Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алиансът и Съюзът
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cyteen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
sadeyes (2018 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2018 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: К. Дж. Чери

Заглавие: Сайтин

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски (не е указан)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-122-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1012

История

  1. — Добавяне

Глава 5

I

Флориан тичаше по тротоара пред Трето общежитие, но когато срещна неколцина По-възрастни си спомни какво изисква възпитанието, спря и се поклони. По-възрастните му отвърнаха с едва забележимо кимване. Защото бяха по-големи. Защото Флориан бе на шест и защото за момчетата беше естествено да тичат, но също бе естествено По-възрастните да имат сериозна работа.

Този път и Флориан имаше работа. Току-що излизаше от учебен запис. И беше получил Назначение, истинско Назначение. Той толкова се развълнува, че два пъти помоли отговорничката да му позволи да отиде там, а не в Развлекателната зала.

Отговорничката му даде талона, както и талона за Развлекателната, за по-късно, каза му тя, стига първо да го покажел на работната отговорничка. И беше протегнала ръце. Прегръдка за отговорничката, за милата отговорничка, и не тичай по коридора, върви, върви, върви чак до вратата, върви по тротоара, докато стигнеш до пътя, и тогава тичай, тичай колкото сили имаш.

С други думи много бързо, защото той не бе само умен като алфа, но и силен.

Напряко между Четвърто и Пето общежитие и после към ЗМД-сградата. И преди беше идвал тук. Бе виждал обора. Миризмата му харесваше.

Отпред имаше нещо като Подготвителен център. Целият бял, с херметична врата, разбира се. Трябваше да отиде в Центъра. Знаеше го от записа. Той спусна външния капак и влезе в оживен офис. Следваше гишето.

— Аз съм Флориан АФ-9979 — каза той и подаде червения талон. — Назначен съм тук.

Тя учтиво му кимна. Флориан зачака, като облизваше пресъхналите си устни, докато Работничката вкарваше талона в машината.

— Разбира се — рече тя. — Можеш ли да следваш цветовете?

— Да — без никакво колебание отвърна той.

И не я попита нищо, защото тя беше Работничка и си вършеше Работата, както навярно щеше да му отговори. Питаш, ако след като е свършила, не получиш каквото ти трябва. Така не караш хората да допускат грешки. Което е Простъпка от твоя страна. Знаеше го.

Тя седна пред клавиатурата, написа нещо и машината изплю карта. Работничката я взе и й закачи щипка. Флориан развълнувано я наблюдаваше, защото знаеше, че това е електронна карта и че навярно е негова, защото Работничката работеше по неговото Назначение.

Тя му я подаде и се наведе над гишето, за да му обясни някои неща. Флориан се повдигна на пръсти и се завъртя така, че и двамата да могат да виждат картата.

— Това е името ти, това са твоите цветове. Това е електронна карта. Закачи я на джоба си. И внимавай да не я забравиш, когато се преобличаш. Това е много сериозно. Ако я изгубиш, веднага ела тук.

— Да — каза той. Знаеше всички тези неща от записа.

— Имаш ли въпроси?

— Не. Благодаря.

— Аз ти благодаря, Флориан.

Той излезе навън и погледна към ъгъла на сградата, където започваха цветовите кодове, но и без това можеше да прочете всички думи на картата — и на сградата.

Вече никакво тичане. Това бе Работа, важна Работа. Синьото беше неговият цвят, и бялото в него, и зеленото в бялото, затова се запъти в синята посока, докато влезе в синята зона, после и в бялата зона на синята зона. Все по-вълнуващо. Тук бяха оборите. Накрая видя зелен знак и го последва до зелената сграда, която носеше обозначение ЗМД 899. Точно така.

— Флориан — рече отговорникът, когато видя картата. — Добре. — Измери го от главата до петите. И повика ази на име Анди да му покаже работата.

Но той вече знаеше от записа. Трябваше да храни кокошките, да се грижи водата им да е чиста и да следи температурата в люпилните и свинарника. Знаеше колко важно е това.

— Ти си ужасно малък — каза му Анди, — но ми се струва, че разбираш.

— Да — отвърна Флориан. Беше убеден, че разбира. Анди го остави да му покаже на какво е способен и остана доволен, което направи Флориан по-щастлив от всякога.

След като смени водата в коритата, Анди му каза да опита да подържи някое прасенце. То се извиваше, квичеше и го риташе с острите си крачета, а той се смееше и се мъчеше да се предпази.

Но усещането беше приятно. Прасенцето бе топло и живо в ръцете му, макар да знаеше, че прасетата се използват за ядене и за разплод и че трябва да го има предвид и да не ги възприема като хора.

А после видя животно, каквото никога не бе виждал, толкова красиво, че зяпна. Голямо като крава, но с лъскава козина, силно, с дълги крака и грациозни движения.

— Какво е това? — попита той. — Какъв вид е?

— ЗМД-894ЕКС — отвърна Анди. — Това е кон. Първият кон на света.

II

Ари обичаше детската градина. Всеки следобед си играеха на пясъчника. Обичаше да седи боса и да строи пътища, Томи, Ейми или Сам бутаха самосвалчетата и ги изпразваха. Понякога си измисляха, че има буря, и всички работници бягаха и се качваха на камионите. Понякога се появяваха платитери и разбиваха пътищата, и трябваше отново да ги строят. Така казваше Сам. Майката на Сам работеше в строителството и Сам им разказваше за платитерите. Тя попита маман дали е така и маман потвърди. Маман бе виждала платитери, големи колкото дивана в дневната. На запад имало огромни чудовища. Колкото камион. Тяхната беше средно голяма и много грозна. Ари обичаше да играе с нея. Събаряше пътищата и стените, просто минаваше през пясъка под тях и те падаха, Ари взе платитерата, зарови я в пясъка и каза на Сам и Ейми:

— Внимавайте. Идва. — Бе й писнало Ейми да строи нейния Дом. Ейми беше натрупала много пясък, правеше врати и прозорци, а Сам построи кула и Ейми я събори и му каза да построи път до вратата й, защото тя правела къща и нейната къща нямала кули. Ейми взе лопатка, издълба пясъка зад прозорците и сложи вътре пластмаса, за да не се вижда. Направи отпред стена и порта за пътя. А Ари и Сам трябваше да седят и да чакат, докато Ейми строи. Затова Ари погледна към портата, през която трябваше да мине пътят, и си помисли, че тъкмо това е мястото и че целият пясък ще се срине. — Внимавайте!

— Не! — извика Ейми.

Ари провря платитерата отдолу. Бам. Събори стената. Пясъкът се посипа по ръката й и тя продължи напред, защото така правеха платитерите. Дори когато Ейми я хвана и се опита да я спре.

Сам й помогна да съборят къщата.

