Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 12 гласа)

Информация

Форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Владимир Колев

Заглавие: Алхимия на една монета

Издател: Еъргруп 2001

Година на издаване: 2006

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7023

История

  1. — Добавяне

4. Лъвове под дървото на маймуните

Тренировката току-що е свършила. Приятно отмалял съм. В такива случаи обичам да отида до сладкарницата от другата страна на булеварда. Поръчвам си една лимонада и една боза. Сладкарката ме разпознава, усмихва ми се и без да я моля, ми дава още една чаша. В нея размесвам двете течности. За някои може да е нещо странно, но за мен е питие за богове. Обезводненият ми организъм с удоволствие засмуква тинестия на вид еликсир.

Само че, днес нямам пари за този разкош. И ще трябва да се напия с обикновена вода. Малко по-нагоре в парка има чешма. Тръгвам към нея. В късния следобед лъчите на слънцето са особено нежни и ласкави. Провират се през клоните и дорисуват по странен и неповтарящ се начин цветя и дървета. Естествената слънчева доброта е напълнила пейките. Парковата фауна изобилства с мами с дечица и пенсионери с вестници.

Приближавам чешмата и ставам свидетел на нещо, което е естествено да направиш в храстите, но е сбъркана история, ако го вършиш в коритото на чешма. Двама дангалаци пикаят демонстративно и си говорят на висок глас. Няколко пенсионери ручат под нос, но внимателно. С тия добермани шега не бива…

Заставам зад пикаещите юнаци и изчаквам да доизточат организмите си. И да взема да ги поучавам, полза никаква. Такива разбират само от бой, а съотношението на силите не е в моя полза. Пък и какво толкова е станало? Водата ще отмие телесната течност с цвят на лимонада. Щом споменавам на ум думичката, преглъщам. Лимонадата е питие за благородници, а аз мога да си позволя временна знатност само след като вечерта съм бил роб и съм пренасял кюмюр.

Двамата юнаци изтръскват със замах мъжките си гордости. Единият се обръща през рамо към мен:

— К’во чакаш? — интонацията му е убийствено пренебрежителна.

— Пред чешма се чака за водопой — пояснявам очевидното.

— Не чакай! Няма да те огрее! — Към пренебрежението е прибавена и закана.

— След една ракия можеш да цапнеш още една. Но след едно изпразване на бойлера, не можеш да се изпикаеш отново — продължавам кроткия си диалог.

— Казах: Нема да пиеш! Не си ми симпатичен! Точка! — Доста по-едър е от мен, а в момента е и горд със себе си.

Удобно е да носиш гръбна чанта. Ръцете са свободни. А е направо полезно да тренираш бягане. Затова приближавам с още крачка към чешмата и мълча. От диалог с тия полза няма.

— Е, те сега ще му… — започва заканително моя нов познат и замахва бързо към физиономията ми.

Подготвен съм и избягвам удара. Леко неприятното е, че вторият добродушко се опитва да ми мине в гръб. Правя две крачки назад и променям ъгъла така, че и двамата да са пред очите ми. Мълча и им се усмихвам. По принцип, усмивката е подсещане за добро чувство, но те не я разшифроват по тоя начин. И ми налитат едновременно. Отново успявам да избегна единия удар, но другият попада в рамото ми. Силен, но не техничен. Тия са здрави в ръцете, но поне не са тренирали бокс. И са пъргави като динозаври. Отскачам настрани и предлагам:

— Пичове, оставяте ме да пия вода и ви освобождавам от присъствието си! Става ли? — Един човек ми внуши две полезни постановки. Първата от тях е да използвам докрай възможностите на дипломацията.

В този момент засичам погледа на добродушкото. В него има такава дива, животинска злоба, че веднага ми става ясно: от дипломация ползата е нула. Тоя, преди година-две е излязъл от казармата. Понеже е тъповат, в работата го правят за две стотинки. Затова, след като излезе навън, налита да си го връща на който му попадне пред очите. Такъв е в състояние да те убие и въобще няма да се почувства виновен. Забелязвам и нещо обезпокоително. На пръст на лявата му ръка има оловен бокс. Програмиран съм да се пазя отдясно. А неговият удар би бил от неочаквана посока и с разгромен ефект.

