К. Дж. Чери
Сайтин (9)

I

Утробният резервоар се наклони, изсипа съдържанието си в пълния с течност контейнер и Ариан Емъри започна да се гърчи под непознатата слаба светлина.

Джейн Щрасен бръкна във водата и я извади. Сътрудниците й завързаха пъпната връв и я поставиха на масата за кратък преглед под контрола на Джейн.

— Съвършена е, нали? — Във въпроса се долавяше тревога. Преди час това щеше да е клинична, професионална загриженост, безпокойство за проект, който можеше напълно да се провали, ако на бебето му имаше нещо. Ала сега внезапно се беше появила някаква лична болка, която Джейн не бе очаквала да изпита.

„Ти си най-близкият аналог до тестовете на Олга Емъри“ — беше й казал братовчед й Джиро. Тя бе отказала, беше възразила, че ръководи Първо крило и няма време за майчинство на сто тридесет и две годишна възраст.

„Олга е станала майка на осемдесет и три — отвърна Джиро. — Ти си волева жена, ужасно си заета, каквато е била и Олга, интересуваш се от изкуство като нея, родена си в космоса и притежаваш нужните професионални умения и интелигентност. Не разполагаме с по-добра възможност от теб. И си достатъчно стара, за да помниш Олга.“

„Аз мразя децата — упорито каза тя. — Джулия е плод на непорочно зачатие и отказвам всякакви сравнения с оная отвратителна кучка.“

И ето я в тази стая, изпълнена с ужас, докато медиците преглеждаха гърчещото се новородено.

Никога не се беше занимавала много с генетичната си дъщеря, която бе нейната лична отстъпка пред безсмъртието, зачената с помощта на панпарижки математик, дарил спермата си на Рисюн. Навремето Джейн беше смятала, че случайният избор и новата кръв може би са за предпочитане. Прекалено внимателното планиране според нея водеше до лоши генотипи и Джулия бе резултат на личния й подбор, нито лош, нито добър. Бяха я отгледали бавачки и с годините Джейн й обръщаше все по-малко внимание. В момента обаче я интересуваше само собствената й биология и в личния си живот беше безпомощна като ази.

Но това дете, клонингът на Ари, тази нейна осиновена на преклонна възраст дъщеря бе точно онова, на което се надяваше. Идеалната ученичка. Този ум можеше да поеме всичко, което Джейн можеше да му даде, и да й го върне.

Бе направила запис на Олга с детето. Ръка на рамото на Ари. Силно подръпване на пуловера на Ари. Гневното, отчаяно потръпване на Ари. Така ги беше запомнила.

Олга бе взимала безчет кръвни проби и беше правила безброй психотестове, защото имаше теории, които бяха довели до теориите, разработени от Ари. Олга бе направила първите Резнерови тестове на Ари и резултатите се бяха доближавали до горния край на скалата. Олга Емъри вярваше, че детето е втора Естел Бок, предопределена за безсмъртие с помощта на рисюнските лаборатории.

В онези първи дни, когато интелектуалците, бягащи от визовите закони на Земната компания, бяха основали Сайтин, еретичните политически теоретици, прочутите физици и химици и легендарните изследователи бяха повече, отколкото хората, способни да поправят тоалетните, а подмладяването току-що беше открито, Рисюн бе създаден, за да го разработи. И Олга Емъри беше блестящ интелект с инстинкт за интердисциплинарни нововъведения.

Джеймс Карнат имаше още по-невероятни идеи и твърдо беше решил двамата с Олга да създадат бебе, което да е по-гениално от Бок.

Което бе довело всички тях до тази стая и до този проект.

Затова Джейн трябваше да прави всичко като Олга. Изправи се, Ари. Не мърдай, Ари. Напиши си домашното, Ари.

За момент изпита угризение, че навремето бе захвърлила Джулия на бавачките.

II

— Всички са в добра форма — заяви Петрос Иванов. — Азите са абсолютно нормални. Вече са на програма.

— Ари също.

— Щрасен се оплаква от старшата бавачка.

— Всички ази са упорити. Това означава, че точно изпълняват инструкциите.

Пресяването на записките на Ари им беше отнело почти година. Рисюнските компютри бяха работили в продължение на три седмици само за да съберат първоначалните данни за Ари. Слава Богу, че Олга бе архивирала всичко с препратки и го беше подредила хронологически. Трябваше да се намери точното място на записите, не само за Ари, но и за двамата ази, които бяха с уникални протомодели.

И когато започна да се излива с пълна сила, инфопотокът от Проекта заля архивите на Дома.

Рисюн не поверяваше нищо от Проекта на външни лаборатории. Наложи се да предоставят част от продукцията на ази на други лаборатории. Това щеше да предизвика финансова криза, ако армията не даваше пари за клоновете на „Крайна“ и в Планис. Междувременно Джордан Уорик правеше услуга на всички, като се занимаваше с лабораторията в Планис. От смъртта на Ари не се бе чувствал по-добре, защото най-после вършеше истинска работа. Бяха повишили Робърт Карнат и го бяха пратили в Планис. Той не беше приятел на Уорик и бе достатъчно добър администратор, за да държи юздите в свои ръце. Бяха се лишили от други служители, необходими за строежа на „Крайна“, и щяха да изгубят още хора, когато откриеха лабораторията и стартираше проектът „Рубин“. Преди да започне всичко това, Рисюн имаше предостатъчно персонал, а сега дори купуваше договори на ази от аматьори, подмладяваше всички ази над четиридесет години и ги подлудяваше със записи за промяна на психомодела. Петнадесет общежития в Града бяха празни и съвсем наскоро бяха подписали договор с Бюрото на отбраната за откупуването на рисюнски ази, наближаващи пенсионна възраст. Това спестяваше на военните разходите за професионално пренасочване и пенсии и правеше азите ужасно щастливи, че ще работят другаде. В същото време Рисюн получаваше огромен брой дисциплинирани служители — без разход на време и усилия. Естествено имаше много грешки и дефекти, но не и в Проекта, където не се появяваха нови лица и където отличните специалисти можеха да посвещават цялото си внимание на работата.

Спасяваше ги откупуването на азите от армията. Денис се гордееше с този ход. Изискваше се известно умение, за да превърнеш проект, предвиден за един индивид, в четири — като се брояха Рубин и двамата ази.

III

Джъстин наля вино в многократно изпразваната чаша на Грант. Наля и на себе си и остави празната бутилка. Грант погледна към чашата си малко загрижено.

Разговаряха за работа. Разговаряха за последователността, която разработваха. По бутилка вино на човек не допринасяше много за програмирането — връзките започваха да се замъгляват.

Но така Джъстин се чувстваше по-добре. Изпитваше странно разочарование от себе си. Заради едно бебе бе изпаднал в състояние на ирационална депресия. В Рисюн постоянно се задаваха въпроси като „Умна ли е?“ и „Как е?“ и той се чувстваше така, сякаш някой е стиснал сърцето му в юмрук.

Заради раждането на едно бебе, за Бога. И докато в жилищата на операторите и в Първо крило се веселяха, двамата с Грант мрачно пиеха.

Бяха в апартамента, техен дом още от деца, апартамента, който някога принадлежеше на Джордан, в чиниите им имаше бисквити и изсъхнали парчета наденица, двете празни бутилки стояха на каменната маса, съдържанието на третата решително намаляваше. И това най-после успяваше да му помогне да се дистанцира от нещата.