Ейми изпищя и я бутна. Ари бутна Ейми. Федра се приближи и им каза, че не бива да се бият, и им нареди да влязат вътре.

По-рано.

Беше виновна отвратителната Ейми Карнат.

На другия ден Ейми не дойде. Така ставаше с децата, с които Ари се биеше. Беше й мъчно. Биеш се с тях и те ги отвеждат, и после ги виждаш само на партита. Нямаше ги Томи, Ейнджъл, Джери и Кейт, вече не можеха да си играят с нея. Затова когато на другия ден Ейми я нямаше, тя се нацупи и каза на Федра, че иска Ейми да се върне.

— Ако не се биеш с нея — отвърна Федра. — Ще помолим сера.

И Ейми се върна. Но после Ейми беше забавна. Дори Сам. Оставяха я да прави каквото си иска.

А това не бе забавно. Затова тя ги закачаше. Открадна камиончетата на Сам и ги прекатури. И Сам й позволи. Просто седеше и се мръщеше, много нещастен. Тя събори къщата на Ейми преди да я е построила. Ейми само се намуси.

Ари също.

Сам пак събори камионите си и решиха, че е станала катастрофа. Това вече беше весело. Тя също игра и изправи камионите. Но Ейми продължаваше да се муси, затова Ари подкара един от камионите към нея.

— Недей — каза Ейми. — Недей!

Ари я блъсна. Ейми залитна. Ари се изправи, Ейми също. И Ейми я бутна.

Ари я бутна по-силно и здравата я ритна. Ейми я удари. И тя я удари. Дойде Федра. Ейми плачеше и Ари я ритна преди Федра да успее да ги разтърве.

Сам просто седеше и ги гледаше.

— Защото е бебе — отговори Ари вечерта, когато маман я попита защо е ударила Ейми.

— Ейми няма да се върне — каза маман. — Не и ако продължавате да се биете.

И тя обеща на маман да не се бият. Но знаеше, че няма да изпълни обещанието си.

Ейми се върна след два дни. Постоянно се цупеше, играеше си сама и изобщо не бе забавна. Дори не говореше, когато Сам се държеше мило с нея.

Затова Ари отиде и здравата я ритна няколко пъти. Сам се опита да й попречи. Федра я хвана за ръката и каза, че била лоша и трябвало да седне и да си играе сама.

Тя го направи. Взе лопатката и ядосано започна да строи път. Накрая Сам дойде при нея и й помогна с камиона, но тя все още беше обидена. Ейми си седеше в отсрещния ъгъл и цивреше. Така го наричаше маман. Ейми дори не искаше повече да си играе. Гърлото на Ари се сви и й бе трудно да преглъща, но тя не беше бебе, че да плаче, и не можеше да понася цивренето на Ейми, това й причиняваше болка и вече нищо не бе забавно. И Сам беше тъжен.

След това Ейми не идваше често. Когато я водеха, просто седеше самичка и Ари веднъж здравата я ритна в гърба.

Федра я хвана за ръката и я отведе вътре.

Ари се върна при Сам и седна. Валъри изобщо не идваше. Пит също. Най-много обичаше тях. Оставаше само Сам, а Сам беше просто Сам, широколико момче с безизразна физиономия. Той почти не приказваше, само дето знаеше за платитерите и как да поправя камиончета. Харесваше го, да. Но изгуби всичко останало. Онова, което най-много й харесваше, просто изчезваше.

Не й липсваше Ейми, липсваше й Валъри. Били прехвърлили сера Шварц. Ари го попита дали ще идва да я вижда и той каза, че ще идва. Маман й каза, че бил прекалено далеч. Ари разбра, че наистина е заминал и изобщо няма да се върне. Ужасно му се сърдеше, че е заминал. Но той не беше виновен. Бе й подарил космическия кораб с червените светлини. Маман й каза, че трябвало да му го върне, и Ари се подчини.

Не разбираше какво лошо има в това, но Валъри се разплака, тя също. Сера Шварц й бе много ядосана. Виждаше го, въпреки че сера Шварц се държеше любезно и каза, че щяло да й е мъчно за нея.

Маман я беше завела вкъщи и Ари дълго плака в леглото. Маман се сърдеше за нещо и й каза да престане. Престана за малко. Но после дни наред цивреше. Маман й се караше и тя преставаше да плаче, защото маман се разстройваше и вкъщи ставаше тъжно. Знаеше, че разстройва маман.

Понякога се страхуваше. Нямаше представа защо.

Опитваше се да се държи добре със Сам и Томи, но си мислеше, че ако Ейми се върне, пак ще я удари.

Искаше й се да удари и Сам и Томи, но ако го направеше, щеше да остане съвсем самичка. Федра казваше, че трябвало да е добра, защото нямало повече деца.

III

— Това е Стаята — рече Инструкторът.

— Да, сер — отвърна Катлин. Беше нервна и уплашена. По-възрастните й бяха разказвали за Стаята. Бяха й разказвали за нещата, които правели тук, как включвали и изключвали осветлението и понякога на пода имало вода. Но нейният Инструктор винаги бе Истински отговорник. Нейният Инструктор й каза, че трябвало бързо да мине през тунела.

— Готова ли си?

— Да, сер.

Той отвори вратата и тя влезе в малко помещение с друга врата. Онази зад нея се затвори и осветлението угасна.

Вратата пред нея се отвори и в лицето я лъхна студен влажен въздух.

Тя закрачи напред. Дори не беше сигурна дали това е тунелът.

— Стой! — извика някакъв глас. На стената светна червена лампичка.

Това бе изстрел. Знаеше го. Тялото й знаеше какво да прави. Катлин се канеше да се претърколи и да намери прикритие, но подът се наклони и тя продължи да се търкаля, докато накрая цопна в студена вода.

Размаха ръце и се изправи в дълбоката до коленете вода. Никога не трябваше да си мисли, че е в Безопасност. Някой беше стрелял. Трябваше да тича и да се прикрие.

Но: „Мини през тунела — бе казал Инструкторът. — Колкото можеш по-бързо.“

И тя се затича с всички сили, докато не стигна до стена, после продължи покрай нея, отново нагоре. Стъпките й отекваха в тъмното пространство. Ужасен звук. Катлин можеше да вижда в тъмното заради светлата си кожа и коса. Не знаеше дали трябва да пълзи, или да тича, но „бързо“ означаваше „бързо“, така беше казал Инструкторът.

Тичаше с лекота, като докосваше с пръсти стената, за да не се изгуби в мрака, и протягаше другата напред, за да не се блъсне в нещо.

Тунелът зави. Тя се заизкачва нагоре, после отново се спусна и все още бе тъмно.

„Нещо“ — помисли си Катлин.

Тя заби лакът в Нещото и разбра, че е Врагът, но Врагът имаше само дрехи и Катлин продължи напред, бързо, бързо, колкото сили имаше.