Разбира се, мога да побягна. След няколко крачки ще се откажат да ме гонят. Ще се върнат при чешмата, за да вдигат стойки пред младите майчета.

Но си спомням втората постановка на човека отпреди няколко години. Затова отново се оставям да ме удари по рамото говорещия, но избягвам посягането с бокса. И удрям с всичка сила в корема на мълчаливеца. Втората постановка беше малко по-сложна: след като си създал успокояващо впечатление като шубелия дипломат, удряй бързо. Към постановката имаше и анекс: след това, ако трябва, си плюй на петите.

Не ми се налага да прибягвам до мъдростта на анекса. Лицето на левичаря побледнява и се сгърчва от болка. Опитва да се задържи на крака, после внимателно приляга. Стонът му издава искрено човешко страдание. Това има незабавен ефект върху бърборкото. Той се отдръпва назад и ми изсъсква предупредително:

— Не посягай, щото и аз ще те перна в корема…

Досмешава ме. Подсещам го:

— Преди малко опита, ама не стана. Защо смяташ, че сега ще се получи? — Простичката ми постановка явно не е по ума му. Той мълчи, приятно уплашен. Вече е безопасна карфица. — Не ми се ежи, а дай на другарчето си първа помощ — съветвам го аз. И отивам до чешмата. Пия с наслада приятно студената вода. Може да се каже, че отвоювах правото да заситя жаждата си.

В пустинята, при животните имало такова отвоюване на право на вода. В човешката пустиня, наречена град, май е същото. Та — как сме със социалната еволюция?!

Глътките са направо еликсир, но не се чувствам нито горд, нито доволен. Така ли ще ми върви животът? — Непрекъснато да имам работа вместо с нормални хора, с представители на „полуживотинския вид“? Определението май беше на Ерих Кестнер[1]. Той пък е трябвало да живее сред нацисти. И, макар че им бил крайно неприятен — оживял. Интересен еволюционен пример. Днес обстановката не беше особено сложна. Но може да ми се случи случка, при която да ме осакатят или пречукат. А учителите ме уверяват, че живея във възможно най-хуманното човешко общество. Какво ли е да живееш в нехуманните?

 

 

Мъжът на Зоя е близо два метра. С атлетична фигура, хубава усмивка, леко олисял. Мъж слънце, към което непрекъснато се обръщат женските слънчогледи. Единственият стрък, който почти не го търси с поглед, е Зоя. Много са им странни отношенията. На моменти женичката му го гледа нежно в очите. Но за малко. По правилата на някаква странна цикличност, следва захапване. Това не предизвиква никакви колизии в душата му.

Компанията често се събира в дома на сестра ми, където преживявам и аз. Пийват си, танцуват, флиртуват. После се разделят по полов признак — в едната стая дамите, в другата — кавалерията. Не знам за какво си говорят представителките на нежния пол. И да попадна при тях, е за малко. Излизам, за да ги оставя на спокойствие да се кикотят. Но прекарвам известно време при мъжете. По подобие на рицарите, те си разказват приключенията, изживени с благородни дами. Според автентичните разкази от различни автори, се случва все едно и също. Благородните дами не издържат на устрема на напористите кавалери, предават се… И се превръщат в обикновени, банални, глуповати жени.

Истински майстор в жанра е Вальо, мъжът на Зоя. Не бих казал, че подходите му са кой знае колко разнообразни, резултатът е почти винаги един и същ. Човекът описва с технически подробности кое как е станало. Разказът се финализира с една фраза: „… Тогава станах, закопчах ципа на панталона и хванах пътя“.

Звучи искрено. Вярвам му. Пък и какво ли би могъл да прави един мъж след вълнуващото изживяване с разкопчан цип, освен да го закопчае?

Обикновено не се бавя много и в мъжката компания. След като получа няколко ободряващи съвета как се свалят мацки, излизам. На коняря трябва да му е ясно, че не може да участва пълноценно в сбирките на рицарите свалячи.