„Иска ти се бебето да умре, така ли?“

Той вдигна чашата си и с пресилена бодрост я чукна в тази на Грант.

— За бебето.

Приятелят му се намръщи и не отговори на тоста.

— Хайде — каза Джъстин. — Можем да бъдем милостиви.

Грант повдигна очи и направи движение с пръсти. „Не забравяй, че е възможно да ни наблюдават.“

Наистина. Играеха си игрички с мониторите в Дома, ала трябваше да излизат навън, за да разговарят свободно.

— По дяволите, нека слушат. Не ми пука. Съжалявам това дете. То не го е искало.

— Никой ази не го иска — рязко отвърна Грант. Между веждите му се появи дълбока бръчка. — И никой естествено роден също.

— Да, никой не го иска. — В стаята се възцари мрачно мълчание. Рисюн се променяше. Появяваха се нови лица, азите бяха… възбудени от заповедта за подмладяване. И в същото време бяха обезпокоени от постоянните премествания и пристигането на непознатите. Не бяха опасно обезпокоени, просто… никога не им се бе налагало да понасят толкова бързи промени. Графиците на отговорниците бяха запълнени до пръсване.

Докато в Първо крило имаше апартамент, заключен като мавзолей. Никой не го отваряше, не го почистваше, не докосваше нищо.

Чакаха.

— Мисля, че няма да постигнат по-голям успех, отколкото с Бок — накрая каза Джъстин. — Наистина. Джейн Щрасен, за Бога! Накрая ще я побъркат още повече от Бок. С дълбочинен запис щяха да имат по-добри резултати. Творческият фактор е пълна глупост. Целият проект е абсолютна лудост. Те не искат таланта на Ари, не искат мило умно хлапе, искат Ари! Искат да си върнат властта, искат личността! Няколко подмладени мумии, които прахосват бюджета на Рисюн. Истинска катастрофа. Съжалявам това хлапе. Наистина го съжалявам.

— Мисля, че има нещо в идеята за творчеството и записа — отвърна Грант. — При нас го няма в същата степен…

— Това са пълни глупости. Не вярвам, че ще намериш решението на проблем, над който цял месец са се потили десетки старши програмисти.

— Не говоря за това. Аз съм ази. Понякога имам перспектива, която те нямат. И Франк е ази, обаче не е като мен. Аз мога да ставам и арогантен. Имам право на това. Но всеки път, когато се налага да споря с Яни, го усещам като нож в сърцето.

— С всички ни е така. Яни е…

— Изслушай ме. Виж какво правят с Ари. Трябваше да издълбаят тунел в планината, за да я съберат там.

— И какво от това, че в деня на обявяването на войната тя е обядвала риба и от началото на цикъла й са били минали два дни? Глупости, Грант, пълни глупости, с това са напълнили оня тунел.

— Не. Ти не ме слушаш. Има разлика. Светът е прекалено сложен за мен, Джъстин. Не мога да го обясня по друг начин. Виждам микроструктурите много по-добре от теб. Съсредоточавам се само върху дребните неща. Но в психомодела на азите има нещо… което не може да се справи със случайните макроструктури. Целият онзи тунел само за нейния психомодел!

— Психомодел, по дяволите! Той е пълен с делата й, с хората, които е наранила, а тя беше на сто и двайсет години! Ако отидеш в Новгород, за да купиш съветници, пак ще напълниш тунела, за нула време.

— Не е същото. Виж какво се опитвам да ти кажа. Мога да науча всичко, което е знаела Ари. И пак ще се концентрирам върху дребните неща.

— Глупости! Кой откри противоречието в седемдесет и осмиците? Не бях аз!

Грант сви рамене.

— Защото родените хора допускат повечето си грешки като търсят нещо рационално в противоречията.

— Ти четеш в мен като в разтворена книга.

— Не винаги. Не знам какво е направила с теб Ари. Знам какво се е случило. Знам, че нямаше да се повлияя по същия начин. — Вече можеха да разговарят за това. Но рядко го правеха. — Тя можеше да ме преструктурира. Беше много добра. Но не можеше да го направи с теб.

— Затова пък направи адски много други неща. — Болеше го. Особено тази вечер. Искаше му се да сменят темата.

— Не го е направила. Защото психомоделът ти не се вмества само в една книга. Прекалено си сложен. Можеш да се променяш. А аз трябва да съм адски предпазлив с промените. Мога да виждам в собствения си ум. Съвсем просто е. В него има стаи. Твоят е бутилка на Клайн^[1].

— Господи! — изсумтя Джъстин.

— Пиян съм.

— И двамата сме пияни. — Той се наведе напред и постави ръка на рамото му. — И двамата сме бутилки на Клайн. И точно затова се върнахме там, откъдето започнахме. Готов съм да се обзаложа, че моят психомодел не е по-сложен от твоя.

— Искаш ли пример? Сърцето ми току-що се разтуптя. Това ужасно ме засрамва. Това е инстинкт, задействан от отговорничката. Не искам да го правя, защото мисля, че не е разумно да се занимавам с ума ти, но се хвърлям вътре, като че ли съм получил заповед.

— По дяволите, мразя, когато започваш да се самоанализираш. Не искаш да го правиш, защото не знаеш кога те подслушва Службата за сигурност, защото въпросът е личен и си тактичен. Всичките ти дълбочинни модели просто описват същото, каквото чувствам и аз. И тъкмо затова не ти ровя в главата.

— Не. — Грант вдигна показалец и изхълца. — Основната причина, поради която сме различни. Ендо… ендо… по дяволите! Хормоните… Кръвната химия реагира… към средата. Даден стимул… понякога адреналинът се качва… понякога пада… понякога нещо друго… оттенъци на сивото. Променливост… в случайна среда. Запомняш някои неща вярно, други грешно, някои подробно, други бегло. Ние… — Ново изхълцване. — Ние започваме от люлката… с опиати. Които отварят умовете ни за влияние. Това означава… отсъствие на нюанси в първоначалния ни логически модел. Нещата са абсолютно верни. Можем да вярваме на онова, което ни казват. Вие получавате своя психомодел чрез сетивата си. Чрез естествени опиати. Получавате информацията си чрез запис, а психомодела си — чрез сетивата си. Съвсем хаотично. Научавате се да усредявате величините в информационния поток, защото знаете, че ще има вариации. Но при нас експертите са елиминирали всички логични противо… противоречия. Ние можем да регистрираме всяка подробност, трябва, просто така обработваме информацията. Затова сме адски добри в откриването на конкретни детайли. Затова по-бързо решаваме някои проблеми. Вие усредявате и работите с памет, в която има хиляди оттенъци на ценностите, и сте по-добри в усредняването на нюансите, отколкото в това да си спомняте точно какво се е случило, затова обработвате информация, заливаща ви едновременно от всички страни. Което не се удава на нас. Ти можеш да измислиш две абсолютно противоречащи си идеи и да вярваш и в двете, защото възприятията ти са променливи. Аз не мога.

— По дяволите, ти вършиш същата работа като мен. И забравяш електронната си карта за вкъщи по-често от мен.

— Защото обработвам някаква друга информация.

— Аз също. Съвсем нормално.