Блъсна се в стената и едва не падна, но успя да запази равновесие и продължи да тича, тича, тича…

Вратата се отвори. Бяла, ослепителна светлина.

Нещо я накара да се хвърли на пода и Катлин се претърколи в малката стая. В устата си усети вкус на кръв, устната я болеше и носът й беше разбит.

Първата врата се затвори, другата се отвори и мъжът на прага не бе Инструкторът. Носеше кафявите дрехи на Врага и имаше оръжие.

Опита се да го ритне, но той я Спипа и Катлин чу избръмчаването.

Вратата пак се затвори и отвори и тя стана, ядосана и засрамена.

Но този път беше нейният Инструктор.

— Врагът никога не играе честно — каза той. — Хайде да видим къде допусна грешка.

Катлин си избърса носа. Болеше я. Все още бе ядосана и засрамена. Беше минала през тунела. Искаше й се да се е справила с мъжа. Но той бе По-възрастен. И това не беше честно. И носът й не преставаше да кърви.

Инструкторът й подаде студена кърпа и тя я преметна на врата си. Той й каза, че лекарите щели да се погрижат за носа и устата й. После включи диктофона и й нареди да разкаже какво е направила. И я похвали.

— Повечето шестгодишни просто спират в тунела. Ти си изключително добра.

Катлин се почувства много по-добре. Но нямаше да забрави Врага. Спипваха те дори тук, след края на урока. Такова бе Правилото. Мразеше да я Спипват. Мразеше. Знаеше, че когато порасне и я Спипат, ще умре. Знаеше какво означава да умре. Водеха шестгодишните долу в кланицата и им показваха как убиват прасе. Всичко ставаше бързо и прасето преставаше да съществува. Закачваха го на кука и го нарязваха на парчета. Тогава шестгодишните разбираха какво означава „смърт“: просто не съществуваш, превръщаш се в месо. Когато си мъртъв, няма следващ път и трябва пръв да Спипаш Врага и да го убиеш.

Тя бе добра. Но Врагът не беше честен. Това я плашеше.

Инструкторът й съобщи, че щяла да започне да учи стрелба. И в това щяла да е добра, защото било присъщо на генотипа й. Очаквало се да се представи добре в Стаята. Всички с нейния генотип се представяли добре. Някои се представяли изключително.

Този ден постигна добър резултат. Не можеше да разкаже на никого. Не биваше. Не можеше да говори за тунела. Така й нареди Инструкторът. Това било Правило.

Безпокоеше я само последният Враг. Инструкторът й каза, че щяло да й е по-лесно, ако е по-голяма и въоръжена, но иначе не можела да направи нищо. Допуснала грешка, като се претърколила.

— Можех да мина покрай него — рече тя.

— Той щеше да те застреля в гърба — отвърна Инструкторът. — Дори в коридора.

Катлин не преставаше да мисли за това.

IV

— Изключи видеото — каза Джъстин и Мониторът го изключи. Грант влезе в дневната — бършеше косата си с кърпа.

— Какво имаше по новините? В Новгород имало вълнение — малко загрижено отвърна Джъстин. — Нещо за някаква звезда на име Геена.

— Къде е тази звезда? — Никой не знаеше за звезда на име Геена. Или поне до тази вечер. Грант внезапно стана сериозен.

— Към Лигата. Край Викинг. — Информацията в новините не беше много конкретна. — Изглежда, там има планета. Обитавана от хора. Явно Съюзът тайно я е колонизирал. Преди шейсет години.

— Боже мой!

— Посланикът на Лигата пристигнал на станцията с официален протест. Съветът е свикал извънредна сесия. Изглежда, че сме нарушили Договора. Десетина негови клаузи.

— Колко е голяма колонията? — попита Грант.

— Не знаят. Не казаха.

— И никой не е знаел за нея? Някаква военна база?

— Възможно е. Напълно е възможно. Но вече не е. Очевидно обществото им се е върнало в първобитно състояние.

Грант подсвирна с уста.

— Обитаем свят.

— Да, наистина. Не става дума за някаква скала. По новините говореха за вероятността да е нещо секретно от годините на войната.

Войната бе едно поколение преди тях. Войната беше нещо, което никой не искаше да се повтаря, но заплахата винаги си оставаше. Търговците от Лигата идваха и си отиваха. Сол бе проучил другия край на космоса и се беше опарил — опасно. Извънземни със сложна култура и изолационистки наклонности. Сега Сол отчаяно лавираше между Лигата и Съюза, опитваше се да не попадне под властта на Лигата, опитваше се да балансира. Положението беше ужасно деликатно.

Сегашното поколение смяташе, че постепенно решава тези проблеми.

Но старите ракети, които преди сто години бяха изстреляли бойните кораби, продължаваха да представляват опасност за навигацията. Понякога миналото отмъстително се завръщаше в новините.

И старите вражди изплуваха на повърхността като призраци.

— Не звучеше като да са открили само трима-четирима оцелели — каза Джъстин. — Използваха думите „незаконна колония“ и признават, че е наша.

— Е, можем да се досетим къде ще е през следващата седмица Джиро, нали?

V

Офисите й бяха омръзнали. Ари седеше на бюрото в дъното на кабинета и изрязваше фигурки. После взе чист лист и нарисува риба с дълга опашка.

Накрая стана и се измъкна навън.

Маман нямаше много да се сърди, ако се поразходеше в коридора. Имаше само офиси. Никакви магазини, никакви играчки, нищо интересно. Обичаше да седи и да оцветява. Но най-хубаво беше в личния кабинет на маман, защото имаше прозорец и можеше да гледа навън.

Тук нямаше нищо друго освен врати. Повечето бяха отворени.

Ето как видя Джъстин.

Той седеше на бюрото си и пишеше на клавиатурата. Изглеждаше много сериозен, Ари застана на прага и зачака, докато я забележи.

Той винаги бе различен от останалите хора. Спомняше си го от едно оживено място, бяха двамата с Грант. Виждаше го рядко и когато попита маман защо хората се разстройват от Джъстин, маман й отговори, че си въобразява.

Знаеше, че не е така. Изпитваше усещане за опасност. Знаеше, че не бива да го безпокои. Но можеше да стои в коридора, където минаваха и други хора. И просто искаше да го погледа, без да влиза вътре.

Ари помръдна и той вдигна глава и я видя.

— Здрасти — каза тя.

И отново изпита онова усещане за опасност. В очите му. И в себе си, когато си помисли, че може да си има неприятности с маман.

— Здрасти — нервно отвърна Джъстин.