Странен е светът. Тая, между мъжете и жените, явно се получава без много мислене и усилия.

На седемнайсет съм, зареден съм, та се пукам, но при мен просто не става. Женските твари на моите години и акъл приемат с удоволствие компанията ми, знам как да ги разсмивам, но когато се опитам да премина към нещо по-сериозно от натискане при танцуване или опипване в някой ъгъл, неизбежно идва засечката. Усещам, че това не е поради женска добродетелност. Просто с нещо ги наежвам, но с какво?… Знам, че засечката идва от мен. Но не мога да вдяна защо?

А иначе съм изчел сума ти книги по въпроса, вече съм на ниво виден теоретик. Мога да давам съвети, правя го и предизвиквам приятелски смях. Има и още нещо. Веднъж, вече съм го изживял, преди няколко години, в шести клас. Но от тогава нещата не вървят. В шести клас ми беше рано, но сега собствената ми леващина вече ми тежи.

Знам, че има и работещ вариант. Завъртам се покрай някоя професионалистка по нежност, плащам си, и ми се отварят очите. Но съм фукльо и държа преживяването да бъде с момиче, което вълнува душата ми. Например с Елизабет. Там пък съм несигурен. Като я гледам, тя явно още не е стигнала до великата тръпка. Не, че бяга от нея. Но я чака някак много спокойно да си дойде сама. А на мен бушоните ми горят. Вече съм мъж, оглеждал съм се много пъти в огледалото. Да, ама мъжът е мъж, когато често е в прегръдките на жена. Жена, освободена от неудобството на дрехите.

Добрият дядо Бог е измислил нещо и за такива схванати като мен. Изпраща ти сън с бленуван сюжет, в съня се реализираш като расов осеменител без грешка. А после се събуждаш, отиваш до банята и сменяш слипа. Защото течността на живота, залепнала около пъпа ти, не предизвиква приятно усещане. Учената думичка за това иначе прекрасно изживяване, е полюция.

Един път ни изпратиха в училище ограмотители лекари, за да ни отворят очите. Сортираха ни, момичетата в едната зала, момчетата — в другата. Не знам какво е говорила лекарката на младите дами. При нас беше скука, та скука. Докторът каза само едно нещо, над което не бях се замислял. Че полюцията била дар Божи. Пълноценно, разтоварващо сексуално изживяване. Пълноценно, защото в мозъка си го възприемаш, все едно се е случило наистина в прегръдките на жена. За разлика от мастурбирането, което било долнопробна имитация.

Пълноценно, пълноценно… ама няма ли я женската прегръдка…

 

 

След тренировката пак нямам пари за удоволствията лимонада и боза. Запътвам се към чешмата в парка и виждам на няколко метра от нея две събрани пейки. Върху тях, четирима играят на карти. Двамата са моите познати от сбиването. Физиономията на единия от новите е тъповатичка. Четвъртият ми прави впечатление: слаб, небръснат, но с костюм и вратовръзка. Костюмът очевидно е престоял поне половин година под дюшек, върху пружина на легло. Като го мързи да се оглади, да не облича костюм! Но дивчовците от неговата порода мислят за себе си като за небрежно-елегантни мъже. За момент погледите ни се засичат. Изражението му е на Христос автократор[2] от известна икона. Не толкова волево, колкото фанатично, изгарящо.

Пускам чешмата, навеждам се, но включвам и периферното зрение — все пак съм само на няколко метра от играещите. Не ми обръщат никакво внимание. Наливам се хубаво, а после минавам край групата и изтърсвам бодро:

— Здравейте пичове!

