К. Дж. Чери
Сайтин (29)

I

— Първият законопроект в дневния ред е номер шест хиляди седемстотин осемдесет и девет за Бюрото на търговията — каза Назир Харад. — Вносители Людмила Дефранко и Симон Жак. Предлага се преструктуриране на панпарижката кредитна система.

— Поради отсъствие на възражения предлагам да няма дебат — обади се Харого.

— Внесено е предложение за прекратяване на дебата — с обичайното си мърморене обяви Харад. — Някой подкрепя ли го?

— Аз — каза Корейн.

— Обявявам гласуване.

Изтракване от края на масата. Най бе съборил чашата върху документите си и неподвижно седеше, докато водата се стичаше по бележките му, замръзнала фигура, която отначало изглеждаше нелепа, сякаш се вслушваше в нещо.

После сърцето на Корейн се разтуптя. Лао, която седеше до Най, се изправи и се опита да го задържи. Внезапно всички се раздвижиха, включително сътрудниците.

Но Джиро Най се свлече от стола си. Абан изблъска Лао настрани и успя да го хване преди да падне на земята.

Лекарят пристигна и бързо изнесоха Най.

„Жив“ — помисли си Корейн. Не можеше да разбере собствената си реакция, нито защо трепереше, когато Назир Харад, все още изправен, удари чукчето за извънредно разпускане на заседанието.

В първия момент никой не си тръгна. Центристи и експанзионисти се гледаха един друг в някакъв неясен човешки шок.

После Симон Жак събра документите си, другите го последваха и Корейн даде знак на останалите си в залата сътрудници.

Следваше оттеглянето, все по-припряно, за да научат с нужната дискретност дали Най се очаква да се възстанови.

Или не.

Във втория случай… във втория случай всичко щеше да се промени.

II

— … колабирал в залата на Съвета — съобщаваха по аудиоуредбата из целия Рисюн и хората се заковаваха по местата си, в офиси и коридори. Джъстин стоеше с разпечатките от последния социологически анализ в ръце и изпитваше странно усещане, което му казваше, че каквото и да му е сторил Джиро… има далеч по-страшни неща.

— Състоянието му се стабилизирало в спешното отделение в сградата на Съвета и в момента въздушна линейка го откарва в новгородската болница „Мери Стамфорд“. Отначало имало предложение да го прехвърлят в рисюнската болница, но не разполагали с необходимата въздушна техника. Неговият телохранител Абан е бил с него по време на колапса и го придружава в болницата. Секретарят Линч е бил уведомен и е положил клетва за временен пълномощник. Администратор Най моли въпросите за състоянието на брат му да се насочват единствено към рисюнската болница, която поддържа постоянна връзка със „Стамфорд“ в Новгород.

— Спокойно може вече да е мъртъв — каза един от лаборантите. — Те няма да го признаят — докато Бюрото не назначи пълномощник. Дотогава няма да признаят нищо.

 

 

Беше ужасно — да отиде при Денис точно в този момент. Но не можеше просто да му се обади. Следвана от Флориан и Катлин, Ари застана пред вратата и се представи на Монитора. Нищо не можеше да я защити от очакващата я несигурност, старец, изправен пред самота, каквато никога не бе можел да понася.

Ако Денис се разплачеше, ако се пречупеше пред нея, това щеше ужасно да го засрами и разгневи, но Ари беше най-близкият му човек след Джиро, Макар че не искаше да е тук, не искаше да е възрастна и отговорна, защото идването й можеше да се окаже грешка.

Ала трябваше да опита.

— Чичо Денис — каза тя, — тук е Ари. Искаш ли компания?

Кратко забавяне. Внезапно вратата се отвори и на прага застана Сийли.

— Заповядайте, сера.

В сравнение с нейния, апартаментът изглеждаше малък и семпъл. Денис винаги можеше да си позволи по-голям. Но тя го чувстваше като свой дом и неочаквано й се видя странно… Флориан и Катлин влизаха заедно с нея… вече пораснали за това място: малката дневна, трапезарията, дясното крило, което някога беше нейно, тяхно и на Нели, коридорът наляво, където бяха кабинетът и спалнята на Денис, и спартанската стая на Сийли.

Денис излезе от кабинета си, блед и измъчен. Когато я видя, на лицето му се изписа озадачено изражение.

— Чичо Денис — нежно каза Ари.

— Научила си.

Тя кимна. И опипом потърси пътя — тя, която Съюзът смяташе за гений в работата с емоционални ситуации… но сега беше адски различно, когато емоционалната ситуация бе свързана със собствените й корени. Пренасочване, това беше единственото нещо, което и подсказваше логиката. Пренасочване и префокусиране.

— Добре ли си, чичо Денис?

Той няколко пъти дълбоко си пое дъх и за миг придоби отчаян вид. После се овладя и повдигна брадичка.

— Той умира.

Ари го прегърна. Господи, изпитваше угризение: за сметките си, за това, че докато го потупваше по рамото и се отдръпваше назад, не чувстваше абсолютно нищо.

— Сийли, има ли бренди? — попита тя.

— Да.

— Имам работа — каза Денис.

— Брендито няма да ти навреди. Сийли.

Сийли излезе. Тя хвана чичо си под ръка и го поведе към масата в трапезарията, където обикновено работеше.

— Не можеш да направиш друго, освен да се тревожиш — рече Ари. — Никой не може да направи друго. Джиро разбираше какво го очаква. Виж, ти знаеш как е уредил нещата. Той би искал да…

— Не мога да го направя! — изсумтя Денис и удари с длан по масата. — Нямам намерение да го обсъждам. Ще го замести Линч. Джиро може да се възстанови. Хайде още да не бързаме с погребението, нали не възразяваш?

— Надявам се да се възстанови. — „Той просто отказва да го приеме.“

Слава Богу, Сийли пристигна с брендито. Флориан и Катлин ненатрапчиво стояха до вратата.

Ари взе чашата си и отпи малко. Денис също отпи и потръпна.

— Не мога да отида в Новгород — каза той. Бръчките около устата му издаваха слабост. Въпреки прохладния въздух в стаята, по бледата му кожа лъщяха капки пот. — Знаеш го.

— Можеш да направиш каквото решиш, чичо Денис. Но сега не е време да говорим за такива неща.

— Не мога — повтори Денис. — Казах го на Джиро. Той го знае. Вземи запис, казва той. Адски добре знае, че не съм подходящ за тази работа.

— Не се налага още сега да решаваме този въпрос.

— Той умира, по дяволите! И двамата го знаем. И идеите му за моето преместване в Новгород… по дяволите, той знае, че не мога.

— От теб ще излезе чудесен съветник.

— Не бъди смешна. Да говоря пред публика? Да държа речи? Да се справям с пресконференции? На света няма по-неподходящ човек от мен за обществени постове. Зад кулисите, да, аз съм доста добър. Но съм прекалено стар, за да понеса сериозна промяна. Аз не съм публична личност, Ари. И няма да бъда. Няма записна корекция за старостта, никаква записна корекция няма да ме направи оратор…

— Джиро също не е много добър в това, но е прекрасен съветник.

— Знаеш ли — каза Денис, — когато дойдох в ЗМД-сградата онзи път, не бях напускал тези стени от деветгодишен.

— Боже мой, чичо Денис!

— Не го ли беше разбрала? Засрами се. Дойдох да видя как племенницата ми рискува прелестния си врат. По същия начин, по който гледах по мониторите на летището как твоята предшественичка летеше с оня проклет самолет. Мразя катастрофите. Винаги съм ги очаквал. Това беше единствената ми проява на смелост, нали разбираш? Не ме карай да се справям с пресконференции. — Денис поклати глава. — Младежи. Те рискуват живота си с лека ръка.

После заплака, едва забележимо разтърсване на рамене, и Ари му наля още бренди, единствената нежност, която й дойде наум.

Тя мълча в продължение на петнадесетина минути, може би дори половин час, просто седеше, докато Денис изпразваше следващата чаша.

После се обади Мониторът:

— Съобщение, Абан АА до База две, специална връзка.

Денис не отговори веднага. После:

— Докладвай.

— Сер Денис — разнесе се гласът на Абан, студен от разстоянието и възпроизвеждането на Монитора, — Джиро току-що умря. Ще се погрижа да докарам тялото му у дома. По негова заповед. Помоли да слеете неговата База с вашата.

Денис сведе глава и скри лицето си в шепи.

— Абан — каза Сийли, — тук е Сийли СА. Сер ти благодари. Насочвай подробностите към мен, аз ще ти помагам.

Денис избърса очи и треперливо си пое дъх.

— Линч — рече той. — Някой трябва да уведоми Линч. Кажи на Абан да се погрижи за това. Той ще стане пълномощник. И ще се кандидатира за съветник. Незабавно.

III

Семейството се събра в Източната градина. Всички носеха сака и палта заради хладното есенно време.

Със забележими отсъствия, отсъствия, които накараха Ари два пъти по-силно да съзнава мястото си в началото на редицата — на осемнадесет, безукорна в траура и коректна, както я бяха учили — носеше топазената игла, подарък от Джиро… „нещо, което си е само твое“…

Погребението беше едно от онези задължения, които щеше да избегне, ако имаше начин.

Защото Денис бе забъркал ужасна каша. Бе отказал да стане пълномощен съветник от Бюрото на науката, беше отказал да присъства на погребението. Денис бе в старата лаборатория в Първо крило и контролираше имплантирането на граждански генотип 684-044-5567… точно в този час в който Ари, въпреки че му съчувстваше, изпитваше смътно отвращение.

Оставаше тя, приемната племенница, като най-близка роднина дори не кръвна роднина, но по-близка от Емил Карнат-Най, Джулия Карнат-Най и Ейми. Чувстваше се неловко в тази роля, макар да знаеше, че връзката на Джулия с Джиро повече се дължеше на амбиция, отколкото на генетична случайност. По дяволите Джулия: тук ставаше дума за престиж и не й беше приятно да измества Ейми, това бе неловкото.

Джулия и баща й Емил негодуваха срещу присъствието на Абан точно до тях и се отнасяха презрително към човека — човек, по дяволите, който в много отношения бе по-близък на Джиро от всичките му роднини, който беше държал ръката му на смъртния му одър и се бе погрижил за всичко с безшумна ефикасност, тъй като там не беше присъствал нито един член на Семейството.

Мади Щрасен стоеше на втория ред с леля Виктория, сестрата на маман, на сто петдесет и четири, една от най-старите, ако не се брояха космонавтите. Нямаше признаци подмладяването й да изтича: тя се изтъркваше, вместо да се топи като лед на слънце, просто с всяка изтекла година ставаше все по-слаба и по-крехка. Вече носеше бастун: видът му прободе Ари в сърцето. „Маман щеше да е също толкова стара. Маман щеше да е също толкова крехка.“

Тук бе и родът Уайтли, Сам и майка му, и Иванови, Едуард, Яни Шварц и Съли. И Дитрих.

Нямаше ги Джъстин и Грант. Джъстин беше пратил много изискан отказ, с което я избави от извънредно затруднено положение. Това бе единственият мил жест, който получаваше от член на Семейството или външен човек. Репортерите се тълпяха в пресцентъра на летището, сутринта беше прекарала там половин час и имаше уговорка за интервю следобед, петстотин гневни искания за интервю с Денис…

„Съжалявам — бе казала тя. — Даже онези от нас, които цял живот се занимават с психология, изпитват лична скръб. — Студено, прецизно, като проявяваше собствените си чувства точно колкото да постави човешко лице на Рисюн, както се изразяваше Джиро. — Чичо ми Денис беше изключително близък с брат си и самият той не е млад. Той отстъпва пълномощията на секретаря Линч поради здравословни съображения… Не. Категорично не. Рисюн никога не е смятал, че има монопол над съветническото място. Като най-старата научна институция на Сайтин, ние сме длъжни да дадем политическия си принос и съм убедена, че ще има други кандидати от Рисюн, но доколкото знам, никой в Рисюн не възнамерява да се кандидатира. В крайна сметка… доктор Най не беше длъжен да назначи секретаря Линч: той можеше да назначи някой от Бюрото на науката. Секретарят Линч е много почтен, много квалифициран ръководител на Бюрото.“

И на поредица от настойчиви въпроси: „Сери, доктор Яни Шварц, шеф на Първо крило в Рисюн, ще отговори на всички конкретни въпроси за това…

… Не, това ще е в бъдеще. Разбира се, моята предшественичка е била съветничка. В момента аз съм отговорник на крило в отдел Научен, имам персонал, ръководя проекти…“

Всички репортери в залата копнееха да разровят тази тема, подушили материал, много далечен от сегашната им задача: тя бе хвърлила примамката и те се бяха хванали, въпреки факта, че ги предаваха на живо, с тържествени встъпления и траурна музика. И в момента, в който предаването завърши, всички я обсипаха с въпроси: до каква степен действително била в Администрацията, какви били проектите, как се взимали решенията в Рисюн и наистина ли участвала в тях.

Опасни въпроси. Невероятно опасни.

„Сери — бе казала тя, директно и открито, с прямия поглед на Ари Старша и съзнателни паузи в отговорите, — всеки ръководител на крило участва в този процес.“

С подтекст: разберете ме правилно. Аз не съм глупачка. Няма да говоря за себе си над праха на чичо си. Но не ме забравяйте в бъдеще.

„Дойдох тук — напомни им в този контекст Ари — като упълномощен говорител на семейството. Това е непосредствената ми грижа. Трябва да вървя. След трийсет минути трябва да съм на хълма за службата. Моля да ме извините…“

За пръв път присъстваше на истинско погребение. В земята поставиха малка кутия с прах и двама яки градинари повдигнаха базалтовата плоча и я спуснаха върху гроба.

Тя потръпна от звука, вътрешно. Толкова мъничка кутия за високия чичо Джиро.

И погребение в земята, вместо да го изстрелят към слънцето. Знаеше какво ще избере за себе си — същото като предшественичката си, същото като маман. Но за Джиро може би така беше по-подходящо.

Емил Карнат обяви речи от приятели и колеги.

— Аз ще започна — веднага се обади Виктория Щрасен.

„О, Господи!“ — помисли си Ари.

И се приготви.

— Джиро ме изхвърли от погребението на сестра ми — започна Виктория с глас, прекалено остър и силен за крехкото й тяло. — Никога не му го простих.

Мади хвърли на Ари измъчен поглед. „Съжалявам за това.“

„Ти не си виновна, Мади“ — помисли си Ари.

— Ами ти, Ариан Емъри КР? Ще ме изхвърлиш ли, защото казвам истината?

— Аз ще говоря след теб, лельо Виктория. Маман ме възпита както трябва.

Ударът улучи в целта. Виктория стисна устни и впи пръсти в дръжката на черния си бастун.

— Сестра ми не беше твоя маман — каза тя. — Това е проблемът в Дома. Мъртвите са си мъртви, това е всичко. Така е било през цялата човешка история. Старите правят път на младите. Аз не те мразя. Ти не си виновна за раждането си. Къде е Денис? А? — Виктория се огледа наоколо и замахна с бастун. — Къде е Денис? — Присъстващите неловко се разшаваха.

— Сера? — прошепна над рамото на Ари Флориан.

— Ще ви кажа къде е Денис — изсумтя старицата. — Денис е в лабораторията и си прави нов брат, така, както направи нова Ариан. Денис пое най-голямата научна и икономическа власт в човешката история и неговата администрация едва не стигна до банкрут — бедният Джиро само изпълняваше заповедите му, всички го знаем — едва не ни докара до просешка тояга с тая своя шантава идея за лично безсмъртие. Кажи ми, млада сера, имаш ли спомените на Ариан? Изобщо спомняш ли си нейния живот?

Господи! Определено не искаше да отговори на този въпрос, тук, сега, в какъвто и да е метафизичен контекст.

— Някой ден ще поговорим за това — отвърна тя, достатъчно високо, за да я чуят. — На по чашка, лельо Виктория. Приемам въпроса като научен, нали не ме питаш за превъплъщаването?

— Чудя се как го нарича Денис — каза Виктория. — Повикай охраната си, ако искаш. През живота си съм преживяла достатъчно безумия, хора, които през войната взривяваха цели станции, хора, които взривяват деца в метрото, хора, които вече не се задоволяват да оставят природата да хвърля зара си, хора, които не искат деца, искат малки лични копия, които да преживяват техните фантазии, въпреки волята на нещастните деца. Сега окончателно ли ще се откажем от погребения? Това ли си мислят всички в тая проклета къща: аз няма да умра, мога да наложа идеите си на един нещастен клонинг, който няма думата, и така идеите ми ще обикалят света след като съм мъртъв?

— Ти си тук, за да говориш за Джиро — извика Яни Шварц. — Направи го и млъквай, Вики.

— Направих го. Сбогом на едно човешко същество. Добре дошъл отново, Джери КР. Бог да е на помощ на човешката раса.