Винаги беше така. Всички около него бяха нервни и ставаше още по-зле, когато се приближеше Ари. Не можеше да реши тази загадка. Маман отклоняваше въпросите й за Джъстин и Ари усещаше, че той е загадка, която Маман не одобрява. Джъстин идваше на партита и тя го виждаше отдалеч, но Маман винаги я отвеждаше, ако Ари решеше да го заговори. Затова си мислеше, че на Джъстин може би му има нещо и хората не са сигурни дали ще се държи нормално. Понякога така се случвало с азите. Понякога и с гражданите. Така казваше Маман. И било по-трудно да излекуваш гражданин, но било по-лесно да разстроиш ази. Затова не бивало да ги закача. Обаче на Оли не му ставаше нищо.

Много неща в Джъстин й напомняха за ази, но тя знаеше, че не е. Той беше просто Джъстин. Загадка.

— Маман е със сер Питърсън — каза тя, защото Джъстин не биваше да си помисли, че обикаля наоколо без работа. Значи това бе неговият кабинет. Ужасно мъничък. Навсякъде имаше хартии.

— Къде е Грант?

— В библиотеката.

— Вече съм на шест.

— Знам.

— Откъде знаеш?

На лицето му се изписа неловко изражение.

— Твоята маман няма ли да те търси?

— Маман има заседание. Омръзна ми да стоя там. — Той се канеше да се върне към работата си. Ари обаче нямаше намерение да го остави, така че влезе и се приближи до бюрото му. — Оли винаги работи.

— Аз също. Зает съм, Ари. Върви си.

— Какво правиш?

— Работя.

Тя разбираше кога е нежелана. Но не беше длъжна да се подчинява на Джъстин. Затова опита нов подход.

— Аз ходя на учебни записи. Мога да прочета какво пише тук. „Под…“ Ари се наведе напред, защото думата на екрана бе прекалено дълга. — „Под-съз-нателна мат… мат-ри-ца.“

Джъстин изключи компютъра и се намръщи.

— Върни се при маман, Ари. Тя ще те търси.

— Не искам. Какво е „подсъзнателна матрица“?

— Комплекс от неща. Специален комплекс. — Джъстин се изправи. — Имам среща. Трябва да заключа кабинета. Върни се при маман.

— Не искам. — Той беше ужасно висок. Като Оли. Но при него не се чувстваше в безопасност. Опитваше се да я изхвърли. Ари не отстъпи.

— Излез — каза Джъстин и посочи коридора.

Тя излезе. Той заключи вратата. Тя го изчака и тръгна заедно с него.

— Върни се — рече той, спря и посочи към офиса на маман.

Тя упорито се усмихна.

— Не съм длъжна.

На лицето му се изписа разстроено изражение.

— Ари, това не е хубаво, нали?

— Няма нужда да е хубаво.

— Иска ми се да си по-добра.

Заболя я. Тя се втренчи в него, за да види дали в очите му има злоба, но нямаше. Изглеждаше така, като че ли той е нараненият.

Не можеше да проникне в него. Във всеки друг, освен в него. Просто го гледаше.

— Може ли да дойда с теб? — попита Ари.

— Маман не би искала. — Когато й говореше така, лицето му бе мило. — Върни се.

— Не искам. Те само приказват. Омръзна ми да приказват.

— Е, аз имам среща с едни хора, Ари. Съжалявам.

— Няма никакви хора — предизвика го тя, защото до преди малко Джъстин не беше имал намерение да ходи никъде.

— Въпреки това. Върни се.

Ари не се върна. Но той се отдалечи, сякаш наистина отиваше някъде.

Искаше й се да се бе държал мило. Беше отегчена и тъжна и когато го видя, внезапно си спомни хубаво облечените весели хора, но не знаеше кога е било това.

Спомняше си само, че там беше Оли, че маман бе много красива, че тя си игра с Валъри и получи звезда, която сега висеше в нейната спалия.

Ари се върна в кабинета на сер Питърсън, седна и нарисува звезда. И се замисли за Валъри. И за червенокосия, който се казваше Грант. Които беше на Джъстин.

Щеше й се Оли и маман да имат повече време за нея.

Щеше й се маман да излезе. И да отидат на обяд. Може би щеше да дойде и Оли.

Но маман не излизаше, затова тя зачеркна звездата с много линии и я направи грозна.

Като всичко.

VI

„Документите показват — пишеше в доклада, че се касае за секретна военна операция, при която били пратени 40 000 души от Съюза, повечето ази. Операцията започнала през 2355 година.

Колонията не получила по-нататъшна подкрепа. Операцията била прекратена.

Според разузнавателните сведения на Лигата има хиляди оцелели, които водят първобитен начин на живот. Те несъмнено произхождат от ази и граждани. Предполага се, че не разполагат с методи за подмладяване и че след шестдесет години оцелелите трябва да са поне от второ или трето поколение. Има развалини от балонни конструкции и инсталация за слънчева енергия. Планетата е изключително подходяща за човешки живот и оцелелите са в забележително добро здраве, като се имат предвид условията. Прехранват се с примитивно земеделие и лов. В докладите на Лигата се изразява съмнение, че заселниците могат да бъдат принудени да напуснат планетата. Екологичните щети все още не са известни, но очевидно колонията дълбоко е проникнала в екосистемата и някои от местните обитатели са се оттеглили в труднодостъпни райони. Лигата няма намерение да ги изселва.

Бюрото на отбраната смята, че Лигата е заинтересована от провеждане на разговори с оцелелите. Бюрото обаче ще отхвърли всяко предложение да си върне тези граждани на Съюза.

Повечето, но не всички ази са били от рисюнски военни договори, а повечето граждани — военни служители.

Най ще внесе за гласуване декларация, изразяваща официално съжаление, и ще предложи съдействие на Лигата за решаване на проблема със заселниците.

Експанзионистката коалиция единодушно ще го подкрепи.“

Корейн въздъхна. Купища страници. На планетата, която колонистите наричали Геена, имало предразумен вид. Постоянно се цитираше Бюрото на отбраната.

Нямало абсолютно никакъв начин Лигата или Съюзът да върнат оцелелите, защото живеели в пущинаците и главно защото (според Лигата) били неграмотни първобитни и Лигата щяла да се възпротиви — позицията на посланика била категорична.

Властите на Лигата бяха бесни, защото това ги изправяше пред сериозен и скъпо струващ проблем: планета от земен клас в тяхната сфера на влияние с екологична катастрофа и потенциално враждебна колония.

Корейн също кипеше от гняв, и поради етични, и поради политически причини. Бюрото на отбраната бе престъпило правомощията си и беше скрило тази каша през годините на войната, когато (както и сега) военните бяха помагали на Рисюн и им бяха предоставяли щедро финансиране.

И ако Корейн успееше, върху цялата тази експанзионистка лудост най-после щеше да бъде хвърлена светлина.

