Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алиансът и Съюзът
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cyteen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
sadeyes (2018 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2018 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: К. Дж. Чери

Заглавие: Сайтин

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски (не е указан)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-122-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1012

История

  1. — Добавяне

Глава 7

I

Малкият самолет кацна в Планис и Джъстин разкопча предпазния си колан. Все още не можеше да повярва, че това е истина.

До този момент беше смятал, че някой ще го спре, че разрешението да замине е някаква опасна маневра.

Сещаше се за различни възможности. Например, че Рисюн иска да използва случая, за да влоши условията на Джордан.

Той взе куфара и сака си. Самолетът бе частен и се използваше за полети от лабораторията до Планис, със символа на Безкрайния човек на опашката, а не червено-бялата емблема на „Рисюнеър“, поради което Бюрото на транспорта не проверяваше товарите и пътниците му.

Полетът над океана беше дълъг. Самолетът имаше херметичен шлюз и преди да излязат, трябваше да си сложат скафандри. Той извади своя, бял, от тънка изкуствена материя.

Джъстин взе багажа си, също херметично запечатан в найлонов сак, и погледна, за да се увери, че охраната ще го пусне навън сам.

Не. Един от тях щеше да влезе в шлюза заедно с него. Толкова строго го наблюдаваха.

В Планис почти нямаше зеленина. Климатичните кули полагаха всички усилия да запазят живота на растенията, но тераформирането все още бе в началния си стадий. Доминантен вид на този континент бяха анкилодермите, както платитерите на другия. Две абсолютно изолирани и независими екосистеми, освен вълнодърветата и някои отровни растения. Растенията убиваха след минути или години в зависимост от това дали си достатъчно глупав, за да изядеш някое листо, или просто си имал нещастието да вдишаш непречистен въздух. Въглеродният двуокис във въздуха беше достатъчен, за да постигне същия резултат.

Докато не дойдеше в тази пустош, човек лесно можеше да забрави какво е Сайтин.

Сурово, смъртоносно място.

Тук живееше Джордан.

 

 

Не можеха да съблекат скафандрите, докато не стигнат до гаража. Следваше друг херметичен шлюз, в който трябваше да се изтъркат един друг, после да изтърпят обливане със специален дезинфектант. И чак след това можеха да излязат от шлюза, докато обеззаразяващият екип се погрижи за багажа.

Коридорът приличаше на рисюнски тунел — сив бетон, съвсем сив.

На горния етаж беше по-добре: боядисан в зелено бетон, прилично осветление. Нямаше прозорци… навярно никъде в Планис нямаше прозорци. Малка отстъпка пред естетиката с няколко зелени изкуствени висящи растения и евтини репродукции по стените.

„Сграда А“ — пишеше тук-там с еднометрови кафяви букви. Вратите бяха метални, боядисани в кафяво. Странно, един от офисите имаше прозорци към коридора. Кабинетът на „Д-р Джордан Уорик, Администратор, Образователен отдел“.

Вратата му отвори един от охраната. Джъстин влезе и видя Пол. Пол стана и го прегърна.

И едва сега той повярва, че е истина.

— Влизай — прошепна в ухото му Пол и го потупа по рамото. — Той знае, че си тук.

Джордан го посрещна с отворени обятия. Той се разплака. Джордан също.

— Радвам се да те видя — накрая рече баща му. — По дяволите, пораснал си.

— Изглеждаш добре — отвърна Джъстин, като се опитваше да не обръща внимание на бръчките около очите и устата.

— Иска ми се да бяха пуснали и Грант.

— И на него му се искаше. — Бе му трудно да запази самообладание.

Всичко трябваше да мине гладко, за да има и други пътувания в бъдеще. Знаеше, че Службата за сигурност ще провери всеки лист хартия в куфара му с всички възможни средства и когато се върнеше в Рисюн, щеше да се повтори същото, щяха да го накарат да се съблече и да го претърсят, както преди да се качи на самолета. Но сега той бе тук. До обяд на следващия ден. С него постоянно щяха да са двама високопоставени агенти на Службата за сигурност, но какво от това, нали камерите и подслушващите устройства така или иначе присъстваха във всеки миг от живота му?

Тримата с Джордан и Пол седнаха на заседателната маса.

— Донесох работата си — каза той. — След малко ще ми дадат куфара. Нямам търпение да хвърлиш един поглед.

„Загуба на време“ — по своя неподражаем начин беше отговорил Яни, когато го помоли да му разреши да вземе със себе си последната си програма. И същия следобед му бе позволил. „Ще ми платиш с извънредно работно време“ — гласеше бележката, която му прати.

— Как си? — попита го Джордан. Напрегнатият му поглед показваше, че зад този въпрос се крие още много.

„Поставиха ли ти някакви условия, които не са ми известни?“

— По дяволите — отвърна Джъстин и се засмя, — всичко е чудесно. Даже прекалено. Миналата година беше ужасна. Не можех да свърша нищо както трябва, всичко се проваляше…

„Много неща, за които не мога да говоря.“

— … но изведнъж всичко сякаш се оправи от само себе си. Защото престанаха да ми дават реални проблеми. Яни реши, че така ще реша някои от собствените си проблеми, нали разбираш, абсолютно ясно ми беше какво се опитва да направи. После пак ме прехвърли в производството. И накрая, кой знае защо, ме върна в изследователския отдел. Там се справям отлично.

Толкова дълго бяха разговаряли със забавяне на времето, че Джъстин не можеше да свикне, сгъстяваше цялата информация и постоянно се безпокоеше, че Службата за сигурност може да ги спре на всяко следващо изречение. Но тук имаше повече свобода. Бяха му го обещали. Можеха да приказват за всичко — стига да не обсъждат планове за бягство.

Джордан знаеше за Проекта. И за двата Проекта, Ари и Рубин.

— Радвам се — каза баща му. — Радвам се. Как е работата на Грант?

— Никога не е имал проблеми. Познаваш го. — И после осъзна, че въпросът е насочен към миналото.

Грант в болницата. Самият той в ръцете на Службата за сигурност. Отвеждането на Джордан в Новгород преди да го прехвърлят на Планис.

— Грант… се оправи. Стабилен както винаги. Добре е. Наистина. Не знам какво бих правил без него. Как беше при теб?

— Отначало ужасно. Но екипът е малък, затворен. Те имат право да идват и да си отиват, разбира се, и знаят при какви условия съм тук, но е съвсем различно — съвсем различно.

„О, Господи, той е предпазлив. Могат да използват срещу него всяка негова дума, всяко негово признание.“

— Тук се грижим един за друг. Помагаме си. Мисля, че е заради пустинята. Или се побъркваш и те откарват, или спокойствието ти харесва. Разбирам се даже с охраната. Нали, Джим?

Агентът на стола в ъгъла се засмя.

— Обикновено.

— Тук е моят дом — каза Джордан. — Трябва да разбереш тукашното мислене. Новините идват от станцията. Дрехите, книгите, развлекателните записи — всичко пристига, когато ни го пратят, и книгите и записите не постъпват в библиотеката преди Службата за сигурност да ги провери. Най-новият развлекателен запис е „Ехо“. Това трябва да ти говори нещо.

От излизането на записа бяха минали три години.

— По дяволите, можех да ти донеса десетки.

— Виж, ще сме ти благодарни за всичко, което направиш за библиотеката. Подавал съм оплаквания. Целият екип е подавал оплаквания. Гарнизонът поглъща всичко. Военен приоритет. И претърсват багажа. Не можех да те предупредя. Надявам се, че не носиш нищо дефицитно, защото и войниците от базата не се радват на редовно снабдяване. Да не споменавам за тоалетната хартия. Така че не сме само ние.

Джъстин се засмя, защото Джордан се смееше, смееше се и Пол, смееше се и агентът Джим, защото всичко това бе адски смешно на фона на цялата тази пустота, защото беше огромно облекчение най-после да разбере, че въпреки изолацията в Планис човечността и хуморът се ценят.