— Защото имам същия рефлекс като теб: мога да изпълнявам действия по навик. Но съм социализиран, рядко взимам записи и имам две обработващи системи. Горното равнище съм научил в реалния свят — ендокринното усвояване. Долното, където са реакциите ми, е съвсем просто, адски просто и безмилостно логично. При вас е обратното. Вие първо усвоявате случайното.

— При мен е обратното.

— Все тая.

— Господи. Това са теориите на Емъри. Действаш по този начин, защото опиатите са установили системата и това е пътят на най-малкото съпротивление. За всеки експеримент, който доказва тази теза, има друг, който доказва теорията на Хауптман-Поли.

— Хауптман е бил социален теоретик, който е искал резултатите му да подкрепят неговата политика.

— Че с Емъри не беше ли същото?

— Емъри питаше нас. Хауптман е социализирал субектите на своите експерименти, докато са разбирали какво иска да му кажат. Азите винаги искат да зарадват отговорничката си.

— О, глупости! За азите на Емъри се отнася същото.

— Но Емъри беше права. Хауптман греши. Това е разликата.

— Записът въздейства върху реакцията на твоята ендокринна система. И толкова. Ако ми дадеш достатъчно запис, пулсът ми ще се ускорява също като твоя.

— Аз съм записен програмист. Когато остарея като Щрасен, ще съм адски добър. Знаеш, че някои стари ази стават като родените хора. А други се превръщат в адски шантави създания. Тъкмо затова старите ази имат повече проблеми. Проклето да е Второ крило — пълно с цял Двор подмладени анита.

Джъстин се порази. Персоналът старателно избягваше тези думи. Родени хора. Анита. Двора. Винаги казваха „граждани“, „ази“, „Градът“. Грант определено беше пиян.

— Ще видим дали има някакво значение — каза Джъстин — дали на дванайсетия си рожден ден Ари Емъри е закусвала бяла риба, или шунка.

— Не казвам, че според мен Проектът ще успее. Казвам, че според мен Емъри наистина разбираше какви са азите. Когато са ни създали, просто са имали нужда от хора. Незабавно. Затова са започнали със запис от люлката. Пълна случайност. Сега сме просто… икономични.

— Стига глупости.

— Не казвам, че имам нещо против, сер. Ние вече сме повече от вас. Скоро ще създадем ферми, в които хората ще могат да растат като плевели и да общуват с жлезите си. Все трябва да има някаква полза от тях.

— Върви по дяволите!

Грант се засмя. Десетки пъти бяха водили този спор. Но днес нещата най-после придобиха съответната перспектива. Стореното — сторено. Нямаше начин да измъкнат ония проклети записи от Архива, тъй като бяха на Ари, а Ари бе свещена. Ала Джъстин беше свикнал да живее с мисълта, че някой ден всичко това може да се появи по вечерните новини.

Или да открие, че сделката вече не е валидна.

Джордан бе убил една умираща жена поради причини, които Проектът така или иначе щеше да обезсмърти в архивите — ако успееше. Ако успееше, всяка тайна подробност от личния живот на Ари щеше да придобие научно значение.

Ако успееше поне в някаква степен и Проектът станеше публично достояние, имаше вероятност Съветът да проведе ново следствие и да освободи Джордан.

Ако Проектът се провалеше, щеше да е същото като с клонинга на Бок, който беше добавил само жалък послепис към живота на една велика жена — невероятно скъп провал, който Рисюн никога нямаше да разкрие публично.

Ако се провалеше, щеше да има политически последствия, особено между рисюнската администрация и отбраната. Нямаше начин да се предвиди какво ще направи Джиро Най, за да се защити: Джиро трябваше да довърши делото си, за да се докаже, а междувременно размахването на Проекта пред отбраната му позволяваше да заграбва власт, в известно отношение по-голяма от онази на Ари. Власт да запушва усти. Власт да използва секретните служби. Ако имаше дори капчица ум и ако Проектът не се провалеше категорично, Джиро щеше да е по-стар от Джейн Щрасен, когато дойдеше моментът да признае, че не са постигнали целта си. Дори можеше отново да опита — по това време той вече просто нямаше да има нужда от власт. След Джиро — потоп. Нямаше да му пука.

IV

— Слизай оттам! — изсумтя Джейн и стомахът й се сви, докато двегодишното момиченце се протягаше към рафта, без да мисли за хлъзгавия под и металните крака на стола. Ари се стресна, столът се запързаля, детето грабна кутията с бисквити… и Джейн Щрасен го хвана преди да е паднало.

— Ако ти се папкат бисквитки, трябваше да ми кажеш! — каза Джейн. — Пак ли искаш да си удариш брадичката?

„Болка-Ари“ беше единствената логика, която оказваше въздействие върху желанията на детето. И една световноизвестна генетичка трябваше да дрънка бебешки глупости и да потиска желанието си да плесне детската ръчичка. Но Олга не бе вярвала в телесните наказания.

— Нели! — извика Джейн на бавачката. И си спомни, че не бива да вика. Не вдигна прекатурения стол. Педантичната Олга никога не би го оставила така. Джейн обаче държеше на ръце съпротивляващото се двегодишно дете и чакаше Нели. Ари се мъчеше да се освободи. Тя я пусна и детето демонстративно се тръшна на пода. — Стани! — Джейн силно стисна мъничката й ръчичка. И рязко я дръпна. — Стани! Що за поведение е това?

Нели се появи на прага. Гледаше стреснато.

— Вдигни този стол.

Докато възрастните бяха заети, Ари се дръпна и посегна към кутията бисквити на пода до стола. Проклета да е, ако забравеше каква е била целта й.

„Да й дам ли бисквитите? Не. Лош урок. Постъпката й не бива да остава безнаказана. Иначе някой ден ще си строши врата. Освен това Олга беше отмъстителна кучка.“

— Нели, прибери някъде тези бисквити, така че да не може да ги вземе. Млъкни, Ари. Отивам на работа. Нели, вземи я!

Гледаха я широко отворени очи на ази, ужасени и наранени.

— По дяволите. Не мога постоянно да я следя. Млъкни, Ари. Ти не разбираш колко е активна, Нели. Тя те води за носа.

— Да, сера. — Нели беше съсипана. Беше на ръба на криза. Имаше нужда от отговорничка, която да я прегърне и да й каже, че се справя по-добре от предишната бавачка. Половината от времето на Джейн отиваше, за да пази детето да не се нарани, а другата половина — да пази бавачката от нервен пристъп.

— Просто поръчай да монтират ключалка на кухненската врата — каза Джейн. Ари изрева, сякаш я бяха затворили в стаята за игра. Мразеше стаята за игра. — Престани, Ари. Маман не може да те държи на ръце.

— Да, сера. Да…

— Знаеш си работата, Нели. Сега я изкъпи. Изпотила се е.

— Да, сера.

Азибавачката вдигна момиченцето и излезе.

Джейн погледна към тавана. Към традиционното местоположение на Господ, независимо от планетата.

Дойде Федра и й съобщи, че е дошла дъщеря й Джулия.

Джейн отново погледна нагоре и въздъхна:

— По дяволите, аз съм на сто трийсет и четири и не заслужавам това.

— Сера?

— Нищо, Федра. Иди да помогнеш на Нели в банята. Не. Намери Оли. Кажи му да успокои Нели. Кажи на Нели, че винаги крещя. Върви!