Приятелят с бокса вдига очи, вижда ме. Изражението му претърпява няколко последователни метаморфози, които могат да се обозначат с думите: „Здрасти“. „А, ама това си ти…“ „Много си нахален бе, ей!“ „Е, те сега ти…“

Хвърля картите. Но понеже е седнал напреко на пейката, се измъква доста тромаво. Хуква към мен. Изражението му пак е зло. Явно не може да гледа по друг начин. Аз пък съм самото добродушие. Гледам го с предана, приятелска усмивка. В момента, когато се опитва да ме уцели в главата, се помествам рязко встрани и той профучава край мен като ракета, пропуснала самолет. Следва закана, изречена най-после на глас:

— Е, те сега ти…

За да не го разочаровам, побягвам. Той се затичва след мен. Разстоянието между нас е не повече от два метра. Но не е и по-малко. Държа го под око и му давам възможност още известно време да се надява, че ей сега ще ме хване и…

Все пак, мисля и за собствената си кожа. Затова двата метра си остават два метра. Когато се поотдалечаваме от групата, ми минава подлата мисъл, че мога рязко да се обърна и да му забия пак един в корема. Но, това би било садизъм. Да го изработя два пъти по един и същи начин. Просто не е човешко. Когато динозавърът спира запъхтян, спирам и аз. Но с равно, еталонно дишане. Някой да се съмнява в полезността да тренираш бягане?

Този човек не може да прави нищо друго, освен да мрази. Не, не се изразих точно. В този момент той ме ненавижда. Знам, че ако по някакъв начин му падна в ръцете, с най-голямо удоволствие просто би ме убил.

Не, не съм прав! Освен че може да мрази, може и да страда. В очите му има истинска тъга, че не може да ме дограби, както на него му се иска. Все пак, прибягва до спасителното облекчение на думите:

— Слушай! Ако ми паднеш, кожата ще ти отпоря, да не се жалиш после! — Казва го съвсем искрено, пухтейки като парен локомотив.

— Вярвам ти. Ама ще се постарая да не ти падна.

— То не се знае… — усмихва се криво той.

— Така е. Но и ти внимавай! Така, както търчеше след мен, можех да се обърна и пак да те подпра с юмрук в корема. По-силен си от мен, ама бавно вдяваш. Пази се… — И аз съм искрен. Той се замисля, нещо в погледа му просветва. Съобразява, че съм прав. Но, само толкова. Злобата отново се настанява удобно в очите му. Обръща се и бавно тръгва към пейките. Приятелите му го чакат спокойно и нещо си бърборят.

Сега мога аз да се затичам тихо след него. Да го ударя на сто уязвими места. По мой избор. Да го разпастърмосам. Но знам, че няма да го направя. Аз съм жертва на хуманитарно възпитание. Той не е обременен с никакви задръжки.

Ето още един пример за мъдра организация, създадена от необходимия Бог. Така, разнокалибрените индивиди съжителстват в едно общество.

Има и друга гледна точка. Преди време гледах документален филм. Под дървото минават лъвове, на дървото са маймуните. Един шебек протегна дълга лапа и дръпна опашката на минаващия отдолу лъв. Царственият го погледна с убийствено пренебрежение: „Хубаво, дърпай… Ама ако се счупи клона, ще има едно стадо сити лъвове в повече и един шебек по-малко“.

Правя какво правя — не трябва да ми се чупи клонът…

 

 

Още през първата година, след като нахалното ми държание към госпожица Литература стана нещо обикновено, си имах забавен разговор с Боби. Боби е умен, обича да чете, има усет към книгите, но това не му помага особено. Госпожица Литература е все пак жена. Разбирай, естествено проклета. Не обича Боби, може би като ответна реакция на това, че и той не я обича. Пише му отлични оценки, но на моменти опитва да го закопава.

С Боби често имаме препокриване в мисленето. Но това, което се приема добре, ако е изказано от мен, се посреща със съмнение, ако излезе от устата на Боби.

„Чувството за вина, отразено в творчеството на Шекспир. И в деянията на Хитлер“. Госпожица Литература обича импровизациите. В случая има основание да ни подхвърли тази посока за размисъл, започвайки точно от Шекспир. Всъщност, цялата трагична драматургия се основава на чувството за вина. Ако си вярващ, това пък е усещането за грях. Има още една, привилегирована позиция: Ако си обикновен тъпчо, си живееш живота и не страдаш от никакви колизии.