Разговаряха и спориха по теоретични въпроси, докато прегракнаха. Отидоха в лабораторията и Джордан го представи на екипа. От двете им страни неотлъчно ги следваха Джим и неговият азипартньор Ени. Пиха по чаша с Лел Шварц и Милош Карнат-Морли, които Джъстин не бе виждал, откакто беше на седемнайсет, после вечеряха с Джордан и Пол — и с Джим и Ени.

Нямаше намерение да спи. Нито Джордан и Пол. Бяха му дали ограничено време и можеше да спи в самолета на връщане.

Джим и Ени се смениха с други двама в 20:00. Дотогава Джордан и Пол вече спореха с Джъстин, критикуваха неговите структури, показваха му къде е сгрешил и му обясняваха проблемите на социопсихологическата интеграция, за които беше научил от книгите на Яни.

— О, Господи — към четири сутринта въздъхна той, — ако можехме да се консултираме, ако ти беше там или аз бях тук…

— Повтаряш много стари разработки — каза Джордан, — но според мен не стигаш до задънена улица. Мисля, че си струва да упорстваш — не че ще стигнеш там, където искаш, но просто съм любопитен.

— Ти си ми баща. Яни казва, че съм луд.

— Тогава и Ари е била луда.

Стомахът му се сви, когато чу баща му да изрича името на мъртвата без злоба. Той сепнато го погледна.

— Когато загатнах, че е засегнала Способностите, любезно, разбира се — продължи Джордан, — тя ми каза, че всъщност го правела твоята програма. Реших, че това просто е поредният й презрителен отговор. Сега не съм толкова сигурен. Ари помогна ли ти тогава?

— Не за тази програма. За първите… — „няколко“ — едва не каза Джъстин. До смъртта й. До убийството й. Убийство. Споменът го накара да потръпне. — Значи не си ме взимал на сериозно.

— Проектът ти беше много добър за начинаещ. Ари явно е видяла нещо, което ми е убегнало. Сега го вижда и Яни.

— Яни ли?

— Той ми прати дълго писмо. Много дълго. Обясни ми върху какво работиш. Пише, че си луд, но че си стигнал донякъде. Че постигаш интеграции на дълбочинни модели, които той пускал в компютрите на Социологията и не получавал нищо — поради недостатъчно данни и прекалено широко поле. Такива неща. Социолозите мразят някой да иска от компютрите им такива отговори.

— Ариан Емъри участва в разработването на тези социологически програми — продължи баща му. — Аз също. Както и Олга Емъри, Джеймс Карнат и десетки други. Ти поне си им дал нещо, което разширява обхвата им на проектиране, нещо, с което компютърът им не може да се справи. Това исках да ти кажа. „Не знам“ е смущаваща проекция — когато идва от машините, съдържащи цялата социологическа парадигма. Социологията по-малко се интересува от онова, което си направил, отколкото от факта, че програмите ти не подлежат на проектиране: техните компютри са много чувствителни към негативни резултати. Тъкмо това са програмирани да откриват.

Джъстин го знаеше.

— И не са успели да регистрират негативен резултат в никакъв времеви отрязък. Проектирали са го през трийсет поколения и отговорът продължавал да е „Не знам“. Възможно е Администрацията да те е пратила тук тъкмо затова. Може би Рисюн изведнъж е проявил интерес. Аз определено съм любопитен. — Имаше голяма вероятност да ги записват, затова Джъстин не каза: „Не могат да ми позволят да успея. Те не искат успехът ми да изложи на съмнение техния Проект.“

Джордан, изглежда, усети опасността. И продължи по-тихо:

— И аз бих излъгал, разбира се. Имам много мотиви. Но моите колеги в Рисюн няма да излъжат: те знаят, че в това има нещо, така твърди Яни, така твърдят компютрите в Социологията, а те определено нямат други мотиви.

„Могат да ме затворят като теб, нали? Неразкритата истина не нарушава сигурността. На каквото и да противоречи това. Само че аз го казах на Денис: ако изчезна от Рисюн, ще има неудобни въпроси.“

— Не знам дали има някаква надежда да те прехвърлят в Планис — рече Джордан. — Но първо ще те попитам: искаш ли да те прехвърлят тук?

— Сер — обади се агентът.

— Съжалявам — каза Джордан, въздъхна и тъжно погледна Джъстин.

II

— Пак работиш до късно, а? — попита от прага стражът.

— Да — отвърна Грант.

— Сер Уорик няма ли го?

— Не.

— Болен ли е?

— Не.

Никой не биваше да знае къде е Джъстин. Това бе едно от условията. Имаше неща, които не можеше да казва, и мълчанието дразнеше родените хора. Мъжът го изгледа за миг, изсумтя, намръщи се и продължи обиколката си.

През първата нощ, която прекара сам с всички тихи самотни звуци в огромния апартамент, без да знае какво става от другата страна на света, Грант си инжектира доза адреналин и опиат.

После седна и потъна в най-дълбоките кътчета на душата си, стъпка по стъпка променяйки нещата толкова съсредоточено, че кожата му лъсна от пот и му се зави свят.

Не бе сигурен, че ще успее да го направи, не беше сигурен и когато излезе от мъглата на опиата и усилието — не бе сигурен, че съчетанието от адреналин и опиат ще сработи, но сърцето му биеше като парен чук. Грант се просна по очи на леглото и започна да брои ударите му с надеждата, че не се е самоубил.

„Глупак“ беше най-точната дума за програмист, който е проникнал в собствените си модели и ги е разместил.

Ала така правеха и експерименталните ази, когато организираха психическите си сектори и контролираха степента на интегриране на новия запис. Просто изключително добре трябваше да познават психическата си карта.

Той изключи компютъра, угаси осветлението и заключи вратата на офиса на излизане, после закрачи по пустия коридор към самотния си апартамент, към поредната мъчителна нощ.

Азиреакциите му, мъгливи и първични, му подсказваха да отиде при друг Отговорник. Да потърси помощ. Да вземе хапче. Да не се подлага на стрес на дълбоко равнище.

Първото щеше да е невероятно глупаво, разбира се, и изобщо не го изкушаваше. Но ако вземеше хапче, можеше да се събуди на другата сутрин и да посрещне самолета на Джъстин. Навярно това щеше да е най-доброто решение, защото самият опиат щеше да представлява проблем, ако опитаха нещо в последния момент…

Не, можеха просто да забавят самолета. Винаги можеха да си осигурят още време, ако внезапно решаха, че се налага.

Не взе хапче, защото реши, че ще има някаква полза, ако издържи без него. И това решение навярно не идваше от логичната част на ума му — освен че виждаше значението на ендокринното усвояване. Ако на света имаше само ази, всичко щеше да е черно-бяло и абсолютно ясно. Именно сивите нюанси на поточното мислене правеха родените хора. Нюансирани реакции при нюансирани ценности, придобити с ендокринна нестабилност.

Болката не му доставяше удоволствие. Но виждаше значението на страничния продукт.

Виждаше значението на това да има опиат в джоба си, спринцовка с двойна доза, защото ако се опитаха да го отведат някъде, щеше да им се наложи да се занимават със сериозен медицински проблем.

III

Нели все още имаше проблеми.

— Трябва да внимаваме с нея — каза тя на Флориан и Катлин, докато Нели помагаше на Сийли в кухнята.

— Да, сера — сериозно отвърна Флориан. Катлин мълчеше, което беше нормално. Когато бе съгласна, Катлин винаги оставяше Флориан да говори. Просто си беше такава.

Нели категорично се бе противопоставила на опита на Катлин да научи Ари на хватката с премятане през рамо в дневната.

— Ще си счупиш нещо! — беше извикала тя. — Флориан, Катлин, би трябвало да сте по-разумни!