Останалите речи, слава Богу, бяха прилични — по няколко думи от рода на „Ние имахме противоречия, но той беше принципен“ от Петрос Иванов и „На него се крепеше Рисюн“ от Уендъл Питърсън.

Най-близките винаги говореха последни. За да опровергаят останалите, реши Ари, за добро или зло.

— Ще ви призная нещо — започна тя, когато дойде редът й, определено нейният ред, последна, като най-близка. Защото Денис бе точно там, където казваше Виктория. И правеше точно това, което казваше Виктория. — Имаше време, когато мразех чичо си. Мисля, че той го знаеше. Но през последните няколко години научих много за него. Той събираше холограми и миниатюри, обичаше малките, кротки, тихи неща, струва ми се, защото в истинската си работа никога не е имал усещане за завършек, просто безкраен поток и решения, които никой не е искал да взима. Не е вярно, че само е изпълнявал заповеди. Той се съветваше с Денис за политиката, прилагаше решенията на Бюрото, но правеше разлика между добра и лоша идея и никога не се колебаеше да изпълнява собствените си. Просто не говореше за това. Откриваше същността на проблема и търсеше ефикасно решение. Той е служил на Съюза по време на войната. Неговите трудове върху човешката личност и паметта все още се цитират в тази област. Заел е мястото в Съвета по време на национална криза и представлявал Бюрото в продължение на две много важни десетилетия — през моето поколение, първото поколение на Съюза, което не е в пряк контакт нито с Основаването, нито с войната. През последната година той много ми говореше. Абан често пътуваше между Рисюн и Новгород… — Ари се обърна към Абан, за да срещне погледа му, но очите му бяха вперени право напред, по онзи типичен за азите начин, когато страдаха — … и пренасяше съобщения помежду ни. Той знаеше, че умира, разбира се, и не се интересуваше особено много от факта, че ще има клонинг. Разговаряхме и за това, както разговаряхме за много други неща, някои лични, други обществени. Приемаше го съвсем спокойно. Беше загрижен за брат си. Най-много ме впечатляваше как излага всичко, как изяснява нещата, които уреждаше…

Въпреки кашата, в която Денис бе превърнал уреденото от Джиро.

През последната година той поддържаше толкова строг ред във всичко, че онези от нас, с които работеше, можеха да влязат в кабинета му, да вземат съответния списък и да знаят точно къде ще са файловете и точно какви са приоритетите. Той ми призна, че се страхува от смъртта. Че би се радвал да поживее още петдесетина години. Никога не изразяваше съжаление за нищо, което е направил, никога не искаше прошката ми, само ми даваше ключовете и файловете и изглеждаше трогнат, че съм му простила. Такъв беше онзи Джиро, когото познавах.

„Имам файловете.“ И това бе нарочно. Както беше постъпила с пресата.

Не за да подлее вода на Линч, определено. Денис отказваше мястото и някой трябваше да го заеме. Рисюн бе в пълен шок. Някои хора настояваха Яни да предизвика Линч.

„Не — беше отвърнал Денис, достатъчно съсредоточен, за да предвиди тази възможност. — Никой няма да предизвиква Линч. Той е безобиден. Оставете го.“

Ари не бе сигурна какво е мнението на Яни. Предполагаше, че той не иска тази чест.

Ала отказът на Денис лишаваше Яни от шанса да оглави рисюнската Администрация. И това, помисли си тя, макар и всички да бяха подозирали, че Денис ще откаже мястото, това трябваше да е истинско разочарование.

След службата Ари отиде при Яни и му благодари за подкрепата. И се погрижи цялото Семейство да го види.

Погрижи се цялото Семейство да разбере, че Яни не е бита карта в бъдеще, по нейното време.

— Знам какво правиш — трескаво каза тя, без да обръща внимание, че могат да ги чуят. — Яни, няма да го забравя. Разбираш ли ме?

И стисна ръката му. Яни я погледна така, сякаш нито за миг не вярваше, че това е нещо повече от мехлем за гордостта му, и после разбра, че всъщност е много повече — по онзи фин начин, по който се предаваха в семейството тези неща.

Нито една директна дума. Но имаше достатъчно свидетели. И Яни остана дълбоко впечатлен.

Беше неин, помисли си Ари, също като Ейми и Мади. И по-младото поколение.

И другите в Дома ясно щяха да видят признаците, че тя започва атака на няколко фронта, битка не за младите, а за един жертван старши администратор, който се радваше на повече уважение в Рисюн, отколкото предполагаше.

Ясен сигнал, че Яни е неин. Което му позволяваше да събере собствените си последователи. Яни не оставяше никой да му се качи на главата. Яни беше отнел властта на собствената си дъщеря, когато бе злоупотребила с нея, и се отнасяше към всички в зависимост от достойнствата им: такава беше неговата репутация, докато самият той се смяташе за твърдоглаво копеле.

Яни трябваше да направи някои преоценки. Да помисли.

Яни нямаше да бъде измамен от блюдолизците и от онези като Стеф Дитрих. Нито в Дома, нито никъде.

Той бе един от приятелите на маман. Ари със задоволство си помисли, че маман би одобрила действията й.

IV

— Новгород — докладва Флориан. — Джордан Уорик е заявил, че е невинен… Твърди, че го били принудили. Рисюнската Служба за сигурност издава заповед за задържането му…

Сърцето на Ари се разтуптя. Но после всичко й стана ясно.

— Флориан — рече тя, — код Д червено, действай. Ние сме на А. Върви в К. Опция две.

„Погрижи се за Джъстин и Грант. С Катлин отиваме за Денис. Прибери се вкъщи и стой там. Използвай сила, но като последно средство.“

V

Беше най-добре да си стоят вкъщи, като се имаше предвид положението в Дома, като се имаше предвид възбудата в Службата за сигурност след като шефът й бе мъртъв. „Не искам да всявам паника — гласеше оставеното на Монитора съобщение на Ари, — но ще ми е много по-лесно, ако през следващите няколко дни с Грант не излизате никъде. Работете вкъщи, ако можете. Аз ще съм заета, не мога да следя всичко, а Службата за сигурност е адски объркана — водят се вътрешни борби за власт. Съгласен ли си? Можеш да дойдеш на службата. Но не се отделяй от хората.“

„Ще послушам съвета ти — беше отговорил той. — Благодаря ти. Знам, че в момента имаш много грижи. Мисля, че не е подходящо да присъстваме на службата, но ако с Грант можем да направим нещо в крилото, с удоволствие ще помогнем.“

„Днес погребват Джиро — помисли си Джъстин. — Защо това толкова ме плаши, по дяволите?“

— Ще ми се да ме беше послушал — каза Грант. — Ще ми се ти да беше отишъл в Планис вместо мен.

— Какво значение има? Пак щяхме да сме разделени. Пак щяхме да се тревожим…

— Тогава какво? Какво те безпокои?

— Не знам. — Джъстин разтри тила си. — Това, че съм затворен тук, струва ми се. Това място. Това… — За миг пред очите му изплува дневна в бежово и синьо и осъзна, че този топъл спомен не е апартаментът на Джордан. — Господи. Знаеш ли къде ми се иска да се върнем? В нашето жилище. Мястото… — Лице в огледало, не сегашното му лице. Лицето на момчето. Седемнадесетгодишно и невинно…

Записен спомен, зловещ и хаотичен. Вкус на портокал.

— Там беше хубаво — каза Грант.

— Бях такъв глупак.

— Не мисля.

Джъстин поклати глава.

— Постави се на мястото на Ари — рече приятелят му. — Чудя се… какъв ли щеше да си… ако имаше нейните преимущества, нещата, които са й направили… Щеше да си…

— Различен. По-суров. По-стар.

— Някой друг. Съвсем друг. Гражданите са като хвърлен зар. Вие сте несъзнателно жестоки един към друг.

— Мислиш ли, че е необходимо? Не можем ли да учим, без да пъхаме ръка в огъня?

— Питаш един ази, забрави ли?

— Да, питам го. Има ли начин да измъкнем Ариан Емъри от онзи генотип… или мен…

— Без стреса ли? Възможно ли е поточните състояния да се постигат интелектуално, когато имат ендокринна основа? Може ли записният стрес, без действителната възможност да си строшиш врата… да е по-слаб, да оставя по-малко болка… от истинското преживяване? Ами ако онзи запис, който е направила Ари… е само запис? Ами ако това изобщо не се е случило… но си вярвал, че е било така? Щеше ли да има някаква разлика? Ами ако майката на Ари изобщо не е умряла, но тя си е мислила така? Щеше ли да е нормална? Щеше ли да вярва на действителността? Не знам. Наистина не знам. Не ми се ще да открия, че всичко досега… е било запис… че идвам право от Града и съм сънувал всичко това.

— Господи, Грант!

Приятелят му повдигна лявата си ръка към светлината. От случката с Уинфилд и аболиционистите на китката му бе останал кръстовиден белег.

— Това е истинско. Освен, разбира се, ако не са ми го направили заедно със записа.

— Това не е добре за теб.

Грант се усмихна.

— За пръв път от години ми се караш. Хванах те, нали?

— Не се шегувай така.

— Аз нямам проблеми с действителността. Познавам записа, усещам го. И си спомням кои са моите създатели с всичките си логични модели, благодаря. Но потокът прекалено много прилича на сънища. Записният поток… нямаше да има логическа структура. Записният поток прекалено много прилича на онова, което е направил по време на войната Джиро, за което дори не искам да мисля — изграждане и разрушаване на умове, мозъчно изтриване и преизграждане… Наистина не знам, Джъстин. Ако изобщо съществува начин за записване на онези преживявания… Джиро може да го е открил, каква ирония!

Имаше някаква мъглява, странна логика, достатъчна, за да го накара да потрепери, достатъчна, за да го вледени до костите.

— С Джиро никога не сме разговаряли за теория.

— Въпросът е дали можеш да замениш действителността със запис. Аз съм много издръжлив, Джъстин, но се потях от страх по време на полета до Планис, бях адски безпомощен през цялото пътуване. Ето от какво се отказваш: от способност да оцелееш в реалния свят.

Джъстин изсумтя.

— Мислиш ли, че мен не ме е страх?

— Но можеш да усвояваш много по-бързо. Връщаме се към старата разлика: ти усвояваш поточно, аз си пробивам път напред чрез логика. И нито една общност от граждани не е логична. Пак те хванах.

Джъстин се замисли. Накрая се усмихна — в този проклет сив апартамент, в луксозния затвор, в който ги бе хвърлила Ари. За миг го почувства като свой дом. За миг си спомни, че е по-безопасен от всяко друго място, на което бяха живели след онзи първи апартамент.

После се завърнаха съмненията, тишината, надвиснала над Рисюн, пустите коридори.

Внезапно новините прекъснаха, коментарът спря по средата на изречението.

На екрана се появи Безкрайният човек. Засвири музика. Никой не се притесняваше от такива неща. Бе достатъчно някъде да стане късо съединение и цялата рисюнска видеосистема изключваше.

Само че същото правеше и рисюнската Служба за сигурност, за отделни апартаменти, за отделни зрители.

„Боже мой — помисли си Джъстин с внезапен пристъп на паника, навик от половин живот. — Наблюдават ли ни? Проникнали ли са в нейните системи? Какво може да са чули?“

VI

Денис седеше зад бюрото, с телефонната слушалка в ръка — както изглеждаше, даваше нареждания на Службата за сигурност. Ари си пое дъх.

Ари си свали ръкавиците и сакото, подаде ги на Катлин и седна. Денис затвори телефона и каза:

— Е, сера, имаме резултат от игричките ти в Планис.

— Къде е Джордан?

— Под арест в Планис. Той и Пол. Проклет да е!

— Ммм, с Джъстин обаче всичко е наред.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Тъкмо за Джъстин искам да поговорим.

 

 

— Сер — каза Флориан, когато го пуснаха вътре, Флориан в униформа, без палто, значи навярно Ари бе имала време, помисли си Джъстин, първо да се отбие другаде.

А на телевизионния екран все още се виждаше само емблемата на Рисюн.

— Има проблем — започна Флориан. Встъпление. „О, Господи — каза си Джъстин, — нещо се е случило с. Ари!“ И за миг се смути, че всъщност се страхувала нея, за нейния живот, който беше свързан с техния. Баща ви — продължи Флориан и страховете се отклониха в друга посока — е пратил съобщение до центристите, в което заявява, че е невинен.

— За какво? — попита Джъстин. Умът му все още обработваше думата „проблем“ и ме можеше да напрани логичната връзка.

— За убийството на доктор Емъри, сер.

Той се вцепени и дълго остана така, нямаше представа колко, шокиран, поне му се искаше да мисли така, искаше му се…

„Но, Боже мой, по време на погребението на Джиро… какво прави той? Какво става?“

— Все още не знаем всички подробности — продължи Флориан. Сера не иска да признае на сер Денис докъде се простират възможностите й за наблюдение, моля ни, разберете, сер, но знае, че в момента нищо не заплашва баща ви. Тя ви моли, сер, да разберете, че има смъртна опасност за вас, за нея, за баща ви, независимо дали това е вярно. Заявлението има политически последствия, които може да са фатални, не знам дали трябва да ви ги обяснявам…

Господи! Безопасността на Ари. Всичко… Той прокара пръсти през косата си, усети дланта на Грант на рамото си. Флориан… изглеждаше някак по-стар, винаги усмихнатото му лице, нещо толкова типично за него, сега сякаш бе свалило маската си… Можеше ли да е вярно?

— Тя иска да си приготвите малко багаж, сер. Временният персонал на сера е на път за този етаж и сера моли Грант да остане тук и да изпълнява техните заповеди…

— Да си приготвя багаж за къде?

„Разделят ли ни? Господи, не!“

— Сера иска да заминете с нея за Новгород за да успокоите положението. Да говорите с пресата. Иска да деполитизира проблема колкото заради себе си, толкова и заради баща ви. Разбирате ли, сер? На рисюнското летище ще има кратка пресконференция, така е най-безопасно. Тя иска среща със съветник Корейн и секретаря Линч. И искрено се надява, че няма да я провалите…

— Боже мой! Господи, Грант… — „Какво да правя?“

Но Грант не знаеше отговора. „Всички граждани са побъркани“ — щеше да каже той.

„Ари е полудяла. Аз — в Новгород? Няма да посмеят.

Те имат нужда от мен. Такава е играта. Баща ми е арестуван. Искат да го обявя за лъжец.

Рисюнската Служба за сигурност няма защо да го убива. Могат да използват наркотици. Това отнема време. Време, което мога да им спечеля, за да се справят с него…

Дали Ари… ще го направи?

Дали Флориан щеше да е тук без нейната заповед?

Пред онези камери… ако стигна дотам… Как ще ми попречат да отправя обвинения?

Грант.

Грант е тук… в ръцете на Ари. Ето какво ми предлагат — разума на Грант… или на баща ми.“

Той се вгледа в лицето на приятеля си. Неподдаващата се на поток логика на Грант навярно разбираше, че няма друг избор.

„Аз вярвам в създателите си.“

— Грант идва с мен — каза той на Флориан.

— Не, сер. Имам категорични инструкции. Моля ви, вземете си само най-важното. Всичко ще бъде подложено на проверка. Грант ще е в безопасност тук, със сера Ейми. Ще има и хора от Службата за сигурност: Куентин АК е изключително компетентен и сера Ейми ще повика приятелите си да помогнат. Външната Служба за сигурност не може да проникне на този етаж, нито в системите. Сера Ейми в никакъв случай няма да навреди на Грант.

Талантливо осемнадесетгодишно момиче със слабо, издължено лице и склонност да се хвърля към проблемите с главата напред: осемнадесетгодишно момиче, което — винаги беше смятал така — обичаше него и Грант. Искрено. И разумно, доколкото можеше да е разумно едно осемнадесетгодишно момиче.

Господи, всички бяха в играта.

— Това е някакъв проклет детски кръстоносен поход — рече Джъстин и хвана Грант за ръка. — Прави каквото ти казват. Всичко ще бъде наред.

 

 

— Не — каза той пред камерите в чакалнята на рисюнското летище. — Не съм бил в контакт с баща си. Надявам се да мога да му се обадя — от Новгород. По тяхно време това ще е в полунощ. Те… — Джъстин отчаяно се опита да се справи с нервността си: „Не изглеждай нервен — преди да слязат от буса му беше казала Ари. — Не изглеждай така, като че ли криеш нещо. Можеш да си съвсем откровен с тях, но за Бога, мисли за политическите последствия. Много внимавай, когато отправяш някакви обвинения, те само ще объркат нещата, а трябва да разчитаме на чичо Денис — не можем да си позволим да го обидим, чуваш ли ме?“

— В момента баща ми е… арестуван — продължи той. Събитията се развиваха прекалено бързо, неизвестностите бяха прекалено много. По-лесно щеше да се справи с истината, отколкото с лъжите, стига да я сведеше до минимум. — Единственото, което мога да ви кажа… — Не. „Мога“ означаваше опасност. — Единственото, което знам как да ви кажа… е, че се води следствие. Навремето баща ми ми предаде точните си думи пред Съвета. Но тогава ставаха неща… които може да са били причина за всичко това. Ето защо отивам в Новгород. Не знам… самата Ари не знае… каква е истината. Искам да открия. Рисюнската Администрация иска да открие.