Федра се подчини. Федра беше от нейните ази. Федра бе компетентна. Джейн излезе от кухнята и тръгна по коридора след нея, после зави наляво покрай трапезарията и библиотеката към дневната.

Където Джулия седеше на дивана. Тригодишната Глория си играеше на килима.

— Какво правиш тук, по дяволите? — попита Джейн.

Джулия вдигна глава.

— Водих Глория на зъболекар. На преглед. Реших да се отбия за малко.

— Знаеш, че не бива.

Още едно бебе. Което обмисляше да унищожи нещо. Апартаментът бе обезопасен за двегодишно дете. Глория беше висока за своите три.

— Виж, Джулия, положението ти е ясно. Не бива да водиш Глория тук.

— Няма да заразим бебето. Просто си помислих, че можем да излезем заедно на обяд.

— Въпросът не е в това, Джулия. Записват ни. Знаеш го. Не искам да ме обвинят, че съм провалила Проекта. Разбираш ме. Не си дете. Вече си двайсет и две годишна и е крайно време…

Глория отиваше към една ваза.

— Глория, по дяволите!

Тригодишните обаче никога не се отказваха от целта си. Тя стана и дръпна детето към дивана. Глория запищя. Щеше да се чуе чак в другия край на апартамента, където друго момиченце се опитваше да удави бавачката си. Джейн запуши устата й. — Млъкни! Джулия, по дяволите, махни това дете оттук!

— Тя е твоя внучка!

— Не ми пука каква е, махни я оттук! — Глория истерично се бореше и я риташе. — Махни я, по дяволите!

Дъщеря й взе Глория от ръцете й и детето отново запищя, сякаш го колеха.

— Вън! — извика Джейн. — По дяволите, накарай я да млъкне!

— Не ти пука за собствената ти внучка!

— Утре ще отидем на обяд! Сега просто я накарай да млъкне!

— Тя не е от твоите проклети ази!

— Мери си приказките!

— Ти имаш внучка! Имаш мен, за Бога! И изобщо не ти пука!

Глория виеше истерично.

— Сега няма да говорим за това! Вън!

— Върви по дяволите тогава! — Джулия се разплака. Глория продължаваше да пищи. Джулия се обърна и си тръгна.

Джейн остана в тихата дневна. Стомахът й мъчително се свиваше. Джулия най-после проявяваше някаква смелост. И едва не беше саботирала Проекта. Не биваше да има друго момиченце. Все още слепешком опипваха пътя си. Малките промени във формиращото се себеусещане можеха да окажат огромно въздействие в бъдеще. Ако вярно заложеха началото, Ари щеше да се справи с отклоненията от курса.

Ари не биваше да пита: „Кой беше това, маман?“

Ари бе още дете.

В основата на всички проблеми на Джулия беше представата й за „майка“. Джулия бе решена да стане истинска „майка“, защото знаеше, че това е единственото, в което се е провалила великата Джейн Щрасен, и беше убедена, че може да се справи. Джулия смяташе, че е била лишена от детство и щеше да стигне до другата крайност, щеше да провали живота на собственото си дете — това малко изчадие знаеше как да получи от мами всичко друго, освен принципност, и се нуждаеше от здрава ръка и един месец далеч от мами преди да е станало прекалено късно.

Странно колко ясни изглеждаха нещата от перспективата на времето.

V

Пак сензорите. Флориан бе объркан. Голямата сграда и седенето на ръба на масата винаги го караха да се чувства така, но успя да отговори, когато отговорничката го попита къде е мястото на първия сензор. Точно над сърцето. Знаеше го. Имаше кукла, с която можеше да се упражнява.

— Точно така — потвърди отговорничката. — Ти си адски добро момче, Флориан. Много си умен и ужасно бързо усвояваш нещата. Можеш ли да ми кажеш на колко си години?

Питаше го колко е голям и колкото по-голям и умен ставаше, толкова повече пръсти изискваше отговорът. Сега трябваше да вдигне първия, втория и третия пръст и да спре. Което бе трудно, без да вдигне всичките. Когато успя, му стана хубаво. Отговорничката го прегърна.

Когато свършваха, винаги получаваше нещо сладко. И знаеше всички отговори на всички въпроси, които му задаваше отговорничката.

Само му се искаше да му дадат сладкото още сега и да забравят за сензорите.

VI

Ари беше невероятно възбудена. Имаше нов костюм — червен, с лъскава украса отпред и на единия ръкав. Нели й вчеса косата, черна и пухкава, после Ари трябваше да се мотае из дневната, докато се приготвят маман и Оли. Маман изглеждаше много висока и красива, цялата в сребро, и среброто в косите й също бе прекрасно. Оли също дойде, красив с черната си униформа, която носеха азите. Оли беше специален ази. Винаги следваше маман и ако кажеше нещо, Ари трябваше да го изпълни. Тя го правеше, или поне го правеше днес, защото маман и Оли щяха да я заведат на Празник.

Там щеше да има много възрастни. Тя щеше да отиде на Празника и после Оли щеше да я заведе у Валъри на детски купон.

Валъри бе момче. Детето на сера Шварц. Щяха да ги пазят ази, а те щяха да си играят и щеше да има сладолед. И други деца. Но тя най-много харесваше Валъри. Валъри имаше космически кораб с червени светлини. Имаше и едно стъклено нещо, през което можеш да гледаш и да виждаш пъстри картинки.

Надяваше се, че ще има и подаръци. Понякога имаше. Когато всички се обличаха празнично, можеше да има подаръци.

Но по-важно беше да отиде там, където бяха възрастните. Да върви по коридора, хванала маман за ръка, и да се държи възпитано, защото така трябваше и не биваше да прави бели. Особено когато можеше да има подаръци.

Слязоха долу с асансьора. Видя много високи ази: повечето носеха черни дрехи и даже да бяха облечени в нещо друго, винаги можеше да ги разпознае. Не бяха като маман и чичо Денис, приличаха на ази. Понякога се преструваше, че е като тях. Вървеше съвсем тихо, стоеше изправена като Оли и казваше „да, сера“ на маман. (Не на Нели. На Нели казваше „да“.) Понякога се преструваше на маман и казваше на Нели „моля, оправи ми леглото, Нели“. (Веднъж и на Оли: „Оли, по дяволите, искам нещо за пиене.“ Оли се подчини и после каза на маман. И маман й каза, че не било възпитано. Затова вече казваше „по дяволите“ само пред Нели.)

Маман я поведе по коридора и излязоха навън, където имаше много хора. Една жена каза:

— Честита Нова година, Ари. — И се наведе да я погледне в лицето. Имаше хубава огърлица и Ари можеше да види какво има в деколтето й. Беше интересно. Но Оли я взе на ръце. Така бе по-добре. Можеше да гледа лицата на хората.

Жената поговори с маман. Всички приказваха едновременно и всичко миришеше на парфюм, храна и пудра.

Някой я потупа по рамото. Чичо Денис. Денис беше дебел. Около него винаги имаше много място. Тя се зачуди дали е целият плътен, или си поема повече въздух от другите хора и затова е толкова кръгъл.

— Как си, Ари? — извика й сред врявата чичо Денис и внезапно всички други престанаха да говорят и погледнаха към тях. — Честита Нова година.