Всъщност можеше да се оплаче Флориан, тъй като именно той бе хвърлен на пода. Играеше ролята на Врага. Нямаше му нищо, разбира се: можеше да падне и веднага отново да стане, ала Катлин не я учеше какво да направи после, а само отначало, затова Флориан търпеливо лежеше на пода, докато Катлин й покаже как да не му позволи да се изправи.

Нели бе чула звука от падането, това беше всичко, и се бе втурнала в дневната. Катлин демонстрираше как да счупи нечий врат, но го правеше съвсем бавно. Иначе беше толкова бърза, че човек не можеше да види движенията на ръцете й. Катлин и Флориан й бяха показали как да пада и да се претъркаля настрани. Двамата знаеха страхотни неща.

Понякога играеха на Засада — когато бяха сами. Изключваха осветлението и трябваше да открият пътя на тъмно.

И винаги Спипваха нея. В това нямаше нищо лошо. Но вече я Спипваха все по-трудно и тя постоянно учеше нови трикове. Беше много по-забавно, отколкото с Ейми Карнат.

Флориан й показа цял куп неща за компютрите — как да поставя Клопки и да прави адски гадни номера с Монитор, като например да взриви някого, ако има бомба, но бомбите се пазеха във Военния сектор. Ари научи за гласовите отпечатъци, откъде Мониторът знае кой е дошъл, как електронните ключалки са свързани с компютъра на Дома, за сканирането на ретина и как да отключва вратите без карта.

Флориан казваше, че ключалките на жилищата в Дома са от специален вид, който се преодолява изключително трудно. В апартамента на чичо Денис имало много интересни неща, например адски специални ключалки, свързани с нещо, което Флориан не успял да проследи, но смятал, че трябва да е Службата за сигурност. Можел да се опита да открие, но имало вероятност да загази и щял да го направи само ако пожелаела тя.

Двамата с Катлин бяха открили и други неща.

Например, че Мониторът може да те слуша.

Той бил специален, каза й Флориан: чувал и виждал всичко и бил особено тих, така че човек никога не го усещал, и имал записни устройства някъде извън апартамента. Обективите и микрофоните можели да са колкото глава на топлийка, обективите можели да покриват сто и осемдесет градуса, микрофоните можели да са от всякакъв вид, за засичане на движение и звук.

— Могат да ги монтират в стените — каза Флориан — и са толкова малки и прозрачни, че изобщо не се виждат, освен ако не прегледаш стената с фенерче или нямаш техника, което е за предпочитане, но те са с адски добро фокусиране. Повечето Монитори са съвсем прости и можеш да проникнеш в тях. Тези в Дома са от сложния вид и е трудно да откриеш всички микрофони.

— Даже в банята ли? — попита го тя.

— Особено в банята, защото ако установяваш наблюдение, наблюдаваният се опитва да използва места, които не смята, че ще следиш.

Ари отиде при чичо Денис и го попита:

— Чичо Денис, в моята баня има ли устройства за наблюдение?

— Кой ти каза? — попита той.

— Има ли?

— Те са заради безопасността — отвърна чичо Денис. — Не се безпокой. Няма да ги включват, ако не се наложи.

— Не ги искам в банята!

— Е, ти не си крадец, нали, скъпа? А ако беше, алармената система щеше да предупреди Службата за сигурност и Мониторът щеше да ги наблюдава и слуша. Не се безпокой.

— Да, сер — каза тя и накара Флориан да провери цялата баня, да открие обективите и микрофоните и да ги замаже с глина. Освен онзи във високоговорителя на стената — него го покри с хавлиена кърпа. Нели постоянно я взимаше, но Ари слагаше друга.

Флориан намери и онези в спалнята, но чичо Денис я повика и й каза, че Службата за сигурност направила проверка и установила изключването на микрофоните в банята. Бил съгласен да останат замазани, но не бивало да пипа другите в апартамента.

Затова не търсиха повече.

И това не беше единственото нещо, свързано със Службата за сигурност. Катлин каза, че Сийли бил от Службата за сигурност. Също и Абан, телохранителят на Джиро. Била сигурна. И Флориан смяташе така.

Катлин също я учеше на разни неща: да стои толкова неподвижно, че никой да не я чува, и в кои точки да удря някого, ако я нападне.

Така че чичо Денис нямаше защо толкова много да се тревожи за безопасността. А когато пристигнеше писмото от маман — трябваше да пристигне, скоро, тя бе изчислила месеците — Ари щеше да се погрижи да замине на „Крайна“.

Ужасно се страхуваше да отиде на място, където нямаше да познава никого. Беше започнала да разбира, че извън Рисюн има много хора, които искат да се вмъкват на разни места, за да крадат, и такива, които те убиват или отвличат.

— Не би трябвало да загазим — каза тя на Флориан и Катлин след инцидента с Нели. Отдавна искаше да им го каже, ала й бе трудно да го изрази с думи. — Познавам много хора, които вече не са тук. Загазваш и те Изчезват.

— Как така? — попита Флориан.

— Просто вече не са тук.

— Мъртви ли са? — попита Катлин.

Сърцето й се разтуптя. Тя енергично поклати глава.

— Просто Изчезнали. На „Крайна“ или някъде другаде. Моята маман и нейният ази Изчезнаха. Тя не искаше. Чичо Денис каза, че имала адски важна работа на „Крайна“. Може да е така. Може и да не е. Може да ми казват така, защото съм дете. Изчезнаха и много деца. Ето защо съм толкова предпазлива. И вие трябва да внимавате.

— Ако някой ни накара да Изчезнем — отвърна Катлин, — ние ще се върнем.

Типично в нейния стил. И Катлин наистина щеше да се върне, помисли си Ари, или поне двамата с Флориан щяха да нанесат адски много поражения.

— Моята маман е много умна — каза тя, — а Оли е страшно силен и не съм сигурна, че просто те хващат. Мисля, че те Работят, нали разбирате?

— Кой е нашият Враг? — попита Флориан.

Защото те разсъждаваха точно така. Сърцето й се разтуптя. Никога не бе говорила за това пред никого. Когато човек разсъждаваше като тях, нещата внезапно ставаха логични, абсолютно ясни, без никакви съмнения. Ами ако наистина бе някакъв Враг? Ари се замисли кой би могъл да върши такива неща като да отвлича и Изработва хора, да кара силни възрастни да Изчезват, без да могат да се съпротивляват.

Тя дръпна Флориан към себе си и зашепна в ухото му:

— Мисля, че е Джиро. Но той не е обикновен Враг. Джиро може да дава заповеди. Може да дава заповеди на Службата за сигурност.

На лицето на Флориан се изписа разстроено изражение. Катлин го сръга с лакът. Той се наведе към нея и по същия начин й зашепна на ухото.

И Катлин се уплаши, а това никога не й се бе случвало.

Ари я дръпна към себе си и й прошепна:

— Не познавам друг, който може да е Спипал маман.

— Тогава трябва да го Спипаш първа — отвърна Катлин.

IV

Денис, Питърсън, Едуардс, Иванов и Морли седяха на масата и обсъждаха значението на избора на думи при осемгодишните. Това не бе областта на Джиро. Това беше областта на Питърсън.

— Развитието на речта — с типичния за него монотонен шепот каза Питърсън — е нула цяло и седем десети, сериозна аномалия по скалата на Гонър…

— Според мен няма никакви основания за тревога — прекъсна го Денис. — Разликата е между Джейн и Олга, не между Ари и Ари.

— В една от статиите си Херман Полинг твърди, че…

И така нататък. Джиро чертаеше квадратчета в бележника си. Питърсън вършеше добра работа. Само да му зададеш някакъв въпрос, винаги имаше готова лекция. Професионално учителско заболяване. Подлагаше колегите си и непознатите на същото като учениците си.