— Мога да ви уверя — застанала до него, каза Ари, — че имам много сериозен мотив, за да искам да науча истината.

— Въпрос към доктор Уорик. В момента върху вас упражнява ли се някаква принуда?

— Не — твърдо отвърна Джъстин.

— Вие сте КР. Може ли да се каже, че в някакво отношение сте нещо повече от това?

Той поклати глава.

— Обикновен КР. Нищо необичайно.

— Някога били ли сте подлаган на интервенция?

Не очакваше този въпрос. Джъстин се вцепени, после каза:

— Психосондирането е интервенция. По време на следствието многократно ме подлагаха на сонда. — Това им даваше основание да се усъмнят дали е нормален. Знаеше го. И щеше да хвърли сянка върху клиничната му практика, върху проучванията му. И това знаеше. Всичко внезапно заприлича на кошмар, прожекторите, полукръгът от репортери. Обзе го пълно спокойствие. — Когато бях малолетен, върху мен бе извършена незаконна интервенция. След което се наложи да ме лекуват. В момента не съм под опиати, не действам под ничия интервенция. Загрижен съм за баща си и искам да отида в Новгород, за да отговоря на въпросите на Съвета. На първо място съм загрижен за състоянието на баща ми…

— Заплашва ли го някаква опасност?

— Сер, аз знам също колкото вас. Искам да поговоря с него. Искам да съм сигурен, че онова, което е казал…

— Съмнявате се в изявлението му, предадено от съветник Корейн, или изобщо в достоверността му?

— Искам да съм сигурен, че е пратил това съобщение. Искам да го чуя от него. Има много неясни въпроси. Не мога да ви отговоря на тях.

— Сера Емъри. Вие можете ли?

— Имам някои идеи — отвърна Ари, — но те са свързани с репутацията на много хора…

— Живи хора ли?

— И живи, и мъртви. Моля, разберете: ние идваме от погребение. Бяха повдигнати обвинения, зададоха ни въпроси, чиито отговори са дълбоко в архивите, неща, прекалено лични за мен и за Джъстин… — Тя протегна ръка и стисна дланта му. — Ние бяхме надживели случилото се. Джъстин е мой приятел и учител и сега се питаме какво е станало преди толкова много години, защо бащата на Джъстин не му е казал истината, ако е била друга. Не разбираме, нито един от двама ни. Ето защо напускаме Рисюн. Отиваме да открием отговорите в Бюрото, дори в Съвета. Доктор Уорик е повдигнал обвинения и те трябва да бъдат чути в Бюрото. Време е да вървим. Моля ви. По-късно ще дадем повече изявления.

Флориан ги поведе към самолета. РИСЮН ЕДНО.

Охраняваха ги хора от редовната Служба за сигурност, много хора, което ясно заявяваше: „Администрацията официално участва в това“.

И всички се подчиняваха на Ари. Джиро бе шепа пепел и група клетки, които се опитваха да придобият човешка форма. Междувременно начело стоеше Ариан Емъри.

А Джъстин не можеше да направи нищо, освен да говори каквото се иска от него, да вярва… Господи, това беше най-трудното. Да се откаже от всичките си защитни стени, да прави каквото му казва Ари и да се надява…

— Да бях на седемнайсет — тихо й каза той, докато двигателите загряваха, — когато реших, че знам какво правя, и пратих Грант при Крюгер. Известно ти е как свърши онази история.

Ари закопча предпазния си колан и взе чашата, която и подаде Катлин.

— Приемам предупреждението ти. Знам. Но понякога няма много възможности, нали?

VII

РИСЮН ЕДНО набра височина. Ари отпи от чашата си и провери малкото устройство, което бе закачила за страничната облегалка — дистанционно управление за сложната електроника в куфарчето й. Носеше го за пръв път. Тя натисна бутона и червената лампичка успокоително проблесна.

Системата работеше.

Седналият до Джъстин Флориан кимна в отговор на усмивката й. Той беше актуализирал кодовата система — разбира се, че работеше.

Ари отново взе чашата си и се отпусна назад.

— Всичко е наред — каза тя на Джъстин. — Няма проблеми, за които да не знаем, и след пет минути ще настигнем ескорта си.

— Сега можем да поговорим — продължи Ари и посочи с очи към задната част на самолета, където седяха хората от редовната Служба за сигурност. Бученето на двигателите щеше да ги заглушава, стига охраната да не носеше незаявени подслушвателни устройства, но в сака в краката на Флориан имаше достатъчно надеждна техника. А и неговият достъп до База едно бе напълно достатъчен, за да следи какво става.

— Достатъчно е да ми обясниш какво правиш — отвърна Джъстин.

— Щях да се радвам, ако знаех. Не аз съм избрала момента. Боя се, че го е избрал съветник, Корейн и това не е в неговия стил. Боя се, че информацията е стигнала и до някой друг, например Халид, и той е трябвало да действа бързо, за да го изпревари тъкмо затова се случи по време на погребението, а не довечера.

— Ти разбираш от такива неща. Аз — не.

— И ти разбираш, Джъстин, просто не знаеш онова, което знаеше чичо Джиро. Имало е изтичане на информация. Той знаеше, че баща ти ще проговори, предупреди ме какво ще каже, ако има възможност. Въпросът дори не е дали е вярно. Да приемем, че е. — Вниманието на Джъстин й се изплъзваше и тя вдигна показалец точно като Ари Старша: знаеше го. — Каква полза ще има от това баща ти?

— Ще се измъкне от Планис. Ще изчисти петното от името си, по дяволите, ще си върне мястото си в Бюрото…

— С което напълно съм съгласна — но в моето време. Моето време още не е настъпило. Не може да настъпи сега. Помисли, Джъстин, ти работиш със социологически уравнения. Опитай с това, опитай в краткосрочни рамки, например следващите няколко години — кажи ми какво ще се случи и какъв ще е резултатът. Това първо. Това е най-важното. Каква е ползата за него, какво ще се случи. Втори въпрос: какво е неговото място, какво е мястото му според самия него, на коя страна е застанал — и недей да ми излизаш с това, че баща ти е наивен, никой в Рисюн не е наивен, само не разполага с достатъчно информация.

Джъстин не отговори. Но мислеше, дълбоко и сериозно мислеше върху нейните въпроси и около тяхната периферия: с кого си има работа, какво крои тя, Денис ли е организирал всичко. Беше прекалено умен, за да приеме нещата на една плоскост.

— Ти ли предаде съобщението на Корейн? — попита той.

О. Адски добър въпрос. Който я наведе на нова идея.

— Не. Но, Господи, може да е Денис, нали?

— Или Джиро.

Тя дълбоко си пое дъх и се отпусна назад.

— Интересна мисъл. Много интересна мисъл.

— Може да е вярно. Може би онзи, който го е направил, знае, че е вярно.

Флориан се заинтригува: Флориан съсредоточено наблюдаваше Джъстин. Навярно и Катлин. „Господи каза си Ари и се усмихна. — Той не се предава, нали? Разбирам как е оцелял.“

— Щеше да ми е по-лесно да ти отговоря — рече тя, ако имах представа какво се е случило снощи, но не успях да открия нищо. Джиро говореше за „влиянието на Уорик“. Джордан беше негов враг. Сега какво ще правим с този враг?

Някой по-муден човек, емоционален човек щеше да отговори: „Пусни го“. Ари седеше и наблюдаваше Джъстин, сравнително сигурна в посоката на мислите му — че името на Джордан присъства в позивите на пацифистите, че неговите идеи са противоречали на идеите на предшественичката й, че в Науката предстоят избори, а навярно и в Отбраната, много важни избори: ако спечелеха, центристите можеха да унищожат Рисюн, да променят хода на историята, да застрашат всички рисюнски проекти и нейните цели…

Той мълча три-четири минути, дълбоко съсредоточен и спокоен като под опиат. После с грижливо овладян глас каза:

— Правила ли си проекции на програмите на Джордан?

Ари въздъхна.

„Има ехо“ — помисли си тя и си представи онова тъмно пространство, онзи черен вакуум. И също забави отговора си.

— Прекалено широко поле — накрая каза Ари. — Аз не съм негов враг. Искам да е в безопасност. Проблемът е… че той е много интелигентен, много решителен и даже да не е пратил онова съобщение… как ще постъпи, ако се изправи пред камерите? Най-вероятно ще разбие на пух и прах всичките ми планове да се справя с това положение.

— Аз мога да го избегна. Дай ми петнайсет минути по телефона с него.

— Въпреки това има проблем. Той няма да повярва на нито една твоя дума. Джиро го каза: онзи запис е бил интервенция. Баща ти го е гледал…

Джъстин реагира така, сякаш го бяха ударили в корема.

— Ти не си, нали? — попита Ари. — Никога. Не знаеш какво е направила тя. Трябвало е да я помолиш да ти го покаже. На мен също ми въздейства, въздейства ми така, че не можех да си събера мислите. Трябваше Джиро да ми посочи очевидното. Щом аз видях какво е направила Ари, баща ти също може да го е видял. При това не като едно седемнайсетгодишно хлапе, а като психохирург, който е трябвало да се запита точно колко чести и колко дълбоки са били интервенциите. Трябвало е да се запита докъде са стигнали. Вие с Грант се безпокоите един за друг, когато сте разделени. Знам. Известно ти е, че не могат да подложат Джордан на интервенция — но не смяташ ли, че след тези двайсет години той трябва да се запита кой всъщност си ти?

Джъстин се наведе напред и взе чашата си от масата. Дишаше тежко: тя забеляза разширените му ноздри, бързото поемане и изпускане на въздух. И едва доловимите движения на тялото, които показваха, че иска да се избави от всичко това.

— Флориан — рече той, — ще възразиш ли… струва ми се, че имам нужда от нещо по-силно.

Ари можеше да прочете мислите и на Флориан, мигновено подозрение: Флориан не вярваше на тази разсейваща тактика, на това го бяха учили през целия му живот. Нямаше да се обърне с гръб към Врага.

— Флориан — каза тя, — скоч.

Той срещна очите й, почтително кимна и стана, без дори да поглежда към Катлин, която седеше до нея: нямаше съмнение, че Катлин е в готовност и държи мишената си на прицел.

— Можеш да разговаряш с баща си — обърна се тя към Джъстин, — но мисля, че той от години не ти вярва напълно. Не напълно. Знае, че са те сондирали, многократно, и не вярва в добродетелите на Рисюн. Ако се опиташ да го убедиш… боя се какво ще си помисли, разбираш ли? Наистина се боя какво ще си помисли и не смятам, че можеш да направиш нещо, за да му попречиш.

— Забравяш нещо — отвърна Джъстин и отново се отпусна назад.

— Какво?

— Същото, което помогна на мен и Грант да оцелеем. Че от един момент нататък просто не ти пука. От един момент нататък… — Той поклати глава и вдигна поглед, когато Флориан се върна с чашата му. — Благодаря.

— За нищо, сер.

— Ако направи публично изявление — пое нишката на мисълта Ари, — той може да навреди на себе си, може да навреди и на мен, разбира се, а аз не го искам. Възможно е баща ти да е бил психологически… много изолиран за продължителен период: откъснат от всички проблеми в света. Ако те е предпазвал от онзи запис — което може да е действителен мотив, за да е лъгал досега, — Джордан очевидно вярва, че си способен да се справиш с това или някой му е казал нещо, което го е отчаяло достатъчно, за да рискува и теб, и самия себе си. Ако това съобщение действително идва от него, което е съмнително… но всъщност няма значение. Какво ще направи — това е важното. И в цялата тази каша ние имаме проблем с образа на Рисюн, разбираш ли ме?

— Какво може да направи? — рече той. — Ти остави Грант в Рисюн, не знам какво правят с баща ми в Планис.

— Нищо. Няма да му направят нищо.

— Можеш ли да го гарантираш?

Ари се поколеба.

— Зависи. Зависи от много неща. Затова си с мен. Все някой трябва да направи нещо. Искаше ми се още известно време да не привличам вниманието към себе си, но съм единственото лице, което познават медиите, единствената, на която вярват достатъчно, за да мога да закърпя положението. Само че имам нужда от теб, имам нужда от помощта ти. Възможно е да ме мамиш. Не знам. Но независимо от всичко, за баща ти ще е ужасно трудно да се справи с това или да не излезе пред камерите, ако има такъв шанс. Ти си единствената ми надежда.

— Как получи разрешението на Денис за този ход?

— По същия начин, по който те взех вкъщи. Казах на Денис, че си мой, че те подлагам на сериозна интервенция, че Грант ти оказва далеч по-голямо влияние, отколкото баща ти, че ще предпочетеш него пред баща си, ако се стигне дотам, защото баща ти може да се грижи за себе си, докато Грант… — Тя сви рамене. — Такива неща. Денис ми вярва.

Той осъзна заплахата. И гневно я погледна, адски гневно. И много разтревожено.

— Ти си страхотен оператор.

Комплиментът я накара да се усмихне, макар и тъжно.

— Джиро умря прекалено рано. Пацифистите няма да останат със скръстени ръце в целия този смут. Изборите ще се превърнат в хаос, може да има още атентати, да загинат още хора — ако не го предотвратим, всичко ще отиде по дяволите. Ясно ти е. Твоята работа е точно в моята област. Ето какво е заложено. Можеш да поставиш баща си в такова положение, че да извърши нещо отчаяно и да излезе начело на движение, което не е способен да контролира. А и ми се струва, че той няма представа за съществуването му. От друга страна, можеш да ми помогнеш да отклоня опасността, да го успокоиш и да ме оставиш да доизиграя номера с Денис — ако можеш, сподели това с баща си, не възразявам, окуражи го да почака, докато оглавя Рисюн. Можем заедно да се справим с Денис, а можеш и да провалиш всичко пред информационните служби — като поискаш да отидат при баща ти, като се държиш така, все едно действаш под принуда…

— Което е самата истина.

— … или като правиш неща, които ще ти създадат лоша слава. Никой няма да те възприеме като предател. Ти си много добър с интелигентни хора и програмни системи, но не знаеш къде са капаните, не си в течение със събитията във външния свят, не си свикнал с пресата, не си свикнал да обръщаш внимание на собствения си публичен образ. За Бога, послушай съвета ми и внимавай. Ако упорстваш, може да изгубиш и последния си шанс.

Той дълго я гледа, после отпи от уискито си и попита:

— Кажи ми точно от какво трябва да се пазя?

VIII

Летището му навя момчешки спомени за сувенирния магазин на терминала, където бе изпросвал от Джордан по няколко кредитни чипа за дрънкулки и подаръци за дома. Джъстин мислеше за това, докато вървяха по ръкава от самолета, охранявани отпред и отзад от хора на Службата за сигурност.

Нямаше да минат през обществения терминал. Напоследък нещата бяха прекалено опасни. Излязоха през странична врата и се спуснаха в подземен гараж, където ги чакаха коли с тъмни прозорци.

Там го пое охраната и го отдели от Ари, Катлин и Флориан. Ари го бе предупредила и го беше помолила да прави точно каквото му кажат, но те бяха адски груби и припряно го натикаха в автомобила.

Това бе нещо като официална защита, помисли си Джъстин, каквато трябваше да е имал и Джиро Най през тези неспокойни години. Седеше на задната седалка между яките мускулести тела на двама от старшите служители на рисюнската Служба за сигурност, отпред имаше трети, въоръжен, четвъртият шофираше. Спомняше си пътя към реката, моста и улицата, която водеше към правителствения център, зелените храсти по кръстовищата, няколкото дървета, пораснали през годините, откакто беше идвал тук с Джордан…

Сградата на Съвета се показа иззад завоя и внезапно изпълни предното стъкло. Джъстин за миг се вледени и изпадна в паника.

— Не отиваме ли в Бюрото? — тихо и спокойно попита охраната той. — Мислех, че отиваме в Бюрото на науката.

— Следваме колата пред нас — отвърна онзи отляво.

Господи, искаше му се да е у дома.

Искаше телефон и възможност да разговаря с Джордан, за да открие истината, но истината, беше казала Ари, изобщо не бе важна.