Сериозната литература само се подиграва на привилегированите. А си вре носа с неподправено, почти сладострастно любопитство в душевните скривалища на мислещите.

Лесно идваме до простото заключение, че при Шекспир убийство на един е въздигнато в ранг на мащабна трагедия. То предизвиква усещането за вина, което отнема възможността на победителя да се порадва на придобитата власт. При Хитлер, убитите са милиони. Но на австриеца не само не му пука, ами е убеден, че има божествена мисия на земята. Да я прочисти от ненужни хора и да въведе свещената хармония като норма на обикновения ден.

Божествена мисия, а в същото време, Хитлер си е чиста проба атеист. Парадокс?

Никакъв парадокс. Истински действените хора умеят да си вярват. Дотолкова си вярват, че приемат съвсем убедено дните си на земята като Божествена мисия. Това е вид магнетизъм. На който реагират масиви от хора-стружки. Които просто се залепват за мощния магнит.

Боби цитира някакви думи на Сталин. Че убийството на един било престъпление, а на милиони — статистика. От къде на къде статистиката може да предизвиква чувство на вина или усещане за грях? Госпожица Литература се замисля, а после го пита, сигурен ли е, че това са думи на Сталин? Боби, естествено, не се отказа от твърдението си.

Госпожицата оглежда другите глави.

— Някой знае ли, дали това са наистина думи на Сталин? И ще ги приемете ли? — Реагира по навик, със съмнение на всичко, което Боби казва.

— Могат да бъдат и на Хитлер. Двамата мислят по един и същи начин. А пък, ако ги е измъдрил преди малко Боби, само за тях трябва да му поставите отлична оценка — намесвам се и аз.

— Макбет се тормози от факта, че е убил един. Хитлер е горд с убийството на милиони. Сталин гледа на това като на банална случка от сивия ден. Различава ли се средновековният престъпник от съвременния? — пита по-скоро себе си госпожица Ли.

— Няма начин да не се различава. Но обективния подход просто липсва. За престъпление кантар няма. А може би Макбет не се тормози точно от това. Инстинктът може би му подсказва, че все пак Банко е в бъдещето. „Не крал, но ще родиш крале…“ — подхвърля Боби.

— Все пак има правораздаване — вразумително му напомня госпожица Ли.

— А дали да не се замислим и за „кривото право“ на Балзак? — не издържа да не я подразни Боби.

— Не, имам предвид правото като естествена необходимост за индивида и обществото — държи на своето госпожицата.

— Или като естествен наркотик на обречените?… — не мирясва Боби.

— Всичко тръгва от фалшива постановка. Шекспир пише „Макбет“, когато Елизабет вече се е преселила на небето. Тя не е оставила син и е наследена от Джеймс І, момче от родата. На него му куца въпросът със знатността. Обективно е наследник на някакъв иконом — Уолтър Фицалан. Но преди да стане крал Джеймс, обикновеният хитрушко Джеймс взема мерки и пише книжка. „Демонология“. Пушилките, мистериите, вещиците, в „Макбет“ са взети назаем точно то „Демонологията“. Умен е Уили, умен е! Освен това, Джеймс твърди, че е пряк наследник на шотландския благородник Банко. И ето ти Банко и в „Макбет“! Случайност?

— Лошият Макбет и добрият Банко-Джеймс? Натам ли биеш? — откровено ми се подиграва Боби.

— Излизате от темата като се ровите в дребни факти — напомня госпожица Ли.

— Да, така е. Но има и още нещо. То се нарича развитие на една идея. Хитлер неслучайно се разграничава от църквата. Тя му налага етични рамки, които го сковават. Съобразно задачите, които си е поставил, Хитлер е много логичен. Той действително търпи развитие в морален план. Чисто технологично. Заменя единицата с множество като нещо равнозначно. Малко забавна социална математика. За смъртта на един пък, въобще не му пука.

— Оправдаваш ли го? — Госпожицата ме поглежда иронично.