— В обобщение — каза Джиро накрая, когато запълни цяла страница с квадратчета — в обобщение, накратко, според вас, разликата е в Олга.

— Статията на Полинг…

— Да. Разбира се. И не смятате, че се налага корективен запис.

— Другите резултати показват почти пълно съответствие…

— Джон иска да каже — обади се Едуардс, — че тя разбира всичко, знае значението на думите, но развитието й до голяма степен е преждевременно и има вътрешен речник, който е малко опростен.

— Ако се опитаме да променим речника й, може да постигнем отрицателен резултат — каза Денис. — Възможно е той да не описва онова, което Ари вижда. Тя просто предпочита собствения си вътрешен жаргон, което не съм се опитвал да обезкуража. Ари наистина знае значението на думите, тестовете го доказват. Освен това не съм убеден, че обхващаме цялата картина. По-скоро смятам, че на някои от изпитите нарочно не е показала истинските си способности.

— Защо?

— Заради Джейн — отвърна Денис. — Детето не я е забравило. Надявах се, че с времето ще й омръзне да праща писма. Надявах се, че азите ще й помогнат да забрави.

— Да не би да смяташ — каза Едуардс, — че начинът, по който се опитахме да решим проблема, я е накарал да се вкопчи в този период от живота си? Искам да кажа, подсъзнателно наблягане върху този период, вкопчване в тези спомени, отказ да забрави, нещо като очакване?

— Интересна теория — каза Джиро.

— Тя често използва израза „Маман каза…“. С особена интонация.

— Искам гласов анализ — каза Денис.

— Няма проблем — отвърна Джиро. — Определено си струва да се опита. Тя споменава ли за други хора?

— Не — рече Едуардс.

— Не говори за членове на семейството. Нито за приятели и ази.

— Нели. „Нели казва“. Когато се отнася за нещо вкъщи. И понякога „чичо Денис няма нищо против“ или нещо подобно… Тя не уважава мнението на Нели, но проявява очевиден стремеж да не я разстройва. „Чичо Денис“ съдържа много по-голямо уважение, но най-често тя използва името за авторитет. Винаги е готова да напомни, че „чичо Денис“ проявява интерес към нещо. — Едуардс се прокашля. — Например тя намеква, че нейното влияние върху „чичо Денис“ може да ми осигури по-хубав кабинет.

Денис изненадано изсумтя, после се разсмя, за огромно облекчение на Едуардс.

— Ами Оли? — попита Джиро.

— Съвсем рядко. Почти никога. Споменаваше го точно след заминаването на Джейн. Сега… струва ми се, че отдавна не съм чувал името му. Може би от повече от година.

— Интересно. Джъстин Уорик?

— Никога не говори за него. Веднъж аз повдигнах темата, ако си спомняш. Тя побърза да я промени. Никога не споменава името му.

— Струва си да направим проверка — каза Денис.

На всички онези записи. Цели години, Джиро въздъхна и кимна. Още персонал. Още компютърно време.

По дяволите, притискаха ги. Адски ги притискаха. Най-после бяха готови да излязат пред публиката, да разкрият историята. А имаха аномалия. Имаха дете, далеч не толкова сериозно, колкото първата Ари. Много по-капризно. Много по-сдържано. Азите не бяха помогнали. Напоследък се забелязваше малко повече сериозност, известен напредък в речника: Флориан и Катлин бяха по-добри в съчиненията от нея, но това не беше най-важното. Маман упорито продължаваше да е с Ари, и оная история с Уорик, неочакваното съобщение на Яни, че Джъстин му е дал нещо, което объркало компютрите на Социологията…

„Дайте го на Джордан — бе предложил Денис. — Пратете Джъстин при Джордан. Ако са заети, те едва ли ще ни причинят неприятности с Проекта, а ти знаеш, че Джордан ще се заеме с това проклето нещо, каквото и да е то, стига да му се даде възможност да види сина си.“

Което означаваше проблеми с военните: те ревниво пазеха времето на Уорик. Имаше вероятност Бюрото на отбраната официално да прояви интерес към Джъстин Уорик. Военните искаха всичко, което им се стори важно, полезно или неочаквано странно.

По дяволите!

Парадоксът на Проекта: до каква степен клонингът трябва да е копие на първообраза. Колко индивиди бяха важни един за друг? Слава Богу, обществото на първата Ари беше извънредно ограничено от гледна точка на лични контакти — но много по-отворено от гледна точка на информация и връзки с външния свят.

— Трябва да го направим — каза Джиро. — Трябва да я покажем пред публиката поради адски много причини. Но не можем да си позволим да сгрешим.

Никой не отговори. Всички съзнаваха какво е заложено.

— Всички стимули са налице — рече Петрос. — Подложете я на малко разочарования. Давайте й неща, с които няма начин да не се провали. Ускорете програмата й.

Петрос отдавна даваше този съвет.

— Тя не е изпитвала интелектуално разочарование — отвърна Денис. — Досега.

— Достатъчно — каза Джиро. — Достатъчно. Ще проверим проклетите тестове. Ще си позволим компютърното време. Ще получим нужните отговори. Хайде да го направим утре. Става ли?

Гласовият анализ щеше да свърши работа.

Проектът ядеше компютърно време с невероятни темпове. И разликите продължаваха да се увеличават.

Усилваше се и натискът на следствената комисия на Съвета, която настояваше да получи достъп до документи, съдържащи все повече подробности за участието на Бюрото на науката в проекта „Геена“, защото Лигата задавала неудобни въпроси и искала информация за заселниците като условие за подобряване на отношенията със Съюза.

Центристите и аболиционистите се обявяваха за отваряне на целия архив. Разузнаването на Джиро съобщаваше, че Михаил Корейн събирал доказателства и възнамерявал да призове за гласуване на закон за отваряне на целия архив на Емъри на основата на обвинението, че имало и други секретни проекти, други заложени бомби със закъснител. Корейн твърдеше, че националната сигурност имала предимство пред суверенитета на Рисюн, че Рисюн нямал права над бележките и документите, събрани от Ариан Емъри, докато е била съветник на Бюрото на науката, че след смъртта й те били съюзна собственост и че със закона за отваряне на архива щяло да се разбере кое принадлежи на Рисюн и кое на Съюза.

Имаше бомби със закъснител, определено. Най-важната беше на осем години и излагането й на враждебната публика в Новгород…

V

Вече имаше уроци по цял ден.

Катлин и Флориан също имаха уроци всеки ден, на някакво място в Града, което наричаха „Зелената казарма“, и веднъж седмично трябваше да остават там цяла нощ. Тогава имаха Стая или специална тренировка. Но най-често се срещаха в библиотеката или в лабораторията и заедно се прибираха вкъщи.

Дойдоха и днес, спретнати и официални в черните си униформи.

— Тук е най-безопасно да поговорим — каза Катлин, когато излязоха навън.

— Има устройства, с които могат да те подслушват много надалеч, ако искат — каза Флориан. — Можеш обаче постоянно да променяш местата, така че ако не очакват да кажеш нещо, което ги интересува, просто да не си направят труда да те слушат. Това изисква много работа, ако Субектът ти непрекъснато е в движение.

— Щом не са ни чули снощи, мисля, че няма защо да ни следят — рече Ари и тръгна към езерцето. Носеше храна за рибките. — Какво искахте да ми кажете?

— Че ако можеш, трябва да удариш Врага първа — отвърна Катлин. — Но трябва да си сигурна кой е той. После колко са, къде са и с какво разполагат. Това е следващото нещо, което трябва да откриеш.

— И е много трудно да го разбереш, когато Врагът ти е По-голям — прибави Флориан. — Защото знае много повече неща.

— Ако не е подготвен — каза Катлин, — всеки може да бъде Спипан.