Чувстваше се вцепенен, пренатоварен. Нямаше достатъчно информация, за да намери отговорите, освен онези, до които го бе довела тя — внасяйки ред там, където цареше хаос. Или опипвайки единствения възможен път. Не беше сигурен. Бе се съгласил да излъже пресата, да опровергае невинността на баща си… в която самият той не можеше да се закълне…

Съмняваше се в Джордан, съмняваше се в мотивите на Джордан, в обичта на Джордан, във всичко друго на света, освен в Грант. Съмняваше се в самия себе си.

„Даже Джиро не ми е причинявал такова нещо. Даже Джиро.“

Поток от образи, старата Ари, младата, поток от някогашна паника, разговор в кабинета на Ари:

„Просто направи живота ми спокоен, миличък, стой между мен и Джордан, и аз няма да арестувам приятелите му, няма да изтрия мозъка на Грант. Даже ще престана да те тормозя в лабораторията. Знаеш каква е цената за всички онези прехвърляния, които искаш…“

„Казах на Денис, че си мой, че те подлагам на сериозна интервенция, че Грант ти оказва далеч по-голямо влияние, отколкото баща ти, че ще предпочетеш него пред баща си, ако се стигне дотам…“

Конвоят спря под колонадата отстрани на сградата на Съвета. Охраната му отвори вратата и го насочи към отворените врати — този път не толкова грубо: този път имаше телевизионни камери.

Ари спря и го хвана за ръка. Хрумна му, че може да я отблъсне, да разкаже пред камерите всичко, да изкрещи пред репортерите, че Рисюн държи Грант за заложник, че са работили върху него, за да го откъснат от баща му, че Джордан спокойно може да е прекарал двадесет години като затворник заради една лъжа…

— Ще се срещнем със секретаря Линч — каза тя. — Хайде. По-късно ще говорим пред пресата.

— Баща ви невинен ли е? — извика му някой сред кънтящия хаос.

Джъстин погледна към репортера. Опита се да се съсредоточи в кошмара на спрялото време, замисли се дали изобщо знае отговора, после просто последва Ари, за да каже каквото имаше да каже.

 

 

— Ще бъдеш сам — рече Ари, когато се качиха на втория етаж и го пое охраната на Бюрото. — Аз ще гледам по монитора от друга стая. Няма да присъства никой от Рисюн. Бюрото не иска да се чувстваш под натиск.

Джъстин тръгна с непознатите в сини униформи, непознати, създадени от Рисюн, обучени с рисюнски записи, които го въведоха в голяма заседателна зала, пред троен полукръг от маси върху подиум. Там седяха други непознати…

Непознати освен пълномощния съветник от Бюрото на науката Линч: Линч, когото беше виждал по телевизията. Джъстин се отпусна на стола си, благодарен да открие поне нещо познато в залата. Пред него имаше кана с вода и той напълни чашата и отпи, като се опитваше да успокои стомаха си. В самолета му бяха предложили храна, но той успя да изяде само няколко хапки от сандвича и след уискито изпи още едно безалкохолно. Сега му се виеше свят и му се гадеше. „Проклет глупак — каза си Джъстин сред замайващия шепот на приглушените разговори, — отвори си очите. Събуди се и се съсредоточи, за Бога! Ще си помислят, че си упоен.“

Но потокът продължаваше, всяка мисъл, всеки нюанс на последните думи на Джордан, всичко казано от Ари, всеки евентуален ключ към това, което ставаше, към това дали заплахата е реална, или е само театър за пред Денис и Службата за сигурност.

Секретарят Линч се приближи до него и му подаде ръка. Джъстин се изправи и я стисна, почувствал любезността на този жест, видял лице, което допреди бе само образ от видеото, да придобива израз на човешка загриженост, и това малко окуражаване го прободе в сърцето, макар да не знаеше защо.

— Добре ли сте? — попита пълномощникът.

— Малко съм нервен — отвърна той и усети, че пръстите на Линч стискат ръката му по-силно. Леко потупване по ръката. Стар колега на Джиро, внезапно си спомни Джъстин, и внезапно цялата стая му се стори далечна, звуците започнаха да отекват в черепа му в такт с биенето на сърцето му. „Каква е връзката между него и Ари? Всичко това инсценирано ли е?“

— Сега сте под юрисдикцията на Бюрото — каза Линч. — Тук няма представители на Рисюн. В града са трима съветници: сер председателят Харад, съветник Корейн и съветник Жак. Искате ли други свидетели? Или имате възражения към някого от присъстващите? Разбирате, че имате право да възразите срещу членове на следствената комисия.

— Не, сер.

— Добре ли сте? — за втори път го попита Линч. Джъстин си пое дъх и отдръпна ръка.

— Само малко… — „Замаян. Не. Господи, не казвай това.“ Лицето му сигурно беше пребледняло. По слепоочията му бяха избили капки пот, въпреки климатичната система. — Бях прекалено нервен, за да хапна нещо. Възможно ли е да получа чаша безалкохолно преди да започнем? И малко бисквити или нещо подобно.

Линч отначало се смути, после го потупа по рамото и повика един от сътрудниците си.

 

 

„Като глупаво хлапе“ — помисли си той. Петнадесет минути, кифла и чаша кафе, малко време да си поеме дъх в съседното помещение. Почувства се по-добре, върна се в залата и секретарят Линч го представи на Михаил Корейн, Симон Жак и Назир Харад, лица, които видя през мъглата на пренатоварването, но вече не толкова гъста. През целия си живот се беше страхувал от публичност, все още бе на ръба на паниката… все още получаваше записни спомени от офисите на Службата за сигурност… килията… изслушването на Съвета…

— Доктор Уорик — Корейн стисна ръката му. — Приятно ми е най-после да се запозная с вас.

— Благодаря ви, сер.

„Кога всъщност се е получило съобщението от баща ми?“ Това беше въпросът, който искаше да зададе.

Но не го направи, не бе глупак. Съветниците не бяха тук, за да отговарят на въпроси.

— Ако се нуждаете от нещо — каза Корейн, — ако смятате, че се нуждаете от защита — разбирате, че можете да я поискате.

— Не, сер… Но оценявам загрижеността ви. — „Това е човек, който иска да използва Джордан. И мен. Колко струвам за него? Къде ще ме отведе неговата защита? Извън Рисюн. А там е Грант.“

Корейн го потупа по рамото. Симон Жак му протегна ръка и се представи, тъмнокос мъж със здрава десница и склонност да избягва погледа му.

— Съветник… председателят Харад. — „Един от приятелите на Рисюн.“

— Доктор Уорик — каза Харад, — надявам се, че ще можете да изясните част от тази бъркотия. Благодаря, че се съгласихте да дойдете.

— Да, сер. — „Че съм се съгласил да дойда. Кой ме е питал? Кой се е съгласил от мое име? Колко неща са били направени от мое име и от името на Джордан?“

— Доктор Уорик — рече Линч и го хвана за ръката. — Вече можем да започнем.

Той зае мястото си на масата. Първите няколко въпроса. Не, няма откъде да знам нещо освен изявленията на баща ми. Той никога не е обсъждал въпроса с мен освен точно преди изслушването. Когато заминаваше. Не, не съм под опиат, не съм под принуда. Объркан съм и съм разтревожен. Мисля, че това е нормална реакция при тези обстоятелства… Ръката му трепереше, когато вдигна чашата с вода. Джъстин отпи и изчака докато членовете на комисията се съвещаваха.

— Защо вярвате и изобщо вярвате ли в признанието на баща си? — после го попита някой си доктор Уелс.

— Вярвах. Защото той го казваше. И защото… — „Изтъкни донякъде сексуалния аспект — в самолета го бе посъветвала Ари. — Пресата го приема добре. Скандалът винаги привлича вниманието и много по-лесно можеш да работиш хората, ако насочиш мислите им към секс: всеки има мнение за това. Само не споменавай за записа и аз няма да споменавам за опиатите, нали?“ — Защото имаше мотив, в който можех да вярвам — в който вярваха всички в Рисюн. Аз. Ариан Емъри ме изнудваше и упражняваше върху мен сексуален тормоз. Баща ми научи.

Отговорът не се посрещна с изненада. Доктор Уелс бавно кимна.

— Как ви изнудваше?

Той крадешком погледна към Михаил Корейн, макар че въпроса му беше задал член на комисията. С периферното си зрение Джъстин проследи реакцията на съветника.

— Имало е тайна сделка за прехвърляне на Джордан в „Рисюнспейс“. Ари открила, че Джордан се опитва да я заобиколи, и сключи сделка с мен — да не пречи на прехвърлянето на баща ми. — Посоката на въпросите очевидно не допадаше на Корейн. „Така“ — помисли си Джъстин и отново погледна към Уелс. — Тя ми каза, че възнамерявала да ме остави в Рисюн, че искала да ме учи, че виждала потенциал в работата ми, който искала да развие, че искала да се подсигури Джордан да не пречи на психогенетичния проект. Само за няколко години, после щяла да одобри прехвърлянето ми при него. Навярно щеше да го направи. Обикновено изпълняваше обещанията си.

Бавно, бавно, ето, те започнаха да се консултират. „Знаели са — помисли си Джъстин. — Знаели са, цялата проклета комисия, даже Корейн… През всички тези години, Боже мой, целият проклет Съвет и Бюрото… знаели са за нас с Ари. Но не са знаели всичко. Господи! В какво се забърквам? Какви сделки е сключил Джиро?“

— Искали сте да запазите в тайна сексуалната връзка — каза Уелс. — Колко продължи тя?

— Няколко пъти.

— Къде?

— В нейния офис. В апартамента й.

— Кой започна?

— Тя. — Усети, че се изчервява. — Може ли да кажа нещо, сер? Според мен, сер, сексът е бил само средство за постигане на определена цел — да ме накара да изпитвам угризения и да се откъсна от баща си. Не само заради самата връзка. Заради връзката между нея и баща ми. Аз съм КР, сер. И тя не беше приятелка на баща ми. Мислех, че ще мога да се справя с угризенията. Мислех, че това няма да ме измъчва. Но после нещата изглеждаха съвсем различно, а тя беше блестящ оператор — напълно владееше ситуацията, докато аз бях още студент, далеч от реализиране на потенциала си. Не предполагах, че Джордан ще научи. Но е факт.

„Той не го е извършил. Щеше да помисли за мен. Щеше да се опита да се справи с положението, да ме измъкне преди да направи каквото и да е… но не мога да им го кажа. — И миг по-късно: — Всеки може да извърши всичко при определено равнище на стрес. Ако за него това равнище е било достатъчно… точката на непоносимост…“

— Баща ви каза ли ви, че е научил? — попита Линч.

— Не. Отишъл е право при нея. Аз имах среща с Ари по-късно вечерта. Не знаех, че е мъртва, докато не ми казаха. След като бях арестуван.

После… после онова, което бе съзирал в мъглата, най-после попадна на мястото си и той го видя съвсем ясно: „Отречи думите на Джордан… бъди разгневеният син, защитаващ баща си, постави се в положение да те ухажват и двете страни. Това е отговорът.“

Пътят, по който го беше насочила Ари. „По дяволите — тя е оператор.“ Ала имаше начин да стъпи на друг бряг, да изиграе емоционалната роля, яростта, да се противопостави на Джордан и да бъде победен или да победи Джордан, каквото и да се получеше, по дяволите Корейн, по дяволите всички в тази каша: можеше да успее, ако привлечеше усилията на всички към себе си. Това носеше информация, това носеше известна власт и навярно надхвърляше границите, които му определяше Ари — но само колкото да я тревожи, за да продължи да работи върху него.

Под обстрел. Когато винаги разсъждаваше най-добре. Джъстин вдигна чашата и отново отпи. Ръката му внезапно престана да трепери, макар сърцето му все още бясно да биеше. „По дяволите, Джиро наистина се постара да съсипе нервите ми. Но умът ми още работи.“

— Известно ли ви е дали някой друг е имал мотив за убийството?

— Не — намръщи се той и се хвърли с главата напред. — Ще ви кажа нещо, сер. Много съм обезпокоен от това, което става тук.

— Какво по-точно?

— От това, че използват баща ми. Че не е възможно да се установи дали се е отказал от признанието си. Никой не знае. Никой не може да знае. Той е учен. В продължение на двайсет години е бил откъснат от политиката. Може да е направил изявление. Може да е казал нещо. Бог знае как са му обяснили обстановката, но аз не вярвам на това, сер. Не знам дали са му казали нещо, за да излезе с това изявление, не знам дали са му обещали нещо, но съм крайно обезпокоен, сер, и смятам, че името му не бива да се замесва в политика, за която той няма представа — просто го използват, сер, може би са го забъркали в нещо, може би хора, които преди двайсет години не са му помогнали с абсолютно нищо, изведнъж са се заинтересували, не защото знаят дали е виновен, или невинен, а защото това е политически лост за неща, с които баща ми няма досег, поради причини, които нямат нищо общо с подобряването на неговото положение. Аз се противопоставям на това, сер.

Последва мълчание, после в залата се разнесе шепот.

Сега щяха да размахат сабите. Сега бе осигурил на Джордан защита, каквото и да беше казал.

 

 

— Това е политика, разбира се — рече младата Емъри по време на почивката. — Рисюн го разбира, но за Джъстин въпросът е личен. Не е политически. Той приема случилото се с баща му на първо място като политическа игра и сега вижда, че след смъртта на Джиро всичко пак започва наново. Посъветвах го да не влага емоции, но той е ужасно разстроен.

— Трябва да го предупредите — студено отвърна Корейн, — че ако това е основната му грижа, не бива да излиза пред медиите, млада сера. Ако повдигне обвинения, ще се наложи да бъде изслушан от Съвета.

— Ще му предам, сер. — С леко повдигане на брадичка. Не с усмивката на Ари Старша, не с онази влудяваща усмивка на превъзходство, просто прям поглед. — Възможно е моята предшественичка да се е подхлъзнала и да е паднала. Нямам представа. Интересува ме истината, но мисля, че тя няма да бъде разкрита на това изслушване.

Ако ги беше изрекла Ари Старша, тези думи определено щяха да имат и друг смисъл. Той погледна нейното превъплъщение в очите и разбра. Рисюн дърпаше конците в Науката, нямаше съмнение.

— Ужасно ми е неприятно, че се случва точно сега — заела поза на доброжелателна поверителност, продължи Ари Емъри. — Политиката се променя, позициите се променят — оформят се общи интереси. Не след дълго аз ще управлявам Рисюн. Тогава ще мога да направя много неща, определено искам да внеса някои промени. Разберете, сер Корейн, аз не съм обвързана с миналото.

— Дотогава имате още няколко години — рече Корейн. И си помисли: „Слава Богу“.

— Още няколко години. Но много отдавна съм в политиката. Ако беше жива, моята предшественичка щеше да оцени положението и да каже, че по някакъв начин духовете трябва да се успокоят. Това не е изгодно и за двете партии. Облагодетелстван е само Халид.

Корейн дълго я гледа.

— Ние винаги сме заемали умерена позиция.

— Интересите ни винаги са съвпадали, когато става дума за решаването на проблемите на Новгород. И на Панпариж. Мисля, че сте съвсем прав за онези законопроекти — също както аз съм права за доктор Уорик.

— Вие все още не притежавате тази власт, млада сера.

— Напротив — възрази тя. — Поне в Рисюн. Това не е малко. Сега съм тук, защото познавам хората, а Джъстин не ги познава, и защото Джъстин ми е приятел. Честно казано, смятам, че баща му по никакъв начин не застрашава нито лично мен, нито рисюнската Администрация. Моментът е психологически: искам хората да знаят, че подкрепям Джъстин. Той вижда, че има опасност баща му да бъде въвлечен в неща, в които не вярва, и точно тук Рисюн ще настои на правото си да защитава своите граждани, и него, и баща му. Тази история може да свърши в съда и да настане пълна каша. А това е от полза само за пацифистите, нали, което, струва ми се, не желаете и вие. Така че какъв е изходът от положението? Вие имате опит в Съвета.

— На първо място — с горчив вкус в устата отвърна Корейн, — младият Уорик трябва да оттегли обвиненията, които отправи.

Тя кимна.

— Мисля, че така ще е най-добре.

— Ако съм оставил впечатлението, че обвинявам съветник Корейн — предпазливо и тихо каза Джъстин, — искам да се извиня. Убеден съм, че той винаги е взимал присърце интересите на моя баща. Но въпреки това се боя, че може да са замесени силни влияния…

IX

Когато влязоха през подземния вход в хотела, вече минаваше полунощ. Ари облекчено въздъхна, когато слязоха на осемнадесетия етаж — огромен апартамент, резервиран от Джиро за още един месец. В хотел, който рисюнската Служба за сигурност познаваше чак до основите и тръбопроводите.

Абан ги посрещна при асансьора и Ари запремигва, отначало изненадана, после ужасно зарадвана да види, че опитният телохранител отново е на поста си, въпреки че същата сутрин бяха погребали Джиро, въпреки че тази седмица Абан преживяваше истински ад.