VII

— Операцията започна през две хиляди триста петдесет и пета. Стигнаха до въпросната звезда и стовариха заселниците и техниката. Нямаше никакви планове за завръщане. Навремето знаехме за тази планета. Знаехме и че Лигата знае, че е в тяхната сфера или в тази на Земята, и че поради местоположението и потенциала й… ще е от първостепенна важност. — Той се прокашля. — Знаехме, че не можем нито да я защитаваме, нито да я снабдяваме с провизии. Направихме го просто за да не може да я използва Лигата.

„Просто за да не може да я използва Лигата.“ Лигата беше пратила изследователски екип — и за свой ужас бе открила, че планетата е заселена, заселена от Съюза.

Съюзът бе саботирал обитаема планета.

— Четирийсет хиляди души — със свит стомах каза Джиро. — Захвърлени на непроучена планета. Просто така.

— Те бяха военни. Можехме да си позволим да ги изгубим. Разбирате, че не аз съм взел решението. А и по онова време не се обръщаше внимание на екологичните проблеми. Намирахме се в опасно положение, имаше вероятност от удар срещу Сайтин. Колонията можеше да оцелее и да поддържа принципите на Съюза в случай, че ние загинем, в случай, че Земята прати самоубийствена мисия срещу самия Сайтин. Секретността на колонията беше от изключително значение.

— Две хиляди триста петдесет и пета — повтори Джиро. — Една година след края на войната.

Лу скръсти ръце.

— Плановете бяха подготвени през последните години на войната, когато положението не беше ясно. И бяха реализирани след онзи катастрофален договор. Нещо като резерв, ако щете. Щеше да е опасно да позволим на Земята или Лигата да разполага с планета, потенциално по-продуктивна от Сайтин. Това беше втората част от плана: ако колонията загине, микроорганизмите й пак щяха да окажат въздействие върху екологията. За по-малко от век това щеше да постави Лигата или който и да е друг нов собственик пред сериозен проблем, с който нашата наука е в състояние да се справи, но не и тяхната. Бих могъл да прибавя, че някои местни микроорганизми дори бяха видоизменени, за да приемат собствения ни генетично променен принос. В собствената ви лаборатория. Сигурен съм, че архивите ви ще го потвърдят. Да не споменавам за азите и записното въздействие.

— Адски прав сте, че архивите ни ще го потвърдят. — Джиро се задъха. — Боже мой, ние изобщо не сме знаели какви операции се провеждат! Разбирате ли какъв е проблемът? Сега не сме две хиляди триста и петдесета. Не сме във война. Вашата проклета бомба със закъснител избухва във време, когато имаме извънземни от другата страна на Сол, имаме екологични спогодби, за Бога, имаме собствена позиция по въпросите на екологичната отговорност, генетичните банки, Ноевите ковчези с генетичен материал…

— Именно създателят на генетичните банки, спогодбата и ковчезите ръководеше Рисюн по време на подготовката на колонията на Геена. Съветник Емъри подписваше всички договори с Бюрото.

— … аболиционистите, Боже мой, даваме им възможност, за каквато не са и мечтали! Господи, бащата на Джордан Уорик е работил върху тези геенски записи.

— Надяваме се, че мерките ви за сигурност няма да позволят разкриването на участниците в проекта.

— Надявате се, глупости! Всичко ще стигне до новините, генерале. Готов ли сте да рискувате като приемете, че Джордан Уорик не знае кой е работил върху ония записи?

— И да съсипе репутацията на собствения си баща?

— Да спаси репутацията на баща си, по дяволите, и да съсипе репутацията на Рисюн. Вие сте пожертвали четирийсет хиляди ази, за да саботирате една планета, свързали сте проучването с Бюрото на науката и всичко се разкрива във възможно най-неподходящия момент.

— О — тихо отвърна Лу, — предполагам, че би могло да има и по-неподходящи моменти. Живеем в спокойно време, време, в което човечеството, особено Лигата, има много други грижи. Всъщност Геена постигна точно това, каквато беше целта ни: в резултат на екологичната катастрофа Лигата няма да разработи планетата. Посоката на развитие на Лигата безвъзвратно е променена: ако приемат това население, те ще абсорбират етнически уникална общност със съюзни ценности, ако вярвате на собствените си записни инструкции. Във всеки случай, ние не позволихме на Лигата или на Земята да получат изключително ценна ресурсна база — и аванпост към по-далечни звезди. Сега Лигата или ще се опита да издири пръснатите по цялата планета първобитни и насила да ги отстрани оттам, което е логистичен кошмар, или ще трябва да се съобразява с тях, когато основава собствена колония. Ако решат да основат колония. Защото те осъзнават евентуалните трудности. Космонавтите, които са абсолютно мнозинство в Лигата, се отнасят с подозрителност към всичко, предоставящо власт в ръцете на земните. Съветът на капитаните няма да рискува. Посланикът на Лигата иска информация за тяхното научно бюро. Иска и извинение — което е нищожна цена за нас. Ще има известно захлаждане на отношенията, но в края на краищата ще се стигне до сътрудничество по този въпрос. Уверявам ви, те много повече се страхуват от онова, което е открил Сол, отколкото от нас. Общо взето, тази история едва ли би могла да излезе наяве в по-подходящ момент. Ние следяхме подготовката им, не сме изненадани — всъщност тъкмо затова отсъства адмирал Городин. Знаехме какво ще се случи.

— И сте го криели от нас!

— Имате предвид от Бюрото на науката или от Рисюн?

— От Рисюн, по дяволите! Тук са заложени интереси на Рисюн!

— Стари интереси — отвърна Лу. — Детето е далеч от възрастния. Тя може да избяга от бурята. Емъри не е подвластна на никой закон, освен ако не сте религиозен. Нека изискат документите със съдебно решение. Уорик е под карантина, абсолютно дискредитиран. Ако баща му е работил по проекта, това само ще навреди на името му. Какво би могло да засегне Рисюн?

Джиро не отговори. Богданович бе умрял преди четири години, Харад от „Крайна“ ръководеше Бюрото на външните работи и играеше в комбина с Городин от Бюрото на отбраната, Дефранко от Бюрото на търговията и Лао от Бюрото на информацията.

Рисюн нямаше някогашното си влияние. Това беше горчивата истина, с която трябваше да се примири. Тези мисли го държаха буден по цели нощи. Но Ари бе уникална.

— В нашите архиви има някои много деликатни документи — каза той. — Не искаме да се разкриват. Нещо повече, не искаме Уорик да дава показания. Просто не съзнавате колко опасно е това положение. Той има изключителна памет. Ако не искате Лигата да научи подробностите за онова, което сте извършили, постарайте се Уорик да си държи устата затворена. Разбирате ли ме?

— Искате да кажете, че сегашната администрация може да се компрометира, така ли?

Опасен въпрос. Джиро въздъхна.

— Просто ви моля да ме послушате. За да не откриете нещо неприятно. Ако искате проектът „Рубин“ да отиде по дяволите, оставете Уорик да говори.