— Не става въпрос дали го оправдавам или не. Когато се катапултираш на такава позиция, обикновено чувството ти за вина завяхва. Каквото направиш, все е добро. Диктатурата е нещо много удобно. И за диктатора, и за тия около него. Особено за тия около него. Дребната душица също има философия: Спазваш определени правила на поведение спрямо единствения на върха и прекия над главата си, съгласяваш се винаги, безусловно. Така си гарантираш сносно преживяване. А фактът, че в резултат на твоето примерно съглашателство са поумрели десет, сто или милион — чудо голямо… Важното е ти самия да не си сред обреченото множество. Човекът е смъртен. Ако не сега, то после, обречените все едно са щели да умрат.

Мога да го обясня и по друг начин. Войната е официално легитимирана дейност. Задържането на власт също е вид война. На война се убива. Като правило, в името на справедлива кауза. Това се преценява от диктатора, директивата излиза от щаба му. Изпълнението се поема от някакъв вид войници. Войниците са спокойни. Те изпълняват заповед, съвестта им е чиста. И тия отгоре са спокойни, те не убиват хора. Ръцете им са чисти. Всеобща и щастлива социална стерилност. С резултат — малко мърша. Рискът е само тук. Защото разумните хора вземат мерки и заповядват заравяне на убитите. Няма мърша! Както се казва, всичко е въпрос на организация. Другото са брътвежи на сантиментална интелигенция. Която, като я понатиснеш и кляка. От редовете на интелигенцията излизат най-много мърморковци. И най-много предатели. А да… още едно уточнение — мърморковците се самоопределят като естети.

Вместо да се впрегне от зловещите ми думи, Боби започва да се смее. И ме дава за пример. С такава здрава, ориентация, ако се бях родил по-рано, на двайсет и пет бих могъл да стана групенфюрер от SS, например. Не, че ме е впрегнал, но го подсещам очевидното:

— От мен и от теб есесовци не става, брат ми. Ако попаднехме в концлагер, щяхме да бъдем с униформи, но раирани.

Така, за гимнастика на ума, абсолютно безсмислено, си говорим още няколко минути. Накрая, госпожица Ли обвинява Боби в черногледство, но му поставя все пак отлична оценка.

Докато се изнасяме към друг кабинет, Боби започва да философства и да ме обвинява. Същността на думите му е, че госпожица Литература все се заяждала с него, а моите думи били истина от последна инстанция. Дразня го, но умерено:

— Значи, съм по-убедителен!

— Сигурен ли си?

— Естествено не! Ама няма да ти го призная. Винаги сигурен в себе си е само глупакът… Умниците като нас непрекъснато анализират, непрекъснато намират нови думи и постановки на мястото на предишните. Има си приказка: „Докато умните се наумуват, лудите се налудуват!“. В историята остават само големите битки. А те се печелят от лидери, които са повече фанатици, по-малко — аналитици. Поривът е по-действен от дълбоката мисъл.

— Ако си търсим смислено място в тоя живот, при думите ли трябва да отидем, или при мълчанието?

— При мълчанието ще отидем накрая. Когато ни поставят на два метра под земята. Предлагам да не бързаме за там…

— Има и мълчание, на тия, които добре разсъждават на ум — подсеща ме Боби.

— Мълчанието е добродетел на глупаците…

— Ти ли го казваш това?

— Аз и защо пък не?…

— Лъжеш, казал го е Бейкън — излавя ме в измама Боби.

— Родил се по-рано от мен, казал го! — И понеже вече започва да ми писва от умни разговори, замахвам рязко към главата на Боби с чантата си. Но той не е от породата на парковите динозаври. И спокойно отбива удара.

 

 

Спомени от близкото минало. След литературната рокада ми бе умерено интересно как ще се постави Боби в полезрението на любимата Силянович?

Умен е, тарикатът. Без усилие запомня постановките на учебника от един-два урока и с лекота ме детронира от литературния престол. Би трябвало да му се сърдя, ама не ми идва отвътре. А и на тази позиция е удобен за подигравки. Освен това е хубаво момче. Тренира волейбол, с добре оформена фигура. Да ми прости добрият дядо Бог, но веднъж забелязвам нещо интересно. Когато времето е топло, а прозорците отворени, при определен ъгъл виждаш отражението на преподавателката, която се движи зад гърба ти, примерно. Елементарен шпионски трик.