— Млада сера — каза той. — Флориан, Катлин, вече направих проверка. Сера ще се настани в голямата спалня, сигурен съм. Сер Джъстин ще получи бялата или синята стая, както желае сера.

Синята стая се намираше в отсрещната част на апартамента, а бялата — до голямата спалня, свързана със странична врата. Когато идваше в Новгород с чичо Джиро, Ари спеше в бялата. „Предпочитам старата си стая“ — помисли си тя, но това щеше да е прекалено емоционално, Абан не бе особено социализиран, дори след всички тези години, и само напрежението от деня и пълното й изтощение я караха да й се иска отново да е дете и Джиро да е в съседната стая, за да се справя с всички проблеми.

— Може да се настани в бялата — отвърна Ари и погледна Джъстин, който беше уморен до смърт.

— Решихме, че може да сте гладни. Приготвена е студена вечеря за всяка стая, бяло вино, сирене и шунка или ако сера предпочита…

— Много си мил, Абан. — Тя го потупа по ръката и влезе във ВИП-апартамента. Абан тръгна от дясната й страна, Флориан отляво, Катлин изостана малко назад. — Много съм ти благодарна за всичко това. Наистина не трябваше.

— Джиро ме помоли да затворя офиса му и да събера личните му документи. А сер Денис ми каза да контролирам Службата за сигурност вместо Джиро. Това е само част от работата ми.

— Радвам се, че някой се грижи за теб. Добре ли си, Абан?

Телохранителят отдавна беше минал стоте и през по-голямата част от живота си бе имал само един Отговорник. И сега се чувстваше много самотен, тъй като Денис не мислеше за нищо друго освен за бъдещия Джиро. Някой трябваше да го поеме — или да му даде Последния запис и граждански номер, за което Абан не бе подготвен. След смъртта на Джиро Семейството се отнасяше към него с презрение и го натоварваше с всички дребни подробности, което я вбесяваше.

— Много добре, благодаря ви, сера. Сер Денис ми предложи място в своя дом.

— Чудесно. — Това я изненада и облекчи. — Браво на Денис. Безпокоя се за теб.

— Много сте мила, млада сера.

— Знам, че всичко е наред и персоналът знае какво да прави. Върви да си починеш.

— Добре съм, млада сера, благодаря ви. Предпочитам да се занимавам с нещо. — Те спряха пред голямата спалня, малък апартамент в апартамента, и Абан отвори вратата. — Ще ви поръчам вечерята. Флориан и Катлин ще останат в спалнята ви, нали? Препоръчвам ви.

— Да. Не се тревожи. Всичко е наред.

— Не забравяйте, че дори главният Монитор е ограничена система: вратата се отваря ръчно. Моля ви, непременно я заключете.

— Да — отвърна тя. Това щеше да подразни Флориан и Катлин — проклетото педантично превъзходство на Абан, сякаш те все още бяха деца. Ари се усмихна. Радваше се, че не е изгубил поне това. — Върви, всичко е наред. — Абан кимна, пожела й лека нощ и я остави на грижите на Флориан и Катлин.

— Добре се справя — каза Флориан, точно толкова раздразнен, колкото бе предположила. — Абан — шеф на Службата за сигурност…

Дребнавостта на стария телохранител го вбесяваше, докато Катлин намираше напомнянията му просто за загуба на време и се отнасяше към тях с хладно презрение. Това беше разликата между тях. Ари отново се усмихна, поклати глава и влезе в апартамента си, с благодарност подаде куфарчето на Катлин и с въздишка се отпусна на един от фотьойлите. Флориан отиде да прочете съобщенията в Монитора.

— Господи — изпъшка Ари и се наведе да си събуе обувките. — Не ми пука, даже да има бомба. Искам да взема душ, искам си вечерята, искам си леглото, не ми пука кой е тук.

Флориан се засмя.

— Ще свършим колкото може по-бързо. — Той остави Монитора и се надвеси над куфарчето на Катлин, после отвори собствения си сак и извади инструментите си.

Нехайството бе единствената пряка заповед, която никога нямаше да изпълнят. Никой друг не проверяваше нейното жилище — само те. Това беше Правило. Преди години го бе установила Катлин и всички го спазваха. Въпреки неудобствата.

Ари сви колене настрани и затвори очи. Все още виждаше как спускат в земята цилиндъра, затръшващата се отгоре плоча, бледото лице на Абан, Джъстин, седнал срещу нея в самолета, също толкова блед и разстроен…

Отвратително дълъг ден. Проклет ден. Корейн беше готов да сключи сделка, но се държеше предпазливо, Корейн играеше гадно, както винаги. Бе привикал Уелс от комисията на Бюрото и след почивката въпросите бяха станали груби и подробни.

„Какъв е сегашният ви пост в Рисюн? Кой го одобри?

Кога за последен път сте разговаряли с баща си? В какво психическо състояние беше той?

Някога лекували ли са ви от психически проблеми? Кой ви лекува?

Вие имате ази, Грант АЛЕКС-972. Той дойде ли с вас? Защо?

Някога подлагали ли са ви на психопроцедура, за която не сте споменали пред комисията?“

Джъстин бе издържал — от време на време лъжеше пряко или косвено, явно предизвикателство към опозицията в Бюрото, за да види дали имат достатъчно гласове, за да го подложат на психосондиране. „Нямат — през почивката го беше уверила тя, — но хайде да не проверяваме, за Бога.“

Бе издържал — а после гневът му закипя, нервите му се опънаха… винаги го правеше, винаги ставаше адски нервен, защото от политиката получаваше записни спомени, защото умът му виждаше страшно много възможности във всичко, защото ги анализираше и сравняваше в толкова широко поле, че изгубваше представа къде е и какво става наоколо, но беше възстановил равновесието си… и Ари внезапно беше разбрала, че започва контраатака.

„Господи — бе си помислила тя, — чудесно. Те си мислят, че могат да го притиснат. Но не могат. Прекалено е умен, за да вземе страната на Корейн. Джъстин никога не е следвал някого, който допуска грешки: няма търпение да понася провалите и го каза, докато беше под опиат. «Тогава никой не помогна на баща ми. Нито един от проклетите му приятели.»“

 

 

— Вечерята — съобщи непознат глас и Джъстин, който лежеше на леглото и вече се унасяше, внезапно изпадна в паника: това трябваше да е гласът на Грант, а не беше.

Кели, така се казваше. От Службата за сигурност. Той разтърка очи, прокара пръсти през косата си и измърмори, че идва.

Всичко бе наред, постоянно си повтаряше Джъстин, намираше се в безопасност. Кели беше на негова страна, бе тук, за да го пази.

Джъстин се надигна от леглото. Виеше му се свят от изтощение.

— Струва ми се, че няма да мога да хапна нищо.

— Имам заповед да се нахраните, сер — с категоричен глас отвърна Кели.

— По дяволите. — После си спомни: „Утре имам час в болницата. Подмладяването. Господи.“ Поколеба се дали да не прати искането по Кели, но от собствен опит знаеше, че на по-ниско равнище не се решава нищо. — Флориан или Катлин още ли са в мрежата?

— Да, сер.

— Кажи им да ми се обадят. Кажи им, че трябва да си взема лекарството. — Той отиде в банята и наплиска лицето и тила си. Безпокоеше се за Грант. Не му се щеше да купят медикамента от случайна новгородска аптека — спомни си за сложните мерки за сигурност на Ари около Грант. Не знаеше дали някой в Рисюн има мотив да подмени лекарствата.

— Сер Джъстин? — повика го по стенния високоговорител Флориан. — Подмладяването ли имате предвид? Носим всичко необходимо.

— Благодаря. Погрижили ли сте се за Грант? Той е на същия режим.

— Да. Тази вечер ли трябва да го вземете?

— Благодаря — облекчено отвърна Джъстин. Човек можеше да се довери на Флориан. Не пропускаше нито една подробност. — Не, сега ще си почина, лекарството ми действа превъзбуждащо. — Освен това адски болеше. Не можеше да издържи утрешното изслушване, ако се натъпчеше с болкоуспокоителни.

— Да, сер. Тогава всичко е наред. Лека нощ.

— Край на разговора — каза Джъстин на Монитора. И чу, че вратата на апартамента се отваря.

Вечерята. Джъстин избърса лицето си, закачи кърпата и излезе от банята.

Не беше Кели.

Не приличаше на охраната.

— Монитор — каза той. — Монитор, повикай Флориан АФ. Съседният апартамент.

Нито звук.

— Монитор, отговори ми!

Нищо.

 

 

— Тук е Абан, сера — съобщи Мониторът и Ари се надигна от стола. Флориан и Катлин все още проверяваха спалнята.

— Сера! — рязко каза зад нея Флориан и побърза да отвори. Отново Правилото. — Аз ще се оправя с вечерята — тихо рече той и усмихнато прибави: — Банята е чиста.

— Страшно се радвам. — Ари се запъти натам и погледна назад към вратата. Абан водеше обслужващия персонал.

И внезапно откъм стаята на Джъстин се разнесе тропане.

— Флориан! — чу го да вика тя.

После цялата стена избухна навън, ослепително огнено кълбо, ударна вълна като юмрук. Ари падна върху страничната облегалка на стола и се свлече в тясната пролука до стената. Изведнъж от дясната й страна закънтяха изстрели, отляво по пода затракаха гилзи, към нея полетя нещо и я просна по гръб.

Втора експлозия.

— Сера! — задъхано каза в ухото й Флориан и Ари инстинктивно се подчини, докато той я буташе зад креслото. Прозвуча нов изстрел и Флориан се хвърли отгоре й, за да я покрие с тялото си.

След миг настана страшна тишина — чуваше се само пращенето на огъня, който осветяваше стелещия се дим — после ненадейно изскърцване на стол. Флориан реагира. Ари видя мрачното лице на Катлин, изправила се над нея на оранжевата светлина, усети, че коляното на Флориан се забива в крака й и ръката му я натиска по рамото. Той се измъкна навън и й помогна да се изправи. Катлин застана от другата й страна.

Плътна огнена стена обгръщаше отворената врата, навън се носеха възбудени гласове… „Техни или наши?“ — отчаяно се зачуди Ари… На пода се валяха трупове, полуобгорени, неузнаваеми, освен черните униформи на Службата за сигурност…

„Кой е Врагът? Какво ме очаква навън? Мога ли да премина през толкова плътен огън? Коридорът гори ли?“

Тя усети колебанието на Флориан и Катлин, но това продължи само миг, после Флориан прошепна на въздуха:

— Флориан до Втори екип — някой е изключил противопожарните системи. Задействайте аварийните. Касае се за умишлен палеж. Потвърди.

— Отговарят — каза Катлин.

— Кои са те? — попита Ари и се задави от дима. Огънят ги ослепяваше, задушаваше ги и все повече се разгаряше. — По дяволите, къде са ръчните пожарогасители?

Внезапно противопожарните системи се включиха с вой на сирени.

 

 

Имаше пожар: това бе първата му мисъл, после го лъхна пареща топлина, димът задръсти носа, гърлото и дробовете му — също толкова смъртоносен, колкото огъня. Джъстин си проправи път сред разбити панели и горещ метал, усети, че някакво остро парче порязва крака му, изгуби равновесие и се провря под масивния шкаф, стоварил се върху ръба на леглото — надалеч от пламъците, в момента не можеше да мисли за нищо друго.

Измъкна се в коридора. Тъмни фигури тичаха към него и някой го удари, блъсна го в каменната стена, но после му помогна да стане и му извика:

— Към изхода! Натам…

Джъстин усети твърдата материя на противопожарен костюм, към лицето му притиснаха маска и го повлякоха към изхода. Мъжът му изкрещя нещо, бутна го навън…

На стълбището имаше хора.

— Докъде е стигнал пожарът? — попита го някой. — Откъде идвате?

Не можеше да отговори. Закашля се и едва не падна, но му помогнаха и той ги последва.

X

— Кели ЕК е мъртъв — като продължаваше да слуша радиотрафика, спокойно докладва Катлин.

На площадката пред болницата „Мери Стамфорд“ продължаваха да пристигат спасителни хеликоптери. Ари гневно отблъсна санитаря, който се опитваше да види дали цицината на главата й има нужда от сканиране.

— За Бога, оставете ме на мира! Катлин, къде, в стаята ли?

— В коридора. Сам. Идентифицирали са го по личната карта… В момента търсят в отсрещната част на сградата, където е изходът на противопожарното стълбище: много от гостите са избягали оттам.

Пожарникарите бяха овладели огъня, съобщаваха от хотела. Взривове избухнали на няколко места на етажа, в синята и бялата стая. „Експлозивите са били в бялата — беше казал Флориан. — Нямаше да можем да ги засечем с периферно сканиране, обаче щяхме да ги открием, ако бяхме извършили пълна проверка. Но Абан ни манипулира. Той е задействал детонатора: видях проблясъка от куфарчето на масата.“

Бе се случило толкова бързо — викът на Джъстин през междинната врата, предупреждението, накарало Флориан инстинктивно да реагира и довело Катлин — въоръжена — в мига след първия взрив, може би хилядна от секундата преди Абан да открие огън срещу нея. Точен изстрел с обикновен пистолет и още по-точен с експлозивен патрон, ето докъде се беше стигнало, само че Абан се бе поколебал между мишена А и мишена В…

„Заповед на Джиро — помисли си Ари. — Джиро е наредил да ме убият…“

Спасителните групи бяха влезли в изгорялата стая на Джъстин. Все още претърсваха останките, но в момента, в който съобщиха, че тежкият шкаф е паднал до междинната врата и е защитил това място от ударната вълна и че са открили вратата към коридора отворена, Ари разбра, че Джъстин се е спасил. Имаше двама загинали от задушаване, Кели беше обгорен, но Джъстин го нямаше. Неколцина тежко обгорени се бяха опитали да й помогнат, но охраната от долния етаж се бе качила горе с противопожарни костюми и капитанът им беше изпълнил заповедта на Флориан да включи аварийните системи, докато други бяха наредили на всички без защитни средства незабавно да напуснат сградата… адски разумно, защото повечето бяха ази, които спокойно можеха да се опитат да я спасят и да загинат.

— По дяволите! — Раната на главата й пареше. Вече бяха извадили от рамото й парче пластмаса, голямо колкото показалец. Улучен на няколко места, Флориан бе в по-тежко състояние, беше изгубил много кръв, но въпреки това пазеше на едната врата и проверяваше рисюнския персонал.

Абан и двамата с него бяха мъртви. „Не знам дали са били негови хора — бе казала Катлин. — Нямах време да ги попитам.“

 

 

По високоговорителите кънтяха съобщения, гости по нощници и пижами се гушеха един до друг на улицата и в градината. Наоколо се стелеше дим и около входа се стичаше вода.

Не знаеше как се е озовал тук, нито къде е хотелът. Намери някаква пейка, седна, скри лицето си в шепи и усети по кожата си лепкава пот, въпреки студената нощ.

После пак се изправи, продължи нататък, стигна до задънен край между две сгради и видя стълби, които водеха надолу. „Пешеходен тунел“ — гласеше надписът.

„Трябва да намеря телефон — помисли си Джъстин. — Да повикам помощ. Изгубих се.“

И после: „Господи, ами ако…

Бил е вътрешен човек. Охраната беше проверила стаята. Абан.

Срещу мен ли е било насочено това? Само срещу мен?

Ари…“

Той залитна на стъпалата, хвана се за парапета и се спусна в осветения, зловещо пуст тунел.

 

 

— Чичо Денис — започна Ари и внезапно този товар й се стори непоносимо тежък… „Чичо Денис“, както някога бе казала по телефона в болницата, когато си беше счупила ръката и трябваше да му признае, че е постъпила глупаво. Този път обаче имаше късмет, че е останала жива. Ала нямаше и от какво да е горда. — Чичо Денис, добре съм. Флориан и Катлин също.

— Слава Богу. Казват, че си убита, разбираш ли?

— Жива съм. Само няколко драскотини и изгаряния. Но Абан е мъртъв. И петима други. В пожара. — Трябваше да внимават какво говорят по изградената от Флориан мобилна система. — Лично поемам командването на Службата за сигурност. Издавам заповеди по мрежата. Някой е проникнал в охраната. — Ръката й затрепери. Тя прехапа устни и дълбоко си пое дъх. — Тази нощ е имало още два атентата — пацифистите взривили камион в центъра на града, поемат отговорността за експлозията в хотела и заплашват с още по-ужасни неща. Поддържам връзка с новгородската полиция и всички наши системи…

— Ясно — прекъсна я Денис преди да е казала повече, отколкото трябва. — Облекчен съм. Господи, Ари, каква каша!

— Не се изненадвай много. Всичко е наред, разбери. Силите за сигурност на Бюрото поеха случая в хотела. Гледай телевизия.