— Понякога не сме сигурни, че изобщо съществува проект „Рубин“ — ледено отвърна Лу. — „Рисюнспейс“ все още не е приключил дори само с незначителните подробности. Тестове, казвате вие. Сравнение на данни. Изобщо има ли директор?

— Има директор. Готвим се да прехвърлим банката. Това не е лесна задача. И евентуалното следствие няма да ни помогне. И без това сме под напрежение. Става въпрос за огромно количество информация. Вече действаме. От шест години. Нямаме намерение да губим ресурси за глупости, генерале. — Това бе тактиката. Отклоняване на вниманието. — Сега обаче тава дума за Уорик. Надявам се, че можем да разчитаме на вас.

— Напълно. Както ние разчитаме на вашето съдействие за проекта „Геена“.

Изнудване. Чисто и просто.

— До каква степен?

— Съгласие за съдействие с учените на Лигата. Ние ще се закълнем, че операцията просто е била забравена, забулена в секретността от времето на войната. Нещо, за което никой не е знаел. Никой от ръководните фактори в момента. Че изпълнението на проекта се дължи на комуникационна грешка.

— Името на Ариан Емъри не бива да се замесва.

— Струва ми се, че не е възможно. Нека прехвърлим отговорността върху мъртвите. Живите рискуват много повече.

— Но тя не е готова! Боже мой, не точно сега, насред скандал, свързан с нейната предшественичка. Тя е шестгодишно дете, не може да понесе такава атака…

— Това си е ваш проблем — отвърна Лу и впи в него безмилостния си поглед. — Честно казано, ние не знаем, сер, дали имаме нещо за пазене. Защото доколкото разбираме, става дума за историята с клонинга на Бок.

— Ще ви покажа резултатите.

— Клонингът на Бок също не проявяваше отклонения като дете. Проблемите се появиха едва по-късно. Нали? И освен ако не сте готови да покажете детето на обществеността и да ми дадете основание да скрия онази информация, не мога да ви окажа повече помощ.

След което изложи програмата на Городин за, както се изрази той, „ограничаване на щетите“.

Предложение за научно и културно сътрудничество с Лигата. Излизащо от Бюрото на отбраната с посредничеството на Бюрото на науката.

Официално изразяване на съжаление от Съвета в съвместна резолюция, възможна след разкриване на документация от настоящата администрация на Рисюн, сочеща Богданович, Емъри и Азов от Бюрото на отбраната, всички покойници, като участници в подготвянето на операцията „Геена“.

По дяволите.

— А ние ще се погрижим за Уорик — каза Лу. — Всъщност в момента може би ще е от полза да му позволим да говори по телефона със сина си. Под наблюдение, разбира се.

VII

— Джъстин? — Гласът на баща му след осем години. Джъстин прехапа устни и впи очи в екрана — Джордан, остарял, отслабнал. С побеляла коса.

— Радвам се да те видя — каза Джъстин. — Ние сме добре. Грант го няма, но другия път ще му позволят…

— Изглеждаш добре — прекъсна го Джордан. В очите му имаше болка. — Пораснал си. Радвам се да те видя, сине. Къде е Грант?

Забавяне. Подслушването забавяше разговора с петнадесет секунди.

— И ти изглеждаш добре. — О, Господи, какви баналности трябваше да говорят, когато имаше толкова малко време. Когато имаха да си казват толкова много неща, а не можеха, защото Службата за сигурност само чакаше да прекъсне връзката при първото нарушаване на правилата. — Как е Пол? С Грант живеем в твоя апартамент. Аз продължавам да се занимавам с програмиране…

Денис вдигна ръка, за да го предупреди. Никакво обсъждане на работата.

— Знаеш ли, у дома всичко е почти същото… — Не навсякъде. Само дето ми липсваш. И двамата ми липсвате.

— И ти ми липсваш, сине. Наистина. Дават ми знак, че вече трябва да затварям. По дяволите, имам да ти казвам толкова много неща. Бъди добър. Пази се от неприятности.

— И ти. Ние ще се оправим. Обичам те.

Образът на екрана изчезна. Той прехапа устни и се опита да погледне Денис с достойнство. Както би се държал Джордан.

— Благодаря.

Устните на Денис също трепереха.

— Всичко е наред. Добре мина. Искаш ли запис?

— Да, сер, бих искал. За Грант.

Денис го извади от настолния касетофон и му го подаде. И му кимна. Съчувстващо.

— Ще ти кажа: следят те много внимателно. Заради оная история с Геена.

— Значи искат да държат Джордан в ръцете си, така ли?

— Да. Точно това искат. Бюрото на отбраната се докопа до баща ти. И няма да го пусне. Нали разбираш, историята с Геена и последствията от нея ги карат да смятат, че трябва да дадат на баща ти нещо за губене. Но ние не те предадохме в ръцете им. Фактът, че бяхте малолетни, спаси двама ви с Грант от някои неща. Вече обаче сте достатъчно възрастни. И лабораторията на „Рисюнспейс“ на „Крайна“ има военно крило, където могат да ви държат за заложници.

— Това заплаха ли е?

— Джъстин… имай ми поне малко доверие. Опитвам се да те предупредя за капан. Помисли за това, ако не за друго. Наистина не вярвам на тази неочаквана благожелателност от страна на Бюрото на отбраната. Прав си да си недоверчив. И се опитвам да те предупредя за евентуален проблем. Ако си важен за проучванията на Рисюн, ние можем да те държим при нас, а каквото и да си мислиш, тук си в много по-голяма безопасност. Сам си направи заключенията. Отлично съзнаваш какво преимущество ще получат, ако успеят да те вземат на „Крайна“, след като вече имат Джордан в Планис. Използвай тази информация по всякакъв начин, който ти се стори подходящ. Но аз ще ти дам възможност, доколкото мога.

IX

„Реших, че това може би ще отговори на някои от възраженията ти срещу МР-1959 — завърши обяснението си за допълнението към ЕО-6823 Джъстин. — Дж. У.“ После качи файловете и ги прати в офиса на Яни Шварц.

С вълнение.

Отново работеше. Работеше усилено и до късно, защото виждаше докъде е стигнал. Взимаше записите. Опита с програмите, с които преди осем години се беше занимавал през свободното си време, опита се да обясни на Яни, че това са само експериментални алтернативи на плановите проекти.

Което, кой знае защо, адски вбеси Яни.

— Виж — каза му Джъстин, когато Яни вдигна вой заради МР-1959. — Правя го в свободното си време. Изпълних другата си задача. Просто реших, че можеш малко да ми помогнеш.

— Не можеш да направиш такова нещо, по дяволите — отвърна Яни. — И толкова.

— Защо?

— Не можеш да свържеш запис за умения в дълбочинните комплекси.