— Но ако опитаме и не успеем — рече Флориан, — те ще се опитат да ни накарат да Изчезнем. Затова не сме сигурни, сера. Мисля, че бихме могли да ги Спипаме. Наистина. Мога да открадна някои неща, които ще ни помогнат. И можем да убием Врага. Но е адски опасно. С По-големите имаш само една възможност. Обикновено е само една.

— Но ако не знаеш къде са партньорите му — каза Катлин, — те ще те Спипат.

Стигнаха до езерцето. Ари коленичи до водата и извади от джоба си торбичката с храната за рибки. Катлин и Флориан приклекнаха до нея.

— Ето — каза тя и им подаде торбичката, за да вземат храна, после хвърли малко във водата на бялата рибка, която изплува изпод лилиите. Червено-бялата бе почти също толкова бърза. — Той не е лесен — накрая рече Ари. — Не можем да Спипаме всичко. Има прекалено много връзки. Той е важен, има много хора, не само в Рисюн. Има охрана. Не знам какво друго. Така че даже да го няма… — Бе странно и смущаващо да говори за нечие убийство. Не й се струваше реално. Но беше. Флориан и Катлин наистина можеха да го извършат. Не бе сигурна, че това я кара да се чувства в безопасност. Напротив. — Пак ще има риск.

Освен това можеха да Спипат маман и Оли. Флориан и Катлин не разбираха това, защото никога не бяха имали маман. Тя се замисли какво е пропуснала да им обясни.

— Ако има Враг — рече Ари, — не знам какво иска. Понякога си мисля, че маман ме е оставила тук, защото е било прекалено опасно да замина с нея. Друг път си мисля, че ме е оставила, защото те са я накарали. Но не знам защо. Не знам защо и тя не ми каза.

— Става дума за граждани — каза Флориан. — Не разбирам гражданите.

— Гражданите са свързани — рече Ари. — Като вас с Катлин. Но вие сте мои. Чичо Денис каза, че сте мои. Така че ако Службата за сигурност ви каже да отидете в болницата, първо елате при мен. Това е заповед. Разбрахте ли?

— Да, сера. — Едно движение, едно кимване. Едновременно.

— Ние не сме като Нели — отвърна Флориан. — Никой друг освен теб не може да ни заповядва. Първо трябва да дойдат при теб и ти да ни кажеш. Такова е Правилото, защото иначе трябва да ги Спипаме.

Ари не го беше знаела. Изобщо не го бе подозирала. Това я зарадва, но в същото време се почувства заплашена.

— Ако дойдете при мен, аз ще им откажа. Но те са по-силни от вас.

— Така е — потвърди Катлин. — Но такова е Правилото. И те го знаят. Само твоите заповеди.

Ари въздъхна.

— Въпреки че чичо Денис е Отговорник.

— Не и на нас — отвърна Катлин. — Ти ни нареди да го слушаме. И Нели. Ще ги слушаме. Но ако е за нещо важно, ще дойдем при теб.

— Бъдете хитри. Не се съпротивлявайте. Просто се измъкнете.

— Да, сера.

— И никога, абсолютно никога не говорете за мен, който и да ви пита. Ако се наложи, излъжете. После веднага елате при мен и ми кажете какво са ви питали.

— Да, сера.

— Ще ви разкрия една голяма тайна. Никога не казвайте всичко. Както направих на изпита тази сутрин. Можех да напиша повече. Но не исках. Никога не бива да показвате на никой друг, освен на мен, какво знаете.

— Това Правило ли е?

— Това е голямо Правило. Има едно момче, казва се Сам. Преди си играех с него. Не е много умен, но всички го харесват — и аз реших, че през повечето време е по-лесно да съм като Сам. Така мога да карам хората да са по-мили. Така даже глупавите хора разбират всичко, което искам от тях. Но те не могат да знаят, че не сте такива. Научих го от Сам и чичо Денис. И той го прави. Умен е, мил и е адски добър да убеждава хората. Така се прави. Обаче не искате хората да знаят, че го правите, освен ако не е, за да ги Изработите. А ние не искаме. Та ето какво ще направим. Ще започнем да сме адски мили с Джиро. Но не веднага. Първо ще го ядосаме. После ще го оставим да вика и след това ще се държим така, като че ли е викал прекалено много, и ще го накараме да направи нещо хубаво, за да го компенсира. Тогава няма да се изненада, когато започнем да се държим мило, защото ще си помисли, че той ни е Изработил. Ето как се Изработва По-голям.

— Хитро — каза Катлин и се ухили.

— Ще ви разкрия още една тайна. Преброих Необичайностите. Необичайно е, че хората Изчезват. Необичайно е, че маман не ми каза, че заминава, дори не се сбогува с мен. Необичайно е, че Нели постоянно ходи в болницата. Необичайно е едно дете гражданин да е Отговорник на двама ази. Необичайно е, че непрекъснато ми изследват кръвта. Необичайно е, че аз ходя на възрастни партита, а другите деца — не. Необичайно е, че съм толкова умна. Необичайно е, че вие имате работа, а още сте деца. Продължавам да броя Необичайностите. Мисля, че са много. Адски много. Искам да помислите и да ми кажете всички Необичайности, които знаете. И да ми кажете какво можете да направите, за да разкривате разни неща, без да ви хванат.

VI

Самолетът кацна и се насочи към терминала. Грант, който го наблюдаваше през прозореца, облекчено въздъхна.

Все още оставаше много чакане: всичко, което идваше от другото полукълбо, се подлагаше на обеззаразяване. И трябваше да претърсят багажа.

Накрая вратата се отвори и се появи Джъстин. Грант го прегърна и попита:

— Добре ли си?

— Да. Джордан също.

После взеха багажа и тръгнаха към автобуса, който щеше да ги откара до Дома.

— Как мина? — попита Грант, когато излязоха навън и нямаше вероятност да ги подслушват.

— Разговарях с Джордан. Цяла нощ. И на двамата ни се искаше да си с нас.

— На мен също.

— Там е много по-добре, отколкото си мислех. В някои отношения обаче е по-зле. Има добър екип. Много симпатични хора. Той се разбира с тях. И Пол е добре. И двамата. — Джъстин беше малко прегракнал. Уморен. — Ще прегледа проектите ми. Казва, че в тях поне имало нещо, с което компютрите не можели да се справят. Че бил заинтригуван и не го казвал само за да ме пуснат при него. Има голяма вероятност да замина пак до края на тази година. Може би и ти ще дойдеш с мен. Или ще заминеш вместо мен. Той ужасно иска да те види.

— Радвам се — отвърна Грант.

— Как е тук? — попита Джъстин, когато се прибраха и Грант усети, че стомахът му се свива.

— Нормално — отвърна той. — Съвсем нормално.

Джъстин му се усмихна. Нито един от двамата нямаше как да знае дали Службата за сигурност не е направила нещо ужасно с другия.

Грант отиде в спалнята, извади изпод възглавницата на Джъстин лист хартия и се върна в дневната.

На листа бе написано: „Ако ти показвам това, значи съм нормален. Ако не ти го покажа и просто го откриеш, не съм.“

Джъстин го погледна уплашено. После на лицето му се изписа сериозен въпрос.

Грант се усмихна, смачка листа и си наля уиски.

VII

Изобщо не беше трудно да излязат през кухнята. После заобиколиха помпената станция, където Ари си съблече блузата и панталона и си сложи гащеризон, черен като на азите. Флориан свали картата от блузата й, залепи отдолу черна лента и символ като триъгълника на азите в графата за гражданин.

— Добре ли изглеждам? — попита тя.

— Лицето — каза Катлин. И Ари изведнъж стана много скована, много официална. — Така е добре — рече Катлин.

Щеше да мине известно време, докато открият изчезването й, и тогава Службата за сигурност адски щеше да се разтревожи.

Никога не беше виждала Града, освен от Дома, и й се искаше да вървят по-бързо, за да види колкото може повече преди да ги хванат.