— Ясно. Абсолютно. Най-добре да свършваме. Ще дам заповед за пълномощията ти, още сега. Слава Богу, че си добре.

— И възнамерявам да остана добре — отвърна Ари. — Пази се.

— Ти се пази. Моля те.

Ари прекъсна връзката и подаде слушалката на Флориан.

— Имаме потвърждение — каза той. — Самолетът е излетял от Планис. Очакват го да кацне утре към четиринайсет и петдесет.

— Добре. Добре. — Едва успяваше да се владее.

— Съветник Харад чака на телефона, също и съветник Корейн. Питат за вашата безопасност.

„Политиката е странно нещо“ — помисли си Ари. Но разбира се, че щяха да питат. Харад, защото й бе съюзник, Корейн, защото макар да се боеше от нея, повече се страхуваше от пацифистите, от радикалите в собствената си партия и от радикалите в Отбраната.

— Ще говоря с тях. Има ли репортери наоколо?

— Колкото искате.

— И с тях ще говоря.

— Сера, вие сте в шок.

— Не съм само аз, нали? По дяволите, намери ми огледало и грим. Ние сме във война, чуваш ли ме?

 

 

Огледалото в тоалетната на пешеходния тунел показваше измазано със сажди лице, което за миг Джъстин не можа да познае. Ръцете му бяха достатъчни, за да събудят съмнения, миризмата на дим, която излъчваха дрехите му. Той завъртя крана, напълни шепата си с течен сапун и започна да се мие, като потръпваше от охлузванията и изгарянията.

След като изхаби всички пакетчета сапун и се изсуши на стенния сешоар, Джъстин отново се погледна и видя поразително бледо лице. Нуждаеше се от бръснене. Тъмносиният му пуловер бе целият на обгорени дупки, панталонът му беше скъсан над коляното. Всеки, който го видеше, щеше да съобщи за него на полицията.

А тук важаха законите на Сайтин.

Той се облегна на мивката и пак наплиска лицето си със студена вода. Гадеше му се. Главата му започна да се прояснява.

„Това беше стената към стаята на Ари. Онзи, който го е направил, е бил от персонала…

Абан. По заповед на Джиро. Аз съм случайна жертва. Ако тя е мъртва…“

Непоносима мисъл. Смазваща. Ариан Емъри имаше още много години живот. Ариан Емъри имаше още цял век, тя бе част от света, част от неговото мислене… като въздуха и земното притегляне…

„Сега командва друг, някой… който ще има нужда… от виновник.

Пацифистите. Джордан.

Ейми Карнат чака в апартамента с Грант, с охраната… ако Ари е мъртва… какво може да се направи…

Те държат в ръцете си Джордан, държат Грант… само аз все още съм на свобода… само аз мога да им създам проблеми…“

 

 

Нещо не бе наред, Грант чу обаждането по Монитора в другата спалня — бяха му дали стаята на Джъстин, която беше и негова, от любезност, помисли си той, защото бе по-голяма или защото бяха знаели. Флориан беше пренастроил Монитора да се подчинява на Ейми Карнат, така че той се обръщаше само към нея, но Грант предполагаше, че нещо друго е събудило младата сера в малките часове на нощта. После чу Ейми и Куентин да говорят, но макар че прилепи ухо към вратата, не успя да разбере нищо.

Той удари по вратата с длан.

— Млада сера, случило ли се е нещо?

Никакъв отговор.

— Млада сера? Моля ви!

По дяволите.

Грант се върна на голямото и непривично пусто легло, легна, загледан в тавана, и се опита да се успокои.

Накрая сера Ейми го повика по Монитора:

— Буден ли си, Грант?

— Да, сера.

— В Новгород е имало инцидент. Някой взривил експлозив в хотела. Ари е добре. В момента я предават по видеото. Искаш ли да дойдеш в дневната?

— Да, сера. — Не изпадна в паника, а стана, облече халата си и отиде при вратата, която му отвори Куентин. — Благодаря — каза Грант и се запъти към дневната, където завари Ейми да седи на подковообразния диван.

Той се настани в другия му край — Куентин седна по средата, между него и Ейми — скръсти ръце и се загледа в екрана.

— Има ли убити? — тихо попита Грант, все още отказвайки да се поддаде на паника. Сера Ейми не беше жестока. Нямаше да го повика тук, за да го манипулира. Вярваше й, но все пак се боеше.

— Петима от охраната. Пацифистите поели отговорността. Не знам нищо повече. Не бива да говорим по телефона, за да не издадем какво става. Това е Правилото.

Грант я погледна.

— Доктор Най ми се обади, за да ме предупреди да не те пускам — продължи Ейми. — Казва, че предпочитал да те пратя в Службата за сигурност, но аз отказах. Излъгах го, че си заключен.

— Благодаря ви — отвърна Грант.

И продължи да гледа видеото.

 

 

Тя скри по-незначителните изгаряния с грим, но остави охлузването и изгарянето на бузата си, сложи на косата си две шноли, но я остави свободна около лицето си. В багажа, който охраната бе донесла от хотела, имаше чист пуловер, но Ари предпочете да застане пред камерите с предишните си дрехи, сива копринена блуза, цялата в кръв, сажди и следи от пяна от пожарогасителите.

— Опитаха се — мрачно каза тя по повод случилото се и изстреля към камерите бърз откос от отговори, които се въртяха около въпроса кой е извършителят и й даваха желаната отправна точка…

— Ние сме много добре, благодаря ви. И първо ще направя лично изявление. Въпросите после.

— Все още не знам защо се случи това — високо продължи Ари. — Знам обаче, че не е било точно опит да ми затворят устата, защото аз нямам глас в политиката — а да ме убият преди да стана на достатъчна възраст, за да играя политическа роля. Става въпрос за борба за власт, защото онзи, който го е извършил, е искал власт без конкуренти. Това струва живота на храбри хора, които въпреки пожара и опасността от нови експлозии се опитаха да спасят мен и другите. Нещо повече, това беше явен опит за унищожаване на политическия процес, независимо кой е подбудителят и действителният извършител. Мисля, че пацифистите нямат нищо общо с атентата. Това, че побързаха да поемат отговорността, е типично за такива като тях. И те се надяват да извлекат изгода, изгода от такова нещо, защото тъкмо това става. Шепа хора, които са прекалено малко, за да образуват партия, и не са способни да спечелят гласове в дебати, смятат, че ще успеят да победят мнозинството с терор — създават атмосфера, в която всеки глупак с недомислена програма може да стори същото и да допринесе за хаоса. Хаос, който те се надяват да използват. Ще ви кажа нещо: независимо дали са били пацифистите, или един-единствен човек с лично мнение, което смята за по-висше от закона, това е удар срещу мира, срещу нашата свобода, и всеки един от тези удари, независимо от мотивите, прави останалите от нас, които спазваме закона, много по-уверени, че не искаме убийци да господстват над живота ни. Ще ви кажа също, че един час след атентата ми се обадиха председателят Харад и членовете на Съвета Симон Жак и Михаил Корейн, за да изразят възмущението си от случилото се. Независимо от политическата си принадлежност, всеки разбира какво застрашават такива действия. Излишно е да казвам това на народа на Новгород, който издържа срещу тактиката на екстремистите, който отхвърли предложенията за помощ на централното правителство. Аз взимам пример от Новгород. Хората могат да ме убеждават с идеи, но не и с насилие или с възможността за насилие. Не за пръв път в историята се правят такива опити и провалът им винаги се е дължал на същото презрение, с което Новгород се отнася към тях и техните идеи — презрение, но не търпение, не търпение. Всеки път, щом Съветът открито обсъжда противоречията си, печелят всички, точно защото цивилизацията действа и мнозинството и малцинството се опитват да стигнат до справедлив компромис в интерес на хората, които представляват. Затова онези, които искат да наложат волята си на всички, трябва да унищожат този процес и точно затова най-добрият отговор е единодушието на всички изборни институции, че са ценни идеите, че мирните гласове заслужават сериозно обмисляне, че човешките потребности трябва да се задоволяват с разумно разпределяне на ресурсите, че принципът на самия живот трябва да стои в началото на нашия списък на ценностите, веднага след грижата ни за стандарта на живот и свободата да изказваме мнението си. Този случай няма да ме накара да отстъпя, той ме накара да проумея колко е важен законът, и някой ден аз ще се кандидатирам за изборен пост, ще се кандидатирам и ще уважа гласа на своя електорат, какъвто и да е резултатът, защото честното състезание е едно, но всяването на хаос за сваляне на избраните представители на народа не е израз на несъгласие, това е саботаж на процеса, същото, каквото се опитват да постигнат атентаторите, и аз няма да им помогна.

„Чуй това, Владислав Халид.“

— Ако моят електорат реши, че трябва да вляза в Съвета, аз ще си спомня каква е цената изобщо да има Съвет, ще си спомня, че трябва да го запазим, въпреки онези, които се смятат над закона и следователно имат право безнаказано да отнемат човешки живот… Това е краят на личното ми изявление. Досега бях доволна да остана в сянка, но повече не мога да чакам, защото някой реши да убие хора, за да ми попречи изобщо да говоря. Затова сега ще говоря, високо и ясно, винаги щом имам да кажа нещо, защото не знам по-добър начин да се боря с онези, които искат да ме накарат да мълча. Моля, задайте въпросите си.

 

 

Всичко беше наред, помисли си тя. Измъкна се със: „Съжалявам, гласът ми отслабва“ и с трепереща ръка, с която отметна непокорен кичур — нямаше нужда да се преструва за последното, просто до този момент го бе крила. Трябваше да седне, но беше издържала, бе казала точно каквото искаше да каже.

— Има ли нещо ново? — попита тя Катлин, която следеше радиотрафика.

— Не, сера.

Ари въздъхна и взе чашата с вода, която й подаде Катлин.

— По дяволите. — Още малко и щеше да се разплаче от болка и изтощение. Скоро щеше да се съмне. Не беше спала от погребението на Джиро. — Отивам да се обадя на Ейми — с овладян, спокоен глас каза тя. — Помоли Линч да организира съвсем кратка среща със съветниците и пълномощниците. И с Бюрото. Искам да съм на летището до девет часа.

— Сера, вие изобщо не сте спала. Трябва да си го позволите.

Ари за миг се замисли. Постоянно си спомняше експлозията. Изгорелите трупове. Пълните с дим коридори.

Не биваше да мисли за минали възможности. Трябваше да се справи с настоящето и да се довери на отдавна взетите си решения.

Ако се наложеше, трябваше да Изработи целия Съюз. Трябваше да обещае ред там, където преди не бе съществувал, да обещае умереност и отстъпки, за да си осигури подкрепата на Корейн, когото предпочиташе като опозиция пред Халид.

За известно време трябваше да се доближи към центъра, да привлече опозицията, ако се стремяха към едно и също, разбира се. И после умните и бързите щяха да извършат следващия скок, оставяйки опозицията озадачено да се оглежда в новооформения център.

Работа с макросистема, би казала Ари Старша.

Докато всичко останало отиваше по дяволите и нищо хубаво не беше трайно.

Освен Флориан и Катлин. Освен тяхната непоклатима вярност — единственото, срещу което убиецът на Ари не бе посмял да се изправи.

 

 

Събуди се, свит на кълбо върху твърдата пейка в тоалетната, и припряно се надигна при изскърцването на външната врата, като в движение прокара пръсти през косата си, но едва успя да се изправи и влязоха двама мъже в работни дрехи. Те изненадано го зяпнаха. Джъстин колкото може по-естествено се обърна към мивката, завъртя крана, навлажни ръце и приглади косата си.

Само че непознатите се появиха в огледалото зад него.

В първия момент изпадна в паника. После си помисли: „По дяволите, те не са от рисюнската Служба за сигурност“, завъртя се със записно заучена гъвкавост, с всички сили заби десния си лакът в гърдите на единия и изрита с крак другия.

Първият отхвърча и се блъсна в ъгъла, вторият се строполи на земята. „Господи“ — каза си той, после забеляза, че онзи от ъгъла се изправя и се запътва към него. Джъстин се хвърли към вратата и излезе във вече оживяващия се тунел.

„Ами ако съм сгрешил? Онзи човек може да умре. Може да съм го убил.“

После: „Не. Прав съм.“

И: „От дете не съм учил този запис. Не знаех, че ще успея да го направя.“

Той забави ход. Коленете му трепереха, раменете и гърбът му бяха схванати и го боляха. Знаеше, че с небръснатото си лице и възбудения си вид със сигурност привлича вниманието. Затова се опита да върви в крак с останалите, пъхна ръце в джобовете си и си придаде нехаен вид, като през цялото време си мислеше, че сега мъжете може би го преследват, вече не само за да го оберат.

„По дяволите, с удоволствие ще им дам картата си и ще им пожелая късмет, нека полицията попадне на следите им…

Господи. Не. В Новгород няма електронна система. Няма система за проследяване, те отказаха да я инсталират.“

Джъстин погледна назад през рамо. Не беше сигурен, че ще успее да познае мъжете в тази навалица…

„Никога през живота си не съм виждал толкова много непознати накуп — прекалено много лица, прекалено много хора в прекалено еднакви дрехи…“

Хората го блъскаха и ругаеха: „Проклет идиот“ — каза му един от тях. Джъстин потърка небръснатата си брадичка, откри аптека и си купи комплект за бръснене, после намери закусвалня и си взе кифла и чаша синтпортокалов сок. Но момчето внимателно прочете картата му и това го направи нервен.

„Джъстин Патрик Уорик — пишеше там, — гражд. № 976-088-2355КР“, и сякаш това не бе достатъчно, на фона се виждаше Безкрайният човек, емблемата на Рисюнската административна територия.

— Рисюн — рече момчето и вдигна картата. — Никога не съм виждал такова нещо. Наистина ли сте оттам?

— Работя… — Не беше опитвал да говори. Гласът му звучеше дрезгаво. — Работя в градския офис.

— Аха. — Продавачът я пъхна в слота и му я подаде обратно заедно със закуската. — Ако върнете чашата и чинийката, ще ви приспаднем половината от цената.

— Благодаря. — Джъстин отиде при една от масите, изгълта кифлата и изпи сладката ледена течност. Отначало се безпокоеше за стомаха си, но скоро установи, че храната не е по-различна от нищо, което можеха да му предложат в „Промени“ на двадесет пъти по-висока цена. После за миг просто се отпусна назад с навлажнени очи.

„Къде отивам, по дяволите? Какво правя?“

Джъстин се върна на касата с чашата и чинийката.

— Къде човек може да научи новините?

— Долу в метрото има терминал.

— Къде?

— Все направо, после надясно по тунел „Уилфред“… При пожара ли сте били?

— Цяла нощ бях там — отвърна той. — Чул ли си нещо — кой го е направил, защо?

Момчето поклати глава и обслужи друг клиент. Джъстин изчака.

— Сутринта Емъри говори по телевизията — каза продавачът и сърцето на Джъстин се разтуптя.

— Тя добре ли е?

— Тя — да. Ти наистина ли си от Рисюн?

Джъстин кимна.

— Може ли да използвам телефона ви?

— Не. Но нататък до ъгъла има обществен телефон.

— Благодаря!

Той излезе и бързо закрачи по тунела. „Обади се в Бюрото. Поискай защита. Те не могат да ме смятат за виновен. Не могат да обвинят друг освен рисюнската Служба за сигурност… Освен Абан…“

Видя надпис „Телефон“ и извади картата си. Знаеше номера на Бюрото, помнеше го наизуст от години… но никога не бе използвал телефон извън Рисюн. Вдигна слушалката и прочете инструкциите: „Вдигнете слушалката, пъхнете картата, наберете номера или натиснете 0 и…“

— Сер.

Джъстин се обърна и видя сива униформа, високо, едро тяло.

Новгородски полицай.

Той изпусна слушалката, удари мъжа и отчаяно се затича сред тълпите.

Но картата му, с ужас осъзна Джъстин, докато изпреварваше група работници и продължаваше по страничен тунел — картата му все още беше в телефонния слот.

XI

— Моята охрана, меко казано, е проявила небрежност — седнала на масата в заседателната зала, рече Ари. — Рисюн ще проведе вътрешно разследване… — Гласът й секна и тя отпи глътка вода. Беше се преоблякла, косата й бе вчесана — Катлин и Флориан й бяха помогнали, дори й бяха дали чаша кафе и течна закуска, единственото, което можеше да преглътне с раздразненото си от дима гърло. — Извинете ме. Исках да кажа, че поех функциите на временен шеф на рисюнската Служба за сигурност. Готова съм да продължа да заемам този пост, поне административно, ако Семейният съвет го одобри, макар да съм наясно, че съществуват съмнения във възрастта и опита ми. Самата аз смятам, че съм способна да оценявам ръководните кадри и да се грижа за поддръжката на редовни комуникации. Мисля — ще се изразя деликатно, — че смъртта на чичо ми предизвика известно объркване в отдела. Положението още повече се усложнява от смъртта на временния шеф на Службата за сигурност в пожара.