Тя се озадачи. Ако това беше нейната Нова година, значи имаше рожден ден, и ако тези хора се бяха събрали на рождения й ден, трябваше да дойдат вкъщи и да й донесат подаръци. А никой не й бе дал подарък.

— Честита Нова година — казаха хората. Ари ги погледна с надежда. Но нямаше подаръци. Тя въздъхна, после, докато Оли я носеше сред тълпата, зърна пунша и тортата.

Оли разбра.

— Искаш ли пунш? — попита той.

Ари кимна. Беше много шумно. Не бе сигурна, че й харесва да има толкова много възрастни. Празникът й се струваше глупав. Но пуншът и тортата изглеждаха по-добре. Ари се притисна към силното рамо на Оли и се ободри. Пуншът, особено в красива купа и с голяма торта, почти можеше да замести подаръците.

— Трябва да те оставя на пода — каза Оли. — Почакай ме тук и ще ти донеса пунш.

Не искаше. Всички бяха високи, музиката бе ужасно силна и когато стоеше на пода, не виждаше нищо освен крака. Някой можеше да я настъпи. Но Оли я остави и маман се приближаваше с чичо Денис. И хората не я настъпваха. Много хора я гледаха. Някои се усмихваха. Почувства се в безопасност.

— Ари. — Оли й подаде чашата. — Внимавай да не я разлееш.

Пуншът беше зелен. Тя се поколеба, но миришеше приятно и се оказа вкусен.

— Ставаш прекалено голяма да те носи човек — каза чичо Денис. Ари вдигна глава и сбърчи носле. Не бе сигурна, че това й харесва. Маман казваше същото. Но не и Оли. Оли беше голям и много силен. Бе различен от другите. Тя обичаше да я носи: обичаше да обвива ръце около врата му и да се притиска към него, защото той беше като стол, на който можеш да се покатериш, и не усещаше костите му. И бе топъл. И миришеше хубаво. Но Оли носеше пунш на маман и чичо Денис от друга купа и тя просто не се отдалечаваше от него, и пиеше пунша си, докато Денис и маман разговаряха.

— Искаш ли торта? — попита Оли. — На детското парти също ще има торта.

Това звучеше по-обещаващо.

— Искам още пунш — отвърна Ари и му подаде чашата си. — И торта, моля. — После остана да го чака. Сключи ръце зад гърба си и си спомни, че маман й казваше да не се люлее на пети, защото изглеждала глупаво. Непознати хора идваха при нея и й казваха, че е хубава, пожелаваха й честита Нова година, но на Ари й се искаше да си тръгне, ако не бяха пуншът и тортата, които й носеше Оли. Щеше да почака само заради това.

Детското парти обещаваше повече. Може би там щеше да има подаръци.

— Ела тук и седни — каза Оли. До стената имаше столове. Тя изпита облекчение. Ако разлееше пунш по новата си рокля, маман щеше да й се кара. Ари се покатери на един от столовете. Оли нагласи чинийката в скута й и остави чашата на стола до нея. Целият ред беше на нейно разположение.

— Отивам и аз да взема пунш — каза той. — Стой тук.

Тя кимна. Вкусна торта. От хубавата. С глазура. Ари клатеше крака, ядеше тортата и облизваше пръстите си, докато Оли чакаше на опашката, а маман приказваше с Денис и Джиро.

Може би чакаха подаръците. Може би щеше да се случи нещо интересно. Всички бяха с красиви дрехи. Някои беше виждала у дома. Но много бяха непознати. Тя дояде тортата, облиза пръстите си и се изхлузи от стола, защото повечето хора се трупаха край масите и имаше много свободно място.

Хареса й една прозрачна зелена блуза. И черните дрехи на един мъж, целите лъскави. Но бижутата на маман бяха най-красиви.

Един мъж с огненочервена коса.

В черно. Ази. Тя го загледа. Винаги беше смятала, че косата й е красива. По-красива от косите на другите. Но неговата коса наистина бе прекрасна. И той. Не беше честно. И тя искаше такава коса.

Мъжът се обърна към нея. Не бе ази. Лицето му се напрегна. Престори се, че не е забелязал погледа й. До него имаше някакъв тъмнокос мъж. Той също я погледна и това не се хареса на другия.

Въпреки това я гледаше. Беше красив като Оли. Гледаше я по-различно от възрастните и Ари си помисли, че не бива да го прави, ала не искаше да гледа нищо друго, защото той бе различен от всички. Червенокосият ази стоеше до него, но той не беше важен. Важен бе мъжът. Мъжът я гледаше и тя никога не го беше виждала. Никога не бе идвал у тях. Никога не й беше носил подаръци.

Тя се приближи. Червенокосият не искаше Ари да се приближава до приятеля му. Държеше ръката си на рамото му. Като че ли тя щеше да му го отнеме. Но мъжът я гледаше така, сякаш бе маман. Сякаш беше направил нещо лошо и тя бе маман.

Той беше заел нейното място. А тя — мястото на маман. И червенокосият ази бе заел мястото на Оли, когато маман викаше.

После червенокосият видя зад нея нещо опасно. Ари се озърна.

Маман идваше. Но когато Ари погледна, маман спря.

Всички бяха неподвижни. Всички ги наблюдаваха. Не приказваха. Имаше само музика. Всички се страхуваха.

Тя се запъти към мъжа.

Всички потръпнаха.

Ари спря. И всички отново потръпнаха. Дори маман.

Заради нея.

Тя пак погледна към маман. Потръпване.

Погледна към мъжа.

Потръпване. Всички.

Не знаеше, че може да го прави.

Маман щеше да побеснее. И Оли също.

Червенокосият ази и мъжът я наблюдаваха, докато се приближаваше към тях. Мъжът изглеждаше така, сякаш тя щеше да го отмъкне. Така смяташе и червенокосият.

Мъжът имаше красиви ръце като на Оли. Много приличаше на Оли. Всички хора го смятаха за опасен. Грешаха. Ари го знаеше. Тя можеше да ги уплаши.

Ари се приближи и го хвана за ръка. Всички правеха каквото искаше тя. Даже той.

Това й харесваше.

 

 

— Казвам се Ари — рече Ари.

— Аз съм Джъстин — тихо отвърна Джъстин. Съвсем тихичко.

— Отивам на парти — каза тя. — У Валъри.

Джейн Щрасен се приближи, за да отведе детето. Решително. Грант застана помежду им, постави ръка на рамото на Джъстин и го накара да се обърне.

Тръгнаха си. Нямаше какво друго да направят.

— По дяволите — каза Грант, когато се върнаха в апартамента, — ако никой не беше реагирал, нямаше да се случи нищо. Абсолютно нищо. Тя усети.

— Трябваше да я видя — отвърна Джъстин.

Не можеше да обясни защо. Освен… казваха, че тя наистина е Ари. До този момент Джъстин не го беше вярвал.

VII

— Лека нощ, миличка — каза маман и я целуна. Ари протегна ръчички, прегърна маман и също я целуна.

Маман излезе, после стана тъмно и Ари се сгуши в леглото с Пухчо.

— Тя добре ли е? — попита в спалнята Оли. И Джейн кимна, докато разкопчаваше блузата си. — Сера, съжалявам…

— Всичко е наред.

Оли все още беше потресен.

Всъщност и тя. Нямаше нужда да споменава, че идеята е била на Денис и Джиро.