Или преди да се върнат, някъде по мръкване. Можеха пак да влязат през кухнята. Но това можеше да изглежда прекалено хитро и да ги накара да я наблюдават прекалено внимателно.

Бе по-добре да е Сам и да се остави да я хванат.

И тя щеше да каже, че тя е накарала азите да го направят, и това щеше да сработи, защото те трябваше да изпълняват нейните заповеди, всички го знаеха.

VIII

— Викат ви в Службата за сигурност — каза човекът от Службата за сигурност.

— Защо? — попита Джъстин.

— Без въпроси.

Грант стана от стола си.

— Да вървим да изясним проблема — спокойно каза Джъстин.

Отведоха го при Джиро. Заплашителна поза. Умерено приятелски глас.

— Ари изчезна.

— Какво искаш да кажеш? — Сърцето му силно заблъска в гърдите.

— Може би ти знаеш. Може би знаеш всичко. Може би си я примамил навън.

— Господи. Не.

— Може би сте го скроили двамата с Джордан.

— Не. Категорично не. Боже мой, Джиро, попитай охраната в Планис, постоянно бяхме под наблюдение. Постоянно.

— Питахме ги.

Бяха стигнали и до Джордан!

— Ари е излязла през кухнята — спокойно каза Джиро. — Намерихме дрехите й зад помпената станция.

— Не знам нищо за това.

— Брегът е широк — продължи Джиро. — Някой спокойно може да слезе на сушата. Така ли е станало? Уговорил си си среща с момичето, но вместо теб е отишъл друг, нали?

— Нищо подобно. Сигурно ви играе някакъв номер. Ти никога ли не си бягал от Дома като малък?

— Претърсваме брега. Пратихме патрули.

— Не бих направил нищо лошо на това дете!

— Ясно ти е, че не ти вярваме.

— По дяволите, не по-малко от теб искам да откриете детето.

— Съмнявам се.

IX

Разминаха се с По-големи и Ари повтори лекия поклон на Флориан и Катлин. Точно като ази.

Не бяха единствените деца. Имаше и по-малки, които им се покланяха, тържествено и сериозно. И една група съвсем мънички ази в синьо, които следваха По-голям в червено, хванати за ръце.

— Това е Синята зона — каза Флориан, когато минаваха покрай малчуганите. — Тук са повечето по-малки. Когато бях на пет, живеех ей там.

 

 

Вече бяха видели Зелената казарма — отвън, защото щяло да е трудно да влязат, без да им задават въпроси, каза Катлин, както и тренировъчната площадка, и Промишлената зона, където надникнаха във фабриката за плат, шивачницата и мелницата.

Следващият знак на тротоара беше зелен, след това бял в зелен. Бе съвсем лесно да откриеш някое място в града: Ари вече можеше да се ориентира.

Следващата сграда бе огромна, по-голяма от фабриките. Бяха стигнали до самия край на Града: оттук започваха полетата, заобиколени с огради, които стигаха чак до Северните скали и климатичните кули.

Спряха да погледат азите, които плевяха със свине надушвачи.

— Там има ли платитери? — попита Ари. — Вие виждали ли сте?

— Аз не съм — отвърна Флориан. — Но има. — Той посочи към реката. — Оттам идват. Затова са излели бетон. Дълбоко. Той ги спира.

Флориан знаеше една странична врата. В обора бе тъмно. Миришеше странно, почти приятно. Подът беше пръстен и покрай двете страни имаше ясли, както ги нарече Флориан. А до яслите имаше коза.

Ари бе виждала кози, но никога отблизо, защото не биваше да напуска територията на Дома. Козината й беше кафяво-бяла.

— Хайде — прошепна Катлин. — Ще ни видят.

Излязоха през друга врата на открито. И там имаше голямо животно, което предизвика записен спомен.

— Той е Кон — каза Флориан и се покатери на парапета. Ари го последва. Катлин застана до нея.

Конят изпръхтя, отметна глава и развя грива. Така се наричаше. „Грива“. Той имаше копита, но не като на свинете и козите. И имаше бяло петно на челото.

— Почакай — рече Флориан, скочи от парапета и се върна вътре. След малко се появи навън с кофа в ръце. Конят наостри уши и наведе глава към кофата.

Ари протегна ръка и го погали. Миришеше приятно и изглеждаше много силен. Като Оли. Силен и топъл, като нищо друго в живота й след Оли.

— Той има ли седло и юзда? — попита тя.

— Какво е това? — учуди се Флориан.

— За да можеш да го яздиш.

— Да го яздиш ли, сера?

Ари се покатери на най-горното перило, скочи на гърба на Коня и се вкопчи в гривата му, за да го направлява. Беше чудесен. Ужасно силен и топъл.

Конят неочаквано подскочи, наведе глава и пак подскочи. Ари изхвърча във въздуха, небето и оградата се завъртяха…

Бам.

Падна по очи. Болеше я. Усети в устата си вкус на кръв и пръст. Но й беше трудно да говори, едва дишаше и я болеше.

— Помогни ми да се изправя — каза тя на Флориан.

— Не, сера, моля ви, не мърдайте. Ръката ви е счупена.

На Ари й се искаше да погледне как изглежда счупена ръка. Но я болеше все по-силно и реши, че ако опита, ще повърне.

— Какво направи Конят? — попита тя. Не беше успяла да разбере.

— Просто ритна със задните си крака и вие изхвърчахте. Мисля, че не искаше да го направи, наистина не искаше.

Към тях тичаха хора.

Искаше й се да може да стане. Срамуваше се да лежи в праха. Но пък Джиро наистина щеше да се развика. Беше успяла.

X

Джъстин бе буден, но все още се намираше под въздействието на опиата. От време на време Грант му говореше, за да го успокои.

— Джъстин. Аз съм, Грант. Тук съм. Как си?

— Добре. — Клепачите му бяха притворени. — Оправям се.

— При теб съм.

— Добре — промълви Джъстин.

Грант не се опитваше да направи нищо друго. Джиро беше разпитал приятеля му за пътуването до Планис и за евентуалното му участие в изчезването на Ари. Щеше да е опасно да успокои Джъстин, че няма да има повече въпроси. Можеше да има. Още по-опасно бе да го окуражи да говори, докато все още е упоен — най-вероятно ги записваха.

След малко влезе Денис Най и Грант се наведе над ухото на Джъстин.

— Джъстин, тук е сер Денис. Спокойно, при теб съм, няма да те оставя.

Джъстин беше буден. И отвори очи.

Денис се приближи, спря и се облегна на стената.

— Открили са Ари. Добре е.

— Вярно ли е? — попита Джъстин. — Истината ли казва, Грант?

Грант гневно погледна загриженото лице на Денис.

— Да, струва ми се. — После отново притисна Джъстин към себе си, за да усети присъствието му.

— Вярно е — каза Денис и се наведе към тях. — Ужасно съжалявам, Джъстин. Наистина. Ще изкупим грешката си.

Сърцето на Джъстин биеше бясно.

— Спокойно — рече Грант. Никога не бе изпитвал толкова силен гняв. — Как ще го направите, сер? — тихо, съвсем тихо попита той Денис. — Детето е в безопасност. Ами останалите ресурси на Рисюн? Вие сте глупаци, сер. Рискувахте един ум, чиито граници дори не знаете, преследвате го през целия му живот и се отнасяте с него така, като че ли е виновен за всяко престъпление в Рисюн — когато той никога, абсолютно никога не е причинил зло на човешко същество, когато Яни Шварц може да ви каже, че се е наложило да не му възлагат реални проблеми, защото не е в състояние да издържи човешкото страдание. Къде е огромният опит на Рисюн в психологията, когато не виждате, че той не е способен да нарани никого, дори хората, които превръщат живота му в ад?