… Така, гледайки разсеяно любимата Силянович, заснемам изражението й. Тя стои зад гърба на говорещия Боби. И откровено се наслаждава на фигурата му. Възрастната дама се държи като баба Меца, видяла бурканче с мед. Само дето не преглъща и не ръмжи от удоволствие. Не знам, на колко години либидото престава да тресе жените? Но явно, половинвековна възраст все още не е предел…

През междучасието информирам приятеля си за проведеното наблюдение. Вместо да ми зададе купчина уточняващи въпроси, Боби изръмжава:

— Пред толкова млади женски дупета, тая ли повлекана да взема да свалям?

Прав е. Пък и любимата Силянович не би поддала на естествената съблазън. Знае, че няма шанс. Просто се радва, жената. Даже, ако се намери някой наивник моралист, който да го направи на въпрос, с лекота би отплеснала топката. Лъжейки само наполовина:

— Радвам му се естествено. За една истинска учителка, ученикът е като собствен син.

Е, ако глупчото реши да се позаяжда още, може да се подпре на моя приятел Фройд и да напомни за Едиповия комплекс. Ама това са подробности при хипотетични възможности.

Малцина притежават дарбата да лъжат отначало докрай. Повечето просто се издават. Тоталното лъгане е трудна работа. Виж, лъгането наполовина е направо благодат. Така и по-трудно се издаваш. Размесването на лъжа и истина си е цяла социална химия, за която не ти трябва учебник. Достатъчно е да имаш изработен навик за естествено държание.

След като нанизах трите двойки, веднъж си тръгнахме заедно с Боби. Бърборехме си празни работи, а после ми беше зададен очакван въпрос:

— Добре де, защо се правиш на интересен? Знаеш как да изработиш бабата и да си икономисаш главоболията. Защо се инатиш?

За знаене — знам. Ама да се наредя сред бодрата фаланга на слагачите… просто не мога да се накарам. Има и още нещо. Усещам го с кожата си: промяната така или иначе ще стане. Не ми е ясно точно как, но съм сигурен, че ще стане. На глас казвам друго:

— Радвай се, рабе, на лидерската си позиция! Нали по-рано ми завиждаше и мърмореше. Сега си безспорен фаворит с червена лента на лявата ръка!

— Ти за мен не мисли! Пък и… интересно е когато догонваш. Когато виждаш пред себе си потния гръб на задъхания водач…

Така е. Миналата година ни направиха състезание в час по физическо. Бяга една двойка, единият надбягва другия. Победителите правят втори кръг по двойки, а новите победители — трети. И така, докато останат двама.

Докато подтичвах в елиминациите, не демонстрирах възможности. Едни гърди преднина стигаше. Пестях си силите.

Когато стартирахме накрая с Венци, му пуснах метър аванс. Искаше ми се да победя, няма какво да си кривя душата. Още повече че женската аудитория отстрани кудкудякаше възторжено. Нямам поглед на жена, но вероятно, здравата мъжка фигура предизвиква някаква тръпка в женския организъм?

Но, явно и на Венци много му се е искало да победи. Докато му гледах гърба, усетих по излъчването, че е решил да пукне, но да ми натрие носа. Знаех кога и как да дам газ, за да го изпреваря с две педи. Не мога да обясня защо, но когато се изравних с него, не дръпнах още малко. Финиширахме заедно.

В съблекалнята, той дойде при мен. Огледа ме подозрително:

— Нарочно ли ми пусна фъндък с това равенство?…

— Равенството е нещо много хубаво. Произвежда вместо един победител, двама. В обществото на равните пък, победителите са милиони… — промърморих примирително.

— Ти какво го питаш, то какво ти отговаря… — изфуча Венци. — Не можеш ли да кажеш просто „Да“ или „Не“?

— Не мога!

Бележки

[1] Ерих Кестнер (1899–1974) — германски писател. — Б.а.

[2] Христос Автократор (самодържец), прен. — строг. — Б.а.