Олга беше мъкнала детето със себе си като малък манекен — бе го подлагала на високо социално напрежение, в което чувствителните нерви на Ари сигурно се бяха опъвали до крайност.

Не можеха да вдигнат булото на секретността. Имаха достъп само до една част от тази напрегната атмосфера — в самия Рисюн.

Семейството. В цялото му разнообразно, зловредно великолепие.

Гадеше й се.

VIII

Когато излязоха за работа, Джъстин се загърна в палтото си и пъхна ръце в джобовете си. Не бързаха.

— Доведоха я — каза Грант. — Не ни забраниха да отидем. Може би не са очаквали, че ще се случи, но ние не бяхме виновни. Пълна зала с психолози — и всички се вцепениха. Те я подтикнаха. Тя усети тяхната реакция, не нашата. Тя е на четири години, Джъстин. И всички се стреснаха. Какво би направило всяко друго четиригодишно дете?

— Щеше да изтича при майка си, по дяволите. И понечи да го направи. После всички се отпуснаха и тя го усети. — Внезапно го полазиха тръпки.

— Идвало ли ти е наум — попита Грант — колко несигурна е паметта на гражданите? Поточно мислене. Вие имате пророчески сънища, нали? Можеш да сънуваш, че някой изпива чаша мляко. Седмица по-късно виждаш Яни да пие чай на обяд и ако този факт има висока вълнова стойност, ще свържеш съня си с него, ще се закълнеш, че си го сънувал точно на тази маса и след това дори психосондирането няма да разкрие истината. Това ми се е случвало два пъти през живота ми. И винаги вадех записа от избата и отивах на дивана за сеанс, докато се почувствам по-добре. Чуй ме: ще призная, че поведението на детето може да има някакъв смисъл.

IX

Офисът на Джиро си беше същият — същата врата и същата ключалка — доста повече мерки за сигурност, отколкото бе взимала Ари. Джиро вече беше съветник Най — за пред външните. Ала всички в Дома знаеха кой продължава да командва Службата за сигурност.

Джъстин пъхна картата си в ключалката, чу изщракването и въведе гражданския си номер. После отвори вътрешната врата. Абан седеше на обичайното си бюро.

Това беше първото, което видя. В следващия миг забеляза двамата ази от Службата за сигурност. Абан небрежно се надигна от стола си.

Джъстин се закова на място. И погледна по-близкия от азите.

Имаха скенер.

— Разперете ръце, сер — каза онзи отляво. Той им се подчини, остави ги да прокарат палката по тялото му. Устройството откри нещо в джоба на палтото му — хартиена салфетка. Джъстин го изгледа презрително.

След като се убедиха, че не е въоръжен, Абан отвори вратата и го въведоха вътре.

Там не беше само Джиро. Там беше и Денис. И Петрос Иванов. Един от азите леко го хвана за ръката и го поведе към единствения свободен стол пред бюрото на Джиро. Денис седеше отляво, Петрос — отдясно.

Като трибунал.

Хората от Службата за сигурност застанаха неподвижно докато Джиро не вдигна ръка и не им каза да излязат. Но след затварянето на вратата ушите на Джъстин му подсказаха, че някой все пак е останал.

Абан.

— Разбираш защо си тук — каза Джиро. — Излишно е да ти обяснявам.

— Да, сер — глухо отвърна Джъстин.

— Имаш ли какво да кажеш? — попита Джиро.

— Мисля, че не бива.

— Можеше да си тръгнеш, по дяволите.

— Тръгнах си.

— После. — Джиро гневно стисна устни, взе диктофона от бюрото си и го завъртя между пръстите си. — Какви бяха намеренията ти? Да саботираш проекта ли?

— Не. Бях там като всички други. А вие какво целяхте? Да я покажете пред всички ли? Да впечатлите Семейството? Да измамите пресата? Басирам се, че сте направили запис.

— Никой не е подтиквал детето — тихо каза Денис. — Имаш думата ми, Джъстин.

— Глупости. Всичко беше за пред медиите, нали — детето открива клонинга на убиеца. Господи, какво постижение на науката!

— Не се прави на артист — рече Джиро. — Разговорът не се записва.

— Джъстин — умолително каза Петрос. — Никой няма да те „обработва“. Не за това сме се събрали тук.

— Естествено.

— Тук сме — изсумтя Джиро, — за да ни отговориш на един прост въпрос. Ти ли я подтикна?

— Сами открийте отговора. Напишете каквото искате. Изгледайте проклетия запис.

— Вече го направихме — отвърна Джиро. — Грант е срещнал погледа й. Ти също, точно преди тя да се запъти към вас.

Атака срещу нова цел. Разбира се, че щяха да стигнат до Грант.

— Какво друго гледаха хората? Какво друго имаше да гледаме? Гледах нея. Смяташ ли, че ще отида там и няма да я гледам? Ти ме видя там. Можеше да ми кажеш да си тръгна. Но не го направи. Инсценирал си го. Ти си инсценирал всичко. Колко души знаеха? Само ти ли?

— Значи твърдиш, че не си я подтикнал?

— По дяволите, не. Грант също. Питах го. Вината не е негова. Нито пък моя.

— Ти не обичаш учебните записи — каза Джиро. — Това е странно за програмист.

— Просто не им вярвам.

— И не взимаш дори развлекателни записи.

— Много работя.

— Не ме лъжи. Не взимаш запис повече от веднъж месечно. Адски странно отношение от страна на програмист.

Джъстин не каза нищо. Бе изразходвал всички лесни отговори.

— Даже Грант не ходи в лабораторията за записи — продължи Джиро. — Използва домашното си устройство. Което е нарушение на правилника.

— За това няма правило. Щом така предпочита, никой не може да го задължи. Грант е умен, бързо възприема…

— Значи не си го инструктирал, така ли?

— Не съм.

— Грант е самостоятелен, напълно социализиран — каза Петрос. — Не се нуждае толкова често от утвърждаване на психомодела. Но като се има предвид какво е преживял, ще е по-добре, ако приема дълбочинен запис. Просто като превантивно средство.

— Като се има предвид какво е преживял ли? Не!

— Значи си го инструктирал — рече Джиро.

— Не. Решението е негово. Решението е негово и той има право, също като мен, поне доколкото знам.

— Не съм сигурен, че се нуждаем от програмисти, които изпитват страх от записи.

— Жертвата на убийството на Ари не е само една — рече Петрос. — Не можем да пренебрегнем този факт. Когато се случи инцидентът, Джъстин беше момче. И беше жертва на престъплението на самата Ари. Наблюдавах го. Пращах му съобщения да дойде на разговор. Вярно ли е, Джъстин?

— Вярно е.

— Ти не ми отговаряше, нали?

— Не. — Обзе го паника. Пригади му се.

— Цялата тази история с Проекта адски те плаши, нали? — попита Петрос.

— Живей и остави другите да живеят. Съжалявам детето. Сигурен съм, че подслушвате апартамента ми. Надявам се интимните моменти да са ви доставили голямо удоволствие.

— Джъстин. Кажи ми истината. Още ли получаваш записни спомени?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да. Сигурен съм.

— Мисля, че това е отговорът на твоя въпрос — обърна се Петрос към Джиро. — Стресът. Ари веднага го е усетила. Повече ме безпокои психическото състояние на Джъстин. Според мен ще е най-добре да се върне в своето крило, да присъства на семейните събирания и да продължи нормалния си живот. Няма полза от психосонда. Подложен е на достатъчно стрес. Искам обаче да идва на консултации.