— Някак ще изкупя вината ни, обещавам ти — въздъхна Денис. — Направих прекалено големи отстъпки заради безопасността. Това няма да се повтори. Обещавам.

XI

— Искам да си легна — каза Ари и чичо Денис я заведе в стаята й.

Нели бе приготвила леглото й. Пухчо беше на мястото си. Когато си легна, Ари се почувства прекрасно.

— Дай да ти помогна да се съблечеш — каза Нели.

— Не — отвърна тя. — Остави ме да си почина. — И чичо Денис се съгласи.

— Искам безалкохолно, Нели — рече Ари. — И повикай Катлин и Флориан.

Нели излезе и след малко се появиха Флориан и Катлин, много тихи, много сериозни. Те й донесоха безалкохолното.

— Чувстваме се ужасно — каза Флориан. Лицата и на двамата го потвърждаваха.

Бяха ходили при нея в болницата. Бяха уплашени и като че ли бяха готови да се нахвърлят на всеки, който им се стори опасен. Но накрая се бяха прибрали вкъщи, защото тя им нареди — чичо Денис й бе казал да го направи, защото били уплашени и разстроени и трябвало да се успокоят. Ари се разсъни достатъчно, за да им каже, че вината не е тяхна, и да ги прати да си вървят.

Доктор Иванов беше казал, че е имала късмет и не си е счупила главата. Ари също смяташе така.

И чичо Денис й каза, че имала късмет дето Конят не я е убил, и бе ужасно разстроен.

Но тя каза на чичо Денис, че Конят не е виновен, че просто е подскочил.

— Конят е добре, нали? — бе попитала Ари.

— Да — отвърна чичо Денис. — Добре е. Но се тревожим за теб.

— Вие не сте виновни — каза тя на Флориан и Катлин. — Аз сама си го яхнах.

Нели я събуди за вечеря и трябваше да се храни с лявата си ръка. Доктор Иванов й беше обяснил, че дясната ръка е по-силна и че не бивало да пише, докато не й свалят гипса, но че можела да прави всичко друго. Трябвало да използва диктофон за уроците си, също като неговия.

Бе казал и че ще остане в гипс три седмици, а после ръката й щяла да е като нова. После щяла да прави упражнения, за да укрепне.

Бе интересно да има гипс и всички да се суетят около нея. Струваше й се странно как се променят хората, когато са загрижени. Когато беше будна, много мислеше за това.

След вечеря поиска Катлин и Флориан да останат в стаята й, защото не й се спеше. Но чичо Денис влезе и каза, че можели да дойдат след малко, но точно сега трябвало да проведе Разговор с нея.

— Не искам — отвърна Ари и се нацупи, защото наистина я болеше и това не бе честно от негова страна: чичо Денис беше мил през целия ден, а сега всичко щеше да се провали.

— Няма да отнеме много време и дори няма да споменавам за това, че си била в Града — обеща чичо Денис и затвори вратата.

Не го очакваше. Едновременно изгаряше от любопитство и изпитваше тревога. Той придърпа стола на Нели. Ари се зарадва, че не седна на леглото, защото беше ужасно тежък.

— Ари — каза той и напрегнато я погледна. — Ари, искам да ти обясня защо всички толкова се разстроиха, но не става въпрос за Града. Просто ти си много важна и има хора… има хора, които може би искат да те наранят, ако проникнат в Рисюн. Затова толкова уплаши Службата за сигурност.

Това бе сериозно. Тя си спомни лекцията за сигурността в коридорите и я свърза с факта, че е единственото дете с двама ази за охрана.

— Кои са тези хора?

— Хора, които биха наранили твоята предшественичка. Знаеш ли какво означават буквите „КР“ в гражданския номер?

— Клонинг на родителя.

— Знаеш ли какво значи това?

— Че си близнак на своята маман или папа.

— Всякакъв близнак ли?

— Не. Идентичен.

— Идентичен до генотипа, нали?

Ари кимна.

— Ти нямаш КР в номера си. Но можеше да имаш.

Това я смути. И я уплаши. Нямаше никаква логика.

— Слушай ме внимателно. Недей да мислиш за това. Остави ме да те водя, Ари. Твоята маман, Джейн Щрасен, имаше много добра приятелка, която умря, умря съвсем ненадейно. Рисюн се готвеше да направи още една като нея, нали разбираш, да направи бебе. Джейн каза, че искала това бебе, искала да го отгледа сама, защото не искала бебето да попадне при никой друг. Направи го за приятелката си, която умря. И когато бебето се роди, тя го обичаше като свое. Разбираш ли ме, Ари?

В гърлото й заседна студена буца. Цялата се вледени.

— Разбираш ли ме, Ари?

Тя кимна.

— Джейн наистина е твоя маман. Нищо не може да го промени, Ари. Твоята маман е онази жена, която те обича, грижи се за теб и те учи, както правеше Джейн Щрасен.

— Тогава защо ме остави?

— Защото трябваше да направи нещо, на което беше способна само тя. Защото след първата Ари Джейн Щрасен е най-добрата в тази област. Освен това, Ари, Джейн има друга дъщеря — голяма дъщеря, Джулия, която ужасно ревнуваше от теб, и Джулия също има дъщеря, Глория Щрасен, която е на твоята възраст. Джулия ужасно усложни нещата за маман и затова също я пратиха на „Крайна“. Твоята маман трябваше да се погрижи за другата си дъщеря и за внучката си, защото двете ужасно ревнуваха и бяха разстроени, че тя е твоя маман. Тя не искаше да замине, но се налагаше. И Джейн отиде на „Крайна“ и ги взе, защото не искаше да ги остави тук, където можеха да се държат зле с теб. Тя ми каза да се грижа за теб, каза ми, че ако може, ще се върне, но пътят е ужасно дълъг, Ари, а твоята маман не е много добре със здравето. Тя е доста стара, нали знаеш. Затова Джейн замина и знаеше, че може да не се върне. Знаеше също, че ще трябва да замине преди да пораснеш. Отначало си мислеше, че ще е лесно. Но тя наистина стана твоя маман и те обичаше не само заради Ари, която умря, а защото ти си Ари, заради самата теб. Това е.

По лицето й се стичаха сълзи. Отначало Ари не усети, че плаче, после се опита да избърше очите си с дясната ръка и се наложи да използва лявата, което й беше трудно.

— Тя не може да те вземе на „Крайна“ — продължи чичо Денис, — защото там са Джулия и Глория. И защото ти си Ари, и генетичната ти майка беше Ари, и защото имаш врагове. Тук можеш да пораснеш в безопасност. Тук имаш учители и хора, които се грижат за теб — невинаги най-добрите, знам, че не съм блестящ в отглеждането на малки момиченца, но наистина се опитвах, Ари, и продължавам да опитвам. Просто реших, че е време да ти обясня някои неща, защото си достатъчно голяма да ходиш на разни места сама, това е съвсем ясно, нали? Можеш да попаднеш на хора, които случайно да ти кажат нещо нередно, и не искам да го чуеш от някой непознат в Града. Много хора знаят коя си, а и ти си достатъчно голяма, за да започнеш да задаваш въпроси — например защо се казваш Емъри, а не Щрасен.

Тя мразеше да се чувства глупаво. А това бе сериозно, адски сериозно. Хората имаха различни имена, разбира се, много хора имаха различни имена. Затова смяташе, че маман е избрала да кръсти бебето си така.

„Защо не съм Щрасен?“ — веднъж бе попитала маман тя. „Защото си Емъри — беше отвърнала маман. — Аз съм Щрасен. Виж Томи Карнат. Неговата маман е Йоана Морли. Възрастните решават тези неща.“

Стомахът й внезапно се сви и я обля студена пот.

— Моля те, чичо Денис — каза Ари, — ще повърна. Повикай Нели.