— Какво ще кажеш да поговорим за това на обяд?

— Не виждам защо да си губя времето. Зает съм! Върви да питаш Щрасен, ако успееш да я откриеш. Ако някой изобщо може да я открие. Нека тя си поиграе на инструктор. Или пък Питърсън. Той е достатъчно търпелив. За разлика от мен. Просто си върши работата, предавай готовите програми и не ми създавай проблеми. За Бога, нямам нужда от повече проблеми!

Питърсън се занимаваше с начинаещите.

Това искаше да каже Яни.

Джъстин не възрази, че Денис Най е настоял да взима активните си учебни записи. Не възрази, че Ариан Емъри е имала време да преглежда неговите прототипни програми. Преглътна обидата и си каза, че Яни винаги удря под пояса, когато някой му досажда, Яни бе психопрограмист, Яни беше един от най-добрите им специалисти, работата на Яни с азите също изискваше страшно търпение, но в споровете си с граждани Яни използваше всичките си оръжия, включително психотактика. Болеше, разбира се. Защото Яни бе адски добър и стреляше срещу човек с психотравма.

— Не го взимай толкова навътре — отбеляза Грант, когато му разказа за разговора си с Яни Шварц.

— Не го взимам — отвърна Джъстин. — Но той е единственият, който може да ме научи на нещо, освен Джейн Щрасен, Джиро и Денис, а проклет да съм, ако отида при някой от братя Най. И дори и през ум не ми минава да се навъртам край Щрасен.

— Да — каза Грант, — мисля, че няма да е разумно.

Като се имаше предвид кой друг се навърташе край нейния офис, естествено.

X

— Това е част от работата ми — каза маман и Ари, която държеше маман за ръка, не защото беше бебе, а защото машините бяха огромни, движеха се и всичко бе опасно, погледна лъскавите стоманени неща, наречени „утробни резервоари“, всеки голям колкото бус.

— Къде са бебетата? — високо попита тя.

— В резервоарите — отвърна маман. Появи се ази — жена — и маман й каза: — Това е дъщеря ми Ари. Искам да види някои от екраните.

— Да, доктор Щрасен — отвърна тя. Всички говореха високо. — Здравей, Ари.

— Здравей — извика Ари. И стисна ръката на маман, защото маман тръгна след жената към един екран.

— Кое е най-малкото? — попита маман.

— Номер десет е на една седмица.

— Ари, можеш ли да преброиш до десетия резервоар? Той е близо до стената.

Ари се озърна. Преброи. И кимна.

— Добре — каза маман. — Хайде да хвърлим един поглед, Мери. Ари, Мери ще ти покаже бебето в номер десет на екрана.

— Не можем ли да погледнем вътре?

— Светлината ще обезпокои бебето — поясни маман. — Те са като подаръци за рожден ден. Не можеш да ги отваряш до рождения ден на бебето. Разбираш ли?

Беше забавно. Ари се засмя и се пльосна на стола. На екрана се появи нещо мъничко и червеничко.

— Това е бебето — каза маман и посочи. — Ето тук.

— Пфу. — Някъде бе виждала нещо такова. Навярно на запис. Нещо като бебе.

— Всички бебета изглеждат така, когато са на една седмица. Колко седмици им трябват, за да се родят?

— Четирийсет и няколко — отвърна Ари. И това си спомняше. — Всички ли са такива?

— Кое е най-близо до осем седмици, Мери?

— Четири и пет са на девет.

— Това са четвърти и пети резервоар, Ари. Виж къде са и ще ти ги покажем — кое, Мери?

— Номер четири, сера. Ето.

— И това е грозно — каза Ари. — Може ли да видим някое хубавичко?

— Ами, хайде просто да продължим да търсим.

Следващото беше по-хубаво. Четвъртото — още повече. Накрая бебетата станаха толкова големи, че не можеха да ги виждат целите. И се движеха. Ари се развълнува, наистина се развълнува, защото маман каза, че щели да родят едно.

Когато започнаха, наоколо имаше много лаборанти. Маман здраво я стисна за раменете, накара я да застане точно пред нея, за да може да вижда, и й каза къде да гледа, точно там, точно в онзи резервоар.

— Няма ли да се удави? — попита Ари.

— Не, не, бебетата живеят в течност, нали? Виж сега, точно сега, вътрешността на резервоара прави точно така, както прави и вътрешността на раждащата жена. Ще избута бебето навън. Като мускули, само че са помпи. Ще потече кръв, защото помпите поемат и изхвърлят много кръв и някои от съдовете в биоплазмата ще се спукат.

— Бебето има ли си пъпна връв и всичко останало?

— О, да, трябва. Това е истинско бебе. Всичко е в биоплазмата: това е най-сложното нещо — в нея има кръвоносна система. Внимавай сега, виж оная мигаща лампичка. Тя дава знак на лаборантите да се приготвят. Ето, излиза. Това е главата. Обърнато е в правилната посока.

— Цоп! — извика Ари и плесна с ръце, когато бебето падна в контейнера. И замръзна на място, когато то започна да плува и във водата се проточи нещо гадно. — Пфу!

Но азилаборантите го извадиха и прерязаха пъпната връв. Ари се повдигна на пръсти, за да гледа, докато го отнасяха на плота. Беше момченце.

— Това е ГИ-7688 — каза маман. — Името му е Огъст. Когато порасне, ще постъпи в охраната ни. Но още дълго ще е бебе. Когато ти станеш на дванайсет, той ще е на сегашната ти възраст.

Ари бе очарована. Позволиха й да си измие ръцете и да пипне бебето. То размахваше юмруче и подритваше и тя се засмя, толкова й беше смешно.

— А сега се сбогувай — рече маман. — И благодари на Мери.

— Благодаря ти — сериозно каза Ари. Бе забавно. Надяваше се пак да дойдат тук.

— Хареса ли ти лабораторията? — попита маман.

— Хареса ми, когато се роди бебето.

— Оли беше роден така. Беше роден точно в тази лаборатория.

Не можеше да си представи Оли мъничък и толкова смешен. Не искаше да мисли за него така. Тя сбърчи носле и мислено пак го направи какъвто си беше.

Възрастен и красив в черната си униформа.

— Понякога и гражданите се раждат от резервоари — каза маман. — Ако поради някаква причина техните майки не могат да ги износят, резервоарите ги заместват. Знаеш ли какви са разликите между родените по един и същ начин ази и граждани?

Труден въпрос. Имаше много разлики. Някои бяха правила.

— Какви?

— На колко години беше, когато взе първия си запис?

— Сега съм на шест.

— Точно така. И получи първия запис в деня след рождения си ден. А знаеш ли кога ще получи първия си запис Огъст?

— Кога?

— Днес. Още сега. Поставят го в люлката и записът се задейства.