— Джиро — каза Денис, — ако вярваш в чувствителността на малката Ари, имай предвид, че тя не се страхува от Джъстин. Тъкмо обратното.

— Това също не ми харесва. — Джиро изгледа Джъстин изпод смръщените си вежди. — Ще послушаш Петрос. Ако ми съобщи, че продължаваш да не ходиш при него, веднага ще те пратя в някоя климатична станция. Разбра ли ме?

— Да, сер.

— Ще продължиш да работиш. Ако пътищата ви с Ари случайно се пресекат, използвай собствената си преценка дали да говориш с нея. Така че да не предизвикаш любопитство. Ще присъстваш на семейните събирания. Ако тя те заговори, дръж се любезно. Нищо повече. Ако направиш нещо друго, пак ще се озовеш тук и тогава няма да съм в добро настроение. Същото се отнася за Грант. Обясни му го. Разбра ли ме?

— Да, сер. — Точно като ази. Тих. Почтителен. „Това е капан. Все още не се е затворил. Има още нещо.“

— Можеш да си вървиш. Отвори, Абан.

Джъстин стана. Денис го последва навън и го спря.

— Джъстин, подложен си на страхотно напрежение. Разбери, това не е старата Ари. Не искаме нова вражда с вашия род, честно. Не искаме да играеш ролята на Джордан. Знаеш какъв е залогът.

Той кимна.

— Чуй ме, Джъстин. Джиро те е подложил на психосонда. Отлично знае, че си откровен. Просто…

— Мръсник!

— Просто не усложнявай положението. Направи каквото ти казва Джиро. Не допускай грешка. Не искаш да нараниш момиченцето, нали? Знам, че не искаш. Стореното от Ари… няма нищо общо с нея.

— Не съм направил абсолютно нищо на Ари, за Бога. Мислиш ли, че бих наранил дете?

— Знам. Просто си помисли. Помисли за това следващия път, когато се срещнеш с нея. Ари те е съсипала. Ти си в състояние да направиш същото с това дете. Можеш да го нараниш. Искам сериозно да помислиш за това.

— Нищо не съм й направил!

— Знам. Успокой се. Чуй ме. Ако постъпиш както трябва, мога да ти помогна.

— Ха!

Азите от охраната излязоха и Денис отново го хвана за ръката и го придърпа към стената.

— Джъстин. Исках да ти кажа… молбата, която лежи на бюрото ми, за телефонната връзка… ще изчакам и ще ти дам разрешение. Ще чуваш Джордан с известно закъснение — той е умен и Службата за сигурност трябва да има време да преценява думите му. Това е всичко, което мога да направя.

— Какво ще ми струва?

— Нищо. Просто не допускай грешки. Става ли?

Той не отговори.

— Адски съжалявам. Но искам да участваш в Проекта. Тъкмо затова накарах Джиро да те остави тук. Ари те харесваше, наистина те харесваше. Враждата между нея и Джордан беше стара. Но когато видя резултатите от тестовете ти, тя те взе при себе си.

— Те бяха фалшифицирани!

— Не. Знаеш го. Но тя видя, че имаш качества. Не можеше да се мериш с нея, но пък теб не те е възпитавала Олга Емъри. Самата тя ми го каза, не те лъжа — каза, че си по-добър, отколкото показвали резултатите, несравнимо по-добър от Джордан. Това са нейни думи, не мои.

— Обаче не е имала предвид науката, ясно ти е.

— Грешиш. Разбери, тя имаше рак. Странично явление от подмладяването. Знаеше, че е в болна, а моментът беше ужасно неподходящ. Операцията щеше да забави проекта. Аз го знам, защото бях неин приятел, Джъстин. Бях единственият, на когото позволяваше да чете записките й. Става дума за проекта. Мисля, че се съмняваш в него. Няма сравнителен материал, няма успешни прецеденти… Но той се основава на два века клониране на ази. Това е човешки живот, въпросът има емоционално, субективно измерение. Насаме, Джъстин, можем да сме на абсолютно противоположни мнения и аз уважавам професионалната ти честност. Но ако се опиташ да ни саботираш, ще откриеш в мое лице враг. Разбираш ли ме?

— Да, сер.

— Ще ти кажа и друго: Ари извърши някои много лоши неща. Но тя беше велика жена. Тя беше Рисюн. И беше моя приятелка. Аз те предпазвах, пазех и нейната репутация и проклет да съм, ако някакъв жалък инцидент да я съсипе. Няма да ти го позволя. Разбираш ли ме?

— Вие пазите записите в архивите. Ако това нещастно дете дори само наполовина върви по пътя на Ари, изследователите ще се интересуват и от най-малката подробност — а това не е малка подробност.

— Това няма да има значение. Тази история е от края на живота й и излиза извън кръга на интересите им. И все пак тъкмо затова работим с Рубин. Рубин е онзи, до когото могат да се докопат военните. Ари е наш проект. Държим методите си в тайна.

— Разбирам, сер — тихо отвърна той.

Денис го потупа по рамото.

— Казвам това за пръв и единствен път. Няма да го повтарям. Искам да приемеш услугата, която ти правя, и да запомниш думите ми. Става ли?

— Да, сер.

Ставаше нещо.

X

— Ако Проектът успее, значи е валиден — каза Грант. — Винаги си казвал, че те нямат намерение да публикуват информацията. Рисюн никога не публикува информация. Рисюн прави пари от откритията си. Ако Рисюн си върне Ари, Ари, която да насочва бъдещите проучвания, смяташ ли, че ще направят успеха си публично достояние? Не. Рисюн ще получи договорите с Бюрото на отбраната. Власт, секретност, пари — Рисюн ще получава все повече и повече власт. Рисюн никога няма да публикува откритията си. Рисюн ще работи по договор с Бюрото на отбраната и ще получава всичко, каквото иска, стига Бюрото да получава обещания за клониране на отделни индивиди. Това отнема години. Отнема цял човешки живот. Междувременно Рисюн прави други неща за Бюрото на отбраната, както и за себе си.

Джъстин само кимна.

— Вие сте много странни, вие гражданите — продължи Грант. — Навярно се дължи на структурата на собствените ви психомодели — и най-вече на вашата логика. Ние знаем, че основните ни пластове са стабилни. Кой съм аз, че да съдя създателите си?

XI

Джейн седна на ръба на леглото и отметна косата от очите си. Оли се отпусна до нея и прокара устни по тила й.

Детето, слава Богу, вече спеше — за тази вечер Нели беше спечелила битката.

Ари бе нервна — през целия ден. Искаше пак да отиде у Валъри, за да си играе.

Това трябваше да се промени. Валъри ставаше проблем, както беше предвидила Джейн. Ари трябваше да си намери друго другарче. Никога не бе имала само едно.

По дяволите. Ужасен удар за едно дете.

Оли я прегърна и попита:

— Какво има?

— Опитай да ме разсееш, Оли, мили. Тази вечер не искам да мисля.

„По дяволите. Дори започвам да говоря като Олга.“

Оли я целуна по рамото.

— По дяволите, Оли, давай по-грубо. В настроение съм да убия някого.