Нели си беше същата. Държеше се с нея така, както се бе държала винаги. А маман… маман все още си беше нейна маман, но Ари вече не бе сигурна коя е самата тя. Искаше й се да открие. Чичо Денис знаеше и можеше да го попита, ала не беше убедена, че отговорът ще й хареса.

— Добре ли си, миличка? — попита чичо Денис.

Маман я наричаше така. Чичо Денис никога не й бе казвал „миличка“. Ари прехапа устни, докато я заболя повече, отколкото от това „миличка“.

— Ари?

— Какво друго щях да науча?

— Че в Рисюн е имало една много известна жена със същото име като теб — отвърна чичо Денис. — Че много приличаш на нея, когато е била малка. Снимките й са в записите, които ще учиш. Тя беше много, много умна, Ари, по-умна от всички. Тя не беше твоя маман. Ти не си нейна дъщеря. Ти си й много по-близка. Все още не знаем точно колко, но ти си необикновено момиченце и аз знам, че Джейн много се гордее с теб.

— Нели знае ли?

— Знае. Не разбира, но знае. Винаги е знаела.

Това я накара ужасно да се ядоса на Нели.

— Нели беше на твоята маман, Ари. Твоята маман я натовари с адски тежко бреме, като й разказа всичко и я накара да го запази в тайна. Нели е много вярна на твоята маман.

— И Оли е знаел.

— И Оли знаеше. Искаш ли да повикам Флориан и Катлин? Могат да спят на дюшеци в ъгъла.

— Те знаят ли?

— Не. Знаят само хората на твоята маман. Флориан и Катлин са твои.

— Ейми Карнат знае ли?

Чичо Денис се намръщи и се замисли.

— Защо питаш?

— Защото е важно — изсумтя Ари.

— Аз отговарям за твоето образование. С маман се договорихме да не ти отговарям на някои въпроси, защото трябва да откриеш отговорите сама. Понякога ще ми се сърдиш, но аз трябва да изпълня уговорката си с маман. Ти си изключително умна. Твоята маман очаква сама да откриеш тези неща, също като първата Ари, защото тя знае, че си много добра в намирането на отговори. Много пъти ще ме питаш за разни неща и аз ще ти казвам, че трябва сама да откриеш, защото ти си онази, която иска да получи отговор. Запомни това: с въпросите си издаваш много неща. Помисли за това, Ари.

И той излезе.

Ари се замисли. И реши, че чичо Денис може би прави каквото му е казала маман. А може би не. Трудно можеше да прецени, защото хората можеха да лъжат за това какво е казала маман.

И за това каква е тя.

След малко дойдоха Флориан и Катлин, тихи и сериозни.

— Сер Денис каза, че имаш заповеди за нас — рече Катлин.

Ари също стана сериозна. Миглите й все още бяха влажни. Те щяха да го забележат, но Ари не можеше да направи нищо. Флориан и Катлин трябваше да са до нея.

— Първо имам да ви кажа нещо. Седнете на леглото. Открих някои от отговорите.

Те седнаха, много предпазливо, за да не я заболи.

— Първо — започна Ари, — чичо Денис казва, че изобщо не съм била от генотипа на маман, че съм била клонинг на друга жена, която била приятелка на маман. Че маман имала голяма дъщеря и внучка, за които никога не ми е споменавала, и че Нели и Оли знаели всичко за това откъде ме е взела маман. Но той не ми каза много неща. Каза, че трябвало сама да открия. — Тя направи знак с пръсти, за да им покаже да се приближат до нея. Но не можеше да го направи с дясната си ръка. Затова Флориан стана, заобиколи леглото и доближи ухо до устните й. — Възможно е чичо Денис да ме Работи. Не знам. Не знам и защо би го направил, освен че Джиро му е брат. Предай го на Катлин.

Той го направи и Катлин вдигна вежди. Изражението й стана много замислено. Тя кимна.

Ари не беше сигурна дали се чувства глупаво и дали това изобщо е вярно.

Флориан и Катлин можеха да открият много неща, защото специално ги бяха учили на това.

Вече знаеше отговорите на много Необичайности, които я бяха плашили, ала не и на всички.

Например защо хората Изчезваха и какво кроеше Джиро.

Защо маман не отговаряше на писмата й и какво се беше случило с отговора й, ако й бе писала.

Имаше и нови.

Например, че маман не й беше обяснила откъде е получила името си и й бе казала, че нейният папа се е казвал Джеймс Карнат.

И че маман не беше отговаряла на много други въпроси.

И когато се замислеше, разбираше, че маман също я е Работила, усещаше го.

Тъкмо от това й се беше доповръщало.

XII

Не му се ходеше при Яни. Ала нямаше друг избор. Джъстин сви рамене, загрижено погледна Грант и излезе. Все още не беше съвсем стабилен.

Със специално подготвената си памет, професионалните си познания по въпроса, психомодела си и онова, което чуваше из Дома, Грант бе следил всичко наоколо, докато той беше отговарял на въпросите на Джиро. Присъствието на приятеля му му бе помогнало да се съсредоточи и да отиде на работа.

Службата за сигурност, изглежда, бе заподозряла нещо в отговорите му и Яни…

— Седни — тихо каза Яни.

Джъстин имаше отвратителното чувство, че му залагат капан. Записваха го, разбира се. Ако се довереше на Яни, той щеше да му нанесе удар под пояса.

— На гласов анализ ли ме подлагаш? — попита той, за да свърши с това веднъж завинаги.

Бръчката между веждите на Яни стана още по-дълбока.

— Не. Искам да ти обясня някои неща. Неща, които в момента адски затрудняват Джиро. Подложен е на страхотно напрежение. Ще трябва да разкрият истината за Проекта, Времето не беше разчетено правилно. Не ми се навлиза в повече подробности, само ще ти кажа, че казаха на Ари, че не е биологична дъщеря на Джейн Щрасен и че е клонинг на Ариан Емъри, която за нея е нищо неозначаващо име. Така че скоро нещата ще се поуталожат. Тя е със счупена ръка. Казвам ти това, защото преди идваше при теб и сега пак ще дойде да търси информация. Не изпадай в паника. Изпълни процедурите.

Джъстин задиша по-спокойно. Това все пак бе капан, но поне проблемът придобиваше ясни очертания и се отлагаше.

— Имаш ли някаква информация как го е преживял Джордан? — попита той.

— Снощи му се обадих. Каза, че бил добре. Беше загрижен за теб. Казах му, че се възстановяваш. Днес пак ще му се обадя.

— Кажи му, че съм добре. Благодаря. Благодаря, че си му се обадил.

Яни сви рамене, въздъхна и се намръщи.

— Подозираш ме, нали?

Джъстин не отговори.

— Чуй ме, синко. Познавам те и ми е пределно ясно, че нямаш нищо общо с детето, Джиро настоя да подложи на психосондиране ум, който може би струва колкото два-три други тук, въпреки моето професионално мнение. Джиро адски бърза и не му пука за процедурите, за закона, за абсолютно нищо. Не ме карай пак да започвам. Повиках те, за да ти кажа, че Денис току-що включи твоите проучвания в бюджета. Не са много пари, но няма да те товарим с много странична работа и ще получиш компютърно време в Социологията, не много, но все пак време. Приеми го като угризения от страна на Администрацията. Приеми го както искаш. Работата ти ще минава през мен и през Социологията до Джордан, а няколко пъти годишно ще можеш да прекарваш известно време в Планис. Това е новото. Реших, че може би ще те поободри. Нали?

— Да, сер — отвърна Джъстин, защото трябваше да каже нещо. Най-опасното нещо на света беше да повярва на Яни Шварц.

— Добре. Изчезвай.

— Да, сер. — Джъстин се надигна от стола, излезе покрай Мардж, без изобщо да я забележи, и тръгна по коридора, изпълнен с ужас, че в това има пръст Службата за сигурност, че се опитват да отслабят защитните му сили и да му нанесат удар.