Ари бе впечатлена. Дори завиждаше. Щом щеше да е толкова умен, Огъст щеше да е заплаха за нея.

— Защо на мен не са ми дали запис толкова рано?

— Защото ти ще си гражданка. Защото трябва да научиш много неща по стария начин. Защото записите са добри, но ако имаш маман или папа да се грижат за теб, научаваш всевъзможни неща, които Огъст ще научи много по-късно. Гражданите имат преднина по рождение. Азите се научават да се държат добре и да си вършат работата, но не разбират нещата, с които никога не са се сблъсквали. Гражданите се справят по-добре в извънредни ситуации. Научават го от майките си. Записното обучение е добро, но не е всичко. Ето защо маман ти казва да внимаваш в това, което виждаш и чуваш. Ето защо първо трябва да се учиш от това, да знаеш, че записът не е толкова важен, колкото очите и ушите ти. Ако имаше маман да го заведе вкъщи, Огъст щеше да е гражданин.

— Защо Мери не може да му е маман?

— Защото Мери има да се грижи за прекалено много деца. По петстотин всяка година. Понякога повече. Не е в състояние да върши цялата тази работа. Затова трябва да я вършат записи. Ето защо азите не могат да имат майка. Просто няма толкова много жени.

— Аз мога да взема Огъст.

— Не, не може. Майките трябва да са големи. И аз бих искала да го вземем вкъщи, да спи в твоето легло, да си играе с твоите играчки, да цапа пеленките и да плаче. И щеше завинаги да споделяш с него маман. Завинаги. Не можеш просто да върнеш едно бебе, защото ти е омръзнало. Би ли искала Огъст да заема половината от стаята ти и маман, Нели и Оли постоянно да се грижат за него? Защото той е бебе и маман трябва непрекъснато да е при него.

— Не! — Тя се вкопчи в ръката на маман и реши, че няма да позволи на никое бебе да й отнеме половината от всичко. Стигаше й и да споделя с отвратителните си приятели.

— Хайде — каза маман и я изведе навън в градинката с рибките. Ари потърси в джобовете на панталонките си, но нямаше трошички хляб. Нели ги беше изчистила.

— Имаш ли храна за рибки?

— Не — отвърна маман и потупа камъка, на който седеше. — Ела при маман, Ари. Кажи ми какво мислиш за бебетата.

Уроци. Ари въздъхна и остави рибките, които се скриха под лилиите.

— Та какво мислиш за тях?

— Ами… мили са.

— Знаеш, че Оли е роден там.

— Онова бебе като Оли ли ще стане?

— Знаеш, че не може. Защо?

Ари сбърчи лице и се замисли.

— Той е ГИ, а Оли е АО. Огъст дори не е алфа.

— Точно така. Съвсем вярно. Много си умна. Това й харесваше.

— Знаеш ли, ти беше родена в същата стая, Ари.

Тя не бе сигурна дали маман не се шегува. Погледна маман и се опита да разбере дали това не е някаква игра. Не й приличаше на игра.

— Маман не можеше да те износи. Маман е прекалено стара. Маман от много години е подложена на подмладяване и вече не може да има бебета. Но резервоарите могат. Затова маман каза на Мери да направи специално бебе. И маман беше при резервоара, когато бебето се роди, извади го от водата и това беше ти, Ари.

Ари зяпна. И се опита да си се представи в резервоара, в ръцете на Мери. Изведнъж се почувства различно. Сякаш бе различна от самата себе си. Не знаеше какво да направи.

— Маман те обича, миличка. Наистина те обича. Няма нищо лошо в това да си родена в онази стая. Ти си най-доброто момиченце на света, не бих те разменила за друго.

— И пак съм твоя, нали?

Маман не й отговори веднага, което я уплаши. Но после каза:

— Пак си моя, миличка.

Не знаеше защо сърцето й бие толкова силно. Не знаеше защо отначало й се беше сторило, че маман няма да го каже. Това я плашеше повече от всичко. Радваше се, че маман я прегръща. Бе й студено.

— Казах ти, че не всеки има папа. Но ти имаше, Ари. Казваше се Джеймс Карнат. Ето защо Ейми ти е братовчедка.

— Братовчедка ли? — Беше отвратена. Хората имаха братовчеди. Това означаваше, че са роднини. Гадната стара Амели Карнат не бе човек, с когото искаше да е роднина.

— Къде е моят папа?

— Мъртъв е, миличка. Умря преди да се родиш.

— Не можеше ли Оли да ми е баща?

— Оли не може, миличка. И той е подмладен.

— Косата му не е бяла.

— Защото я боядисва, също като мен.

Това беше ужасен шок. Не можеше да си представи, че Оли е толкова стар, колкото маман. Оли бе млад и красив.

— Искам Оли да ми е папа.

— Твоят папа е Джеймс Карнат. Той беше учен като маман. Беше много умен. Наследила си половината си ум от него. Когато се подлагаш на подмладяване и искаш после да имаш бебе, трябва да оставиш гените си в банката, за да ги има, когато вече не можеш да имаш бебета. Така се роди ти, въпреки че твоят папа беше умрял много отдавна. Ти просто чакаше в генетичната банка, докато маман можеше да се грижи за теб.

— Ще ми се да го беше направила по-рано — отвърна Ари. — Тогава нямаше да си толкова стара.

Маман се разплака. Но после я целуна и й каза, че я обича, затова Ари реши, че всичко е наред.

И много мисли за всичко. Винаги беше смятала, че я е родила маман. Нямаше нищо лошо в това, че маман е пожелала Ари да се роди от резервоарите. Това не я правеше ази.

Радваше се, че се е родила там, където се е родил Оли. Това й харесваше. Не я интересуваше кой е бил Джеймс Карнат. Той беше Карнат. Пфу. Като Ейми.

Ари реши, че когато е бил бебе, Оли е имал черна коса и е бил по-мил от Огъст.

Когато остарееше колкото маман, щеше да си има свой Оли. И Нели.

Но не Федра. Федра много я командваше.

Ако човек не искаше да има ази, просто не си ги поръчваше и те не се раждаха.

Вместо Федра щеше да си вземе Огъст, когато пораснеше, и той щеше да пази в техния коридор и да й казва „добро утро, сера“, точно както казваше на маман охраната.

Щеше да си вземе и един Грант. С червена коса. Щеше да го облича в черно като повечето ази и той щеше да е много красив. Не знаеше за какво ще го използва, но й се искаше да има ази с червена коса.

Щеше да е богата като маман.

Щеше да е красива.

Щеше да лети със самолет, да ходи в града, да си купува много, адски много хубави дрехи и бижута като на маман, и когато отидеха на Нова година, всички щяха да им казват, че са страшно красиви.

Щеше да открие Валъри и да му каже да се върне. И сера Шварц.

И всички щяха да са щастливи.