Оли най-после я разбра и я бутна на леглото, като стискаше ръцете й, защото нямаше особено желание тя да го издере.

Оли беше адски добър — като всички ази, подлагани на такова обучение.

Джейн въздъхна и след малко се предаде. Хубавото на това да имаш ази за любовник беше, че той винаги е в настроение. Винаги повече се грижеше за нея, отколкото за себе си. Тя бе имала десетки обикновени любовници. Но странно… повече обичаше Оли.

— Обичам те — прошепна в ухото му Джейн, когато Оли се унасяше, отпуснал глава на рамото й. Тя прокара пръсти през влажната му от пот коса и той я погледна с озадачено, щастливо изражение. — Наистина те обичам, Оли.

— Сера. — Оли остана абсолютно неподвижен, сякаш след всички тези години Джейн бе изгубила ума си. Той беше изтощен. На нея все още не й се спеше. Но ако тя искаше да разговарят, Оли щеше да остане буден, Джейн го знаеше.

— Просто реших да ти го кажа.

— Благодаря — без да помръдва, отвърна Оли. Като че ли си мислеше, че има още нещо.

— Това е. — Джейн го погали по рамото. — Някога искало ли ти се е да си гражданин? Да вземеш последния запис? Да се махнеш оттук?

— Не — отвърна той. Дишането му се ускори. — Наистина. Не искам. Не бих могъл да те напусна.

— Можеш. Записът ще реши този проблем.

— Не искам. Наистина не искам. Записът не може да ме накара да поискам да се махна оттук. Нищо не е в състояние да ме накара. Не ми заповядвай да го взема.

— Няма. Само се чудех, Оли. Ами ако се наложи аз да замина?

— Ще дойда с теб!

— Наистина ли?

— Къде ще отидем?

— На „Крайна“. Не веднага. Но искам да се уверя, че си съгласен. Защото те обичам. Толкова, че ако искаш, мога да те взема с мен. Заслужаваш го след всички тези години. Искам да си щастлив.

Той понечи да отговори, но Джейн го спря.

— Не. Изслушай ме. Аз остарявам, Оли. Не съм безсмъртна. А те ужасно се страхуват, че няма да пусна Ари, когато трябва… Джиро и Денис са решили, че тя е прекалено привързана към теб. Искат това да престане. Край на контактите с нея. Студено и критично отношение. Понякога ми се струва, че те искрено се надяват да умра по поръчка, точно като в проклетия сценарий. Днес разговарях с Джиро… Предложи ми да стана директор на „Рисюнспейс“. Проекта „Рубин“.

— Винаги си казвала, че искаш да се върнеш в космоса.

— Исках, Оли. Исках го години наред. Докато… по някое време просто остарях. И вече не го искам. Всичко, което познавам, е тук, всичко, което ми е скъпо… — Обаче няма да го имам. Те могат да ме повишат. Или да ме пенсионират. Проклета да съм, ако позволя да ме пенсионират. Винаги става така, когато си вършиш работата и не се стремиш към власт. Онова парвеню Джиро може да ме уволни. Проклет да е. Затова ще замина на „Крайна“

— Джейн, ако ти кажа, че искам да дойда, какво ще ми отговориш? Че съм глупав ази, който не знае какво иска ли? Мислиш ли, че ще те оставя да заминеш с някой проклет ази от Града?

— Аз съм на сто и…

— Не ме интересува. Не прави и двама ни нещастни. Не се преструвай. Искаш да ти кажа, че искам да съм с теб. Ето, казвам ти го. Но не е честно да ми причиняваш това. Направо го чувам: „По дяволите, Оли, ще те оставя в Рисюн, ще те оставя…“ Не искам да слушам това цели две години.

Джейн го погали по бузата.

— Няма. Проклет да е този проект. Оли, те не искат да докосваш Ари.

Челото му се сбърчи от мъка.

— Значи обвиняват мен.

— Не става въпрос за търсене на вина. Те виждат, че Ари те обича. Искат веднага да се махнеш и аз ги пратих по дяволите. Казах им, че ще проваля проекта. Че ще разкажа всичко на детето. Естествено, те бяха готови с друго предложение. Мислеха си, че с радост ще го приема. И заплаха. Пенсиониране. Какво можех да сторя? Приех директорския пост. Измъкнах и себе си, и теб от Рисюн. Би трябвало да се радвам.

— Съжалявам, ако вината е моя.

— Не, не е твоя. Нито моя. Никой не е виновен. Олга никога не е била детето. Слава Богу. Но вече не мога да издържам, Оли.

— Не плачи. Аз пък не мога да издържам, когато плачеш.

XII

— Не, разбира се — каза той на Петрос. Диктофонът работеше и Джъстин отлично знаеше, че са включили гласов анализ, резултатите от който навярно излизаха на малкия екран.

— Ти си много близък със своя ази — каза Иванов. — Не изпитваш ли известни опасения? Знаеш, че азите не са способни да се защитят от такова нещо.

— Много съм мислил за това. Разговарял съм и с Грант. Поради известни причини, знаеш за какво говоря, и двамата имаме проблеми, които ни изолират от останалите в Дома.

— Беше ли на партито?

— Да, бях. Тя е мило момиченце, нали?

Той горчиво се усмихна.

— Как се справям с гласовия анализ?

— Хм, в допустимите граници.

— И аз така мисля. Опитваш се да ме накараш да реагирам, но трябва ли да го правим чак толкова нелепо?

— Значи смяташ детето за нелепо.

— Смятам го за очарователно. Мисля, че е поставено в нелепо положение. Що се отнася до мен, те държат баща ми на прицел, затова няма да направя нищо, което да го излага на риск. Това е моята етика. Лъжа ли?

Петрос вече не се усмихваше. Наблюдаваше монитора.

— Чудесно. Чудесна реакция.

— Сигурен съм.

— Адски си ядосан, нали? Какво мислиш за Джиро?

— Обичам го като роден баща. Как беше това за сравнение? Истина или лъжа?

— Не си играй с тези неща. Ще настоя да се подложиш на известна терапия. Мммм, пулсът ти малко се ускорява.

— Ще се подложа на терапия. Стига моят ази да бъде до мен.

— Неравномерен пулс.

— Виж, Петрос, преживях истински ад на това място. Но вече не съм паникьосано хлапе. Знам къде да подам жалба, освен ако не възнамерявате да ме затворите и просто да изчезна — адски кофти за записа ви, нали?

— Ще направя нещо по-добро. — Петрос натисна няколко бутона. — Ще ти дам записа. Просто искам да ми дадеш дума, че ще го използваш.

— Виж, това вече е истинска изненада. Жалко, че изключи монитора.

— Не си навличай неприятности, Джъстин. Казвам ти го неофициално. Изпълнявай нарежданията. Няма да ти позволят да се обаждаш на баща си.

— Естествено. И без това всичко е игра. А аз повярвах на Денис. Макар да знаех, че не бива.

— Денис не е виновен. Военните забраниха. Просто известно време бъди по-сговорчив. — Въздишка. — Ще се срещна с Джордан. Искаш ли да му кажа нещо?

— Кажи му, че го обичам. Какво друго няма да бъде цензурирано?

— Ще му кажа каквото мога. Тази част от разговора ни е неофициална. Ако на мое място беше друг, щеше да е по-лошо. Помисли за това. Можеш да си вървиш. Не забравяй да вземеш записа.