да им кажете да ме пуснат?

— Не — отвърна Джордан. — Заради собствената ти безопасност. — Той го целуна по челото. Не го беше правил от детството му. — А сега поспи. Чуваш ли? Каквито и записи да са ти приложили, аз ще се справя с тях. Лично.

— Да, сер.

Джордан и Джъстин си тръгнаха.

Мониторът панически запиука.

Беше изгубен. Преди да се измъкне от това място щеше да мине през истински ад. Докато Джордан му говореше, Грант бе погледнал лицето на Джъстин и беше видял достатъчно.

„Какво се е случило с мен? Изобщо напускал ли съм тази болница?“

Влезе сестра. Носеше спринцовка. Не можеше да спори с нея. Опита се да укроти монитора, опита се да възрази.

— Това е просто успокоително — каза сестрата.

Или не беше сестрата, а… Джефри. Светът отново се завъртя и той видя пръски кръв по бялата стена, чу викове.

XII

— Добре ли е? — попита Ари. Бяха сами в кабинета й.

— Кога ще го пуснат?

— О, не знам. Наистина не знам. Не знам и какво да правим с оная наша сделка. В момента изглежда доста съмнителна, нали? Какво ти остана да ми дадеш в замяна?

— Моето мълчание.

— Миличък, ти имаш много за губене, ако нарушиш мълчанието си. Джордан също. Нали тъкмо затова е цялата тази история?

Джъстин трепереше. Трябваше да се овладее.

— Не, причината е, че ти не искаш скъпоценният ти проект да отиде по дяволите. Не искаш да рискуваш всичко да се разкрие. Ти имаш много за губене. Иначе нямаше да си толкова търпелива.

По устните на Ари бавно плъзна усмивка.

— Харесвам те, момче, наистина много те харесвам. Верността е най-рядката стока в Рисюн. А ти я имаш в големи количества. Да речем, че ти върна Грант — невредим, непроменен. Какво си готов да платиш за него?

— Навярно не си преценила точно докъде можеш да стигнеш с мен — хладно каза Джъстин.

— Колко си готов да платиш?

— Пусни го. Без да го подлагаш на записи.

— Миличък, той е малко объркан. Преживял е ужасни неща. Наистина се нуждае от почивка и лечение.

— Аз ще се погрижа за това. И Джордан. Казвам ти, не прекалявай. Не знаеш какво мога да направя.

— О, миличък, знам какво можеш. Ти си изключителен. И изобщо не е нужно да сключвам сделка за Грант с теб. Имам някои съвсем различни записи. Баща ти ще умре, направо ще умре.

— Може би го подценяваш.

— Нима? Казал ли си му? Мислех, че не си. Трябва да разбереш в какво положение се намираш. Не става дума само за сина му. Нито за „някаква жена“. Ти си негов близнак. Аз съм Ари Емъри. Да не споменавам за Грант. — Тя се подсмихна. — Ти направи страхотен опит, наистина. Уважавам това. Уважавам го достатъчно, за да ти дам известна свобода. Ела тук, момче. Ела.

Ари протегна ръка. Той се поколеба и накрая й подаде своята. Тя нежно я хвана и нервите му се опънаха, пулсът му се ускори, лицето му се изчерви и в главата му се възцари хаос.

Не се отдръпна. Не посмя. Не успя да каже нищо саркастично. Мислите му се носеха в различни посоки, като на изпаднало в паника дете.

— Искаш да ти направя услуга, така ли? Искаш да ти върна Грант? Ще ти кажа какво, миличък: просто продължавай да ми помагаш и ще сключим малката си сделка. Ако двамата с теб се разбираме добре до заминаването на баща ти, ако си държиш устата затворена, ще ти подаря Грант.

— Ти използваш дълбочинен запис.

— Върху теб ли? Нищо, което сериозно да въздейства на ума ти. Да не мислиш, че мога да взема нормален здрав разум и да го препроектирам? Четеш прекалено много глупости. Записите, които използвах върху теб, са развлекателни. Такива получават азите от клас Мю, когато са послушни. Смяташ ли, че не можеш да им устоиш? Смяташ ли, че са ти въздействали? Рисюн е способен на много повече, миличък, мога да ти го докажа. Нали ти казах, харесваш ми. Някой ден ще имаш истинска власт в Рисюн — тук, на „Крайна“, където и да е. Имаш нужните качества. Наистина искам да оцелееш.

— Лъжеш.

— Нима? Няма значение. — Тя стисна пръстите му. — Ще се видим в апартамента ми. По същото време. Чуваш ли ме?

Джъстин отдръпна ръката си.

— Не че не ти давам избор — усмихна се Ари. — Само трябва да си мълчиш. Не е много за онова, което искаш. Просто направи живота ми спокоен, миличък, стой между мен и Джордан, и аз няма да арестувам приятелите му, няма да изтрия мозъка на Грант. Даже ще престана да те тормозя в лабораторията. Знаеш каква е цената за всички прехвърляния, които искаш.

— Прехвърли Грант при мен.

— Другата седмица. Ти си адски умно хлапе. Разбираш ме. Довечера ела в десет. Ще работя до късно.

Към следващата част или към съдържанието

К. Дж. Чери Сайтин (5)

Метаданни

Данни

Сайтин

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 2

I

II

III

IV

V

VI

VII

VIII

IX

X

XI

XII

К. Дж. Чери
Сайтин (5)