— Според вас има ли вероятност опитът да е бил извършен изцяло от вътрешни хора? — попита Линч.

Тя си пое дъх и отново отпи глътка вода.

— Да. Не отхвърлям тази възможност. Рисюн е в преходен период. Доктор Денис Най прие много тежко смъртта на брат си. Неговото здраве също не е много добро. Но определено има опитни администратори, които могат да се справят с проблемите, ако съветът на Рисюн им гласува доверието си.

— Накратко, вие смятате, че Рисюн е в състояние да се справи с проблемите.

— Не се съмнявам.

— С вътрешните си проблеми — каза доктор Уелс, човекът на Корейн в Бюрото на науката. — Простете ми, сера Емъри, но се притеснявам за изчезването на доктор Уорик. Вие твърдите, че той бил настанен в съседната стая до вашата, но сте убедена, че е напуснал етажа.

— Да.

— Има ли вероятност да е избягал?

— Не е много вероятно, не.

— Защо? Защото Рисюн държи баща му в ръцете си ли?

— Заради показанията му пред тази комисия — отвърна на удара тя. — Пацифистите изключително бързо се опитаха да се възползват от атентата в хотела. Много се страхувам, че наоколо е възможно да са се навъртали пацифистки агенти, защото ние бяхме там, и независимо дали са поставили бомбата, те може да са познали доктор Уорик сред бегълците и да са го отвлекли.

— Някои хора биха допуснали друга възможност.

— Ние определено нямаме мотив да го направим. Спомнете си кой го доведе тук.

— Баща му все още е под арест.

— Под охрана, заради връзките му с неупълномощен персонал. Не ни е известно още какво може да е стигнало до него. Покушението срещу живота ми е достатъчно основание за такива съмнения. Но съм ужасно разтревожена за местонахождението и физическото състояние на Джъстин Уорик.

— Докато доктор Джордан Уорик остава под арест.

— Можете да го наричате както желаете, сер, фактите са такива, каквито ви ги изложих.

— Службата за сигурност е под ваше ръководство.

— Точно така.

— Кой ви дава заповеди?

— Изпълнявам нарежданията на рисюнската Администрация. Преразглеждам въпроса за сигурността на Джордан Уорик и ще вляза във връзка с него, както и с рисюнската Администрация. Не съм упълномощена да правя промени без консултация.

— Той уведомен ли е за изчезването на Джъстин Уорик?

— Не, сер. Надяваме се скоро да му съобщим по-добри новини. Джъстин отлично съзнава опасността — може да се е скрил някъде, докато прецени положението.

— Има ли някаква вероятност — попита Линч — една от експлозиите да е била насочена срещу него?

— Взривът е имал за цел подпалване на пожар. Поставили са го в неговата стая, защото охраната ми незабавно щеше да го открие, ако беше в моята. Най-вероятно е бил скрит зад големия шкаф до стената. — Гласът й пак й изневери и тя се пресегна за чашата с вода. — Извинете ме. В този момент Джъстин беше до междинната врата, точно до стената — опитваше се да ме предупреди за нещо, но ние не знаехме за какво. Стената избухна, шкафът се е завъртял и е паднал до леглото между него и ударната вълна. Бил е защитен. Затова сме убедени, че е оцелял, и знаем, че е напуснал стаята. Навярно е видял нещо вътре, което не е трябвало да е там. Искам да го попитам. Искам да знам защо личният му телохранител е открит мъртъв в коридора, а не в стаята. Около доктор Уорик има много неясни въпроси.

— За протокола, допускате ли възможността доктор Джъстин Уорик да е участвал в заговора?

— Категорично не. За протокола, аз лично имам съмнения в нашия персонал, в служителите, свързани с покойния ми чичо… и не ми се ще да навлизам в подробности, в които не съм сигурна. Ще продължа да отговарям на въпросите ви, но бързам да отида на летището и да се прибера у дома, за да докладвам на членовете на рисюнския съвет, които могат да вземат решение за някои действия. Атентатът е доказателство, че съществува реална опасност за живота на много хора.

— Опасност от кого? — попита Уелс.

— Пак ви повтарям, сер, че не искам да отправям обвинения: следващата стъпка е вътрешно разследване, след което съответните власти от моята административна територия ще се свържат с Бюрото.

— Вие сте прекалено млада, за да осведомявате комисията по юридически въпроси.

— Смятам, сер, че излагам фактите абсолютно точно. Освен това заемам административен пост в Рисюн, който изисква правни познания. Говоря за поста си на отговорник на крило, сер. Редно е да изложа известната ми информация пред рисюнските власти. Мога да се обръщам към Бюрото единствено по лични въпроси и ще е проява на безотговорност да третирам случая като личен инцидент: той е далеч по-сериозен.

— По-конкретно?

— Има вероятност да са били нарушени рисюнските закони. Службата за сигурност е компрометирана до такава степен, че не съм сигурна в безопасността на рисюнския администратор. Възможно е да е замесен и той — или да е застрашен от хора, които са замесени. Сами разбирате, че ако се забавим с това изслушване, или някой прати съобщение в Рисюн, има опасност от още жертви. — „Господи. Дано не обсъждаме този въпрос. Не можем да съобщим, че в момента Джордан Уорик е на борда на самолет, той е прекалено уязвим, докато не кацне, а после… Самолетът пристига в 15:00. Бог знае какво го очаква.“

— В такъв случай Рисюн навярно трябва да поиска намеса на силите за сигурност на Бюрото.

— Навярно ще го направим. Но сега ви моля да разберете, че е застрашена вътрешната стабилност на Рисюн. Под въпрос е неговата независимост. Надявам се да греша. Предпочитам виновниците да са външни хора.

— Споменахте за служители, свързани с покойния ви чичо, съветника. Имам няколко въпроса в това отношение.

„Колко души от Бюрото са били свързани с Джиро? Самият Линч? Господи, дали не допуснах грешка?“

— Като имаме предвид здравето на сера Емъри — каза Линч — и молбата й за консултация с нейния персонал…

— Сер председателю — възрази Уелс.

— … сега закриваме заседанието. — Чукчето удари. — Комисията отново ще се събере в деветнайсет и трийсет часа, стига здравето на сера Емъри да позволява.

Тя въздъхна и се изправи.

— Благодаря ви, сер секретар. — И погледна към Флориан, който се приближи до нея и изключи микрофона.

— Сера — прошепна Флориан, — той е в тунелите. Новгородската полиция едва не го заловила. Оставил картата си. Сигурни са, че е бил той.

Ари се олюля и се опря на масата.

— Избягал ли е?

Но не можеха да разговарят тук. Линч се насочваше към тях. Тя се обърна и стисна ръката му.

— Благодаря ви.

Секретарят кимна.

— Бъдете внимателна, сера.

Харад й пожела същото.

— Сера — сковано и неангажиращо каза Харад.

А Корейн: докато се ръкуваха, Корейн продължително и предпазливо я изгледа.

XII

— Още едно, сер? — попита стражът.

— С удоволствие — отвърна Джордан. — Пол?

— Да — каза старият ази. И след като мъжът от Службата за сигурност се отдалечи към бара, продължи: — Не можете да се оплачете от обслужването.

— Слънцето е от дясната ни страна — отбеляза Джордан. Отново бяха набрали височина, след като презаредиха в Питон. През нощта. Но хоризонтът вече започваше да изсветлява.

От Питон самолетът можеше да продължи за Новгород или Рисюн. Ако поддържаха този курс, щяха да кацнат в лабораторията — което не бе причина за радост.

Пол разбра какво иска да каже. Пол беше стабилен както винаги.

Искаше му се да види Рисюн: странно, че се чувстваше така. Но това бе част от живота му, това беше цивилизацията и той копнееше да се прибере у дома. Надяваше се да види Джъстин.

И се страхуваше — от много по-страшни неща.

— Хванахме попътен вятър — бе казал един от охраната. — Ще стигнем по-рано от предвиденото.

 

 

В тунелите нямаше много места, където да се скрие. В сумрачното помещение на обществения телевизор се влизаше с входна такса, но там можеше да поотдъхне и да огледа тунела навън. После друга тоалетна, в която бързо се обръсна, но се боеше да остане прекалено дълго…

Навалицата в ресторанта, с тълпата към друг коридор — и отново молба към продавач в магазин:

— Може ли да използвам телефона ви? Обраха ме, трябва да се обадя в офиса…

— По-добре повикайте полиция.

— Не — рече Джъстин и като забеляза подозрителното изражение на мъжа, добави: — Моля ви.

— Полицията — каза в слушалката продавачът.

Той се обърна и с разтуптяно сърце потъна в тълпата. Измъчваше го глад, болеше го глава. Озова се много по-нататък по коридора, отколкото си мислеше, че е, ново бяло петно в паметта му.

На пресечката стояха полицаи. И гледаха в неговата посока.

Джъстин отново се обърна и заслиза по съседното стълбище. „Метро“ — пишеше над входа. Той се затича.

— Хей! — извика някой след него.

Джъстин ускори ход и едва не се блъсна в една от колоните.

Хората панически отскачаха от пътя му.

— Стой на място! — изкънтя зад него мъжки глас и уплашените викове на минувачите го предупредиха за извадено оръжие.

Той бясно се метна настрани — нещо го удари по гърба като юмрук — и в същия момент видя пред себе си черната униформа на рисюнската Служба за сигурност.

— Не стреляйте! — извика мъжът и в неговата ръка също се появи пистолет.

Джъстин изгуби равновесие и се строполи на бетона. Все още бе в съзнание, ала не усещаше крайниците си.

— Аз съм Джъстин Уорик — каза той на човека с черната униформа, който приклекна, за да му помогне. — Обадете се на Ари Емъри.

 

 

Искаха да го откарат в болница. Искаха да го откарат в новгородския полицейски участък. Казаха му, че не бил улучен с куршум, а с упойваща стреличка, която се забила в рамото му.

Много се радвам да го науча — отвърна той или поне се опита, защото устните му бяха вцепенени. И изпита огромно облекчение, когато агентът му съобщи, че се свързали с Ари и че РИСЮН ЕДНО щял да го изчака.

XIII

— Мога и сам — каза той и погледна нагоре към пътническата рампа, но Флориан дойде да му помогне. Ари го чакаше горе. Намръщена, както очакваше Джъстин.

Тя го прегърна през рамо, Катлин го прихвана от другата страна и двете го отведоха при най-близката седалка. Но той спря за миг и потърси сред охраната Абан или непознати лица.

— Кой е там? — попита Джъстин. — Ари, кой е проверил самолета, знаеш ли?

— Пилотът — също толкова дрезгаво отвърна тя. — И хора, в които сме сигурни.

— Абан…

— Мъртъв е — каза Катлин и го потупа по рамото. — Всичко е наред, сер. Хайде.

Джъстин седна, отпусна се и със замъглен поглед проследи Ари, която се настани срещу него.

— Благодаря, че задържа самолета.

— Къде беше, по дяволите?

— На пазар — рече той докато затваряха и херметизираха вратата. За миг изгуби ориентация. — Съжалявам. — Знаеше за подозренията й — и за тези на Флориан и Катлин. Изненадваше се, че изобщо са му позволили да се приближи до нея. — Изгубих се. — Самолетът потегли, светлият пейзаж в прозорците се раздвижи в периферното му зрение. — Просто вървях, докато се озовах в тунелите, открих човек от Службата за сигурност и му казах да ти се обади.

— Явно далеч не е само това. Новгород е адски нервен — някакви хора се държали странно в метрото.

Джъстин затвори очи и за момент се унесе от изтощение. Седалката беше мека и удобна. Той се опита да подреди мислите си. Двигателите започнаха да вият. Някой се надвеси над него и закопча колана му. Джъстин отвори очи и видя Катлин. Самолетът набра скорост. Ари също се закопчаваше. Флориан и Катлин се настаниха на седалките до тях.

Излитането го изпълни с усещане за опасност. Може би се дължеше на опиата, може би на рязката маневра. Той се вкопчи в страничните облегалки, спомни си вероятността за саботаж, спомни си пожара…

— Уес е първокласен санитар — надвика рева на моторите Ари. — Когато се издигнем на достатъчна височина, ще те сложим да легнеш. Как си?

— Замаян. Улучиха ме с упойваща стреличка. — Той се опита да се съсредоточи върху въпросите, които искаше да й зададе. — Джиро… Джордан може да е в опасност.

— В момента аз съм шеф на Службата за сигурност — отвърна Ари. — И съм наясно с проблемите ни. Ходих в Бюрото, изложих им всичко и когато кацнем, ще свикаме Семейния съвет — ето защо исках да си с мен. Заради гласа ти. А и сигурно можеш да кажеш неща, които не са ми известни, за онова, което е ставало през всички онези години.

— Денис ли предизвикваш?

Тя кимна.

— Повиках баща ти. Вече е напуснал Питон. За да е на място, където има свидетели. Можех да отклоня самолета. Но това щеше да издаде прекалено много. Да речем, че мога да скрия някои заповеди от Денис. Не цял самолет. Трябва да пристигне в три часа. Ние ще кацнем към два. Мога да задържа неговия самолет, да го отклоня към Светланск или някъде другаде, след като кацнем. Денис си мисли, че се връщам, за да съм на сигурно място. Но навярно няма да приеме това.

Допреди малко Джъстин бе смятал, че вече нищо не може да го развълнува. Чудеше се защо е толкова спокоен. „Ще умрем — помисли си той. — В някой момент ще ни убият. Някъде в мрежите от заповеди на Службата за сигурност, летището, военните… Бюрото… Администрацията…“

— Първият му ход ще са баща ми и твоите приятели — каза Джъстин. — И те няма как да го открият.

— Сутринта пратих на Ейми съвсем просто съобщение. С кодова дума. Има голяма вероятност да е успяла да предупреди другите: в момента тя е в База едно, в която са вградени много защитни средства. Не се безпокой.

— Господи! — Той няколко пъти бавно си пое дъх. — Защо ми вярваш?

Ари се усмихна с едното ъгълче на устата си — изражението на нейната предшественичка. Приликата бе толкова голяма, че пулсът му се ускори.

— Бих могла да ти отговоря, че ти вярвам, защото знаеш какво е способен да стори Денис на баща ти и Грант. Или защото си направил избора си, когато си им казал да ми се обадят… Но действителната причина е, че винаги съм те разбирала — повече от всеки друг в Дома. Ти си ми приятел. Никога не го забравям.

— Адски странен начин да го покажеш.

Ари стисна устни.

— Избирам най-добрите възможности. Нямам намерение да допусна да убият приятелите ми. Не споря за някои неща. Имам страхотен инстинкт за самосъхранение. Но ти си особено важен за мен. Винаги си бил. Надявам се никога да не се изправяме един срещу друг.

Това го накара да се почувства неспокоен. И си помисли, че точно такава е била целта й.

— Искам да помогна на баща ти — каза Ари. — Но трябва да му попречиш да се обърне към Съвета. Трябва да ми осигуриш необходимото време. И да му дадеш възможност да ме опознае, мен, не онази Ари, която си спомня.

— Той ще го направи заради мен.

— Той не ти вярва.

Заболя го. Защото бе истина.

— Но ще ми даде време. Няма да предаде приятелите си, но ако го помоля, ще го направи. Той е разумен човек, Ари. И не е безразличен какво ще се случи с мен.

— Определено. — Тя се обърна към Флориан. — Кажи на Уес да дойде да му помогне. Аз ще подремна за около половин час. Трябва да си почина.

Джъстин разкопча предпазния си колан, изправи се и позволи на санитаря от Службата за сигурност да го отведе в дъното.

XIV

Джъстин бе добре, самолетът се приближаваше към Рисюн. Страховете им не се бяха оправдали, ала все още не се бяха прибрали у дома.

Ари беше отложила пресконференцията за сутринта и междувременно бе излъчвала бюлетин след бюлетин, всеки по-ужасен от предишния. Изявлението й даваше основания за безброй предположения. Тя не беше хвърлила вината върху пацифистите и намеците й сочеха към Халид, дори още по-нависоко…

След пресконференцията по База едно се бе получило съобщение до сера Ейми:

„Ейми, тук е Ари. Това е запис, така че не можем да разговаряме. Просто слушай и изпълни инструкциите.

Нещо се е случило. Предварително не знам какво, но щом получаваш това съобщение, значи се е случило нещо страшно и аз или съм в болница, или съм мъртва, или съм някъде извън Рисюн и съм в беда.

Първо: пази се.

Второ: предупредителният сигнал, за който говорихме, е задействан в системата на Дома и всички знаят, че трябва да вземат предпазни мерки.

Помогни им, ако можеш. Имаш достъп до База едно на равнището на Флориан и Катлин и това означава, че си в състояние да получаваш информация и да изпълняваш операции, без да оставяш следи. Можеш да ползваш функцията «Помощ».

Мисля, че няма да посегнат на вас. Те знаят, че База едно има смъртоносна сила. Не ти препоръчвам да приемаш други хора на етажа, но при екстремни обстоятелства преценявай сама.

Не използвай База едно, за да искаш информация извън Рисюн. Аз мога да го правя, но поради различни причини не съм включила тази опция на това равнище на достъп — главно, защото е много трудно да не се издадеш. Въвела съм всички извънредни случаи, за които съм се сетила, и щом получаваш това съобщение, навярно съм ти пратила конкретната възможност:

Опит за убийство: от вътрешни хора; Джордан Уорик не е замесен, той пътува за Рисюн, можеш да вярваш на Грант, но местонахождението на Джъстин Уорик не е известно. Пази се от Денис.“

Грант отпи от чашата си и мрачно погледна компютърния монитор — предимно кодове, които не можеше да разбере, които най-вероятно не можеше да разбере и Ейми, но системата сигурно ги разбираше и База едно отговаряше на въпросите й.

— По дяволите — каза тя.

Грант се напрегна. Тъй като не последва обяснение, той стана, но мигновената реакция на Куентин го разубеди да се приближи до Ейми.

— Какво има? — тихо попита Грант. — Сера?

— О, по дяволите! — Тя се завъртя на стола си. — Службата за сигурност току-що се изключи. Цялата мрежа е изключена.

— Денис знае — рече Грант. И в следващия момент видя, че черният екран отново оживява.

„Това е аварийната функция на системата на Дома. Някой се опита да прекъсне трафика. Бюрото е уведомено и прекъсването е документирано.

Системата се презарежда. Източник на прекъсването: главният офис на Службата за сигурност.

Контролът на системата се предава на Ариан Емъри.

До целия персонал на Службата за сигурност: очаквайте заповеди по нормалните канали. Достъпът на главния офис е понижен до: «Неблагонадежден». Достъпът на офисите на Администрацията е понижен до: «Неблагонадежден». Контролът пренасочен към РИСЮН ЕДНО.“

— Господи! — въздъхна Грант и седна.

 

 

— Е, Денис го направи — каза Ари, загледана в плоския екран на куфарчето. Флориан и Катлин четяха информацията над рамото й.

— Прилича ми на работа на моя предшественик — отбеляза Флориан.

— Възможно е. И моя… Изненадана съм, че Сийли е позволил на Денис да го направи.

— Сийли най-вероятно изпълнява заповеди — отвърна Катлин. — Сигурна съм, че му е препоръчал да се откаже.

— Може би не е там.

— Възможно е — рече Катлин. — Но мисля, че се готвят за защита на Административното крило.

— Логично е — каза Флориан. — Системата може да е понижила достъпа на неговата База, сера, но съм убеден, че вече е прехвърлил ключалките на ръчно управление.

— Иска да преговаря. Не може да спечели абсолютно нищо. Денис мечтае за безсмъртие. Джиро е в онзи резервоар и Денис не е в състояние лично да контролира всичко.

— Службата за сигурност едва ли ще бъде използвана срещу Дома — каза Катлин. — Мога да разбера Абан. Сийли също. И още някои…

— Якоб? — предложи Флориан.

— Може да е ексцентричен запис. В цялото административно крило. Имали са двайсет години да го направят. Не вярвам на нито един от тях.

— Не мислете, че административните системи са изключени, сера — рече Флориан. — Може би е възможно… да проверим дали има заповед за доставка на компютърна техника в Административното крило.

— Система за сигурност десет: Доставки: Административно крило: компютърна техника: търси… Защо? Смяташ, че проникването в Службата за сигурност е дошло оттам ли?

Флориан се опря на облегалката на нейната седалка и кимна, когато Ари погледна назад през рамо.

— Може да не го открием и чрез Доставки. Модулите може да са били пренесени с обикновен куфар. Например от Джиро.

— Система за сигурност десет: разшири търсенето: компютърна техника: двайсет години: търси… Имаш право. Денис не е толкова глупав — дори по отношение на системите на Дома. Логично е: отклонил е База две към алтернативна система. Като еднопосочен филтър: за да може да изключи системите и да продължи да използва Базата.

— По-сложно е, но общо взето идеята е такава. Той знае, че предшественичката ви е взела предпазни мерки…

— Определено знае. Ами защитните системи на летището? Ще можем ли изобщо да кацнем?

— Стига да имаме контрол — отвърна Флориан. После сви рамене. — Освен ако тази система не е способна на нещо, за което не се сещам. Винаги е възможно. За летището би трябвало да отговаря Джефри БД и не знам дали му има нещо, но предполагам, че е най-добре да проверим разписанията за полетите, да видим дали не пристигат други самолети и после да изключим системата: по този начин, ако се опита да атакува, Базата на Денис няма да постигне нищо.

— Мога да избера няколко души, които да се погрижат за изключването на системата — каза Катлин.

— Действайте.

Флориан заобиколи седалката, внимателно седна до нея и взе микрофона. Катлин се опря на страничната облегалка и в продължение на няколко минути двамата говореха на специфичния си жаргон, който Ари не знаеше.

Междувременно тя следеше инфопотока. Търсенето не даде резултати. Предположението на Флориан беше логично и Джиро спокойно можеше още преди години да е докарал техниката. Бяха имали достатъчно време, за да я инсталират.

Първо трябваше да се справят със защитните системи на летището и да кацнат, после да проверят в какво състояние са климатичните кули: пробиването на защитния балон щеше да затрудни всеки, който се опиташе да стигне до Дома. Денис можеше просто да е наредил са паркират бусовете на върха на хълма.

„Търсене — написа на клавиатурата тя, — летище: бус: сер #: графика.“

На екрана се появи схемата на Рисюн. И двата буса бяха пред Административното крило.

Ари въведе заповеди до климатичните кули. Те се намираха на един час път от пистата.

После стана и отиде при хората от Службата за сигурност в дъното. Те знаеха за изключването и рестартирането на мрежата.

— Всичко е наред — каза тя. — Седнете и ме слушайте. Флориан изключва защитните системи. Уес, Марко, вие ще останете в самолета с мен и доктор Уорик. Ще имаме адски много работа и някой трябва да координира охраната ни. Доктор Уорик е наш приятел, но не знае Правилата: ако се наложи да действаме, погрижете се да изпълнява каквото му казвате. Предната група ще влезе в Административното крило. Ще я водят Флориан и Катлин. Тайлър, ти ще си техен заместник.

— Да, сера — отвърна Тайлър, дребен жилест мъж с късо подстригана бяла коса, един от най-старшите служители в нейния персонал. Двама от другите бяха бивши морски пехотинци, Уес бе инструктор от Зелената казарма, Марко — системен програмист.

— Катлин ще поеме организацията, Флориан ще върши специалната работа. Катлин ще ви обясни: подготвяме тази операция от две години, така че не импровизираме. Просто не знаехме срещу кого ще се наложи да действаме. Вече знаем.

— Да, сера.

Тя потупа Тайлър по рамото, продължи нататък по тясната пътека покрай сервизните помещения и отвори вратата на спалнята. Джъстин спеше.

Изгаряния и охлузвания, беше казал Уес. Най-сериозни бяха белите петна в паметта, но както се изрази санитарят, „когато точно до теб избухне бомба, просто забравяш някои неща“.

— Събуди се — рече тя. — Джъстин. Имам нужда от теб.

XV

— Кацнаха — каза Ейми. — Това е Кулата. Тук са.

Грант си пое дъх.

Ейми беше объркала цялата Службата за сигурност, като промени местонахождението на всички от списъка си със съмнителни, повика целия персонал от Одобрения списък в Първо крило и обезопаси вратите.

Докато Сам Уайтли организираше транспорта за хората от Зелената казарма, а Мади Щрасен, Стейси Рамирес и Томи Карнат просто се бяха скрили в различни лаборатории.

По мрежата се разпространяваше обръщение към Семейния съвет: „Ариан Емъри свиква извънредно заседание за обсъждане на избора на доктор Яни Шварц за администратор на Рисюн на мястото на Денис Най. Заседанието ще се проведе в 17:00 или веднага щом е възможно.“

Грант стоеше и чакаше със скръстени ръце. Той нямаше право на глас. Следеше инфопотока на монитора, който значително се ускори след кацането на РИСЮН ЕДНО. Последното съобщение идваше точно навреме: малко черен хумор, Емъри в пълния си разцвет.

 

 

Ари не вдигаше поглед от екрана. Джъстин мълчаливо следеше какво става по втория монитор, който бе използвал Флориан. От време на време тя даваше гласна заповед или натискаше клавиши.

— Всичко е наред по някое време каза Ари. — Сам е докарал камионите от Зелената казарма. Денис е в Администрацията, навярно в офиса на Службата за сигурност.

— Сера — неочаквано се разнесе по интеркома от пилотската кабина, — имаме телефонно обаждане от Администрацията. Доктор Най иска лично да говори с вас.

— Не отклонявай вниманието си — измърмори Джъстин.

— Адски си прав… Включете го по интеркома, тук всички сме свои хора… Джъстин, натисни онзи жълт бутон на страничната облегалка и ми подай микрофона, моля те.

— Ари — чу се гласът на Денис, — струва ми се, че си малко превъзбудена.

Тя се засмя, без да откъсва очи от екрана пред себе си, протегна лявата си ръка и Джъстин й подаде микрофона.

— Чуваш ли ме, чичо Денис?

— Чувам те чудесно, мила. Иска ми се да ми обясниш какво става тук и да оттеглиш хората си преди да са нанесли сериозни щети на крилото.

— Вратите ли искаш да отключа, чичо Денис? Можем да поговорим за това. Обещавам ти, че няма да ти се случи нищо. Дори няма да вадя от резервоара Джиро.

— Не знам какво е станало в Новгород. Сигурен съм, че не си ми казала всичко. Може ли да поговорим за това?

— Нямам нищо против.

— Готов съм да подам оставка. Искам гаранции за мен и хората ми. Мисля, че предложението ми е разумно.

— Съвсем разумно, чичо Денис. Как ще го направим?

— Спри хората си. Гарантирай ми настойничеството на клонинга на Джиро. Аз ще подам оставка. Превземането на сградата може да ти струва скъпо, но това е излишно. Имам предчувствието, че ще ме обвиниш за събитията в Новгород…

Ари отново се засмя, мрачно, помисли си Джъстин.

— Наистина не знам, чичо Денис. И не ме интересува. Настъпи моето време. Промяна на сезоните. Съвършено естествено. Можеш да си запазиш едно от крилата, да запазиш удобствата си… Знам какво е важно за теб, чичо Денис. Можеш да работиш по книгите си… Да, знам за тях, те са чудесни. Имаш да правиш толкова важни неща…

— Ласкаеш ме. Искам Сийли.

Ари не отговори веднага.

— Съгласна съм, но при известни условия.

— Не го докосвай!

— Няма да му направя нищо, чичо Денис. Ще измислим нещо. Обещавам ти. Няма да повдигна обвинения. Животът ти няма да се промени. Ти и без това не пътуваш и ще се занимаваш с Джиро и Сийли, нали? Ти беше адски добър родител и си много мил. Можеше да ми направиш много неща, каквито е правил с Ари Старша Джофри, но ти рискува програмата. Наистина съм ти признателна за това, чичо Денис, и за Сийли и Джиро. Накрая с Джиро бяхме много близки и мисля, че не го е направил той, мисля, че в записите на Абан е имало вирус. Мисля, че си го пуснал ти. А може би не. Може би имам развинтено въображение… След малко ще взривят онези врати, чичо Денис, и честно казано, времето ти изтича.

— Спри ги.

— Ще излезеш ли навън, чичо Денис? Със Сийли?

— Добре. Когато дойдеш тук. Искам да гарантираш безопасността ми.

— Имаш думата ми, чичо Денис.

— Искам да си тук, за да контролираш хората си. Тогава ще отворя вратите.

Джъстин поклати глава. Ари го погледна.

— Добре, чичо Денис. Ще дойда. — Тя посочи бутона на страничната облегалка и Джъстин го натисна.

— Ари?

— Край на връзката.

— Ари, това е примамка — каза Джъстин.

— Възможно е, но той е в ужасно слаба позиция. — Тя взе микрофона си. — Разговарях с Денис. Току-що подаде оставка… Джъстин, ти остани тук.

— По дяволите, Ари…

— Нямаше да отида там, но се надявам да го направим без нито един изстрел. Ако нещо се обърка, самолетът ще отлети обратно за Новгород и ще можеш да разкажеш всичко на Бюрото. После прави каквото искаш. Но предпочитам да се върнеш в Рисюн и да продължиш моите модели.

Той я зяпна.

— Имам много недовършена работа — каза Ари и стана от мястото си. — Ако не оцелея… най-важно ще е да ме върнеш. Геена е само един от проблемите. И ти имаш нужда от мен също толкова, колкото и аз от теб.

Тя повика Марко. Уес отвори вратата и я затвори след нея.

Това беше вярно, помисли си той. Наистина.

После си спомни думите й: „… само един от проблемите… също толкова, колкото и аз от теб…“

XVI

— Това не ми харесва — каза Флориан, приклекнал до Катлин зад буса на известно разстояние от стъклените врати на главния вход.

— Не знаем с какво разполага — отвърна Катлин.

— Сийли не е проблем на сера.

Тя бързо го погледна.

— Там има снайперист или нещо по-голямо. Искаш ли да се заемеш с вратата?

— Достатъчна е една граната. В момента правят последни приготовления, сигурен съм, докато сера идва от летището. Всичко това е инсценировка.

— Тогава действай — отвърна Катлин. — Когато прецениш. В коридора трябва да има нещо.

— Най-вероятно фотоклетка. Електронен детонатор. Влизам първи.

 

 

Ударната вълна разтърси буса и Марко я бутна да легне, но тя се надигна да погледне.

От входа на Административното крило се издигаше дим. Другият бус бе паркиран на склона. Групата хора в черни униформи внезапно се затича нагоре.

Шофьорът спря.

Марко отново я натисна и легна отгоре й.

В този момент отново изтътна експлозия.

 

 

Флориан избърса очи и се изправи. Някой му помогна, не знаеше точно кой.

Пред себе си видя Катлин, видя я да държи граната и да чака — защото някой като Сийли можеше да им отвърне.

Тя я хвърли, ала от вратата се появи черна сянка.

Флориан насочи пистолета си напред и стреля. В следващия миг гранатата избухна. Катлин също бе стреляла.

Той се облегна на стената и си пое дъх. По мрежата съобщаваха, че групите от Зелената казарма са проникнали в офисите на Службата за сигурност — по асансьорните шахти от тунелите. Лесна работа, докато не стигнеха до капаните и защитните системи.

В коридора се стелеше синкав дим. Противопожарните аларми отдавна бяха изключени.

Катлин заотстъпва като покриваше коридора с оръжието си.

— Още един — каза тя.

Флориан кимна.

Не се радваше, Денис се беше държал добре с тях. Спомняше си трапезарията, спомняше си смеха му.

Но бе застрашен животът на сера и той не изпитваше угризения.

Катлин — още по-малко.

 

 

Ари слезе от буса и Флориан и Катлин се приближиха към нея.

— Денис е мъртъв — каза Флориан. — Съжалявам, сера. Това беше капан.

— Ами Сийли?

— Мъртъв — отвърна Катлин.

Ари погледна към коридора. По пода лежаха трупове, над тях се стелеше дим. Помнеше това място от детството си и сега й се струваше нереално.

Денис… мъртъв…

Тя се обърна. Лицето на Катлин беше безизразно. Флориан обаче изглеждаше загрижен. Флориан, от чието слепоочие се стичаше кръв.

Ари не зададе въпроси. Не и в присъствието на свидетели.

XVII

Рисюнският самолет плавно кацна и се насочи към терминала и залата за обеззаразяване.

— Ще отнеме известно време — поставил ръка на рамото на Грант, каза Джъстин. Можеха да поседнат във ВИП-чакалнята. Но продължаваха да стоят до прозорците и да гледат самолета. Джъстин различаваше вътре движещи се сенки, нищо повече.

Но една от тях беше Джордан. А друга — Пол.

„Всичко е наред“ — бе казал той, когато от РИСЮН ЕДНО го свързаха с пристигащия самолет, когато Грант се спускаше по хълма и Рисюн започваше да лекува раните си. — „Не се тревожи. Яни Шварц е новият администратор. Добре дошъл у дома.“

Ала той се тревожеше.

Тревожеше се, докато вратите не се отвориха и отвътре не се появиха двама уморени пътници.

След което чакалнята била тяхна, бе казала Ари, колкото дълго искат, а единственият оцелял бус ги очакваше под колонадата, за да ги откара до Дома.